Рожденичката

Глава 17 Джордан

— Направи сос за такос, нали?

Кимвам, докато преглеждам инстаграма си на пасажерската седалка.

— Аха.

— И печено халапеньо6, увито в бекон? — пита Пайк.

— Да — изсъсквам. — Питаш ме вече за десети път.

Той замълчава за миг, кара през квартал, недалеч от нашия.

Имам предвид неговия.

Нашия.

— Просто ги обичам, това е всичко — казва.

Мързелива усмивка разтяга устните ми, чувствам се горда. Радвам се, че не просто се държи мило. Наистина харесва нещата, които правя. Независимо дали ще бъде вечеря, или лека закуска, която ще оставя на плота за него след работа, или пък новата каменна площадка, която направих в задния двор вчера и в която той направо се влюби.

Хрумна ми след окалването и след като забелязах как почистването с маркуча само прави още кал, затова реших, че ще бъде забавно да сложа кутия с гладки камъчета до маркуча, за да можем да заставаме върху нея, докато се поливаме, и да запазваме краката си чисти. Освен това водата от нея се оттича отлично и ще ни бъде удобна. Когато отново отидем да се изкаляме.

Мина седмица от онази вечер и шест дни, откакто децата на Кайл идваха да плуват при нас, и аз се опитах да превърна случилото се между нас в някакъв шантав инцидент заради това че все още се възстановявам след края на връзката си и имам нужда от внимание или нещо подобно, но това не спря разгарянето на чувствата ми към него. Паднала съм си здраво. Прекарваме твърде много време заедно, така че е разбираемо, че ще се привържем един към друг.

За щастие, това квартално парти, излизането от къщата и мотаенето с други хора ще ни покажат нещата от правилната перспектива.

— Не са с пуешки бекон, нали? — изтърсва внезапно той.

А?

— Чушките — пояснява и забелязвам с крайчеца на очите си, че ме поглежда.

Боже, още ли мисли за храната?

— И не си сложила вътре нещо шантаво като пшенични зародиши или карфиол вместо истински картофи в картофената салата, както призовават онези фалшиви диети с малко въглехидрати, нали? — продължава.

Избухвам в смях, отпускам глава назад, телефонът пада в скута ми, а очите ми се затварят. О, господи.

— Джордан, сериозен съм — смъмря ме той. — От цяла седмица очаквам това събитие.

Тялото ми се тресе, докато поклащам глава и му се усмихвам. Толкова е шантав.

И съм изненадана, че толкова много му се яде храната ми.

Засмивам се тихо и отново заравям нос в телефона си.

— Всичко е мазно, пикантно и вкусно — казвам му. — Не се притеснявай. Днес ще ти позволя да изклинчиш. Можеш да си задръстваш артериите до края на света.

Усещам как кимва.

— Хубаво. — След кратка пауза отново проговаря: — Но ако ти стане некомфортно, кажи ми. Ще те закарам вкъщи.

— Ще се оправя — отвръщам. — На работа през цялото време си говоря с хората. Знам как да завържа разговор.

Дъч и жена му поканиха Пайк, Коул и мен, но Коул се извини, че днес трябвало да работи извънредно и нямало да може да дойде.

Но докато гледам фий да си, попадам на снимка от „Последната дупка на Патрик“, супермаркета в края на града, и разпознавам колата на Коул на бензиноколонката. Публикацията е негова.

Работа, друг път. Но това изглежда необичайно амбициозно за него. Да пътува в почивния си ден. Изненадващо, не се оглеждам за Елена или за други момичета, които са тръгнали с него, но усещам пристъп на негодувание заради това че продължава напред, все едно изобщо не съществувам. Имам предвид не че ще си вдигна телефона, но щеше да е хубаво да видя, че се е опитал да звънне. Да знам, че поне е загрижен за мен. Предполагам, че връзката ни разруши и приятелството, което имахме по-рано.

Не знам защо ми пука. Баща ми, майка ми, бившите ми гаджета… Предполагам, че си струва да държиш социалния си кръг малък. Имам Кам и Шел.

Завиваме към „Оуенс“ и веднага виждам, че улицата пред нас е преградена от няколко барикади. Пайк завива надясно и паркира до бордюра. Минава два и въпреки че купонът е започнал преди няколко часа, жената на Дъч каза, че ще продължи до среднощ, за да могат децата да се порадват на фойерверките.

Излизаме от колата и бавно вземаме храната в ръце, Пайк носи безценните си подноси с чушки и сос за такос, докато аз бутам малката хладилна чанта с напитки и картофената салата върху нея.

— Здрасти, пич — казва Дъч и се насочва към Пайк с бира в ръка, покрита с изолираща платнена лента, на която пише „ПИКАЯ В БАСЕЙНИТЕ“.

— Здрасти, Пайк — вика още някой от другата страна на барикадите.

Пайк му кимва и аз спирам до тях, а Дъч ми се усмихва. Бог знае какво заключение си е извадил от това, че съм дошла сама с Пайк. Защо винаги се мотая с него. Не знам дали знае, че двамата с Коул сме скъсали.

Красива жена с тъмнокестенява коса се приближава и взема подносите от Пайк, като го целува по бузата.

— Как си? — пита усмихнато.

Той се пресяга и хваща картофената салата от хладилната чанта, която бутам.

— Добре. Вие как сте?

— О, почиваме си — шегува се тя и ни води към купона. — Въпреки че той — посочва към Дъч — трябваше да се въоръжава с бира всеки път, когато му се наложеше да премести някоя маса за пикник тази сутрин.

Пайк се засмива, а аз разбирам, че това е жената на Дъч.

— Това е Джордан — представя ме Пайк. — Ъм… приятелка на Коул. Той не можа да дойде.

Засмивам се на себе си, когато го чувам да се запъва. Предполагам, че е по-добро обяснение от „Това е бившето гадже на Коул, което все още живее при мен и постоянно спорим, освен това ненавиждам музиката ѝ, но вижте… донесли сме сос за такос!“.

— Аз съм Тереса — казва тя с вибриращо р и ми се усмихва през рамо. После посочва към подносите ми. — Това крема сирене ли е?

— О, да.

— Ура — изпява и ни води към храната.

Всичко е подредено като на шведска маса, три дълги маси са сложени една до друга и покрити с храна. В края им се намират няколко хладилни чанти, а ароматът на препечен хамбургер ме удря в гърлото и устата ми се напълва със слюнка. Групи хора се излежават на шезлонги в дворовете си или направо на блокираната улица, а децата тичат навсякъде, играят на гоненица и се спускат по хълмовете на някои от ливадите. Няколко тийнейджъри, не много по-малки от мен, седят наоколо и играят на телефоните си, докато възрастните се смеят и говорят, като понякога спират, за да извикат някоя заповед към децата си. Технически погледнато, още не е лято, но слънцето напича и жегата намалява само когато го закрие някой случаен облак. Денят е прекрасен.

— Ела — казва Дъч и сръчква Пайк.

Пайк поглежда към мен, вероятно за да се увери, че съм добре, и накрая оставя салатата, преди да се присъедини към другите. Отдалечава се, стиска ръцете на приятелите си и отвинтва капачката на бирата, която някой му подава.

Завличам се до Тереса, докато тя слага всичко на масата.

— Откога сте женени двамата с Дъч? — питам.

Тя въздиша.

— Четиринайсет години. — Поглежда към мен. — След три деца все още искам да го убия всеки един ден от живота си, но пък прави хубави спагети, така че…

Изсумтявам. Сигурна съм, че просто се шегува, защото се съмнявам да може да обясни как още го търпи. Изглежда доста спретната, докато той е облечен в карирана риза и обут в каубойски ботуши.

— Това изглежда страхотно — казва тя, докато маха фолиото. — Благодаря ви, че сте донесли толкова много. Няма да изкара дълго.

Точно тогава между нас се пъхва ръка, хваща четири чушки за клечките за зъби и ги отмъква. Веднага разпознавам татуировката на нея.

— Ей — провиквам се към Пайк, но не мога да скрия усмивката си.

Той поглежда надолу към мен изпод тежките си клепачи. Изглежда толкова секси.

— Извинете ме — прошепва, обръща се и тръгва обратно към приятелите си.

Поглежда назад към мен, ухилва се и аз вдигам вежда. Трябваше да предположа, че се страхува да не бъдат изядени, преди да успее да си вземе.

— Разбрах, че двамата с Коул живеете временно при Пайк — казва Тереса.

— Аха. — Слагам хладилната чанта при другите и вземам от нея бутилка с вода. — Изглежда, плащането на наем се оказа твърде трудно за нас — шегувам се.

Тя кимва съпричастно.

— Не бързайте. Аз толкова исках да се махна от родителите си, че когато се оказах без пари, защото плащането на сметки беше твърде голяма отговорност за мен, се върнах обратно вкъщи. — Взема чашата си за еднократна употреба и я вдига до устните си, гледайки към момчетата. — Но се радвам, че Пайк вече има компания. Онази къща е твърде голяма за сам човек.

Отпивам от водата и следвам погледа ѝ. Не ми харесва това, че ще продължи да живее сам в къщата, след като си тръгна. Наистина трябва да сподели живота си с някого.

— Познавам няколко жени, които не биха имали нищо против да променят това, ако им се отвори възможност — отбелязвам, като си мисля за Ейприл, сестра ми и половината мамчета от улицата ни, които флиртуват с него, когато минат покрай къщата му, докато „тичат“.

— Да, обаче той е самотник — отвръща.

Кимвам и се усмихвам в съгласие.

— Да, вече започвам да го разбирам.

— Преди не беше такъв. — Тя поглежда към мен и отпива от чашата си. — Едно време приличаше много на Коул. Купонясваше, смееше се, караше с превишена скорост, нарушаваше правилата… Дори прекара една нощ в ареста.

Веждите ми се стрелкат нагоре. Наистина ли?

Насочвам очи обратно към него и гледам как изважда бейзболната шапка от задния си джоб и я нахлупва върху светлокестенявата си коса, а мускулите на татуираната ръка се издуват до тениската му.

— Но после се е родил Коул — казвам и си представям историята от този момент нататък.

— Аха — въздиша Тереса и се люлее наляво-надясно в такт с музиката, която някой е пуснал на уредбата в една от къщите. — Някой трябваше да бъде възрастният, а Линдзи… — провлачва, после се изправя и прочиства гърло. — Съжалявам. Не исках да клюкарствам.

— Няма проблем — казвам ѝ. — Не се е отказал от кой знае какво.

Виждала съм майката на Коул тук-там и ми е трудно да си я представя с Пайк. Твърде вулгарна е и усещам, че Пайк, когото познавам, би се изприщил, ако му се наложи да живее с нея.

Поне знам от Коул, че връзката между родителите му не е продължила дълго, и ако нямаше някои от маниерите на баща си, щях да се чудя дали Пайк е сигурен, че Коул му е син. Имала е поне четири гаджета, които съм виждала през последните няколко години.

Тереса издиша и снишава глас:

— Пайк е доказателство за онова, че се учим, когато сме принудени, и че зрелостта е следствие повече от опита, отколкото от възрастта — казва ми. — Той беше единственият двайсетгодишен, когото познавах, работещ на две места, без дори да се за мисли за приятелите, които ще изгуби, защото не може да се мотае с тях.

Поглеждам към нея и внезапно ми се приисква да науча всичко. Искам да разбера какъв е бил, преди да се запозная с него.

— Всичките му приятели си купуваха готини коли — продължава тя, — а той кара стария пикап на баща си, откакто го познавам. За него това никога не е било жертва и никога не се е чудил дали трябва да се грижи за Коул. Трябва да си много целеустремен, за да направиш онова, което трябва, независимо какво искаш.

Думите ѝ ме поразяват, а погледът ми се насочва към земята. Да си целеустремен, за да направиш онова, което трябва…

Чувствам се като боклук.

Той ме желаеше онази вечер. И ако не беше Коул, не се съмнявам, че щяхме да си легнем заедно.

Но Коул е тук, между нас, и не можем да го променим. Никога. Не е редно, без значение колко го искам, той само ще се намрази след това. Синът му винаги ще бъде по-важен от всичко.

— Той е добър човек — казва тя.

След това се обръща да сложи лъжица за сервиране в салатата и да отвори чипса за соса за такос, а аз стоя там и се чувствам, все едно към мен се е засилил камион, но не мога да помръдна.

Той е добър човек.

Не мога да разваля това.

Внезапно усещам, че искам да се махна оттук. Пайк не ми е роднина и колкото и естествено да се чувствам с него, това е време, взето назаем.

През следващите няколко часа се държа далеч от Пайк. Тереса ми показва къщата си, сядам с нея и с още няколко души, ядем и си говорим, въпреки че аз не казвам кой знае какво, а едно от децата на Дъч ме дърпа да играем народна топка на нечия алея. Все пак помагам на децата да запалят фойерверките, въпреки че още не се е мръкнало, после помагам на Тереса да занесе празните тенекиени кутии до боклука и събирам кенчетата от безалкохолно и бутилките от вода.

Не знам дали Пайк ми обръща някакво внимание, защото не съм го търсила, но понякога усещам как тилът ми се сгорещява, а по гърба ми пробягват тръпки.

— О, здрасти, Джордан — казва някой, докато прескача краката ми и за малко да се препъне. — Не те видях.

Той се засмива и аз поглеждам от мястото, където съм легнала на тревата, към Картър Хюит, който ми се усмихва през рамо. До него стоят още едно момче и момиче, но не си спомням имената им, въпреки че всички сме учили заедно.

Двамата с Картър трябваше да ходим на тюбинг днес, но той го отмени заради кварталното парти, на което родителите му го помолиха да присъства. Голям късмет, защото аз също се чудех дали да не се откажа. Не исках Пайк да спечели спора, но той беше прав. Тюбингът е извинение да се напиеш, а аз не бях в настроение.

Надигам се до седнало положение и изтърсвам тревата от ръцете си, които използвах за възглавница, за да наблюдавам изгряващите звезди.

— Какво смятате да правите? — питам.

— Всичко друго, само не и това — въздиша той. — Има купчина народ в A & W7. Искаш ли да дойдеш? Ще ти купя бирен шейк.

Засмивам се тихо и се изправям. Звучи много добре.

— Отдавна не съм ходила там — отбелязвам. — Защо не? Нека само да кажа на човека, който ме докара.

Той и приятелите му се насочват към колите си, а аз изтичвам до шезлонгите, пълни с хора, в средата на пътя. Пайк седи с гръб към мен, а Дъч се е излегнал до него с Тереса в скута си. Край тях има още няколко души, които познавам от играта на покер при Пайк.

— Здрасти — казвам и се приближавам до него. — Няколко приятели ще ходят до A & W. Да пият бирен шейк и прочее. Поканиха ме да се присъединя.

Не му искам разрешение, но така прозвучава.

Той не ме поглежда, само вдига бирената си бутилката и отпива.

— Бирен шейк? — повтаря строго. — На колко си… на пет?

Тъпанар.

— Нееееее — провлачвам, — но ти понякога се държиш с мен, все едно съм.

Дъч се разсмива тихо до него, но после се обажда в моя защита:

— Ей, пич, и аз все още обичам бирен шейк.

Завъртам очи към Пайк и поглеждам усмихната към Тереса.

— Благодаря много, че ме поканихте — казвам ѝ. — Много мило от ваша страна.

— Благодаря, че дойде, скъпа. И благодаря за храната.

— Как ще се прибереш вкъщи? — прекъсва я Пайк, като все още избягва погледа ми.

— Аз ще я докарам.

Поглеждам към Картър, който се приближава към нас, и Пайк също леко обръща глава, за да го погледне, преди отново да я извърне.

Вдигам ъгълчето на устата си в лека усмивка и се навеждам на десетина сантиметра от ухото му.

— Имам ли вечерен час?

Дъч изсумтява и забелязвам как устата на Пайк леко се озъбва, преди отново да се отпусне.

— Забавлявай се — казва напрегнато.

Отново се изправям, обръщам се и следвам Картър към пикапа му, докато настроението ми отново се подобрява.

Пайк ревнува.

И въпреки че не искам да мисля за него, наистина се радвам да науча, че и той се опитва да не мисли за мен.

Колко от онова, което иска, крие, заравя в себе си или се опитва да потисне? Как ли изглежда, когато вече не може да се владее?

— Божичко, чухте ли за Джилиян? — Селена Гарднър посочва към друго момиче, докато гризе края на сламката си. — Казала на Дийн и Мат, че един от тях е бащата, те отишли да си направят тестове за бащинство, но се оказало, че никой от тях не е!

После се разсмива.

— О, боже! — Очите на другото момиче се оцъклят. — Мамка му, знае ли изобщо кой е?

— На кого му пука? — Селена сбърчва чело и отново се обляга на колата. — Аз бих се притеснила да не прихвана нещо друго. Вече не излизам от къщи без презервативи. Никога не знаеш кога ще ти потрябват. Наистина…

Всички се разсмиват и аз се усмихвам половинчато и насилено, полагам усилия да не изглеждам неловко, но съм сигурна, че не успявам, защото казах не повече от две думи през последните десет минути.

Стигнахме до A & W преди час и както може да се очаква, ресторантът се оказа пълен с тийнейджъри и семейства с пикапи, в чийто каросерии седят деца. Лунната светлина и щурците се състезават с фаровете и уредбите на колите, а миризмата на печени на въглища хамбургери и горещ асфалт изпълва въздуха, докато моторите реват и вратите на колите се затръшват.

Тук няма и един човек, с когото да съм говорила повече от два пъти, след като завърших миналата година.

— Страхотна е — казва някакво момиче на Селена и се протяга да разгледа чантичката ѝ „Луи Вюитон“. — Откъде я взе?

— Нали е сладка? — Селена прехвърля ремъка през рамо, за да му я покаже. — Чувствам се ужасно. Дължа на баща ми толкова много пари, но просто трябваше да си я купя.

Свеждам поглед към чантичката, усещайки еднакви количества завист и раздразнение. Да, разбира се, много бих искала да имам такава, както и нейните проблеми, заради които крънка пари от семейството си, защото нали затова са родителите, когато си на деветнайсет?

Част от мен иска и при мен да беше така.

Но дори след като завърша колежа, ще бъда толкова закопана със студентски заеми, че няма да мога и да си помисля за неща като дизайнерски чанти. Може да прозвучи странно, но това не ми е проблем. Предпочитам да имам прилична кола. И къща. Да мога да си плащам сметките същия месец.

Двете със Селена имаме напълно различни проблеми и сега имам още по-малко общо с нея, отколкото в гимназията. Сигурна съм, че чувството е взаимно.

Без да си измислям извинение, просто се обръщам и тръгвам към стената на сградата, като изваждам мобилния си телефон.

— Ей, Джордан. Добре ли си? — чувам да ме вика Картър.

Обръщам глава, виждам го да седи при останалите, и кимвам.

Когато стигам на малко по-тихо място, набирам Кам, вдигам телефона до ухото си и хвърлям празната чашка в кофата за боклук.

— Здрасти — изчуруликва тя, защото знае, че съм аз.

— Здрасти — казвам, а гласът ѝ веднага ме успокоява. — На работа ли си? Можеш ли да дойдеш да ме прибереш?

— На работа съм — отвръща ми, — но мога да изляза за половин час. Къде си? Всичко наред ли е?

Чувам музиката на заден фон и осъзнавам, че наистина е в клуба.

— Аха, всичко е наред. — Прибирам косата зад ухото си. — В A & W съм. Просто искам да се прибера вкъщи.

Вкъщи.

Замислям се всеки път, щом го кажа, защото много добре знам, че това не е истинският ми дом, но би било странно да го наричам „къщата на Пайк“ или дори „къщата на бащата на Коул“.

След като затварям телефона на Кам, първо отивам до тоалетната и после уведомявам Картър, че ще се прибирам. Той изглежда леко разочарован, но съм сигурна, че е, защото е изгубил дамата си за вечерта. Само че изобщо не съм сигурна какво му е отношението към мен, особено след като ме пренебрегна, за да си говори за коли, и после с радост ме остави да „наваксвам“ с групичка момичета, с които никога не съм наваксвала дори в гимназията.

Не че на Картър, Селена или на някого другиго тук му има нещо. Но когато говорят, осъзнавам, че всичките имат хубави неща, като например пари в джоба. И майки. В гласовете им звучи безгрижие, от което разбираш, че още не са ги изгонвали от апартамент и не се чудят дали да не заменят смартфона си с телефон с капаче, защото е по-евтин.

Аз съм различна от тях и винаги съм била. Идването тук просто ми припомни за тези чувства, чувствата, които изпитах в гимназията, а когато съм с Пайк, аз…

Сбърчвам чело и се замислям.

Предполагам, че когато съм с него, съм в стихията си.

И сега повече от всичко искам да се прибера вкъщи. Или където и да е той.

Кам пристига след по-малко от петнайсет минути и аз се качвам в колата ѝ, без да протестирам, когато ускорява през града към квартала му. Шефът ѝ е снизходителен, но колкото повече отсъства, толкова повече пари губи, така че я оставям да бърза.

— Благодаря ти — казвам ѝ. — Съжалявам, че трябваше да излезеш от работа.

Тя е облечена в черен шлифер до средата на бедрата, завързан на кръста, и съм сигурна, че не носи кой знае какво отдолу, просто е навлякла нещо, с което да мине през паркинга, без да я задирят.

— Сигурна ли си, че си добре? — пита отново.

Хващам таблото с ръка, когато завива рязко надясно.

— Аха.

— Всичко наред ли е с бащата? — Тя поглежда към мен. — Нали знаеш, че по всяко време можеш да дойдеш у нас. Добре дошла си.

— Знам.

Няма никакъв проблем. Всъщност сега осъзнавам, че всичко е наред, но не в A & W. Знам какво искам и знам, че не мога да бъда с Пайк. Просто трябва да си намеря някого точно като него.

Стискам бирения шейк, който му взех, за да го избъзикам, докато сестра ми криволичи из улиците и най-накрая отбива пред къщата на Пайк.

Изпъшквам, а стомахът ми прави салто.

— Благодаря.

Слизам от колата, закачам портфейла на китката си и затварям вратата.

— Това колата на Ейприл Лестър ли е? — пита Кам през отворения прозорец.

Обръщам глава и забелязвам червения кабриолет „Мазда Миата“, паркиран зад пикапа на Пайк, и стомахът ми се свива.

Какво, по дяволите? Късно е.

Стрелвам къщата с поглед и виждам, че е тъмно, не светят никакви лампи. Какво биха могли да правят на тъмно?

В гърлото ми засяда буца, повръща ми се.

— Вероятно продава бисквитки за момичетата скаути — шегува се Кам.

Но аз кипя.

— В момента не е сезонът на бисквитките.

— О, скъпа, за някои от нас винаги е сезонът на бисквитките.

Обръщам се към сестра ми, която показва буквата V с два пръста пред устата си, пъха език между тях и го извива.

Оттласквам се от вратата и мърморя:

— Гледай си работата.

Но тя само се засмива и превключва колата си на скорост.

— Късмеееееет.

Успявам да преглътна чак след втория опит, докато гледам нагоре към къщата. Какво прави Ейприл тук? Какво прави Ейприл вътре?

Да, това е неговата къща и доколкото знам, не се е свалял с никоя, откакто дойдох преди няколко седмици. Пайк е млад и свободен — има право да води жени вкъщи.

Но това не спира сърцето ми да бие със сто километра в час или да ме боли стомахът. Аз съм тук. Не можаха ли да отидат в нейната къща? Или на мотел?

Качвам се по стъпалата на предната веранда, сърцето ми пулсира в ушите и завъртам дръжката, но е заключено. Пайк почти винаги оставя вратата отключена заради мен. Дори когато работя до два през нощта.

Опитвам се да крепя шейка в лявата си ръка, докато ровя из шортите за ключа. Изваждам го и отключвам, но когато отварям, ме изпълва ужас. Не съм сигурна, че ако налетя на тях, докато правят нещо, няма да избухна в сълзи или да се разкрещя.

Моля те, недей, Пайк. Моля те, не го прави.

Пристъпвам в къщата, леко затварям вратата след себе си и я заключвам. Поглеждам тъмната всекидневна и ушите ми се наострят в тишината, ослушвам се за нещо, което да потвърди най-лошите ми страхове.

Завличам се бавно в кухнята и виждам ябълковата си свещ, запалена на масата, а мекото ѝ сияние осветява тъмнината. Но не съм я запалила аз.

Стискам зъби. Да не би да се е опитвал да създаде атмосфера или нещо подобно?

Поглеждам нагоре през прозореца над мивката, към задния двор и виждам, че басейнът е осветен, но там няма никого.

Връщам се във всекидневната и се насочвам към стълбите, но точно тогава долавям приглушен смях и застивам. Насочвам се към вратата на мазето, внимателно завъртам дръжката, отварям вратата и веднага чувам ясните им гласове.

— Искам да ударя черната — лигави се Ейприл.

— Черната е последна — обяснява Пайк, а гласът му е дълбок и по-игрив от обикновено. — Ако я вкараш сега, ще загубиш играта.

— Какво ще получа, ако спечеля?

— Какво искаш?

Тя се смее тихо, чувам раздвижване. Не мога да ги видя, защото се намират зад ъгъла, до билярдната маса, но тя прави нещо и аз разстроено стискам дръжката на вратата.

После чувам тихия му, приглушен глас:

— Мисля, че това ще се случи, ако спечеля аз — отвръща на онова, което прави тя, и аз чувам усмивката в гласа му.

— Мммхммм — простенва тя и очите ми се оцъклят, защото не съм сигурна дали му прави нещо, или той на нея.

Какво, по дяволите? Сериозен ли е? Откога са тук? Знае, че мога да се върна всеки момент.

Аз съм хлапе, за бога. Как се очаква да си науча и да поспя, ако ще го правят цяла нощ?

Точно това е планирал, сигурна съм. Ако искаха да поиграят билярд, щяха да отидат в „Щеката“. Довел я е тук за секс.

Хуквам обратно към кухнята и пералното помещение, отварям вратичката на пералнята и хвърлям бирения шейк вътре заедно с хартиената чашка. Затръшвам капака и пускам пералнята, после отварям сушилнята, изваждам нещата му и затръшвам и нейната вратичка. Ако иска да се държи с мен като с хлапе, да заповяда.

Изтичвам нагоре по стълбите, отварям вратата на стаята си, пускам касетофона и надувам Лошо лекарство, докато се събличам и си слагам шортите на пижамата и късата тениска.

Хващам касетофона за дръжката и се връщам бавно на кухненската маса, отпускам се на стола пред последния ландшафтен модел, върху който работя за колежа, а музиката все още бумти до мен.

След не повече от десет секунди чувам тежките стъпки на Пайк по стълбите от мазето и напрягам челюст, за да се стегна.

Той влиза в кухнята, приближава се до масата и натиска копчето Спри/Извади на касетофона. В къщата веднага пада тишина и аз вдигам глава с престорено невинно изражение на лицето.

— О, извинявай — изричам. — Не знаех, че има някой вкъщи.

Пайк се изправя и ме приковава с поглед, който казва, че съм ужасна лъжкиня.

— Здрасти, Джордан. — Ейприл влиза в кухнята зад него. — Как си?

Усмихвам ѝ се стегнато.

— Добре.

После връщам вниманието си обратно върху модела и се заигравам с малко изкуствена трева.

Пайк все още гледа надолу към мен, проточва се дълго, неловко мълчание, докато Ейприл вероятно се опитва да разбере какво става.

— Аз… ще си вървя — казва накрая.

Пайк се колебае за миг, виждам как ръката му стиска стола от другата страна на масата, но не срещам очите му.

Знам, че току-що се държах като разглезено хлапе, и се чувствам леко засрамена особено след като номерът ми не мина, но…

Можеше да я заведе някъде другаде. Довел я е тук с надеждата, че ще ги видя заедно.

Той я изпраща, не мога да чуя няколкото приглушени думи, които си разменят, но когато вратата се затваря, чувам ключалката да изтраква, и издишам.

Няма я.

Пайк се връща в кухнята и се насочва към хладилника, а аз забелязвам, че все още носи морскосинята тениска и джинсите от по-рано и е обут в работните си ботуши. Не изглежда дори леко разсъблечен, което е добър знак.

— Извинявай, получи се неловко — казва ми и изважда безалкохолно. — Ние всъщност току-що дойдохме. Тя влезе, за да…

— Къщата си е твоя. Не ме интересува — казвам му и се преструвам на съсредоточена върху задачата си. — Прави каквото искаш.

— Сигурна ли си? — пита с развеселен тон. — Тръшкаше вратичките на пералнята и сушилнята и надуваше музика в десет вечерта. Изглеждаш… раздразнена.

Поклащам глава и свивам рамене.

— Разбира се, че не съм. Не бих очаквала да промениш начина си на живот само защото съм тук. Дерзай.

Той мълчи, виждам с крайчеца на окото си как за миг просто остава на място. Чувствам се зле заради това че се радвам, че ще си легне сам. Искам да си има някоя. Някоя, която ще го обича и ще го кара да се чувства добре.

Но…

Не нея.

И не някоя друга всъщност.

Влюбвам се в него. Искам да избере мен.

А той е толкова упорит и тази вечер ми скрои номера с Ейприл само за да ми докаже, че не ме иска.

— Но си мислех, че имаш някакъв проклет вкус, за бога — отбелязвам и залепям още трева под изкуственото дърво.

— Моля?

Поглеждам нагоре.

— Знаеш ли, че тя развали брака на Маркъс Уедърс? — питам го. — Виси на бара и чака някой да я заведе вкъщи всяка вечер, и изобщо не е придирчива. Женени, заети, все едно…

— Добре че не съм зает тогава — отвръща ми. — Няма проблем.

Навеждам очи и затварям лепилото, осъзнала, че съм изгубила този рунд.

— Можеш да си намериш някоя по-добра — измърморвам накрая.

Не че мразя Ейприл. Преди не ми пукаше, че е разбила нечий брак. За тази игра трябват двама, а и Маркъс Уедърс също е виновен.

Но сега ми пука, защото ме засяга пряко. Защото Пайк е зает.

— Теб пък какво те интересува? — предизвиква ме, като се връща обратно на масата. — Аз съм голям мъж, който е правил секс, още преди да се родиш. Свикнал съм да го правя, когато искам, освен това не отговарям пред теб, чуваш ли ме? — Думите му ме нараняват, чувствам се жалка. — Ще правя каквото си искам, без да се съобразявам с мнението на някакво хлапе, живеещо под покрива ми.

Думата „хлапе“ ме удря като с чук и сърцето ме заболява. Скърцам със зъби, превръщам болката в гняв.

— Схванах. — Отново поглеждам към него. — Тогава си отивам в стаята.

Ставам от мястото си и очите му веднага се спускат към голия ми корем. Тениската стига доста над пъпа ми и аз се наслаждавам на начина, по който тялото му замръзва, и той трябва да извърне очи.

Заобикалям масата и тръгвам към всекидневната, но си спомням за свещта. Обръщам се назад и нарочно се навеждам бавно над овалната маса, извивам гръб и усещам как шортите ми се смъкват и откриват червените презрамки на прашките, същите, които носех, докато се целувахме в двора преди седмица.

— Забравих за свещта — казвам и вдигам горещите си очи към неговите. — Но мога да я оставя, ако искаш. Знам, че червеното ти е любимо.

Червена свещ или червени прашки? Не е трудно да позная кое от двете привлича вниманието му в момента.

Той преглъща и плахият му поглед се насочва към червената коприна, подаваща се над шортите. Усмихвам се, а очите му се стрелкат към моите и се присвиват.

— С всяка секунда ме вбесяваш все повече. — Дрезгавото му ръмжене звучи опасно. — Провали ми вечерта и все още имам да изпускам доста пара, така че внимавай.

Затварям очи, намислям си желание и духвам свещта, преди отново да се изправя.

— Това „хлапе“ е причината да имаш толкова много пара за изпускане, нали? — дразня го. — Страшен лъжец си.

Той изправя рамене, диша тежко.

— Отивай си в стаята, Джордан.

— С удоволствие — отстъпвам, продължавайки да го дразня. — Там имам вибратор с по-големи топки от твоите.

Той ме хваща и ме вдига, мята ме през рамо, а аз изпухтявам, когато ми изкарва въздуха и рамото му се забива в корема ми.

Какво, по дяволите?

Стъпките му тропат нагоре по стълбите, а аз се чувствам, все едно ще падна, колкото повече се изкачваме.

— Пайк, спри! — викам.

— Тогава спри да ме предизвикваш! — изревава и ме шляпва по задника.

Изскимтявам, а лявата ми буза гори. Кучият му… Протягам се назад и се опитвам да покрия задника си, в случай че отново се опита да ме шляпне.

Чувам как рита вратата на стаята ми и в следващия миг политам през рамото му и гърбът ми се стоварва на леглото.

Лактите ми потъват в дюшека, главата ми се люшва напред, а косата влиза в лицето ми.

— А сега заспивай! — извиква.

Издухам косата от очите си и го виждам как излиза.

— Ще ме завиеш ли?

Забелязвам как свежда глава и диша толкова тежко, като че ли му е свършило горивото. Обръща се, а гласът му е само малко по-спокоен.

— Какво те е прихванало тази вечер, по дяволите?

Бъзика ли се?

Оттласквам се от леглото и заставам пред него.

— Доведе я тук, това ми става.

— Къщата си е моя!

Поклащам глава.

— Тя няма да те задоволи — казвам му. — Тя не е онази, която искаш.

— Ревнуваш, така ли?

Снишавам глас и се приближавам до него.

— В тази къща имаш всичко, което ти трябва. Няма причина да търсиш другаде… — свеждам глава, леко засрамена — … онова, от което се нуждаеш — казвам му.

Аз съм онова, от което се нуждае.

Гърдите му се повдигат и спускат пред очите ми и вдишвам аромата му, който е уникален за него. Слънце, дърво и леката миризма на душ гела, шампоана и праха за пране „Тайд“, с който си пере дрехите. Мирише на топла лятна нощ и на начина, по който исках да протече първият ми път, и аз поемам аромата му, докато мога, защото Пайк всеки момент ще изхвърчи от стаята.

— Значи нарочно се тръшкаше така? — казва, без всъщност да пита. — Защото искаше ти да се озовеш в леглото ми тази вечер?

Стрелвам очи нагоре и ги присвивам.

— Защото я покани само за да ме нараниш, но аз знам правилата на играта ти и накрая ти ще изгубиш — отвръщам.

Пристъпвам напред и блузата ми се опира в неговата тениска. Свежда брадичка, поглежда надолу към мен, а сърцето блъска в гърдите ми.

— Защото дори да беше останала и да те беше яздила до забрава цяла нощ — казвам му, — пак щеше да се събудиш с мисълта за мен, още преди да си спомниш, че тя лежи до теб.

Дишането му става тежко, виждам, че съпротивата му отслабва.

Продължавам:

— Сигурно се чудиш какво правя, когато съм сама в леглото си, дали съм будна и ми е топло, или — надигам се на пръсти и изричам с уста до брадичката му — дали се докосвам и си мечтая да влезеш и да усетя устата ти през бельото си.

Той си поема тежко дъх, затваря очи и усещам през джинсите му как се надървя.

— Джордан, моля те — умолява ме отчаяно. — Мамка му.

Опитвам се да не показвам усмивката си, но съм щастлива. Знам, че ме иска.

Сключвам пръсти около талията на джинсите му и побутвам брадичката му с нос, за да го подразня.

— Знам, че го искаш — прошепвам отново. — Толкова много искаш да ме вземеш.

Продължавам да стоя на пръсти до него, но отдръпвам ръце от кръста му и вместо това плъзгам пръсти под ластика на шортите си и ги свалям бавно и внимателно. Когато падат на пода, свивам юмруци — тялото ми кипи от страх, желание и нужда.

Погледни ме.

Докосни ме.

— Умирам си да те вкуся — казвам му. — И да те усетя. Всеки ден ми става все по-трудно и по-трудно да пренебрегвам желанията на тялото си. Събуждам се толкова влажна, Пайк. — Премествам устата си върху неговата и едва докосвам устните му. — Искам да ме желаеш. Искам да видя, че ме желаеш и се възбуждаш от мен.

Усещам влагата между бедрата си, а дъхът му е толкова горещ. Стъпвам обратно на крака, но продължавам да държа очите си върху неговите.

— Харесва ми това, че се тревожиш за мен и искаш да ме защитиш — казвам. — Но момичетата си имат своите нужди и накрая ще ми се наложи да потърся друг мъж, който да свърши твоята работа по-добре.

В ледения му поглед гори ярост, обаче той не премигва.

— Друг мъж ще ме целува — издишам, — ще сваля дрехите ми и ще ме докосва в леглото си, под душа си и ще ме поваля на масата си по време на закуска…

Пайк почти се е озъбил и диша тежко — вдишва и издишва, вдишва и издишва, докато гледа кръвнишки надолу към мен.

Това е. Усещам го. Като че ли сме се увили един около друг, а горещината между нас е почти задушаваща, всичко, което трябва да направи, е да се протегне и да ме издърпа в обятията си.

Вземи ме.

Чакам.

Твоя съм. Просто се пресегни и ме вземи.

Но той не го прави.

Просто стои на мястото си и в очите ми горят сълзи, докато продължава да не помръдва.

Не ме иска.

Сърцето ми се къса.

Поклащам глава.

— Нямаш представа какво да правиш с мен, нали?

Изсумтявам и се оттласквам от него, но той внезапно сграбчва ръцете ми и ме придърпва обратно към себе си. Ахвам, когато ме хваща под мишниците и ме повдига, докато не заставам лице в лице с него, все едно съм петгодишна.

— О, може да съм отвикнал, момиченце — казва със заплашителен тон, — но мисля, че ще се справя.

След това ме притиска към себе си, целува ме и ми спира дъха толкова силно, че успявам само да го обгърна с крака и да се държа за него.

Мамка му, страхотно е.