Рожденичката

Глава 13 Джордан

Отбивам в алеята, а тялото ми се клати насам-натам, когато фаровете на пикапа осветяват затворената врата на гаража. Натискам съединителя, после спирачката, паркирам и изгасям двигателя.

Барът се опразни рано, а Шел и няколко от другите момичета останаха да затворят, така че се прибирам доста по-рано от два. Пайк си тръгна едва преди час и без съмнение вече е в леглото. Изобщо не е нощна птица.

Оглеждам се и забелязвам чалинджъра на Коул, паркиран в съседство. Явно си е вкъщи.

Сбърчвам чело, внезапно завладяна от опасения.

Разстоянието между нас се увеличава, тези дни чувствам, все едно Коул се намира на километри от мен. Нуждата, която изпитваше от мен преди няколко седмици, почти е изчезнала и се чудя защо още съм тук.

Но пък ми хрумва идея.

Залива ме вина, когато си спомням за случилото се под душа онзи ден и как мислите ми поеха в коренно различна посока от онази, в която исках. Или в която си мислех, че искам.

Беше просто стрес. Мигът ми се изплъзна и Пайк се оказа в центъра на вниманието ми. Държа се мило и загрижено с мен, а аз си умирах за малко внимание, затова се концентрирах върху него. Това е всичко.

Обаче сега почти нямам причина да оставам тук, но въпреки проблемите ни с Коул изобщо не ми се тръгва. Къщата вече ми е позната и близка. Превърна се в дом. И въпреки че Пайк понякога е голям задник, всъщност го харесвам. Грижа го е. Разбира се, не изразява загрижеността си твърде красноречиво, но знам, че има добри намерения. Хубаво е, че някой се тревожи за мен и му пука за онова, което правя.

Не ми се иска да си го признавам, но ми харесва начинът, по който ме кара да се чувствам. Начинът, по който ме гледат очите му, като че ли съм единствена на света.

Слизам от пикапа и вземам чантата си с корсета в нея. Преоблякох се в тениска, преди да напусна бара, и въпреки че се чувствах изложена на показ в продължение на цялата вечер, защото ме гледаха няколко чифта очи повече, отколкото съм свикнала, се усмихвам на себе си и си мисля за пачката пари в джоба ми. Дори не се доближават до онова, което изкарва Кам, или до потенциалната ми заплата като барманка в „Куката“, но са повече, отколкото обикновено изкарвам за седмица, така че…

Освен това не мога да излъжа. Вниманието ми хареса. Усетих мига, в който той влезе в бара тази вечер, когато бях до джубокса. Освен това го забелязах с крайчеца на окото си, докато вървях към бара, и разпознах изражението му. Собственическо.

Заключвам вратата на пикапа, а сърцето ми отново препуска, когато се отправям към къщата.

Трябва да си поговоря с Коул. Трябва да го погледна в очите и да хвана ръката му, да погледна към еднаквите ни белези и да видя дали все още усещам връзката между нас. Преди няколко месеца той постоянно ме прегръщаше. А сега не мога да си спомня последния път, когато ме е докоснал.

Влизам в къщата, затварям вратата, оставям чантата и си събувам обувките. Свивам пръсти, а болката в стъпалата ми стига чак до бедрата.

Всекидневната е обгърната от сенки, така че се отправям към стълбището и се спирам, като се ослушвам. От горния етаж не се долавя никакъв шум, значи Пайк и Коул вероятно с пят. Опитвам се да бъда колкото се може по-тиха, влизам на пръсти в кухнята, вземам чаша от шкафа и я слагам под диспенсъра за студена вода на хладилника.

Но когато поглеждам нагоре, забелязвам Коул в задния двор и замръзвам.

Отпускам ръката си от диспенсъра, чашата се накланя и водата в нея се разплисква върху дървения под. По шията ми пропълзява топлина, дробовете ми са празни и не мога да извърна поглед. Всичко ме удря изведнъж, чувствам се, все едно се намирам извън тялото си и се наблюдавам как го гледам.

Коул.

Преглъщам два пъти, едва овлажнявам гърло. Елена Барос е с него в басейна, опряла лакти на ръба зад себе си, а той се е навел към нея, опрял чело в нейното, както прави с мен. Голото ѝ тяло блести от водата и се движи напред-назад в ритъм с него, той я държи за задника и я чука, а гърдите ѝ докосват неговите отново и отново.

Пристъпвам разсеяно към мивката и продължавам да се опитвам да осмисля онова, което виждам. Коул никога не би ми го причинил. Той не е бившият ми. Не е родителите ми.

Гърдите ми се отпускат, твърде тежки, за да поемат повече въздух. Гади ми се, а нагоре по гърлото ми пълзи жлъчка.

Той хваща лицето ѝ, целува я, тялото му се движи силно и равномерно и двамата се гледат в очите, докато той отново и отново прониква в нея. Не чувам стоновете ѝ, но знам, че ѝ харесва.

В очите ми напират сълзи, свивам ръка около чашата и стискам зъби. Ядосана съм повече на себе си, отколкото на него. Трябваше да скъсам с него, когато ни изгониха от апартамента. Знаех, че ме искаше само защото не му се щеше да остава сам. Чувствах го.

Но ето ни сега и последната дума е негова, нали?

Брадичката ми потреперва и сълзите потичат. Майка ми, Джей, Коул… Винаги ще бъда най-жалката личност, която познавам. Продължавам да привличам най-скапаните хора. Защо?

— Ей — казва някой, но гласът звучи далечен. — Прибрала си се рано, а? Радвам се, че не носиш корсета. Изгори ли го заради мен?

Хладилникът се отваря и светлината се излива навън, докато някой се протяга вътре и изважда нещо от него, но аз продължавам да се взирам през прозореца, а нещо студено и гъсто бавно изпълва стомаха ми като сироп.

Мога да се променя в мига, в който реша.

— Джордан? — чувам гласа на Пайк. — Добре ли си?

Най-накрая осъзнавам, че стои до мен. Вратичката на хладилника се затваря и аз се обръщам към него, а сълзи мокрят бузите ми.

Лешниковите му очи, които сега изглеждат кехлибарени, веднага се присвиват загрижено. Но после погледът му се насочва към прозореца и цветът изчезва от лицето му.

— О, боже — изръмжава, хваща ме за ръката и ме дърпа по-далеч.

Изгубвам хладнокръвие и започвам да се задъхвам, поемам си дъх тежко и плитко, докато той ме заобикаля и изхвърча от задната врата. Избърсвам сълзите от лицето си, защото съм разстроена и наранена, но най-вече ядосана. И не само на Коул. Сама си го причиних. Винаги го правя.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — чувам да вика Пайк.

Водата се разплисква, звучат изненадани викове, последвани от изпъшкване.

— Мамка му! — възкликва Коул. — Мислех, че спиш.

— Никой не спи!

— Какво? — казва Коул.

Никой. Мисля, че току-що осъзна, че аз също съм си вкъщи.

Подсушавам очите си, прекосявам кухнята и оставям мисленето на краката си.

Излизам през задната врата, слизам по дървените стълби и виждам как Елена крие голото си тяло зад Коул, който все още е до кръста във водата.

— Какво ти става? — Пайк се приближава, взема хавлиите и ги хвърля към сина си.

Коул ги хваща и Елена грабва една и бързо се покрива, а половината хавлия цопва във водата. Елена ми хвърля уплашени погледи.

— Мислех, че Джордан е на работа до два — казва виновно Коул на баща си, все едно изобщо не съм там. Главата му е сведена и не среща ничий поглед.

— Значи няма проблем да го правиш зад гърба ѝ?

— Не, аз просто…

— Аз ще се оправя с това — прекъсвам ги и пристъпвам напред.

Сама се изненадвам на това колко съм спокойна и как изобщо не плача. Не се притеснявам да роня сълзи пред Коул, но не искам да го правя пред нея.

Пайк поглежда към мен, колебае се в продължение на няколко секунди. Накрая се обръща и чувам как вратата се затваря.

Веднага щом се прибира, Елена бързо изскача от басейна, увива хавлията по-плътно около себе си и грабва дрехите си от шезлонга.

— Тръгвам си — казва с извинително изражение на лицето, а очите ѝ се стрелкат между мен и Коул. — Наистина съжалявам, Джордан.

Тя навежда глава и ме подминава, насочва се към къщата и вероятно отива право в банята, за да се преоблече.

Връщам очи обратно към Коул. Русата му коса е пригладена назад и той ме поглежда със същия поглед, както когато ми каза, че Ник е починал.

Иска ми се да му бях по-ядосана.

Но по-скоро съм разочарована.

— Значи го правите от известно време? — питам.

Той свежда очи и кимва сериозно.

— От купона за рождения ти ден.

Има предвид онзи, на който не можах да присъствам?

Коул си поема дълбоко въздух, изправя рамене, излиза от басейна и увива хавлията около кръста си.

— Познавам те отдавна — казва — и двамата имахме силна нужда един от друг, когато започнахме връзката си, но ти така или иначе щеше да ме зарежеш. Знаеш го.

— Тогава защо изобщо дойдох тук? — питам го. — Защо ме покани?

Можех да се запитам същото. И двамата бяхме слаби и се държахме за единственото хубаво нещо, което имахме. Пренебрегнахме факта, че връзката ни го разваляше.

Обичам го. Той ми е приятел. Как може да ме унижи така?

— Не трябваше да си като него — казвам му, а сълзите отново напират.

Той поглежда нагоре, разбира отлично кого имам предвид. Джей беше боклук. Не Коул. Коул знаеше през какво съм преминала. Да ме нарани ли искаше?

— Ти ми беше приятел — продължавам. — Очаква се приятелите да се държат добре с теб.

Но той не отговаря. Няма какво да каже. Не е негова вината, че всичко приключи. Но е виновен, че приключи толкова зле.

— В леглото ни също, така ли? — питам го. — Във вечерите, когато бях на работа?

Мълчанието му ми показва, че съм права, и ме залива вълна на гняв. Пайк знаел ли е, че Коул я води вкъщи? Или може би не само нея?

Но не — спирам се, а възелът в стомаха ми се разхлабва леко. Той изглеждаше точно толкова шокиран, колкото бях и аз.

Кимвам, осъзнала, че Коул не се е срещнал с Елена насаме. Сигурно я е виждал по купони.

— И всичките ти приятели знаят — изтъквам, а предателството става очевидно.

Вече съм сама. С изключение на Кам и момичетата в бара, изгубих последния си приятел.

Той се приближава и спира пред мен.

— Ще отседна при Елена за известно време — казва. — Можеш да останеш тук, докато…

— Шибай се. — Вдигам поглед и го казвам със същото безразличие, с което бих казала „пак заповядай“.

Отправям се обратно към къщата и не спирам да проверя дали Елена си е тръгнала, или чака до колата на Коул. Вземам чантата си, насочвам се към спалнята, изваждам телефона си, свличам се на пода и се облягам на затворената врата.

Набирам, вдигат ми на четвъртото позвъняване и избърсвам тиха сълза, докато правя гласа си решителен.

— Здравей, татко.

На следващия ден се взирам в моята и на Коул стая, вещите му са нахвърляни, където ги е зарязал, а всяка от моите е опакована и прибрана в колата.

Предполагам, че се радвам, че не съм си взела много неща. Повечето ми дрехи се събират в куфарите, които имам — единият е онзи на Кам, който донесох, когато мислех, че ще се изнасям преди няколко седмици.

Но после Пайк Лоусън ми направи градина, което иде да покаже, че не ми трябва много, за да се върна при някой мъж.

Засмивам се тихичко на себе си. Градината ще ми липсва.

Понасям последната кутия през всекидневната, устоявам на порива да погледна за последно към градината от кухненския прозорец, излизам през предната врата и виждам пикапа на Пайк, който се връща от работа.

Сърцето ми започва да блъска по-силно. Проклятие. Ще ми се да си бях тръгнала, преди да се прибере. Още няма пет. Освен това излязох по-рано от обедната смяна, за да си събера нещата и да се махна навреме. Какво прави вкъщи сега?

— Какво правиш? — Следва ме около пикапа.

Слагам кутията на задната седалка върху онази, която вече се намира там, а колата е достатъчно голяма, за да побере всички вещи, които съм донесла тук. Всичко се събира в два куфара и три кутии. Останалото е на склад. И не се виждам скоро да го прибирам оттам. В „къщата“ на баща ми едва има място за тях двамата, камо ли за моите неща.

— Благодаря за всичко — казвам му и съм наясно, че той знае точно какво правя. — Беше страхотен.

— Тръгваш ли си? — Изглежда объркан.

Затварям вратата на колата и се обръщам към него, а стомахът ми се обръща, докато преглъщам буцата в гърлото си.

— Коул го няма, двамата скъсахме, така че не е редно да се задържам повече тук — казвам. — Ти не беше задължен да ми помагаш, но го направи, така че не мога да ти се отблагодаря достатъчно. Оценявам всичко, което си направил за мен. — След това се насилвам да се усмихна леко и заради двама ни. — Особено касетките.

Взирам се в разтревожените му очи, зеленото на ирисите му изглежда потъмняло и гърдите ме заболяват. Обръщам се, като се преструвам, че проверявам дали вратата е затворена, за да имам време да се взема в ръце.

— Баща ми ще ме приюти за известно време. — Обръщам се, за да му го кажа. — Ще се оправя.

— Но…

— А, забравих си чантата. — Прокарвам пръсти по косата си и хуквам към къщата, без да му позволя да довърши.

Не искам да се карам с него и се страхувам, че ако каже нещо, ще се разплача.

Изобщо не ми се тръгва, но знам, че нямам право да оставам повече тук, а и вероятно той понякога ще се отбива в бара, за да ме види, нали? Може би ще го виждам по-често сега, когато го познавам.

Разбира се, също така съм и разстроена заради Коул. В последните три години си говорехме почти всеки ден.

Но сега искам да съм далеч от него. Не ми харесва това, че изоставям Пайк.

Кой ще го кара да си говори с хората, кой ще слага тайно екстракт от ванилия и канела в кафето му, които той не осъзнава, че обича?

Примигвам, за да прогоня паренето от очите си, и изръмжавам на себе си. И той ще се оправи. Все пак е оцелял трийсет и осем години без мен, нали?

Бързо вземам чантата си от дивана и я отварям, за да проверя съдържанието ѝ: карти, ключове, портфейл, телефон… Затварям я и проверявам наум по списъка — уверявам се, че съм взела зарядното, самобръсначката и шампоана си от банята и останалото си пране от пералнята и сушилнята.

По дяволите. Забравих да му купя нова гъба, нали? Е, какво да се прави…

Накрая си поемам дълбок дъх и си давам сметка, че съм си взела всичко, повече или по-малко.

Излизам обратно навън, усмихвам се половинчато и изправям гръб. Отляво Кайл Крамер влиза в къщата си с две деца, за които предполагам, че са негови, но не осъществявам зрителен контакт. Не искам съседите да любопитстват.

— Джордан… — започва Пайк.

Но аз го прекъсвам.

— Благодаря ти страшно много. За всичко.

Отправям се към шофьорското място и отварям вратата, стомахът ми се връзва на хиляди възелчета и всяко от тях се стяга все повече и повече.

— Джордан — извиква отново той. — Колата ти не е готова. Ще изгасва всеки път, когато спреш.

Усмихвам му се неуверено.

— Ще се справя. Вече съм се паникьосала максимално. Не мисля, че нещо може да ме разстрои повече. Ще се оправя.

Изваждам ключовете и се качвам.

— Благодаря за всичката работа, която хвърли по нея. Наистина нямаше нужда да го правиш.

— Почакай — извиква, звучи настоятелен.

Спирам, без да мога да го погледна, но усещам как пристъпва напред. Колебае се, сякаш търси правилните думи.

Поглеждам нагоре.

— Просто… — Поклаща раздразнено глава. — Премести нещата си в моя пикап. Аз ще те закарам.

Отварям уста да възразя, но той ме прекъсва.

— Трябва да приключа с ремонта на фолксвагена — изтъква. — Трябва да остане тук още няколко дни. И недей да се репчиш. Можеш ли да си позволиш механик?