Рожденичката

Глава 4 Джордан

— Може ли един „Мъхнат пъп“?

Поглеждам и виждам Ейприл Лестър, застанала на бара между Грейди Джоунс и Рич Хенсбърг, да ме гледа в очакване. Кимвам и приключвам с подреждането на чашите за уиски, които току-що съм измила, след това се пресягам и вземам бутилката с шнапс.

— Та ще дойдеш ли с мен у дома? — пита Рич Ейприл и се мръщи леко скептично.

Грейди се разсмива тихо, а аз се усмихвам на себе си. Ейприл само се извръща с изражение на досада.

Всички те са редовни клиенти. Ейприл обикновено не се прибира сама и всички го знаят. Но Рич се шегува само отчасти, за да запази достойнството си, защото тя постоянно му отказва. Изглежда, че единствената ѝ граница са твърде възрастните мъже. Налита на всичко останало. Предполагам, че няма лошо Рич да продължава да опитва. Може някоя вечер да му излезе късметът.

Не че я съдя. Какво знам за нея? Все пак тя е добър клиент и дава щедри бакшиши. Но не мога да не си държа очите отворени, когато Коул е наблизо. Виждала съм я да се сваля на женени мъже, така че определено не би пропуснала нечие гадже.

Приключвам с наливането на портокаловия сок и оставям салфетка на бара, върху която слагам питието. Тя си взема сламка и се протяга за чашата си.

— Благодаря — изпява, веднага се обръща и отпива, докато върви обратно към сепарето си.

Виждам я как сяда на мястото си до двама мъже, които също съм забелязвала наоколо.

Понякога ме кара да се сещам за майка ми. Не съм сигурна защо, изобщо не си приличат. Майка ми беше блондинка — и все още е, — а Ейприл е брюнетка. Косата ѝ е толкова тъмнокестенява, че изглежда черна.

Но двете са на почти една и съща възраст. Ейприл наближава четиресетте и се облича така, както си спомням, че се обличаше майка ми. Къси поли, свободни копринени блузи без ръкави, бижута и петнайсетсантиметрови токчета.

Също като Кам. Сестра ми е наследила секси стила на обличане на майка ми.

Чудя се дали майка ми се е установила с някого най-сетне, или все още копнее за онази свобода, която жадуваше така силно, когато бях на седем. Не ми липсва. Едва си я спомням. Но все още се питам някои неща за нея.

Пресягам се назад и отбелязвам още едно питие на сметката на Ейприл, след което вземам кърпата, за да продължа да подсушавам чашите.

Но после входната врата се отваря и един глас прогърмява:

— Мамка му, какво мъртвило.

Поглеждам нагоре, а косъмчетата по ръцете ми веднага се изправят. Гаджето ми влиза с няколко приятели подире си, но твърде познатият глас, водещ глутницата, е онзи, който кара кожата ми да настръхне.

Джей Макейб, бившето ми гадже, влиза бавно вътре, като че ли все още е училищният куотърбек и очаква шибани аплодисменти. Забавно е колко по-непривлекателен ми изглежда сега, след като го опознах. Гръбнакът ми се изправя, все едно е направен от стомана, а осъзнаването на присъствието му кара топлината да се разпространява по врата ми.

Коул върви зад него с още две момчета, а зад тях се влачи Елена Барос. Виждам изправеното му чело и леко заплашителното изражение на лицето му, когато поглежда към Джей и после към мен.

Обикновено двамата не се мотаят заедно, но понякога се оказват на един и същ купон. Предполагам, че Джей се е отправил насам с глутницата си, а Коул го е последвал, за да се увери, че съм добре.

Джей оглежда помещението, след което очите му се фиксират върху мен, а в ъгълчето на устата му заиграва лека усмивка. Веднага извръщам поглед, а стомахът ми се обръща.

Опитвам се да се преструвам, че той вече няма значение, но мисля, че знае, че е победил. Трябва да лежи в шибания затвор след онова, което ми причини, но не го прави, защото преди две години бях изплашена и жалка.

Иска ми се някой да му го върне.

И още по-добре, ако този някой съм аз.

Коул се приближава, докато приятелите му се разхождат наоколо и си говорят с хората, които познават. Вдига преградата и идва зад бара, а изражението на лицето му е извинително. Приближава се към мен и обвива ръце около кръста ми.

— Какво правиш? — питам, а ръката ми е увита в кърпата и се намира във вътрешността на чашата, която бърша.

Усещам как свива рамене.

— Не съм те виждал скоро. Липсваш ми.

Засмивам се, издишам и се опитвам да отпусна скованото си тяло.

— Добре съм. Няма нужда да се притесняваш за мен, докато съм на работа.

Той заравя лице в шията ми — и двамата знаем, че просто се тревожи заради това че Джей е тук.

Слагам ръка върху неговата, усещам малкия белег на палеца му и вдишвам чистия му аромат. Изглежда свеж и във форма, доста по-добре, отколкото сутринта. Никой не се отърсва от махмурлука по-бързо от него.

— Знаеш ли, пречи на бизнеса, когато гаджето ѝ се мотае наоколо — предупреждава го Шел, докато се приближава от другата страна на бара и оставя поднос с чаши.

Шел си се представя като собственичката на бара във филма Грозна като смъртта. „Трябва да изглеждаш достъпна, но никога да не си“, такива работи. Проблемът е, че този бар е дупка в малък град, така че бакшишите така или иначе няма да поставят световен рекорд. Независимо дали гаджето ми е тук, или не.

Коул се притиска към шията ми, а аз се усмихвам, защото се чувствам в безопасност, когато съм близо до тялото му. Гласовете на приятелите му се носят наоколо, а нивото на шума в помещението се вдига. Поглеждам към часовника и забелязвам, че е почти полунощ.

Освен това е сряда вечер. Коул е на работа сутринта.

Поемам си дъх и обръщам глава към него.

— Знаеш ли, не можем да си позволим да изгубиш утрешните си работни часове — казвам му.

Ако тази вечер е навън, има голям шанс утре да се обади, че няма да ходи на работа, и да изгуби още пари.

Все още имаме сметки от стария апартамент, които трябва да платим, и аз ще се постарая, но той също трябва да помогне, по дяволите. Ако изгуби още един ден, ще се развикам.

Но той само се взира замислено надолу към мен.

— Не съм глупав, скъпа — уверява ме. — Вече знам всичко, което искаш да ми кажеш, окей?

— И знаеш, че си извадил дяволски късмет, че още не са ти взели книжката, нали? — засичам го отново. „Каране под влиянието на алкохол“ е последното нещо, от което имаме нужда в досието му, а той постоянно предизвиква съдбата.

Особено след онова, което се случи. Как може да е толкова небрежен?

Поглеждам отново надолу към белезите ни и си спомням.

— Какво щях да правя без теб? — казва той, а дъхът му гъделичка ухото ми.

Дръпвам се.

— Сигурно щеше да се переш сам.

Но той само се разсмива и затяга хватката си около мен.

— Съжалявам, че съм загубеняк.

— Невинаги си бил такъв.

При репликата ми той вдига вежда и ме избутва обратно към бара, а на устните му играе самодоволна усмивка.

— Но пък съм добър в някои неща, нали?

Той повдига брадичката ми и се спуска към врата ми, а горещата му уста ме целува и хапе.

По ръцете ми се разпространяват тръпки и аз простенвам:

— Коул…

Добре де. Не си тотално безполезен.

Винаги е успявал да ме накара да се усмихна, освен това се целува добре. Просто ми се ще да го правеше повече вкъщи напоследък. Скоро не ме е докосвал много-много.

А тази вечер пак ще излиза.

Обръщам глава и го целувам, жадувам за връзката помежду ни, но после бързо се дръпвам и го избутвам с усмивка.

— Не тук — скарвам му се.

Обръщам се, вземам няколко бирени бутилки от бара и ги изхвърлям.

— Много съжалявам, нали знаеш? — прошепва в ухото ми. — Не исках да ни изхвърлят от апартамента и да се налага да се местим при баща ми.

Кимвам, сигурна съм, че го мисли. Той е мило момче, виждала съм го в по-добра форма. Сега е паднал в дупка, но пък се застъпи за мен, когато никой друг не си мръдна пръста, така че искам да вярвам, че ще влезе в релси.

Хвърлям поглед към Джей и си припомням как Коул беше единственият приятел, който ми остана, след като скъсах с онзи задник. Всички останали взеха страната на Джей.

— Та баща ми добре ли се държи с теб? — пита той, дръпва се и ме пуска.

— Разбира се. Защо би се държал зле?

Той свива рамене.

— Просто проверявам. Едно време беше гъз. Изневеряваше на майка ми, затова двамата не се разбираме. — Той замълчава и после добавя: — Искам просто да обясня напрежението между нас, което сигурно си усетила.

Изневерявал е? Защо не ми го каза по-рано? Боже.

Само че това не се връзва с образа на Пайк в главата ми. Не ми изглежда толкова повърхностен.

Но пък хората израстват и се променят. Може би е бил различен човек преди двайсет години.

Обаче…

— Мислех, че ми каза, че вашите са се разделили, когато си бил на две? — питам го.

Ако е бил толкова малък, как би могъл да го помни?

— Аха. — Той отново тръгва към края на бара. — Знам само онова, което ми е казвала тя. Явно е било неприятно, така че не му позволявай да те тормози. Той обича да командва жените, вероятно затова още е сам.

Е, по-рано през деня баща му изглеждаше силно учуден, когато се опита да ми нареди да си стоя вкъщи, а аз му отвърнах. Мисля, че е свикнал другите да му се подчиняват. Последното твърдение на Коул звучи донякъде вярно.

— Ще ходим в „Щеката“ — казва ми Коул, вдига преградата и излиза от другата страна на бара. — Ще се видим вкъщи.

— Не закъснявай — казвам тихо.

Смяната му започва чак в десет сутринта, но ми се ще да го видя, когато се прибера. Днес не прекарахме много време заедно.

Коул и приятелите му излизат бавно, отправяйки се към „Щеката“, за да играят билярд, но Джей поглежда назад към мен, преди също да се отправи към вратата, прегърнал Шона Абът. Очите му се спускат към гърдите ми, после отново се изкачват нагоре и той ме зяпа подигравателно с една част желание и три части заплаха.

Това продължава вече две години. Понасям всичките му неприятни погледи, защото се страхувам, че иначе мога да го тласна отново към действие. В общи линии ме е оставил на мира, така че просто го избягвам и се преструвам, че не съществува.

И двете групи излизат, решили да потърсят забавление другаде, но преди входната врата да се затвори, сестра ми влиза бавно, следвана от две свои колежки. Всяко око в помещението се насочва към тях, а мъжете оглеждат привлекателните жени с техните къси блузки и високи токчета.

Джубоксът свири Момичето се забавлява на Сами Хагар и Кам се отправя към бара, хваща се за ръба му и започва да танцува, докато се прави, че ми пее.

Сестра ми е забавна.

— Приключи ли работа? — питам я, надвиквайки се с музиката, докато поглеждам часовника на стената. — Аз имам поне още час.

— Няма проблем. — Кам махва с ръка, протяга се и взема рома от кофата с лед и чистата чаша, оставена пред мен. — И без това трябва да разпуснем, преди да се приберем вкъщи.

Тя налива един шот, връща бутилката и допълва чашата си с диетична кола от машината.

Вземам лопатката от кофата с лед и добавям няколко ледчета в чашата ѝ, преди да обиколя бара, за да нагледам клиентите.

Подавам нови бири на Грейди и Рич, наливам на мъжа на Шел, който играе видеопокер, и забърквам три коктейла „Космополитън“ за дамите, които оставят в сепарето си екземплярите от Книга на тайните на Дийпак Чопра — носят ги всяка седмица, за да си мислят мъжете им, че са на среща на читателския клуб.

— Искаш ли да помагаш? — извиква Шел на Кам. — Трябва да заредя още бира.

Тя хвърля поглед на Шел, но после става и идва зад бара. Шел се отправя надолу по коридора, където се намира складът и бирата.

— Изпразни буркана с бакшиша — виквам на сестра ми, която се намира в другия край на бара. — Няма да деля с теб.

Тя се засмива и ме поглежда самодоволно с ръце на хълбоците. Обръщам се да направя една „Отвертка“ за друг клиент и следващото, което виждам, е дебела пачка пари, завряна в лицето ми.

— Все едно имам нужда от дребните ти стотинки, скъпа — отговаря ми тя самодоволно.

Очите ми се разширяват, а устата ми зейва широко отворена, докато зяпам към пачката.

— Какво, по дяволите? — грабвам я от ръката ѝ, разтварям банкнотите на ветрило и забелязвам доста еднодоларови, но също и впечатляващо количество десетачки и двайсетачки.

— Така изглежда наемът, изкаран за една вечер, скъпа. — Тя грабва обратно парите от ръката ми. — Имахме ергенско парти.

Тълпа пияни мъже, хвърлящи пари. Наблюдавам как ги прибира обратно в задния си джоб, и се мръщя на блясъка в очите ѝ. Нормално е да изкарва много повече от мен. Аз работя в бар. А тя в клуб. Тя забавлява хората. Аз им наливам пиене.

Но сигурно е хубаво да се прибереш вкъщи и да знаеш, че утре ще можеш да си платиш сметките. Че ще можеш да влезеш в магазина и да си купиш каквото поискаш.

Поглеждам нагоре и срещам погледа ѝ. Сигурна съм, че си мисли съвсем същото. Моят живот също ще стане по-лесен, ако приема предложението за работа на шефа ѝ.

Като барманка там няма да изкарвам колкото нея, обаче ще е повече, отколкото тук.

Но въпреки че „Куката“ предлага бързи пари, нищо там не е лесно. Мъжете гледат на Кам, все едно е парче месо, и тя трябва да търпи доста неприятни неща.

Обаче… Уморена съм да се притеснявам за пари всеки божи ден.

Връщам се към работата, но усещам погледа ѝ. Тя си мисли, че съм хамстер, който върти колело.

— Просто млъкни — промърморвам.

Тя изсумтява.

— Нищо не съм казала. Съвсем нищичко.

— Благодаря — казвам и слизам от мустанга на Кам след малко повече от час. Сгъвам предната седалка и вземам чантата си от задната, като хвърлям бърз поглед, за да видя дали колата на Коул е на алеята.

Няма я. Там е само пикапът на Пайк.

Поклащам глава.

— Утре не си на работа, нали? — пита Кам.

Обръщам се към нея.

— Не, но ще работя в събота вечер. Ще ти изпратя програмата си по-късно.

— Добре.

Затръшвам вратата и ровя в джоба си за ключа от къщата.

— Обичам те. Чао — извиквам.

— А, между другото, купила съм ти нещо! — извиква Кам през отворения пасажерски прозорец. — Погледни в раницата си, след като се прибереш в стаята си. Пробвай го. Виж как ще ти се стори.

Спирам, обръщам се наполовина и присвивам очи към нея.

— Само не още един вибратор… — простенвам.

Тя отмята глава назад и се размива на подаръка, който ми подари за осемнайсетия рожден ден миналата година. Нямаше да е толкова зле, ако не ме беше оставила да го отворя пред всички на купона.

— Не е това — казва тя. — Но определено е нещо, на което двамата с Коул можете да се порадвате заедно. — След това тя посочва с брадичка към тъмната къща зад мен. — Или, ъм… може би мъжът в къщата също би го харесал. Другият мъж в къщата, имам предвид.

Тя помръдва няколко пъти веждите си, а аз я поглеждам мръсно.

— Вече изобщо не искам да отварям пакета.

— Лека нощ! — дразни ме тя и потегля.

Гадина. Обичам сестра си, но тя знае как да ме злепостави.

След като отключвам входната врата, пристъпвам вътре, затварям я след себе си, заключвам отново и оглеждам тъмната всекидневна. Подредена е. Отправям се към кухнята и забелязвам лампичката над печката да свети по начин, който ми харесва. Мивката е празна, поне доколкото виждам, издишвам и се радвам, че се прибирам в чиста къща.

Завличам се нагоре по стълбите, а къщата около мен е потънала в зловеща тишина. Докато вървя по тъмния коридор, вдигам глава и виждам вратата на стаята на Пайк право пред себе си. Затворена е и отдолу не се процежда никаква светлина.

Отварям първата врата вляво, светвам лампата и откривам онова, за което вече подозирах. Леглото е празно. Коул още е навън.

Оставям чантата си, затварям тихо вратата и изваждам телефона от задния си джоб.

Вкъщи съм. Ти къде си? — пиша и чакам да се появят трите точици, които да ми покажат, че ми отговаря.

Но няколко секунди по-късно не се е случило нищо, така че хвърлям телефона на леглото.

Той трябва да е на работа след осем часа и най-добре да отиде. Иначе няма да го взема със себе си, когато събера достатъчно пари, за да се махна оттук.

Изритвам обувките си и се насочвам към леглото, готова да се пльосна на него и да вдигна уморените си крака, но си спомням за „нещото“, което сестра ми каза, че е сложила в чантата ми. Обръщам се, вдигам чантата, отварям я и я оставям на леглото. И там, най-отгоре, виждам торбичка на розови ивици, която изобщо не съм слагала вътре. От „Виктория’с Сикрет“ е.

Отварям я, бъркам вътре и ръката ми веднага се покрива с плат. Потискам стон, а пожелателното ми мислене се гърчи в предсмъртна агония. Изваждам дантелените кремави панталонки и горнището в същия цвят, което не изглежда достатъчно голямо, за да прикрие каквото и да било. Деколтето е изрязано, а горнището не е достатъчно дълго да покрие дори корема ми.

Определено е хубаво. И секси. Но е ужасно оскъдно. Коул ще получи удар, когато си легне и ме открие, облечена в това.

Няма да има любовна игра. За секунда ще е отгоре ми.

Но защо ми го е купила? Не е като да не нося секси бельо. Нямам нужда от уроци как да задържа някой мъж, много благодаря.

После обаче забелязвам на леглото лист хартия, който сигурно е бил в пакета при пижамата. Вдигам го и зачитам.

— Страхотно. — Разсмивам се тихо и пускам флаера и пижамата, като поклащам глава. Собствената ми сестра се опитва да ми сводничи. Какъв ѝ е проблемът, по дяволите?

Няма да си покажа циците на всеки дърт перверзник в града заради шанса да спечеля триста долара. Мога да работя в „Граундърс“, защото харесвам част от хората там, слушам хубава музика и освен това получавам бакшиши, така че имам малко пари в себе си след всяка смяна, но конкурсът „Мис Мокра фланелка“ изобщо не би ми бил приятен, освен ако не съм пияна. Може би.

Уверявам се, че щорите са спуснати, след което свалям тениската и разкопчавам късите си джинси. Оставям всичките си дрехи да паднат на пода, после разкопчавам сутиена и се пресягам към шкафа за нова тениска.

Само че се спирам и хвърлям око на новата пижама, лежаща на леглото. Коул вероятно ще съжалява, че е стоял толкова дълго навън, когато се прибере и види какво е изпуснал.

Събувам бельото си, пресягам се и внимателно обличам новата пижама. Чашата ми за кафе, пълна с моливи и химикалки, седи на шкафчето, така че се протягам, изваждам ножицата от нея и отрязвам всички етикети.

Заставам пред огледалото, бухвам косата си и прокарвам ръце през нея, после намествам плата на бедрата си и гърдите си в чашките без банели. Обръщам се и поглеждам към огледалото през рамо.

Не мога да не се усмихна. Кам изобщо не е глупава, нали? Цветът ми подхожда чудесно, а тенът ми се откроява забележително. Долнището стои идеално върху бедрата ми и въпреки липсата на поддръжка гърдите ми са наперени и очакват комплименти. Прокарвам ръка по гладкия си плосък корем и по извивките на кръста си, иска ми се да има кой да се наслади на гледката и да ме накара да се усмихна.

Между бедрата ми се появява топлина и не мога да не си помисля как едно просто преобличане променя всичко. Смъквам една от презрамките от раменете си, наслаждавам се на това колко секси се чувствам. Клиторът ми започва да пулсира и вече определено съм в настроение.

Слагам презрамката обратно на рамото си, хващам телефона и пиша отново на Коул, а той още не ми е отговорил.

Чакам, но трите точки така и не се появяват. Пускам приложението на „Спотифай“ на телефона си, което изпълнява Тичам към теб, внимателно намалявам звука, после се отпускам обратно на леглото.

Вече съм съвсем будна.

И наелектризирана.

Затварям очи, оставям музиката да ми влезе под кожата и бавно да запълзи по пръстите ми, надолу по бедрата и обратно нагоре по вътрешната част на краката, гъделичкайки кожата ми, докато не настръхне. Внимателно обгръщам слабините си с ръка, движа бедра и се търкам, кръвта ми закипява и сърцето ми забива по-бързо, а клиторът ми изтръпва.

Простенвам, усетила как втвърдените зърна се търкат в дантелата. Другата ми ръка хваща една от гърдите ми и я стиска, главата ми се завърта настрани, а косата пада в лицето ми.

Понякога се чудя дали бих могла да правя онова, което прави сестра ми. Когато видя парите, които изкарва, и съм изморена от притеснението и стреса, не бих ли могла просто да го направя?

Обръщам се, надигам се на колене и се опирам на дланите си, поставени на леглото между бедрата ми. Слагам ръце на гърдите си и ги притискам една към друга, пълни и напът да изскочат от горнището. Завъртам глава, а косата гали гърба ми, докато затварям очи и започвам да се движа в такт с музиката.

Не, не мога да направя онова, което прави тя. Не искам да ме наблюдава тълпа от мъже.

Но един мъж? Например гаджето ми? Мъж, който жадува за мен и ме наблюдава със собственически поглед, докато танцувам за него…

Той ме гледа. Намирам се в тъмно помещение, под мен има лъскава бяла сцена, а отгоре ме осветява мека виолетова светлина. Пълзя на четири крака, прехапвам долната си устна и се навеждам напред, разтварям бедра и коленете ми се притискат към пода, докато чукам сцената.

Застанал е отзад, много далеч, но е там. Сам е. Танцувам само за него. Той се крие в сенките и обляга рамо на стената, наблюдава ме. Бавно въртя бедра, дразня го, след това отново заставам на колене и се хващам за таблата на леглото, докато танцувам и се търкам.

Презрамката на горнището отново пада от рамото ми и аз обхващам голата си гърда, поглеждайки през рамо към него. Цигарата — или пурата — в ръката му виси настрани, изпуска стълбче дим във въздуха. Но той, изглежда, е забравил за нея, докато гледа към мен.

Спомням си, че Коул не пуши, но мисълта изчезва също толкова бързо, колкото се е появила.

Искам мъжът да ме гледа. Да ме желае. Усещам, че копнее за мен, и това ми харесва. Господи, как ми харесва. Продължавай да ме гледаш. Чудя се какъв ли е вкусът на устата му. Какви ли са зъбите му на допир? Зърната ми се втвърдяват от желанието за уста върху тях.

Ще те накарам да свършиш. Продължавай да ме гледаш. Продължавай да ме гледаш.

Облягам се обратно на ръцете си, движа бедра все по-бързо и по-силно, усещам как кожата ми се навлажнява все повече от потта, докато търкам котенцето си и люлея задника си за него.

Само за него.

— О, боже — изскимтявам, усетила как оргазмът ми достига върха. — Свършвам, свършвам…

Но из къщата се понася силно затръшване на врата, аз вдигам глава и отварям очи. Мамка му!

Замръзвам и се вслушвам. Дъските в коридора проскърцват, а някой върви по него и после слиза тежко по стълбите. Бързо скачам от леглото, в случай че е Коул.

Не съм събудила баща му, нали? Колко глупаво постъпих! Ами ако леглото е скърцало?

Лицето ми гори от срам, пристъпвам тихо към вратата на стаята и я отварям леко, за да надзърна. Коридорът все още е тъмен, но чувам разговор, след което долу отново се затръшва врата.

Намръщвам се. Прекосявам коридора, скривам се бързо в банята и затварям вратата след себе си. Без да светвам лампата, отивам до прозореца и дърпам едно от крилата му.

— Аха, не се притеснявай. Не възразявам, че ме събуди заради това — чувам да казва Пайк и го виждам да стои до басейна и да говори по телефона. — Бебетата са непредсказуеми. Вземи си колкото отпуска ти е нужна. Ще се справим в следващите няколко дни.

Обут е в домашни панталони, но не носи тениска и виждам, че потрива скалпа си с ръка, докато се прозява. Раменете ми се отпускат леко. Сигурно го е събудил телефонът.

Той кимва на човека, с когото говори по телефона.

— Пиши ни, когато се роди детето. Поздравления, пич.

След това се засмива и мускулите ми се отпускат от облекчение. Щеше да бъде много неловко, ако ме беше чул.

Приближавам се отново до прозореца, за да го затворя, но виждам, че взема нещо от някакъв съд върху градинската маса и го слага в устата си, докато продължава да слуша събеседника си.

Спирам се, а очите ми се разширяват, докато го гледам как запалва остатък от пура. Косата на врата ми се изправя, а пулсът ми прескача. Дърпам крилото на прозореца, за да го затворя, без да се притеснявам дали ме е чул.

Какво, по дяволите? Не съм го виждала да пуши. Защо би ми дошло наум?

Втурвам се обратно в стаята, затварям вратата и събличам пижамата. Слагам си тениска и момчешки шорти, спирам музиката, изгасям лампата и си лягам.

Кам и тъпите ѝ проклети съобщения на подсъзнателно ниво. Благодаря много.

— Здрасти, Корин. Баща ми вкъщи ли е? — питам в слушалката.

Чувам как мащехата ми върви към другия край на караваната, а една от вратите изскърцва.

— Чип! — извиква тя, а гласът ѝ е дрезгав от годините пушене. — Джордан е!

Вратата отново изскърцва и мисля, че чувам звука от кухненския фритюрник. Почти усещам зърнистия линолеум под стъпалата си от тук. Толкова се радвам, че се махнах от онази каравана, дори това да означава да използвам бащата на Коул.

— Пари ли искаш? — казва тя, докато чакам баща ми да дойде на телефона. — Щото нямаме. Баща ти си навехна гърба и пропусна няколко работни дни преди няколко седмици, така че сега нещата са сложни.

Мигам.

— Не, аз… — заеквам, вбесена от въпроса ѝ. — Нямам нужда от пари.

А и те са последните хора, от които бих ги поискала. Баща ми не може да задържи пари повече от ден, преди да го засърбят ръцете да ги профука. Една от многото причини, поради които избяга майка ми.

Но поне той остана.

— Чип? — извиква отново тя, но после изръмжава на кучетата: — Изчезвайте оттука, вие двамата.

Поклащам глава, а подозрението, че е било по-добре да им напиша съобщение, се затвърждава. Ако баща ми все пак се довлече до телефона, просто ще му затворя, вбесена, че е точно толкова сърдечен, колкото тази жена. Благодарна съм, че не живях дълго с нея под един покрив. Избягах веднага, щом получих тази възможност.

— Просто исках да ви кажа, че се преместих — уведомявам я. — Ако имате нужда от новия ми адрес.

— А, да, да. — Чувам я да си поема дъх и разбирам, че пуши. — Преместила си се заедно с Коул в къщата на баща му. Разбрахме.

— Да, аз…

— Чип! — изкрещява отново и ме прекъсва.

Закривам очи, вече изнервена.

— Няма проблем — казвам ѝ. — Обаждам се само за това, така че не безпокой татко, ако вече знае. Аз… ще ви се обадя друг път.

— Добре. — Тя издишва пушека. — Е, пази се, ще ти звънна след около седмица. Може да те поканя на вечеря или нещо такова.

Тялото ми се тресе от горчив смях, който възпирам. Не е забавно. Всъщност е тъжно. Но тя затваря, без да ме изчака да кажа „довиждане“, аз изпускам въздишка и захвърлям телефона на леглото.

Нито баща ми, нито мащехата ми са лоши хора, въпреки че никой от тях не ми се обади за рождения ден.

Никога не са ме удряли или оставяли гладна, нито са ме обиждали. Просто са ме забравяли, предполагам. Борили са се за всичко в живота, така че не може да се очаква от тях да позволят на отговорността или загрижеността за децата им да им попречат да се порадват на удоволствието от бирата и бинго вечерите.

След като Кам се изнесе, за да живее самостоятелно, вече нямах с кого да си говоря. В онази каравана бях никоя и никога повече не искам да се чувствам така.

Вземам тетрадката от леглото си и продължавам да си пиша домашното за летния курс от днес. Учебникът лежи отворен пред мен, а аз натискам механичния молив, за да изкарам още графит.

Чува се почукване на вратата и вдигам напрегнато глава.

— Влез? — казвам, но звучи повече като въпрос. Коул не би чукал. Сигурно е баща му. Да не би да съм оставила пране в сушилнята? Или печката включена? Преглеждам списъка наум.

Вратата се отваря и виждам Пайк, хванал дръжката, но самият той стои в коридора.

— Ще поръчвам пица за вечеря — казва ми. — Коул ще си идва ли скоро?

Играя си с молива в ръцете ми.

— Един от приятелите му са го повишили в кабелната компания — обяснявам, — така че ще празнуват във фермата на баща му. Сигурна съм, че ще закъснее.

Той стои там още миг, а едрата му фигура запълва рамката на вратата. Очите ми се стрелкат по татуировките на ръцете му, така че просто отмествам поглед и се преструвам на погълната от работата си.

— Няма ли да ходиш при тях? — настоява.

Протягам ръце и посочвам домашното пред себе си.

Той кимва с разбиране.

— Е… — Поглежда ме несигурно за миг, после продължава: — Все пак и ти трябва да ядеш, нали? Каква пица обичаш?

— Не, няма проблем — уверявам го, поклащайки глава. — Вече ядох.

Очите му се спускат към чинията с полуизяден сандвич с фъстъчено масло. Знам какво си мисли.

— Добре.

Той понечва да затвори вратата, но после се спира.

— Знаеш, че няма нужда да се криеш тук, нали?

Поглеждам нагоре и изправям гръб.

— Не се крия. — Засмивам се за кратко, но мисля, че ме е разкрил.

— Ти си вършиш задълженията — отбелязва. — Плащаш си за правото да използваш къщата. Така че, ако искаш да поплуваш в басейна или да поканиш приятелка, или пък… да напуснеш стаята, няма проблем.

Облизвам сухите си устни.

— Да, знам.

— Добре — казва накрая. — Предполагам, че ще си ям лицата сам. Ще ми остане за дни напред, както обикновено.

После въздиша излишно драматично.

— Тогава недей да си поръчваш голяма — промърморвам, втренчена отново в тетрадката.

Но тихият му смях, преди да затвори вратата, показва, че е чул остроумния ми коментар.

Сигурна съм, че през всичките тези години, в които е живял тук сам, е поръчвал много пици. Просто се опитва да ме предразположи. Което е страхотно, оценявам го, но не мога да спра да се чувствам като използвачка. Не мога да му позволя и да ми купува пица.

Замислям се за това колко самотна се чувствах, докато растях в караваната на баща ми, и колко самотна се чувствам понякога с Коул. Може би на Пайк Лоусън му е писнало да бъде сам, да яде сам и да гледа телевизия сам, а аз съм на гости в тази къща и може би иска да опознае хората, живеещи под покрива му? Звучи разумно.

И може би на мен също ми е писнало да съм сама, още съм гладна и пицата всъщност звучи добре.

Издишам припряно и избутвам тетрадката от скута си, преди да се изправя. Изтичвам до вратата на спалнята, отварям я и надниквам.

— „Пицарията на Джо“? — питам, виждайки го да се отправя надолу по стълбите.

Той спира и обръща глава, за да ме погледне.

— Разбира се.

Това е най-добрата пицария в града, така че е очевидно. Излизам от стаята и затварям вратата.

— Делим наполовина?