Рожденичката

Глава 29 Джордан

Една година по-късно

— Ще се науча сама, ако спреш да ме командваш постоянно! — хокам Пайк и се опитвам да избутам ръцете му от дръжките ми.

Той седи зад мен на седалката на новото ми бъги и натиска газта, докато ни изкарва от дефилето и от калта. Изпъшквам, облягам се назад върху него и стомахът ми пропада в петите, докато стискам предмишниците му, за да се закрепя. Разсмивам се.

— Е, ако си беше сложила каската… — казва.

— Нищо не виждам от нея.

Окалваме се. И не е като да се движим с шейсет километра в час. Нямам нужда от каска. Освен това днес само се уча как да карам бъгито. Ще извади късмет, ако докарам дори двайсет километра в час.

Но ако не си сложа каската, той няма да ми позволи да карам сама, докато не ме инструктира както трябва. Затова е наложително да си изкарам кормуването.

Прекосяваме брега, а калта оплисква цялото ми ново червено бъги, ботушите и джинсите ми. Също така периодично усещам как нещо студено покапва върху косата ми, прибрана с помощта на бейзболна шапка, и по ризата ми.

Изпитите ми свършиха миналата седмица и постоянно ме болеше главата заради липсата на сън, но днес се чувствам много по-добре. Радвам се, че ме изненада с това. Един ден, прекаран в забавление с него на чист въздух, беше всичко, от което се нуждаех.

Държа се страхотно по време на лошото ми настроение през последните няколко седмици, докато учех, правеше ми за ядене и не ме разсейваше, докато работех.

Въпреки че понякога наистина влизаше в библиотеката — старата ми стая — и ме изкушаваше за едно бързо от време на време под претекст, че трябва да си почина от ученето.

Аха, ей сега.

Усмихвам се, спомнила си как веднъж влезе, докато носът ми беше заровен в една книга, свали си тениската и ми каза, че отива да вземе душ, но знаех какво иска, защото му е добре известно, че когато го видя само по джинси, цялата настръхвам. Не му се скарах. Никога не го правя. Искам го толкова силно, колкото и той мен.

Но изпитите вече свършиха, както и занятията, и цялата съм негова.

Пикапът му е паркиран отпред, а в закаченото за него ремарке все още седи неговото бъги, чисто и лъскаво като ново.

Той спира, изключва двигателя, заравя устни във врата ми и ме целува.

— Имам подарък за теб — дразни ме.

Обръщам глава и прокарвам устни по бузата му.

— Вече ми даде подаръка.

Плъзгам пръсти по дръжките на новото ми бъги и си спомням оргазма, който получих в шест часа сутринта. Дотук е много добър рожден ден.

— Бъгито беше просто извинение да си взема и аз едно — обяснява.

Захапвам леко челюстта му.

— Е, какво е тогава? Още антики за колекцията ми?

— Касетките не са антики, Джордан — заявява сериозно.

Разсмивам се.

— Добре, прав си. Смятат се за класика. Като колите на повече от трийсет години. Като теб! — изчуруликвам. — Ти също си класика.

Той слага ръка пред устата ми, за да спре смеха ми, и поклаща глава. Обичайната ми шегичка не го обижда. Дразня го за възрастта му само защото все още смята, че това е проблем, а аз се опитвам да разведря настроението.

На някои от хората в града отношенията ни им се струват странни. Но тези хора не значат нищо за нас. Коул, сестра ми и Шел си промениха мнението, въпреки че на него му отне малко повече време, отколкото на останалите, но само те имат значение.

Захапвам на шега пръстите на Пайк, обаче той внезапно протяга кожена кутийка пред мен и аз спирам.

Изражението ми замръзва, вече не се смея.

Той снижава ръка до лицето ми и замълчава, а аз се втренчвам в кутийката. През главата ми преминават милион различни мисли, но едва ги чувам, защото пулсът в ушите ми е направо оглушителен.

О, боже мой. Това не е… пръстен, нали? Имам предвид, че изобщо не сме говорили по въпроса.

Винаги съм се надявала, че ще стигнем дотук, но Пайк не предприема големи стъпки, без да бъде подтикнат поне малко. Нямах никаква представа…

Бавно се протягам, вземам кутийката от ръката му и я отварям, а устата ми е суха като пустиня, когато забелязвам пръстена с диамант вътре.

В очите ми парят сълзи, а устата ми се отваря.

Прилича на роза. Също като онези върху тортата за рождения ден, която ми взе миналата година, и цветята, които насадих около къщата тази пролет. Големият диамант седи в средата на платинените венчелистчета, украсени с камъчета, и не прилича на нищо, което някога съм виждала. Красив, специален и напълно в мой стил.

Пайк иска да се ожени за мен?

Изхлипвам леко, завладяна от емоция.

— Бъзикаш ли се с мен? — извиквам. — Цялата съм покрита с кал!

Защо го прави сега? Когато имаше стотици вечери и закуски в леглото през последната година, по време на които бях хубава и чиста?

Гърдите му се тресат от смях зад мен и той обвива кръста ми с ръце.

— Красива си.

Потърквам големия камък с палец. Истински е. Всичко това е истинско.

— Планирам го отдавна — казва. — Сигурно би си по мислила, че ще знам какво бих искал да кажа или да направя, но точно сега нямам никаква представа. — Дъхът му пада върху косата ми, докато шепне. — Предполагам, че трябваше да падна на коляно, а?

— Не, не ме пускай. — Гласът ми трепери.

Преглъщам твърдата буца в гърлото си, изваждам пръстена и оставям кутийката, за да го пробвам. Хладната халка ми приляга идеално, аз хващам ръката му и я слагам отново на дръжката, а отгоре поставям моята.

Когато преплитам ръка с неговата, на нея още няма пръстен.

Но ще има.

Сърцето ми тупти, сякаш гърдите ми вече не могат да го удържат, безмълвна съм. Определено ме изненада. Не мога да повярвам, че го е направил, без дори да намекне какво планира.

Взирам се в сплетените ни ръце, облягам се назад върху него и вече очаквам с още по-голямо нетърпение онова, което предстои. Мисля, че част от мен — малка част — все още го чакаше. В едно тъмно кътче на ума ми се таеше страхът, че може все още да ме смята за твърде млада или пък че не съм готова за него и за тази стъпка, но той трябва да знае, че…

Аз съм щастлива всеки ден. Нищо не ме радва повече от него.

Няколко капки дъжд падат върху ръката ми, облаците над нас потъмняват и най-накрая си поемам дълбоко въздух.

— Е, ще кажеш ли „да“, или… — провлачва той.

Усмихвам се на лекия страх, който долавям в гласа му заради моето мълчание.

— Да. — Обръщам се и го целувам. — Правиш ме толкова щастлива. Обичам те.

Той притиска чело към моето.

— Обичам те толкова силно, че ме боли, скъпа.

Устата му отново се навежда към моята, той взема лицето ми в ръце, целува ме и дразни езика ми така, че го усещам навсякъде. Дишането ми се накъсва и тъкмо се каня да предложа да се преместим в пикапа, тъй като сме сами тук, когато дъждът се засилва и започва да удря тялото ми доста по-бързо.

Прекъсвам целувката и поглеждам нагоре, присвивам очи на дъжда към буреносните облаци над нас. Летните бури започват доста рано тази година.

Той слиза от бъгито, помага и на мен, после двамата се затичваме към пасажерската седалка на пикапа и той ми отваря вратата.

— Може ли да го направим днес? — питам, вземам чисто новия си, неупотребяван шлем и го оставям на пода.

— Да се оженим ли? — пита ме. — Май наистина не ти пука за сватбата, а?

Поглеждам към него и виждам, че ми се хили, докато съблича калната си риза и я хвърля в ремаркето на пикапа.

Стоя до отворената врата и свивам рамене. Докато растях, никога не ми е хрумвало, че трябва да се интересувам от някакво си тържество и официални дрехи. Докато другите млади жени мечтаят за сватбените цветове и роклите на шаферките си, аз просто исках нещата, които идват след това. Исках съпруга, децата, дома, който ухае на курабийки след училище, пикниците и екскурзиите…

Качвам се на стъпалото и тъкмо се каня да вляза в колата, когато той ме завърта и ме придърпва обратно към себе си. Падам върху голите му гърди, краката ми все още са върху стъпалото, и увивам ръце около врата му.

— На мен пък ми пука — признава и потрепва леко, като че ли за да се извини. — Аз също никога не съм се женил, нали знаеш? Много искам да те видя в рокля.

Как бих могла да му откажа? Кимвам и го целувам отново. Всъщност сигурно ще е забавно. Годежни снимки в калта? Да, моля.

— Мислех си за Мексико — казва ми, поглеждайки нагоре към мен. — На някой плаж на Морето на Кортес12, само аз, ти и няколко близки и приятели?

Усмихвам се.

— Да, по дяволите.

Звучи тъкмо като за нас. Тихо, уединено, идеално. И бих излъгала, ако кажа, че няма да се зарадвам да отида някъде, където не съм била никога. Рядко съм напускала града и идеята да си изкарам паспорт ме очарова също толкова много, колкото пазаруването на рокля, в която Пайк би си умрял да ме види.

Вече кипя от въодушевление, когато си представям погледа, който се надявам да видя на лицето му.

Той поглежда тихо нагоре към мен със сериозни очи.

— Ще искаш ли деца? — пита ме.

Сърцето ми подскача, защото знам, че темата е деликатна.

— Поне едно? — казвам плахо. — Става ли?

Разбирам, че за него би било трудно да започне отначало, но много бих искала да му родя дете.

Рано или късно.

За моя изненада той почти не се колебае, преди да кимне.

— Няма проблем — отвръща. — Но не трябва да отлагаме твърде дълго или на вечерята по случай завършването му ще получа отстъпка за пенсионери.

Избухвам в смях.

— Но нека първо завършиш — казва ми — и след това да го планираме, става ли?

— Добре.

Сядам на мястото си и събувам калните ботуши, хвърлям ги в ремаркето при ризата на Пайк, после свалям шапката си и косата пада около лицето ми.

— Знаеш ли… — започвам. — Малко съм нервна.

— Така ли?

Клатя глава и цъкам с език.

— Ще се омъжа за по-възрастен мъж с толкова много опит…

Той се приближава до мен, хваща ме за хълбоците и ме придърпва към края на седалката и по-близо до себе си. Прокарвам ръка нагоре по голите му гърди.

— Няма нужда съпругата ми да знае какво харесват другите мъже — заявява. — А само какво харесвам аз.

Веждите ми се стрелкат нагоре, хрумва ми идея. Бавно разкопчавам карираната риза, която нося, и виждам как очите му се оцъклят, когато осъзнава, че нямам нищо под нея. Отварям я леко и приканвам очите му да се спрат върху голите ми гърди.

— А какво харесваш? — дразня го както онази вечер в кухнята, когато сложих лейкопласт на пръста му.

Погледът му е фиксиран върху гърдите ми и оставям ризата да падне надолу по ръцете ми, а зърната ми се втвърдяват от хладината на дъжда.

Снишавам гласа си до шепот.

— Мисля, че имам нужда от повече практика.

Очите му потъмняват и се изпълват с желание, докато гледа нагоре към мен. Набира се на стъпалото, гмурка се в пикапа, по-далеч от дъжда, а тялото му поляга върху моето. Отпускам се върху седалката и разтварям крака за него, докато се мъча да разкопчая колана му.

Устните ни са застанали неподвижно едни над други.

— Всичко, което поиска рожденичката — прошепва.