Рожденичката

Глава 6 Джордан

Не съм говорила с Пайк от вчерашния спор насам. Отказвам да го наричам „кавга“. Двамата едва се познаваме. Как бихме могли да се скараме?

Също така не съм говорила и с Коул от вчера насам, но поради някаква причина това не ме притеснява. Така ни е удобно. Вчера го нямаше цял ден, защото помагал на приятел за колата му, а когато се е върнал вкъщи, аз вече съм била в бара. Сутринта спах до късно, най-вече за да избегна Пайк, и се събудих едва когато Коул ме целуна по бузата за довиждане, преди самият той да тръгне за работа.

Стомахът ми беше вързан на възел цяла сутрин. Защо, по дяволите, Пайк беше така бесен? Мислех, че двамата се разбираме. Не съм направила нищо лошо. Всъщност косях шибаната му трева и следващото нещо, което си спомням, е как ме мъмри жестоко, все едно се пека по монокини на предната морава, докато шестгодишни хлапета карат колела надолу по улицата.

Толкова е избухлив. Много различен от сина си, който никога не взема нищо на сериозно.

Излизам от колата на Коул, който тази сутрин се вози със свои приятели, за да мога да отида до библиотеката. Вземам кутията за обяд на Пайк, която си забрави вкъщи, и оглеждам работния му обект. Сега е по-натоварено от последния път, когато бях тук.

Работниците ходят насам-натам с каски на главите и кожени колани с инструменти, висящи от хълбоците, а камионите, влизащи и излизащи от обекта, вдигат прах. Чуковете удрят стоманата, а мъже с мръсни ботуши и протрити джинси са яхнали греди високо във въздуха, докато правят каквото там трябва, за да превърнат материалите в сграда. Не всеки може да види голия скелет на конструкцията. Чудя се защо Коул не работи при баща си. Сигурно работата е добре платена. Все пак познавам някои от тези хора. Със заплатата си тук издържат цели семейства.

Погледът ми блуждае в търсене на някого, на когото мога да оставя кутията с обяда, но също така съм и нащрек, оглеждам се за татуировките на Пайк. Наистина не искам да го виждам. Планът ми, когато забелязах, че си е забравил обяда вкъщи тази сутрин, беше да направя едно добро дело, като му го занеса, и после да оставя топката в неговото поле, за да загърби спора и да ме потърси, за да ми благодари. Искам да преодолеем неловкостта помежду си.

Пристъпвам през пръстта и отломките, които се търкалят наоколо, и си проправям път към конструкцията, където забелязвам приятеля му Дъч, наведен, да взема нещо от вътрешността ѝ. Той ме забелязва и се изправя.

— Здрасти, Дъч. — Усмихвам се. — Пайк тук ли е?

Очите му се спускат към черната торба в ръката ми.

— Това обядът му ли е?

— Забравил си го е на кухненската маса. — Подавам му го. — Реших да му го оставя, докато си върша задачите из града.

— Много мило от твоя страна. — Обаче не взема кутията с обяда. Вместо това хвърля инструмент в кутията долу и ми прави жест с ръка. — Ела, ще те заведа горе.

— А, не, няма нужда — казвам му. — Не искам да го безпокоя. Просто ще ти го оставя.

— Ако ми го оставиш, ще го изям. Или ще го загубя. — Той се засмива и ме повежда към някакви стълби.

Раменете ми се прегърбват. Страхотно.

Качваме се на третия етаж по нещо, за което предполагам, че ще бъде аварийното стълбище, след като монтират асансьорите, и стигаме до площадка, където има само рамки на стените, показващи как ще бъдат разделени офисите и работните пространства, когато сградата бъде завършена.

Пайк е сам на етажа, далеч вляво, и разглежда някаква папка.

Чува ни да се приближаваме, вдига поглед от документацията и обръща глава.

Очите му се присвиват към мен и аз мигам дълго и тежко, чувствам се глупаво.

Той е облечен в морскосиня тениска, чийто цвят кара бузите ми да се изчервяват. Харесва ми контрастът между нея, от една страна, и загорелите му ръце и извивките на бицепсите му, от друга.

— Какво правиш тук? — пита ме.

Но не изглежда ядосан, както се опасявах. Само озадачен.

Вдигам торбата.

— Забрави си обяда на масата.

Чертите на лицето му се отпускат и напрежението в тялото ми също спада.

— А, благодаря. — Той се приближава и аз му го подавам. — Но няма проблем — казва ми. — Щях да си взема нещо от камиона с храната. Нямаше нужда да се занимаваш.

Камиона с храната?

— Е, не можех да те оставя да ядеш боклуци от камиона с храната — казвам.

И за мое облекчение той се усмихва леко.

— В кутията има същите неща, които продават и там — отбелязва и оставя торбата на една работна маса.

Но аз вече съм го изпреварила.

— Обаче аз съм ти сложила и тортиля с пуешко и краставица, в случай че ти се прииска нещо различно.

Изражението му става нещастно.

— Не се притеснявай — успокоявам го. — Обядът ти още си е там. Просто направих твърде много тортиля и имах нужда някой да ми помогне с яденето ѝ.

Лекият страх изчезва от очите му и той си поема дъх.

— Няма да си доволна, докато не ме накараш да проям хумус, нали?

Опитвам се да не се засмея.

— Ще те превъзпитам бавно.

Той завърта очи и аз си поемам дълбоко въздух. Предполагам, че най-накрая сме преодолели спора.

Стоя там и усещам очите му върху себе си, докато звуците от удари с чук и вятърът, веещ през конструкцията, бавно избледняват.

Тогава осъзнавам, че Дъч все още е тук.

И двамата поглеждаме към него, а неговият поглед се стрелка между нас.

— Аз ще отида… — той преглъща и прочиства гърло — … да направя нещо — довършва и си тръгва, като ни оставя сами.

Поглеждам обратно към Пайк и предполагам, че също трябва да вървя и да го оставя да си върши работата, но вместо това пъхам ръце в джобовете си и се оглеждам.

— Дървените стърготини миришат добре — казвам му.

В очите му се чете усмивка и той кимва, оглеждайки се наоколо.

— Аха, карат ме да се чувствам като у дома си.

Когато погледите ни се срещат отново, в долната част на корема ми се събира топлина и за миг забравям да дишам. Бързо извръщам поглед.

— Извинявай, че вчера избухнах така — казва. — Не си направила нищо лошо. Крамер беше онзи, който те зяпаше по отвратителен начин. Ядосах се. — След това пояснява: — Имам предвид на него. Съжалявам, че си го изкарах на теб.

— Работя в бар — изтъквам. — Свикнала съм да ме зяпат. Мога да го понеса.

Наистина мога сама да се боря и да защитавам честта си. Както и Коул. Ако изобщо му хрумне такова нещо. Няма нужда Пайк да се чувства отговорен за мен. Не съм негова, за да се грижи за мен.

— Е, аз ще вървя — казвам му и тръгвам да си ходя.

Но той ме спира.

— Искаш ли да разгледаш? — предлага ми. — Да направиш малка обиколка?

Вече съм виждала голяма част от обекта, тъй като идвах да слагаме торби с пясък миналата седмица, но все пак кимвам.

— Да, разбира се.

Той ме повежда към задната страна на сградата и аз се чудя дали не трябва да си сложа каска, но той също не носи, затова не го питам.

— Ще бъде офис на речното казино, което идва в района — обяснява. — Те ще си имат павилион на пристанището с ресторанти и място за събития, но ще управляват всичко оттук. Назначения, финанси, реклама…

Усмихва ми се и аз отново отвръщам поглед.

— Прилича на скелет — отбелязвам. — Кога ще слагате стените?

— Когато водопроводчиците и електротехниците оправят всичко — отвръща ми, — ще монтирам изолацията, след което ще изградим стените. Тогава ще виждаш стаи вместо тези кокали.

Влизаме в широко пространство в задната част на сградата и за разлика от другите помещения, тук има цяла стена без греди. Като че ли тук ще има само един огромен панорамен прозорец. Пристъпвам в съседното тясно пространство и поглеждам над гредата, намираща се пред лицето ми.

— Какво е това място?

Той ме поглежда.

— Тоалетната на този офис.

Сигурно ще стане хубава. Връщам се обратно в офиса заедно с него, отивам до ръба и поглеждам към неразработената земя и зеленината на хоризонта.

— Хубава гледка. — Усмихвам се и отмятам коса, завъртам се уверено в това, което се преструвам, че е офисът ми. — Да, Кристофър, можеш ли да се обадиш в Япония? Трябва да обсъдим производствената линия в Малайзия — казвам.

Той се засмива.

— Имаш мъжка секретарка?

— Мъжете могат да станат каквото си поискат — отвръщам. — Не позволявайте на пола си да ви възпира.

Той поклаща глава, а устните му се извиват от удоволствие.

Започваме да говорим с лекотата, която бяхме постигнали онази вечер, когато гледахме телевизия и ядохме пица, и аз го следвам из сградата и го слушам как обяснява няколкомесечния до едногодишен процес на издигане на едно здание от земята. Започнал е тази работа, преди Коул да се роди, и накрая е основал собствена компания, в която може да налага собствени правила и да упражнява повече контрол върху проектите, с които се захваща. Сигурно обаче е голяма отговорност да знаеш, че си начело на две дузини работници, и трябва да им плащаш заплата, за да издържат семействата си.

Но все пак… той помага за изграждането на нашия град, създава работни места и докарва бизнес в него.

— Сигурно си много горд от това, че строиш неща, които после ще гледаш всеки ден — казвам му, когато слизаме на първия етаж. — Места, където хората ще прекарват живота си и ще изкарват прехраната си.

— Никога не съм мислил за това. — Той спира от задната страна на сградата, гледаща към декарите свободна земя. — Предполагам, че това е и моята прехрана.

Поглеждам натам и забелязвам ограденото пространство от задната страна на сградата. Огромно е и виждам, че са оставили там мраморен фонтан, който чака да бъде монтиран по-късно.

— Това дворът ли ще бъде? — питам, защото забелязвам, че няма покрив. — Добра идея. Ти ли ще го оформяш?

— А, не — отвръща той. — Когато сме напът да приключим, ще дойде озеленителна компания и ще се погрижи за засаждането на тревата и дърветата и за монтирането на декоративните елементи.

Точно по моята част. Много обичам да гледам преди и след промяната, за да видя как се променя дадено пространство.

— Ще те уведомя, когато започнат — предлага той, сякаш ми чете мислите. — Можеш да се отбиваш от време на време, за да следиш прогреса.

Усмихвам се.

— Благодаря.

Всъщност това би ми харесало. Освен преподавателите ми никой друг, когото познавам, не се интересува от такива неща. Погледите ни се срещат и аз осъзнавам, че това ми е липсвало. Нямам много общо с близките и приятелите си, нали?

Двамата сме погълнати един от друг, но само за миг. После минава работник, носещ дървен материал на рамо, и Пайк внезапно се изправя и прекъсва зрителния ни контакт, за да му каже „здрасти“.

— Е, аз трябва — соча с палец назад — да вървя, предполагам.

— Аха — отговаря той. — Аз също.

Отстъпвам.

— Ще се видим у дома. Вечерята ще е готова в пет.

Той само кимва и се връща към работата си.

У дома. Не в къщата? Все пак не е моят дом.

Връщам се обратно до колата, качвам се и се чувствам още по-сдухана, отколкото като дойдох. Вечеря в пет? Коул свършва работа в шест. Дали току-що не забравих за съществуването му?

Увивам хавлията около тялото си и събирам мръсните дрехи, а банята все още е пълна с пара. Отварям вратата и надзъртам в коридора, за да се уверя, че е чисто, след което се стрелвам към спалнята си и затварям вратата зад мен.

Постоянно забравям да си взема чисти дрехи, за да мога да се облека веднага след банята. Все още съм свикнала да имам собствен апартамент и да не ми пука, че прекосявам коридора по хавлия. Поне не забравям да си сложа шортите на пижамата, когато слизам долу за чаша вода посред нощ. Със сигурност ще умра от смущение, ако бащата на Коул ме хване по бельо и тениска.

Вземам четката, разресвам все още мократа си коса и си избирам дрехи, с които да спя. Виждам светлина навън и отивам до щорите, за да надзърна през процепа. Навън е тъмно — вече минава девет — но Пайк все още работи по фолксвагена ми на алеята.

Той е направо страхотен. Коул се занимава с колите на всички останали, освен моята, макар да подозирам, че това е просто извинение, за да се махне от къщи.

Ярка светлина се излъчва изпод предния капак, а Пайк заобикаля фолксвагена и се навежда, за да отвинти нещо. Там е, откакто вечеряхме. Искаше Коул да му помогне, но разбира се, той пак е навън. Мисля, че баща му го чака.

Две жени минават по тротоара, облечени в спортни дрехи, спират, усмихват се и подвикват нещо на Пайк.

Брюнетката отляво тича на място, въпреки че просто вървеше бързо допреди малко, а червенокосата слага ръце на хълбоците си и му се усмихва със съблазнителна усмивка.

— Вие сериозно ли? — мърморя си. Кой, по дяволите, излиза да се разхожда навън по това време? — Страхотно, дами. Много умно.

Като че ли не са забелязали през кухненските си прозорци как Пайк работи по без тениска, а мускулите му играят под загарялата кожа и той все още изглежда като привлекателното лошо момче, по което вероятно са точили лиги в гимназията. След това са се обадили една на друга, за да измислят план да си облекат спортните дрехи и съвсем случайно да започнат да тичат около къщата му, нали така? Имам предвид, че все пак би било грубо да не се отбият да му кажат „здрасти“, нали?

Завъртам очи. Съпруги от предградията, отегчени от мъжете си, които се опитват да забъркват неприятности, като че ли Пайк Лоусън е просто средство за тяхното забавление.

Пускам щорите и се отдръпвам.

Много съм злобна.

Дошли са да флиртуват с него. Голям праз.

Гордея се с това, че съм уравновесена и спокойна личност, но в последно време поведението ми беше непредсказуемо. Преместването, сметките, Коул… Настроението ми е скапано, несигурна съм и съм непоследователна. Не ми харесва.

Пускам плейлиста на телефона си и започва да звучи Самосъжалително парти, което напълно отговаря на лошото ми настроение, а вратата на спалнята се затваря зад мен. Спирам да си реша косата и обръщам глава.

Внезапно виждам Коул в стаята, облегнат на вратата, втренчен в мен с добре познат поглед. Кога се е прибрал?

Кожата ми се сгорещява и стискам хавлията, без да знам защо.

Той скръства ръце на гърдите си, докато очите му обхождат тялото ми надолу и обратно нагоре.

— Какво? — питам, когато не казва нищо.

— Хвърли хавлията.

Сега? Но баща му все още е буден и…

— Стига де — протестирам, но се опитвам да запазя тона си весел и спокоен. — Късно е и съм изтощена.

— Аз ще те предразположа. — Той се оттласква от вратата и се приближава към мен, а високият му сто и осемдесетсантиметров ръст изпълва малката спалня. — Вече почти не се виждаме. Липсваш ми.

Приближава се и обвива ръце около кръста ми, гледайки надолу към мен. Не мога да не се усмихна леко.

Захапвам игриво долната си устна, хващам меката руса коса на върха на главата му и го придърпвам за бърза целувка.

— Снощи си бях вкъщи — отвръщам. — Ти не беше.

Отдръпвам се от него и увивам хавлията по-плътно.

— Поканих те да излезем — изтъква той.

— Бях изморена — казвам, но усещам, че всичко, натрупало се в мен през последните няколко дни, се опитва да изригне. — Трябваше да свърша и твоите задължения, така че…

— Не съм ти казвал да го правиш.

— Е, така или иначе някой трябваше да се заеме.

Желанието, което изпитвах към него допреди малко, вече избледнява, а между нас се издига стена.

Но той се опитва да я заобиколи.

— Баща ми няма да ме изхвърли, ако закъснея няколко дни с косенето на моравата, Джордан — казва и се опитва отново да ме прегърне. — Вземаш нещата твърде на сериозно.

— Не, ти не я окоси, защото знаеше, че ще го направя аз. — Обръщам се. — Както обикновено. Трябва да се вземеш в ръце и да спреш да полагаш само абсолютния минимум усилия.

Той въздиша, пуска ме и се отправя към вратата.

— Къде отиваш?

— Не мога да слушам това точно сега — изскърцва със зъби. — Знаеш ли защо постоянно излизам? Заради това. — Той посочва лицето ми. — Заради начина, по който ме гледаш. Писна ми да се чувствам, все едно не съм достатъчно добър.

— О, това е страхотно — отвръщам саркастично, вземам чифт от неговите боксерки от шкафа и една от карираните му ризи от стола. — Дойдох тук само за да съм с теб, а теб постоянно те няма. Знаеш ли, прекарвам повече време с баща ти, отколкото с теб! Не мислиш ли, че му става малко неудобно?

— Ако ти е толкова неприятно, можеш да отидеш някъде другаде.

Дъхът засяда в гърлото ми и аз го поглеждам кръвнишки.

— Ти сериозно ли? Наистина ли ще ми говориш по този начин точно сега?

Вече се чувствам като жалка използвачка, а не съм аз тази, заради която ни изгониха. Винаги съм го подкрепяла. Ние сме приятели, дявол да го вземе. Винаги сме се грижили един за друг. Никога не бих го накарала да се чувства… Кучи син.

Обувам боксерките, хвърлям хавлията, навличам кафявата карирана риза и я закопчавам. В очите ми напират сълзи.

Сестра ми беше права. Трябваше да стисна зъби за няколко седмици, да поработя в „Куката“ и да остана в апартамента. Поне нямаше да се чувствам нежелана.

Той отново се приближава към мен и заговаря вече с по-тих глас:

— Казвам само, че би било добре понякога да загърбваме стреса и да си обръщаме малко внимание един на друг. Не мога да си спомня последния път, когато правихме секс.

А след секса? Всичко, което не е наред, ще продължи да бъде такова.

— Може би, ако не вършех и твоите задължения тук и не работех до два през нощта, нямаше да съм изморена през цялото време — казвам му. — И може би, ако ми помагаше да спестим пари, за да можем отново да си наемем апартамент, вместо да изпиваш надницата си всяка проклета вечер, нямаше да бъда толкова стресирана и притеснена за пари. Чувствам се самотна, мамка му. Къде си?

Той само поклаща глава и аз не мога да спра сълзите си да се насъбират. Но отказвам да плача. Двамата трябва да си поговорим, а той не иска. Не иска да ми помогне да оправим нещата.

Приближава се към мен и взема лицето ми в ръце.

— Просто млъкни за малко и ме изчукай.

Той ме целува и аз стискам очи, а сълзите потичат по бузите ми. Проклет да е. Той открадва дъха ми, покрива устата ми, а устните му се движат върху моите силно и напористо, така че ми се приисква да се предам. Стресът и притеснението продължават толкова дълго и са толкова много, че ще бъде прекрасно да ги забравя за кратко.

Той хваща задника ми с две ръце и ме повдига, като кара краката ми да обгърнат кръста му, и двамата падаме на леглото, а той се приземява върху мен.

Само че нещо ме кара да се въздържам. Като че ли пак живея в караваната с баща ми и мащехата ми. Те не ме виждат.

Коул не ме вижда. За него няма значение коя съм в момента.

Откъсвам уста от него и го бутам.

— Слез от мен.

— Моля те, скъпа. — Целува шията ми и аз го познавам достатъчно добре, за да различа тона на гласа му. Той също е разстроен. — Просто ми бъди гадже тази вечер. Преди много се забавлявахме. Нека се позабавляваме и сега.

— Не. — Поклащам глава и се напрягам. — Ядосана съм ти. Имам нужда от въздух.

Освен това после ще се чувствам още по-зле.

Той продължава да ме целува и аз го избутвам и изръмжавам. Най-накрая ме оставя на мира и се отпуска на леглото до мен. Почти не се колебае, преди да скочи на крака и да отвори вратата, за да изхвърчи от стаята.

След няколко мига чувам рева на двигателя му, скърцането на гумите и него вече го няма.

Задник.

Но част от мен започва да диша по-леко.

Чувствам се повече на мястото си тук, когато него го няма наоколо.

Никога не се е държал с мен по този начин преди. В очите ми отново напират сълзи, но аз мигам, за да ги разкарам.

Ставам от леглото, отивам до шкафа с телевизора и вземам оттам купчината сметки, които трябва да се платят. Сметка за вода от стария апартамент, медицинска сметка, все още недоизплатена, от времето, когато мислех, че съм си счупила глезена миналото лято, сметка за телефон и две сметки от кредитната карта на Коул, които скоро ще бъдат дадени на колекторска фирма. Нямам здравна осигуровка и всеки ден се страхувам, че ще ми се случи нещо, което ще ме вкара в спешното отделение на болницата за двайсет хиляди долара.

Колата ми не работи, а дори и да работеше, едва ли бих могла да си позволя застраховката, защото каквито и пари да ми останат от студентския заем, след като си платя обучението наесен, ще отидат за други разходи. Мога да взема още един заем, но не искам да ми тежи през остатъка от живота ми, така че се опитам да се ограничавам.

А всеки път, когато проверя пощата, в нея ме очаква нова неприятна изненада.

Отварям горното чекмедже на шкафа, изваждам бакшишите от миналата седмица, които още не съм внесла в банката, и разгъвам омачканите банкноти в ръцете си.

Сто четиресет и два долара. Дупката, в която съм затънала, става все по-дълбока, защото не изкарвам достатъчно, за да се изкопая от нея.

Набутвам парите обратно в чекмеджето, вземам флаера за конкурса „Мис Мокра фланелка“, който също съм скрила тук, и го разглеждам. Тристате долара не си струват участието, но барманството в „Куката“ или… да правя онова, което прави сестра ми, за да си докарвам толкова пари, може би си заслужава.

За момент обмислям идеята. Да имам пари в джоба си, които няма да изчезнат в мига, в който ги спечеля. Да имам хубави вещи. А също и кола.

Но след това си мисля как Коул, Джей и момчетата, с които учихме заедно, ще идват да ме гледат, и натиквам хартийката обратно в чекмеджето, иде ми да повърна. Непознатите може би няма да са толкова непоносими, но не възнамерявам да танцувам за момчетата, с които бяхме заедно в гимназията.

А барманството там би било почти толкова лошо. Дрехите, които ще трябва да нося, клиентите, които ще обслужвам…

Излизам от спалнята, тръгвам към долния етаж, заобикалям парапета, продължавам към кухнята, после през пералното помещение и излизам през задната врата.

Въздухът ме удря в носа и внезапно отново мога да дишам. Ароматът на дърветата и на прясно окосената трева изпълва ноздрите ми и с изключение на светлината, осветяваща басейна отвътре, тук отзад е съвсем тъмно.

Отивам до дълбокия край, сядам на ръба и потапям крака във водата до средата на прасците. Хладната вода обгръща кожата ми като в прегръдка и веднага облекчава нервите ми.

Коул ще се върне късно. Дотогава и двамата ще сме се успокоили, той ще си легне, аз ще се сгуша в него, а той ще покрие ръцете ми с неговите — нашият сигнал един към друг, че всичко ще се оправи.

Трябва да се отпусна. На деветнайсет съм, имам финансови грижи и романтични проблеми. Кой няма такива на моята възраст? Отнасям се твърде строго към себе си. Пайк, изглежда, няма нищо против да живея тук, така че ще продължа да изпълнявам задълженията си, за да няма причини да се оплаква от мен.

И ако се случи най-лошото, баща ми не би ме върнал. Всичко ще се оправи. Може би не веднага, но в крайна сметка.

Усмихвам се леко, почти убедена в това. Поглеждам надолу към синята повърхност на водата, където бялата светлина осветява чистото дъно на басейна, и внезапно ми се приисква да го докажа.

Мога да го направя.

Всичко ще се оправи.

Поемам си дълбок дъх, затварям очи и скачам, като се оттласквам от ръба право във водата. От устата ми излизат мехурчета, докато изпускам въздуха си и потъвам на дъното на басейна. Косата ми се носи около мен, водата гали скалпа ми, а ризата се издува нагоре, докато кръстосвам крака и сядам на пода му.

Не си спомням кога започнах да го правя. Разбира се, не съм израснала край басейн, но може би по време на летния лагер, когато бях на дванайсет, или пък когато Кам ме водеше на обществения басейн, разбрах колко силно се плаша от неизвестното. Обичам да предизвиквам тази част от себе си, защото самочувствието ми се повишава, когато успея.

Да нося прането надолу към занемареното мазе на стария апартамент съвсем сама. Да спя на тъмно, без да включвам дори лампата в коридора. Да карам към къщи в два сутринта след смяна, без да проверявам задната седалка, за да се уверя, че съм сама в колата.

Оглеждам се и обръщам глава, без да виждам нищо друго, освен вода, но зрението ме отвежда едва дотам и гледката се разтваря в мъглата. Нещо може да изплува от далечината и да се приближи до мен. Може да има нещо зад мен. Да излезе от сифона или да се гмурне от повърхността.

Затварям очи.

Ако успея да го направя, нещата между мен и Коул ще се оправят. Всичко ще бъде наред, а аз просто ще продължа да работя.

Дробовете започват да ме болят, но държа очите си затворени и оставам неподвижна. Нещо ме гледа. След това се плъзга през водата, насочва се към мен. Усещам го. Идва за мен.

Знам, че това е страхът ми, затова продължавам да седя със затворени очи. Знам, че всичко ще се оправи. Това е просто въображението ми.

Мога да го направя. Мога да го направя. Дробовете ми се разтягат болезнено, а гърлото ми гори, обаче свивам юмруци. Само още една секунда. Още една секунда.

Но внезапно водата около мен се разлюлява, отварям очи и разбирам, че този път не е въображението ми. Поглеждам нагоре и виждам Пайк точно когато се протяга към мен. Хваща ме под мишниците и аз примигвам към него, поклащайки глава.

Но дробовете ми не могат да издържат повече. Избутвам го през водата, опирам крака на дъното на басейна, оттласквам се и се насочвам към повърхността.

Подавам се над водата и се закашлям, а косата ми е полепнала по лицето. Чувам го как плюе вода някъде до мен.

— Какво правиш, по дяволите? — изръмжавам.

— Мислех си, че се давиш! Какво правиш ти, по дяволите?

Отново се закашлям и си поемам въздух с хриптене.

— Изправям се срещу страховете си. Проклятие — измърморвам, докато плувам към ръба.

— Добре ли си?

— Да. — Премятам ръка през ръба, а мускулите ми са омекнали от това, че ме изплаши така.

— Сигурна ли си?

Той се надига и излиза от басейна, после ми подава ръка.

Игнорирам я, както и въпроса му, и се оттласквам нагоре, за да седна отново на ръба.

Ако ме е видял да скачам във водата, значи сигурно се е чудил какво правя тук, но все пак…

Почти преодолях предизвикателството.

Ризата виси върху тялото ми, тежка и мокра, но не мога да я сваля. Нямам нищо отдолу. Отново се закашлям, прочиствам гърло и си поемам въздух. Той седи тихо до мен.

— Чух, че двамата с Коул се карате.

От двора? Страхотно.

Той кляка до мен и също поглежда към водата. Не мога да си представя какво си е по мислил. Карам се със сина му и после се хвърлям в басейна с дрехите. Страхотно…

Поемам си дълбок дъх и успокоявам тона си, за да успокоя и него.

— Сключвам сделки със себе си — обяснявам, но не срещам очите му. — Ако направя нещо, което не искам, тогава всичко ще се оправи. Ако направя нещо, което ме плаши, тогава мога да се изправя срещу всичко. — Усмихвам се половинчато. — Не обичам да плувам сама. Плаша се. Особено през нощта.

Най-накрая обръщам поглед към него. Той се взира в басейна и ме слуша.

— Просто игра, която играя със себе си — казвам му.

Той кимва с разбиране.

— Коул не ме иска тук — казвам и свеждам очи, докато в гърлото ми се забиват игли. — Не мисля, че изобщо ме иска вече.

Не знам защо му го казвам, но той ме слуша. В редките случаи, когато сме си говорили, изглежда, че иска да ме чуе. С него е лесно.

— Той е млад — обяснява. — Всички правим и казваме себични неща, когато си мислим, че притежаваме целия свят.

— И аз ли? — отвръщам му.

Имам предвид, че не съм ангел, но знам, че се държа с Коул доста по-добре, отколкото той с мен.

Пайк не казва нищо, но виждам, че ме наблюдава.

Аз съм мекотело. Тръгнах си от бившия и от родителите ми, но така и не им отвърнах. Не отстоях себе си. Просто избягах.

С изключение на сестра ми, Коул е всичко, което имам. Просто оставих нещата да се случват, защото за мен беше повече от гадже.

— Мога ли да те попитам нещо? — обажда се Пайк.

Поглеждам към него, а сърцето ми прескача един удар, когато виждам, че очите му са насочени надолу и фиксирани върху мен. Отражението от водата ги кара да изглеждат облачно сини.

— Как се запознахте двамата с Коул? — пита ме.

И въпреки раздразнението се усмихвам леко.

Очите ми се спускат към белега на палеца ми и облизвам устни.

— Когато бях на шестнайсет, работех на автомивка — казвам му. — Там нямаше други момичета, но не можах да намеря нищо друго, така че стиснах зъби и се присъединих към екип, пълен с момчета.

Усещам топлината на тялото му близо до себе си и отмервам вдигането и спускането на гърдите му, откривайки, че се синхронизирам с него.

— Трябваше да понасям доста неприятни неща — продължавам, докато си припомням подигравателните коментари всеки път, когато се наведях над някоя кола. — Тийнейджърите могат да са…

— Да — завършва многозначително Пайк със смях в гласа.

Разменяме си усмивки.

Все пак предполагам, че и той е бил тийнейджър.

— Имаше едно момче на име Ник, което винаги отпъждаше досадниците от мен — продължавам да си спомням. — Държеше се добре и си говорехме. Не ме гледаше похотливо и беше доста зрял.

Разсеяно потърквам белега с пръст.

— Един ден ме покани да се помотаем заедно и доведе Коул със себе си. — Поглеждам към Пайк, а гневът му от по-рано внезапно е изчезнал. — Тримата се сприятелихме, забавлявахме се много и мисля, че станах по-близка с тях, отколкото с когото и да било. С изключение на сестра ми имам предвид.

Той кимва със замислен вид. След това пита:

— И двамата с Коул започнахте да излизате? Как се отнесе Ник към това?

Насочвам поглед обратно към басейна и си поемам дълбок дъх.

— Така и не научи — казвам тихо.

Пайк остава притихнал, а напрежението във въздуха се усилва. Казах така и не научи. Не все още не е научил.

Прочиствам гърло.

— Една вечер преди няколко години, преди двамата с Коул да започнем да се срещаме — обяснявам. — Двамата с Ник бяха излезли заедно. Коул изпил твърде много и припаднал. На връщане Ник се качил при друг шофьор.

В очите ми напират сълзи, а устата ми е толкова суха.

— Шофьорът изгубил контрол над пикапа, той се преобърнал и всички хлапета, возещи се в ремаркето, изпаднали от него.

— О, боже — казва тихо той и свежда глава.

— Ник бил смачкан под него — довършвам. — Почина няколко дни по-късно.

Стискам юмруци, за да не заплача. Той е единственият човек от моите познати, който почина. Не беше както когато майка ми ни напусна. Ник не искаше да си тръгва. Живееше за видеоигрите, а косата винаги висеше над очилата му. Всичките му странности ми липсват.

Понякога се чудя какво стана с пистолетчето на брат му, което тримата използвахме и което смъкна кожата на палците ни.

— Боже господи — промърморва Пайк. — Защо не знам нищо за това? Бегло си спомням, че чух нещо, но не знаех, че Коул е бил приятел на някого от катастрофиралите.

Изправям гръб и кимвам.

— Да, Коул… — замълчавам и търся правилните думи. — Той го понесе много тежко.

Очите на Пайк се присвиват към мен.

— Той трябваше да закара Ник до тях онази вечер — обяснявам.

По лицето му преминава разбиране и съм убедена, че се чувства длъжен да знае всичко това, но явно Коул не разказва много за инцидента. Срам го е.

— Оттогава двамата не сме се изпускали от поглед — казвам.

Болеше ме, Коул също го болеше и аз бях единствената, която знаеше защо се чувства отговорен, така че той можеше да си говори за това само с мен.

А след това отношенията ни се превърнаха в навик. Двамата, застанали рамо до рамо. Двамата, разчитащи един на друг. Двамата, устремени към познатото, неизменното и безопасното.

Двамата, вкопчени в Ник и вкопчени един в друг. И двамата отчаяно искахме да имаме истински приятел. И двамата скърбяхме за Ник, но аз също така преодолявах бившето си гадже. Беше толкова лесно да се гмурнем един в друг и да избягаме. Твърде лесно.

— Толкова съжалявам, Джордан — казва Пайк. — Добре ли си?

Поглеждам нагоре към него.

— Съжалявам — произнася неуверено и извръща поглед. — Предполагам, че е глупаво да те питам такова нещо сега.

Не, изобщо не е глупаво. Хубаво е да има с кого да си поговориш.

— Всичко е наред. Или ще бъде — отвръщам. — Трябва да бъде.

Той отново стрелва поглед към мен и аз посочвам басейна.

— Седях на дъното на тъмния басейн със затворени очи, докато вече не можех да си поема въздух. Трябва да се оправи, нали? — питам.

Той изсумтява, а устата му се извива в усмивка.

Изправя се и отново протяга ръка и този път я поемам. Издърпва ме нагоре и двамата се отправяме към къщата, но забелязвам, че свещта все още гори на дървената маса.

Стрелвам се натам, навеждам се над масата, затварям очи и духвам, за да я загася. После се обръщам и тръгвам след него нагоре по стълбите.

— Мога ли да те попитам още нещо? — обажда се той.

— Питай.

— Защо го правиш? — Поглежда назад към мен.

— Кое?

— Защо си затваряш очите, преди да духнеш свещта? — пояснява. — Виждал съм те да го правиш поне няколко пъти.

Свивам рамене. Не знаех, че е забелязал. Мислех, че успявам да го направя бързо и без да ме видят.

— Просто навик. — Следвам го през вратата. — Пожеланията за рожден ден невинаги се сбъдват, затова си опитвам късмета всеки път, когато духам свещ.