Рожденичката

Глава 19 Джордан

Натискам камъните върху стъпалото с инструмента, вземам лепилото и го изстисквам в пукнатината, за да прикрепя парченцата към модела. Изпитвам желание отново да погледна към часовника на микровълновата, но се въздържам, защото знам, че не са минали повече от две минути от последния път, когато проверих.

Минава шест, а Пайк закъснява. Той почти никога не закъснява.

Но докато минутите се точат, започвам да се ядосвам, защото не се обади, а изрично ме помоли да съм си вкъщи. Не е в негов стил, обаче е в стила на почти всеки друг мъж, когото познавам. Аз съм момичето, с което могат да се държат като с боклук и да го карат да чака, защото ги търпи.

Поне за известно време.

Пицата, която поръчах, наполовина пеперони и наполовина такос, пристигна преди час и сега стои на топло във фурната, докато салатата ми е на студено в хладилника. Изгубените момчета, следващата част от осемдесетарския ни хорър маратон, е зареден на телевизора, готов за пускане, а аз съм сама.

Отново.

Добре. Може да е зает и все още да работи. Разбирам, възрастен човек съм. Нямам нужда да ми държат ръчичката. Може и да му се е случил инцидент, но това е твърде крайно, а не искам да съм и момичето, което се обажда. Ще си по мисли, че… започвам да се привързвам или нещо подобно.

Залепям стъклените топчета в коритото на онова, което скоро ще се превърне в поток, и оставям минутите да се точат и да заличават благоразположението ми към него, докато седя вкъщи, чакам и се ядосвам все повече.

Денят мина страхотно. Събудих се схваната, но почти не го забелязах, защото снощните спомени ме караха постоянно да се изчервявам. Изобщо не беше отвикнал, а аз не можах да спра да се усмихвам, докато почиствах счупената лампа и оправях нощното шкафче.

Освен това изстъргах остатъците от чашката от A & W от пералнята, нали хвърлих бирения шейк вътре снощи. Слава богу, че не разбра за нея, защото иначе щеше да си промени мнението по въпроса дали съм възрастен човек.

След като изчистих къщата, изобщо не ми се искаше да отмивам миризмата му, но отчаяно се нуждаех от душ. Изкъпах се, после се обадих на Кам, взех колата ѝ и отидох да си прибера заплатата от „Граундърс“, а след това свърших няколко задачи. Сестра ми и Шел ме гледаха косо, вероятно се чудеха защо, по дяволите, подскачам така наоколо, но не ми пукаше.

Защото след няколко часа той отново щеше да ме погледне, а аз обожавам да привличам погледа му. Можеше да поплуваме заедно или да натоварим няколко възглавници и одеяла отзад в пикапа и да отидем да се потъркаляме някъде. А можех и да му вдигна скандал, за да ме наведе над кухненската маса и отново да ме напляска.

Глупачка. Фантазии и очаквания, които никога не се изпълняват в реалността. Трябваше да бъда по-разумна. И ето ме сега, седя и го чакам да се появи, готова да бъда на негово разположение.

След известно време отново вземам телефона, за да проверя дали не съм получила някакви съобщения.

Нищо.

Поглеждам към часовника, вече е почти седем. Закъснява с два часа.

Знае, че го чакам. Щом не се е обадил, може наистина да му се е случило нещо.

Звъня му, готова да се почувствам наистина жалка, ако сега не седи в спешното отделение, или пък много разкаяна заради всичките си съмнения, ако е там.

Обаче разговорът се прехвърля към гласова поща, аз затварям и се колебая само за миг, преди да стана, да отида до хладилника и да прокарам пръст по списъка с контакти на Пайк. Виждам номера на Дъч и го набирам, като се замислям какво да кажа, за да не изглеждам отчаяна.

Телефонът звъни три пъти, преди той да вдигне.

— Ало?

— Здрасти, Дъч — казвам бързо и се опитвам да звуча енергично. — Джордан е. Извинявай, че те безпокоя. Знам, че Пайк не държи телефона постоянно в себе си, но си мислех, че ти го правиш. Трябва да тръгвам за работа и си загубих ключа от къщата. — Облизвам сухите си устни, а сърцето ми препуска. — Приключихте ли работа? Не знам кога ще се върне Пайк, а не искам да оставям вратата отключена.

— О, приключихме преди около два часа, скъпа — казва ми. — Аз вече съм си вкъщи, а той отиде за по бира с момчетата в „При бедния Ред“. Сигурен съм, че ако му звъннеш, ще се върне вкъщи, за да заключи.

Гърлото ме стяга, а сълзите парят в очите ми.

Излязъл е.

Усмихвам се насила и се надявам това да прикрие гнева, който изпитвам.

— Аха. Ще му звънна. Благодаря.

Прекратявам разговора и затварям очи, мъча се да се успокоя. Излязъл е. Без дори да ме уведоми. Просто ме е оставил да седя тук.

Примигвам, за да разкарам сълзите, отказвам да се чувствам наранена. Пукаше ми за него и се чукахме. Но не го обичам, а на него явно изобщо не му дреме. Получи онова, което искаше.

Цялото това собственическо отношение и нуждата да ме наглежда и защитава. Просто е искал да ме задържи наблизо, за да ми бръкне в гащите. Отказвал ми е, защото се е чувствал зле, но просто е изчаквал, за да може да се самонавие. Планът винаги е бил да ме вкара в леглото. Сега, след като получи онова, което искаше, си развърза ръцете и хей, може би Ейприл също е в „Ред“ тази вечер и ще могат да продължат оттам, откъдето ги прекъснах.

Изръмжавам и подритвам стола.

Това не може да ми се случва. Вече не. Приключва сега.

Вдигам телефона и набирам Кам, защото си спомних кой ден сме днес.

— Здрасти, какво има? — казва тя.

Извивам устни, внезапно почувствала се дръзка.

— Мисля, че искам да посетя първия си конкурс „Мис Мокра фланелка“.

Тя ахва и после изпищява в слушалката:

— Да!