Рожденичката

Глава 25 Пайк

Отбивам пред апартамента на Линдзи и оглеждам паркинга за чалинджъра на Коул. Не го виждам, обаче и не виждам почти нищо от дъжда. Непрекъснато звънях на него и на Джордан през последните двайсет и четири часа, но не мога да издържам повече. Ако иска време, ще го получи. Ако иска пространство, ще му го дам.

Обаче трябва да му се извиня в лицето. Трябва да му покажа, че го обичам и че не исках да става така.

Не че ще ме изслуша или дори ще ме чуе заради гнева си, но не мога да чакам повече.

Слизам от пикапа, изтичвам до вратата на Линдзи под покритата веранда и започвам да тропам с юмрук. Цял ден вали и въпреки че пуснах момчетата в почивка, все пак отидох на обекта и свърших някои неща само за да убия малко време, докато Коул приключи работа. Ако вече е започнал новата си работа, разбира се.

Лин отваря вратата, все още облечена в полата тип молив, с която ходи на работа в офиса, но боса и със свободно пусната риза. Вижда ме и скръства ръце на гърдите си, приковава ме със самодоволния си поглед.

— Искам да говоря с него — казвам ѝ.

— Направи достатъчно — усмихва ми се презрително, докато разваля високата си конска опашка. — Господи, смятах, че аз съм лошият родител. Какво си мислеше? Че можеш да пируваш с остатъците му, като че ли няма други жени за чукане в града?

— Не беше така.

— Спести ми подробностите. — Линдзи се пресята към близката маса и взема чаша, в който вероятно има водка и портокалов сок. — Тя не е по-различна от мен. Използваше те, Пайк. Използваше те, за да има къде да живее и кой да ѝ плаща сметките, и о, какво друго направи за нея? Оправи ѝ колата, нали? — Поклаща глава и се усмихва горчиво. — Извади страшен късмет с теб и всичко, което трябваше да направи, беше да си разтвори краката. Божичко, вие, мъжете, наистина сте тъпи, когато става въпрос за хубаво момиче.

Челюстта ми се напряга. Джордан не е такава. Изобщо не прилича на теб.

Освен това не съм дошъл да говорим за нея.

— Нищо не разбираш — скръцвам със зъби.

— О, влюбени ли бяхте?

Сърцето ми блъска два пъти по-силно и лицето ми внезапно се сгърчва, когато през ума ми преминава образът как стоеше до басейна само преди три вечери и ме молеше да кажа на Коул и после да я заведа в леглото — в нашето легло.

Стомахът ми се свива. Толкова ми липсва.

— О, божичко, наистина я обичаш — казва Линдзи, докато се взира в лицето ми и изглежда напът да се разсмее.

Но преди да продължи да говори, изпъвам гръб.

— Къде е той?

— Замина — казва, обляга се на вратата и отпива от чашата си. — За осем седмици.

— Какво?

— Е, може би ако обръщаше повече внимание на сина си, отколкото на боклука му, щеше да знаеш, че преди седмица отиде във военното окръжие за прегледа си и останалите тестове — обяснява, твърде доволна, че може да ми натрие носа с всичко, което не знам. — Коул се записа във флота, Пайк. Изглежда, отчаяно е търсил напътствия, каквито не е получавал от теб. Замина тази сутрин.

Веждите ми се спускат надолу.

— Какво? — Този път се развиквам.

Флотът? Не се присъединяваш към него просто така. Процедурата отнема месеци. Знам го много добре. Едва не го направих, когато бях на неговата възраст.

Като че ли усетила въпросите ми, тя продължава:

— Планирал го е от известно време. Чувствал се е изгубен и е имал нужда от насока — изброява, все едно рецитира списъка си за пазаруване. — Страхувал се е да каже на когото и да било, защото често му се случва да не изпълнява онова, което е решил. Искал е да ни изненада, когато е сигурен. Обаче след като отишъл във военното окръжие, минал прегледа си и се заклел, смятал да ти съобщи, но предполагам, че не е получил тази възможност.

Дробовете ми се изпразват и свеждам глава.

Игли бодат гърлото ми, а очите ми парят. Това не е правилно. Той не би го направил. Коул не е… дисциплиниран. Би ли го направил по собствено желание? Какво си е мислил?

— Сега е във военноморска база „Големите езера“ — казва тя. — Ще се върне след два месеца. Провери инстаграма му, ако не ми вярваш. Тази сутрин публикува последния си пост.

„Инстаграм“? Аз не…

Боже господи.

Тя затръшва вратата и веднага чувам щракването на ключалката.

Оставам там, от външната страна на вратата ѝ, дъждът вали около мен, а последните няколко дни преминават през главата ми, докато се опитвам да намеря някакви следи, които Коул би оставил, свързани с плана му. Напусна работа, разказа ми за всички бонуси, свързани с новата… Искаше татуировка.

Тази тайна нова работа беше нещо много важно.

Наистина ли се е записал в армията?

Насочвам се обратно към пикапа, качвам се в него, затръшвам вратата в пороя и отново проверявам телефона си за съобщения.

Но все още няма нищо. Нито от Коул, нито от Джордан.

Дали е знаела за това?

Не, иначе щеше да ми каже.

Спомням си какво каза Лин и въвеждам Коул Лоусън „Инстаграм“ в търсачката и веднага виждам как изскачат няколко различни акаунта. Започвам да цъкам върху тях, забелязвам на един от тях снимката му и виждам, че първата публикация е най-скорошна. Просто снимка на отворените врати на автобус, изглежда така, сякаш се кани да се качи на него, и надпис, на който пише трябваше да взема синьото хапче.

Какво значи това? После си припомням Матрицата. Един от любимите му филми, когато беше малък.

Прокарвам ръка през косата си, готов да изпълзя от проклетата си кожа. Как може да не ми е пратил поне едно съобщение? Разбирам, че не иска да говори с мен, но сигурно знае, че ще се притеснявам. Да ме остави месеци наред с всички тези въпроси…

Сядам в пикапа и прекарвам следващия половин час в разглеждане на сайтове и блогове на родители, опитвам се да разбера как да му се обадя. По време на обучението няма да му позволят да използва мобилен телефон и не мога да му звънна, освен по спешност, и дори тогава ще трябва да мина през „Червения кръст“, за да стигна до него.

Мамка му. Чувствам се, все едно се намирам в „Зоната на здрача“. Заминал е. И няма как да се свържа с него през следващите осем седмици.

През последните няколко години не прекарвахме много време заедно, но винаги е бил на един телефонен разговор разстояние. Не мога да оставя нещата така за следващите два месеца.

Търся местния център за набиране на доброволци и им звъня в офиса. Може би ще успея да взема адреса му от тях, когато получи първото си назначение.

Не ми вдигат, така че решавам да ги издиря утре и да разбера как да се добера до него.

Проклятие.

— Мамка му!

Чувствам се толкова шибано безпомощен.

Знам, че вероятно веднага са му взели мобилния телефон, но все пак го набирам и вдигам телефона до ухото си. Веднага ме препраща към гласова поща.

— Коул — казвам, преглъщайки няколко пъти, за да навлажня гърлото си. — Аз… аз…

Поклащам глава и затварям очи.

— Обичам те — казвам му. — И винаги съм насреща. Знам, че… знам, че нямам извинение. Просто… — Очите ми се напълват със сълзи, не знам какво друго да кажа, освен истината. — Опитах се да не се влюбвам в нея. Наистина. Съжалявам.

Затварям и хвърлям телефона, чувствам се празен. Не искам никой от тях да ме напусне, без да знае, че го обичам.

Отново съм сам и просто искам да се върнат. Те са всичко за мен.

Джордан беше права. Трябваше просто да му кажа и да приключа с това, а той да започне да го приема. Никога нямаше да се откажа от нея по собствено желание. Колко дълго планирах да го лъжа? Дори двамата с нея да не се бяхме скарали, в даден момент щеше да се наложи да му кажа.

Паля двигателя, превключвам на задна, излизам от паркомястото и напускам паркинга. Връщам се обратно на пътя и подкарвам през града, като периодично проверявам телефона си за съобщения.

Джордан си е оставила почти всичко в къщата ми. Взела си е дрехи, книгите си и някои лични вещи, но моделите, леглото и мебелите, както и картината, са все още тук. Ще се върне за тях, нали? Не всяка надежда е изгубена. Ще я видя отново.

Но не съм я виждал из града, не ходи на работа, освен това не засичам колата ѝ. Къде е отишла?

Онази вечер беше толкова спокойна. Зловещо спокойна всъщност. Като че ли вече не ѝ пукаше.

Ще се намразя завинаги, ако съм я съсипал. Моето красиво, щастливо, секси момиче, което ме убива с усмивките и шегите си.

Отбивам в паркинга на „Куката“, скачам от пикапа и се насочвам към клуба под шибащия дъжд.

На вратата няма човек, който да събира входа, но се съмнявам, че бих спрял, така или иначе. Влизам и се заковавам на място, завладява ме усещане за дежавю. Върви същата песен като от танца на Джордан по „Фейстайм“, докато две жени се връткат около пилони на сцената. Образът на красивото ѝ тяло, танцуващо само за мен, ме удря и едва не повръщам заради това колко съм глупав и колко много изгубих.

Забелязвам Кам отляво и се насочвам към нея, без изобщо да ми пука, че сега се намира върху някакъв тип. Язди го, опряла ръце върху раменете му.

— Къде е тя? — настоявам.

Кам вдига очи и повдига вежда, като продължава да се отърква в типа, без да пропуска и такт.

— Виж, просто искам да поговоря с нея, окей?

Тя довършва мъжа, прошепва нещо в ухото му, става от стола и ме подминава.

Следвам я.

— Можеш ли поне да ми кажеш дали е добре? — казвам със строг тон. — Минаха няколко дни. На безопасно място ли е? Оставила е почти всичките си вещи, така че знам, че няма собствена квартира.

Кам продължава да върви и ми става леко некомфортно заради мрежестия чорапогащник, опънат върху задника ѝ, обут в прашки, но не спирам. Тя прави жест към барманката, която бърка в хладилника и изважда бутилка вода, после я плъзва по бара към нея.

Но вместо да спре, Кам взема водата, обръща се и продължава да се отдалечава от мен.

— Господи, Кам! — изтърсвам, изваждам портфейла си и бъркам за пари. — Ето ти стотачка в замяна на пет минути от времето ти! — Пльосвам ги на бара. — Не искам да ми танцуваш. Искам само…

Тя се обръща и нямам никакво време за реакция, преди да забие коляно между краката ми, след което се олюлявам напред.

Ръмжа и се задъхвам, докато нажежена до бяло болка прогаря като куршум слабините, бедрата и корема ми. Стискам очи и падам на коляно, а по цялото ми тяло избива студена пот.

Едва чувам гласа ѝ в ухото си.

— Не бих танцувала за теб дори ако притежаваше един милиард долара и членът ти имаше вкус на черешова близалка — озъбва ми се. — Стой далеч от мен и сестра ми. Забрави, че изобщо съществува.

Започва да ми се гади и ми отнема известно време, преди отново да мога да дишам нормално. Когато успявам да се изправя с треперещи крака, Кам е изчезнала.

Както и стотачката ми.

— Не я обичаш, нали? — пита Дъч.

Приключвам с подреждането на кутиите в гаража, четвъртия ми проект за тази седмица, който да ме държи зает, докато не съм на работа.

Той седи на шезлонга отвън, навежда се напред, опрял лакти върху коленете си, и ме наблюдава, все едно съм слон в стъкларски магазин, който всеки момент ще счупи нещо.

От девет дни не съм виждал сина си и Джордан и с всеки изминал ден усещам, че се отдалечават все повече от мен. Като че ли той е продължил напред, а за нея никога не съм съществувал.

Надеждата, която таях по-рано, бързо се изпарява.

Звънях, писах и оставях съобщения и на двама им и единствената следа, която имам, е адресът, на който мога да пиша на Коул — изтормозих вербовчика му да ми го намери. Вчера пуснах първото си писмо.

Колкото до Джордан, единственото утешение, което получих за нея, е от Дъч, който чул от жена си, която научила от Шел, че Джордан гостува на приятели извън града и е добре.

Ще се върне ли?

Спрях да ѝ звъня преди няколко дни, защото очевидно не иска да говори с мен, и се опитвам да уважа желанието ѝ, но… Ако сега ми се обади, ще отида да я прибера, където и да е, и ще ѝ дам всичко, което поиска. До края на живота ми ще има всичко, което пожелае.

— Не можеш да се ожениш за нея, Пайк — отбелязва Дъч, като че ли знае какво си мисля. — Знаеш го, нали?

Продължавам да стоя с гръб към него и да закачам инструментите, захвърлени върху работния плот, който бавно се разчиства.

Преди девет дни щях да се съглася с него. Щях да му кажа, че е прав.

Хората ще ни одумват. Вероятно вече го правят. Ще говорят мръсотии и ще си измислят, а приятелите ѝ от училище ще се бъзикат с нея и никой няма да ни вземе на сериозно. Ще виждат само възрастта ѝ и как се е прехвърлила от сина на бащата, и това ще е клюката на деня.

Но вече не съм толкова сигурен. На кого му пука какво мислят другите? Ще го преживеем, а приятелският кръг на Джордан е също толкова тесен, колкото и моят. На нея няма да ѝ пука какво мислят непознатите.

Ще бъдем щастливи, а хората накрая ще си намерят друго занимание.

Тя ме искаше. Искаше да ме обича.

Беше готова да бъдем заедно.

Поклащам глава и тръгвам да споря:

— Тя е различна.

— Не, не е — отвръща Дъч. — Млада е и е пълна с надежда. Каквито бяхме и ние.

Обръщам се бавно и го поглеждам. Не е в негов стил да ми противоречи.

Но го изслушвам.

— За нея всичко е ново и свежо — казва. — Животът я вълнува и това те кара да си спомниш какво е било, когато си се чувствал така. Преди да пораснем и да осъзнаем, че няма да станем пилоти на изтребители, които ще спасят света, или крале на „Уолстрийт“, които ще се возят в дълги лимузини. — Засмива се тихо и се обляга назад в шезлонга. — Преди да се натрупат сметки за плащане и купчина отговорности, докато годините се изнизваха.

Очите му се свеждат и аз виждам всичките си чувства, изписани на лицето му. Той не мрази живота си, обожава жена си и децата си, но ако можехме да се върнем назад и да променим поне едно нещо, знам, че и двамата бихме го направили.

Седим си тук и не сме сигурни какво хубаво можем да очакваме от живота.

— Виж, човече. — Той вдига очи към мен. — Забавлява се с нея. Не казвам, че си направил нещо лошо. Ако сексът е хубав, наслаждавайте се един на друг. Но трябва да мислиш за бъдещето и знаеш, че нещата няма винаги да бъдат такива. — Той замълчава и сбърчва чело. — След десет години тя ще се събуди и ще види онлайн снимка на някой приятел от училище, който пътува из Непал или нещо подобно, ще погледне собствения си живот и ще се за мисли за това как е вързана с две деца в този малък град и е омъжена за почти петдесетгодишен мъж, чийто живот е наполовина свършил.

Продължавам да мълча, а тежестта на думите му се трупа в стомаха ми като тухли.

— Мислиш ли, че няма да съжали, задето е избрала теб, след като знае, че най-добрите ѝ години почти са си отишли? — пита.

Но няма нужда да отговарям. Знам, че е прав.

След десет години тя все още ще е млада и красива, а аз ще я заслужавам дори по-малко, отколкото сега. Не мога да ѝ дам всичко, което иска, независимо какво мисли егото ми.

Тя е родена за велики неща. Умна е и е силна и заслужава целия свят. Заслужава живота, който ме подмина отдавна.

Друг мъж ще бъде за нея всичко, което аз не съм и никога няма да бъда, и въпреки че тази идея прогаря устата ми като киселина, тя ще бъде по-щастлива. Освен всичко друго, това искам и аз. Тя ще порасне с някого другиго и това е животът, който заслужава.

Дъч си тръгва, а аз затварям гаража и се насочвам към къщата и нагоре по стълбите. Спирам до стаята на Джордан, вратата ѝ е отворена, а слабият вятър пред прозореца ѝ подухва в листата на дървото в задния двор.

Лекият ѝ аромат все още се носи наоколо, а отпечатъкът, оставен от тялото ѝ върху възглавницата, подпряна на стола ѝ, още не е изчезнал.

Но не влизам вътре. Стаята не е моя и момичето вече не е мое, то е някъде по широкия свят и продължава с живота си, и аз също трябва да го направя.

Достатъчно. Постъпи правилно.

Посягам към дръжката и вдишвам аромата ѝ за последно.

После затварям вратата.