Рожденичката

Глава 15 Джордан

Разбираме се за нови условия.

Вече съм по същество наемател и въпреки че крайната цел е да живея тук, за да спестя пари за собствено жилище, вече не мога да го използвам така. Вероятно можех да си затварям очите, докато бях гадже на Коул, но сега трябва да се разберем честно. Без значение колко протестира Пайк.

— Няма нужда да ми даваш по четиресет долара на месец за сметката за газта, Джордан.

— Тогава нека платя сметката за тока.

— Защо бих те поканил тук, за да спестиш пари, и след това бих ти искал още пари?

— Наистина спестявам пари. И мога да продължа да го правя, докато плащам поне една сметка, Пайк.

— Или пък да не плащаш никакви сметки, да спестиш още повече и да си тръгнеш по-рано.

Което ме вбеси още повече, като че ли наистина не ме искаше край себе си.

— Не, почакай. — Той потреперва. — Нямах предвид това. Просто… нямам нужда от парите ти, нали разбираш? Нека спрем да го обсъждаме. Моля те?

Но не спряхме. Продължихме да се пазарим, докато той най-накрая не отстъпи и не ми остави сметката за газта и тази за пазаруване, въпреки че ме накара да обещая, че няма да заменям храната му с нищо органично или нискомаслено, с което се съгласих. Ако ме хване, че купувам кафе, продукт на честна търговия, и бадемово мляко, просто ще му кажа, че съм забравила.

Занасям метлата на предната веранда, вдигам черджето и го изтръсквам добре, преди да го окача на парапета. Навън вали като из ведро, а улицата прилича на разпенени океански вълни, докато капките дъжд се засилват и пръскат все повече върху земята.

Чудя се колко добре ще вижда Пайк пътя, когато тръгне към къщи. Обаче още е едва един на обяд и е светло, макар и доста мрачно, така че може да спре да вали, преди да се прибере от работа.

Измитам дървената веранда, а навесът отгоре я предпазва да не се намокри. Въздухът е топъл и тежък, а кожата ми е влажна, въпреки че под навеса не вали. Тениската ми е леко залепнала на корема и аз прибирам косата си зад ухото, защото ме гъделичка по ръцете. Поглеждам нагоре и виждам как Кайл Крамер вкарва беемвето си в алеята и покрива глава с куфарчето си, втурвайки се към предната си веранда.

Забелязва ме и ми отправя кратка усмивка. Помахвам му.

Чудя се защо двамата с Пайк не са приятели.

Той се шмугва вътре, а аз приключвам с чистенето на леката мръсотия и магарешките бодили, преди да сложа черджето обратно на мястото му.

Като допълнение към сметката за газта и тази за пазаруване поех отговорност за долния етаж от къщата: чистене на прах, метене, миене, подреждане на кухнята, въпреки че той мие чиниите, когато готвя, а аз ги мия само когато готви той. Което обаче не е правил изобщо през трите дни, откакто се върнах тук. В някакъв момент осъзнах, че готви само замразена храна — или консервирана супа и яхния, — така че се натоварих с всичкото готвене, а той мие чиниите, което ме устройва.

Освен това работя в градината, докато той се занимава с ливадата, басейна и пръскачките. Стаите ни са наша лична отговорност, но аз си чистя сама банята, а той подрежда мазето.

Определянето на индивидуалните задължения ми се видя твърде хубаво, за да е истина. Мислех си, че ще му писне бързо и ще ми се наложи да чистя боклуците, които е зарязал на местата, които са моя отговорност.

Но това не се случи. Той си оставя ботушите в гардероба след работа, прибира си тениските, които е захвърлил, след като му е станало горещо, и никога не ми се налага да го карам да си изважда дрехите от сушилнята. Осъзнах, че никога не съм живяла с мъж, който преди това е живял самостоятелно.

Досега, имам предвид. Пайк е свикнал да се грижи за себе си и за вещите си, защото няма кой да го свърши вместо него. Като че ли откривам цял нов свят.

Връщам се обратно в къщата, оставям метлата в шкафа и се запътвам нагоре, за да сортирам мръсните си дрехи. Старата стая на Коул — нашата стара стая — стои празна, тъй като той не се е връщал, откакто си тръгна. Нямам представа какво е обличал през последните няколко дни, и не знам дали е говорил с баща си, но едно нещо е сигурно. Накрая ще се върне.

Търпях толкова много, защото за мен Коул беше приятел, а не просто гадже. Повечето момичета — ако са по-умни от мен, което не е толкова трудно, имайте предвид — се уморяват доста бързо от такива лентяи. Осъзнаването, че двамата с Елена едва ли ще изкарат дълго, е единствената ми утеха. Той скочи от леглото ми право в нейното, нали?

Но вероятно ми направи услуга. Бих ли го приела обратно? Не. Не искам да го мразя и знам, че е добър човек, но прекалихме, защото някога имахме нужда да се опрем на някого. Насилихме нещо, което не беше такова, не защото имахме нужда един от друг, а защото имахме нужда от компания. Беше ни по-добре като приятели.

Усещам, че вече мога да дишам. И ако той има проблем с това, че съм тук, ще оставя баща му да се оправя с него.

Отварям вратата срещу стаята на Коул, където се намира другата свободна стая — новата ми стая — и издърпвам сгъваемия кош за пране от ъгъла.

Обожавам новата си стая. Там вече има кушетка, така че просто отидох и си купих нови чаршафи. Можех да преместя старите от стаята на Коул, защото така или иначе са мои, но исках да започна на чисто. Не искам нищо да ми напомня коя бях, докато бяхме заедно. Преместих останалите си неща, затворих вратата и оттогава не съм се връщала там.

Двамата с Пайк отидохме до „Икеа“ и избрахме гардероб — който аз платих, но той го натовари в пикапа си, — нощно шкафче и тапициран стол. Забавлявах се, докато я декорирах, тъй като нямаше нужда да се съобразявам с никого другиго, освен със себе си. На рамката от ковано желязо на леглото ми има вградени лампички, няколко весели възглавнички и лампа, освен това закачих на стената картината, която си купих от някакъв уличен продавач в Ню Орлиънс, когато бяхме там със сестра ми. Приятелчето на Пайк, Дъч, дори ми донесе стария си касетофон „Панасоник“, който открил, докато почиствал гаража на родителите си преди няколко дни. Предполагам, че Пайк му е казал за касетките.

— Джордан! — чувам вик от долу.

Хвърлям бялата блуза, която сортирам, обръщам глава и чувам как входната врата се удря в рамката.

Сърцето ми забива малко по-силно.

Излизам от стаята и се затичвам надолу по стълбите. Пайк стои до вратата и изважда якето си от гардероба. По лицето и по златистата кожа на татуираните му ръце тече вода, а косата е залепнала за скалпа му. Навлича якето презглава върху прогизналата си тениска.

Отивам при него.

— Какво има?

— Реката прелива — казва и се втурва към хладилника в кухнята. — Викат всички, които могат да дойдат, за да слагат торби с пясък, преди да наводни улиците.

Схванах. Изваждам кецовете от гардероба и подскачам на един крак, докато ги нахлузвам една по една.

— Обади ли се на Коул?

— Да, но не ми вдига. — Пайк взема няколко бутилки с вода. — Защо не го потърсиш ти?

Издърпвам дъждобрана от закачалката, затварям гардероба и грабвам бейзболната си шапка от куката от външната му страна.

— Ако не вдига на теб, на мен със сигурност няма да ми вдигне.

Пайк отново влиза във всекидневната с пет бутилки между пръстите. Вдига вежда, питайки ме отново, този път мълчаливо, и аз завъртам очи.

— Но ще му се обадя от колата — обещавам му и отварям вратата. — Да вървим.

Стигаме до залива за нула време, а Пайк вече е натоварил всички торби с пясък, които са му останали, отзад в пикапа. Градът обаче има голям запас от тях и вече са ги докарали тук с камиони.

С толкова много летни дъждове и последните сантиметри сняг, които най-накрая се топят далеч на север, реката си беше бомба със закъснител. Спомням си как заля домовете от западната страна преди няколко години, но след това градът се подготви. Полиция, пожарна, доброволни отряди и отделни граждани са разпръснати между скалите на бариерата срещу наводнения, която вече е поставена. Купчини торби с пясък са сложени по цялото разстояние от водата до склоновете на скалите, както и по пръстта и тревата горе. Остават малко повече от деветдесет метра треви, дървета и железопътни релси, преди да се стигне до порутените къщи от старата западна страна, която е била първата заселена част от Нортридж. Водата се покачва, но бавно, така че, ако бариерата против наводнения не е достатъчна, торбите с пясък би трябвало да бъдат. Хората в този квартал не могат да си позволят да го напуснат, какво да говорим пък да загубят къщите си.

Реката тече на юг все по-бързо и аз потрепервам, а всеки сантиметър от тялото ми е прогизнал. Капки вода падат от козирката на шапката ми, а дъждът вали по краката ми.

— Вода?

Пайк ми подава бутилка и аз поглеждам нагоре към него изпод козирката и му се усмихвам, докато я поемам.

— Благодаря.

Той ме заобикаля, без да казва нищо повече, хваща торба с пясък и я подхвърля на следващия в редицата. Тук сме вече от три часа и не успяхме да се свържем с Коул, въпреки че не мога да твърдя, че положих големи усилия. Точно сега не искам да го чувам, така че оставих телефона да иззвъни три пъти, после затворих.

Поглеждам надолу към бутилката с вода в ръката си. Устата ми е суха като пустиня.

Отвинтвам капачката и изливам половината в гърлото си, поемам си дъх, после отпивам още две глътки. Останал е само един пръст, така че я прибирам в джоба на якето за по-късно.

— Здрасти, Джордан — казва весел глас, докато някой ме подминава.

Поглеждам и виждам Ейприл Лестър, която изважда чифт работни ръкавици и се отправя към скалите, където е Пайк. Обута е в джинси, които обгръщат всеки сантиметър от краката ѝ, облечена е в симпатична камуфлажна тениска и носи шапка. Черна опашка стърчи от дупката отзад.

Изглежда сладка. Свикнала съм да я виждам в дрехите ѝ за излизане в бара.

Изваждам торба с пясък от каросерията на камиона, подавам осемнайсеткилограмовия конопен чувал на следващия в редицата и се обръщам отново към каросерията, за да повторя упражнението. Всяка торба преминава от ръце в ръце, преди да стигне до мястото си на брега на реката.

Забелязвам, че Ейприл е в другата редица, точно срещу Пайк, и си говори с него.

Опитвам се да държа очите си извърнати, защото не е моя работа, но се хващам, че си открадвам по някой поглед, без да знам защо.

По гърдите ми се разлива топлина и усещам как по челото ми избива студена пот.

Той познава ли я? Говорили ли са си изобщо? Не мисля, че някога са излизали на среща. Не биха могли. Пайк прилича на свещеник. Толкова е резервиран, а тази жена удря по главата като чук. Би го изплашила.

Облизвам устни и подавам нова торба, неспособна да спра да ги гледам. Тя се усмихва весело и казва нещо, а той поглежда към нея, слуша я с удоволствие. Една от редките му, изключителни и разкошни усмивки я озарява — нея — а сърцето ми пропуска един удар.

Намръщвам се и хващам нова торба.

Той изчервява ли се, по дяволите? Изглежда леко срамежлив, но не и отблъснат от флиртуването ѝ.

Изпъшквам.

Преодолей го. Той е мъж. Още е млад и освен това доста здрав, сигурна съм. Правил е секс с жени — Коул е доказателство за това. Не е реалистично да си мисля, че не го прави. По някое време ще доведе жена вкъщи. Всички си имаме нужди.

Спускам очи към торса му, а черното яке за дъжд е залепнало за тялото му като втора кожа. Ръкавите му са навити, откриват предмишниците му и се заклевам, че виждам оттук дъжда да тече по врата му. Той е висок и широкоплещест, обожавам начина, по който стоят тениските му, и начина, по който носи джинсите си.

Когато някой мъж изглежда добре с дрехи, знаеш, че ще изглежда така и без тях.

А ако в гимназията е изглеждал дори наполовина толкова добре, сигурно всяко момиче си е мечтаело за него. Любопитна съм какъв ли е бил тогава, но има и някои неща, които не бих искала да знам.

Ейприл му подава торба, но я изпуска и той се спуска, за да я хване, преди да падне от ръцете ѝ.

Двамата се усмихват и се навеждат близо един до друг, а дробовете ме заболяват.

Като че ли той усеща, че го гледам, защото очите му внезапно се стрелкат нагоре, срещат моите и за миг всичко друго изчезва.

Спирам да дишам. Мамка му.

Извръщам поглед и бързо хващам нова торба.

Не поглеждам повече към него, въпреки че усещам, че ме гледа.

След като камионът се изпразва, изваждам бутилката с вода и изпивам останалото, отивам до пикапа на Пайк и я хвърлям в каросерията.

— Готова ли си? — чувам го да казва.

Обръщам се и го виждам да се приближава и да съблича прогизналото си яке. Тениската му се надига заедно с него и аз откъсвам поглед от корема му.

— Свършихме… свършихме ли? — питам.

Той хвърля якето отзад и изважда още една бутилка от хладилната чанта.

— Предполагам, че направихме каквото можахме. Да се надяваме, че ще е достатъчно.

Оглеждам за последно наоколо и забелязвам, че всички вече се занимават с нещо друго. Някои се качват в колите си, а други все още местят торби или си говорят.

Аз също изхлузвам якето си и го хвърлям в каросерията на пикапа, после се качвам на пасажерската седалка.

Дърпам вратата и той пали двигателя, а чистачките веднага се задвижват от там, където сме ги оставили на идване.

Поглеждам през прозореца.

— О, мамка му — издишвам, втренчена в далечината. Той проследява погледа ми.

Пикапът е паркиран нависоко и имаме цялостна гледка към реката долу, чак до отсрещната страна. Няколкото островчета, които се намират по средата ѝ, вече са почти изцяло покрити с вода, а къщите на отсрещния бряг са под заплаха, докато реката се покачва наполовина на коловете им.

Има още много време, а дъждът вече е намалял. Да се надяваме, че всичко ще е наред.

— Не мога да повярвам колко се е покачила — казвам. — Сюрреалистично е.

Той се обръща към мен.

— Отново се усмихваш.

Срещам очите му и лицето ми се отпуска. Усмихвам ли се?

— Е, опитвам се да не го правя — казвам му и се усмихвам отново. — Имам предвид, че се надявам никой да не пострада и да не бъде наводнен, но…

— Но?

Свивам рамене, усещайки лека вина.

— Предполагам, че ми хареса да помагам днес. Забавно е да се изцапаш.

Той се засмива тихо и превключва пикапа на скорост.

— Още не си видяла истинска мръсотия — дразни ме. — Закопчай си колана.

Половин час по-късно вече пищя, вкопчена в дръжката над вратата, докато той ускорява надолу по калния канал. Завърта волана, за да завием нагоре, обратно към по-високото, а аз се смея и подскачам на седалката си.

О, боже мой, това е забавно. Направо ще умра. Очите ми се насълзяват, толкова силно се смея.

— Не мога да повярвам, че не си го правила преди — казва и ме поглежда, като че ли трябва да изхвърля картата си „Момиче от малкия град“. — По мое време водехме тук момичетата, за да им покажем колко сме добри с пикалите си.

Залитам наляво и после надясно, докато пикапът прекосява калните дупки и локви. Пайк ми е дал пълна власт над уредбата и Славни дни на Брус Спрингстийн се носи от касетката, която съм сложила вътре. Увеличавам звука и се хващам за таблото за опора.

— Все още е — уведомявам го. — Но в наше време става все по-трудно момчетата, с които излизаш, да задържат валидна шофьорската си книжка.

Той се засмива.

— Вярвам ти.

Вдигаме във въздуха дъжд и кал и аз виждам как пръските им падат върху ръкава на дъждобрана ми, намиращ се до вратата, и по голото ми бедро. Пайк настоя да свалим прозорците, без изобщо да му пука, че кабината може да се омърля. Каза, че това ще засили преживяването.

— Ти водил ли си момичета тук? — питам.

— От време на време.

Ъгълчето на устата ми се извива в многозначителна усмивка.

— И след това си ги водил да се натискате на „Хамънд Лок“?

Той ме стрелка с поглед, изглежда изненадан.

— Какво знаеш за „Хамънд Лок“?

Свивам рамене.

— О, просто съм чувала, че старците водели гаджетата си там едно време, това е всичко.

Той се преструва, че се мръщи, настъпва газта и ни забива в друга канавка. Стомахът ми пада в петите и аз отново изпищявам, смеейки се.

— Спри! — умолявам го. — Ще ни преобърнеш!

Предният калник се удря в дъното ѝ и изстрелва вълна от кал и вода пред нас. Тялото ми се втурва напред и се спира в колана, а аз пищя от вълнение, затворила очи.

Мамка му!

Но не мога да спра да се смея. Той е прав. Как може да не съм го правила преди? Изпуснала съм.

През прозорците пада лек хладен дъждец, който намокря крака ми, и аз отново отварям очи, обърсвам буза и забелязвам ивици кал по ръката си.

Обръщам се към него и очите ни се срещат, а телата ни се тресат от тих смях.

— Добре, сега е мой ред! — викам ентусиазирано.

Откопчавам колана си, дърпам дръжката на вратата и понечвам да изляза.

— Не, просто се плъзни насам — казва ми. — Аз ще изляза и ще заобиколя.

Спирам и се обръщам, виждам как отваря вратата си, но вместо да стъпи долу, се набира и се качва в ремаркето на пикапа зад нас. Бързо се плъзгам към другата седалка, зад волана. Хубавото на този пикап е, че е толкова стар, че има двойна седалка отпред. Не се налага да прескачам конзола.

Закопчавам колана си и поглеждам през предното стъкло, а стомахът ми се затопля, докато се усмихвам.

— Внимавай с калта! — викам през прозореца към Пайк.

Нямам представа колко е дълбоко отвън до пасажерската врата.

Но докато чакам, пикапът се разтриса от движенията му отзад, после вратата се отваря, ръката му се показва върху дръжката и той скача вътре, без изобщо да докосва земята.

Намества се на седалката до мен, затръшва вратата и прокарва ръка по вече прогизналата си коса.

Очите ми се спускат към тениската му, залепнала за гърдите, под която се очертават ключиците, гръдните мускули и широките му рамене.

Той се обръща към мен.

— Какво?

Примигвам и прочиствам гърло, за да дойда на себе си.

— Нищо. Просто още си доста пъргав за възрастта си, а?

Очите му пламват. Той прокарва ръка по външната страна на вратата, после я прибира обратно и замахва към мен, а по лицето ми се разплисква кал.

Ахвам, затварям по рефлекс очи и се извръщам.

— Спри! — Смея се с вдигнати ръце, докато към мен лети още кал. — Само се пошегувах!

— Откога на трийсет и осем години ставаш проклет старец? — ръмжи той, но долавям в гласа му веселие.

Калта лети към мен и аз се свивам с гръб към него, за да се предпазя.

— Съжалявам! Не го мислех!

Но не мога да спра да се смея.

Два часа по-късно небето е притъмняло и аз съм блажено отпусната. Вече не мога да мисля, дори и да искам. Моите и на Коул сметки седят в стаята ми, таксата за обучение, заради която ще затъна още повече в дългове, предстои след няколко месеца и усещам подръпване в кръста, знаейки, че мога да изкарвам повече пари, ако имам смелост… Всичко това сега се намира на километри от мен. Цял следобед се усмихвах непрекъснато.

— Беше забавно — казвам на Пайк, докато двамата заобикаляме къщата в посока към задния двор.

Кални сме и не искам да изцапаме всекидневната, затова предложих първо да се полеем с градинския маркуч отзад.

Поглеждам нагоре към Пайк и забелязвам кал по врата му, както и че очите му гледат разфокусирано, все едно е потънал в мисли. Той се усмихва леко.

— Какво? — питам го.

Най-накрая примигва, поема си дълбоко въздух и поклаща глава.

— Току-що осъзнах, че вече не правя нищо — казва, бута дървената врата на оградата и я задържа отворена за мен. — Не съм се смял така от… дори не мога да си спомня откога.

Сърцето ми прескача. Радвам се, че и той се е забавлявал. Радвам се, че му е харесало да се мотае с мен, защото…

Защото вече свиквам с него.

Хващам се, че гледам часовника и се вълнувам все повече с наближаването на пет часа всеки ден. Очаквам с нетърпение прибирането му и ми се иска това да не се случваше. Накрая ще си тръгна. Не искам да се привързвам.

През ума ми минава мисълта за душа, спомням си за гъбата му и бузите ми се затоплят.

Чувствам се добре с него и се радвам, че той също се чувства добре с мен. Просто не трябва да се чувствам толкова добре.

Стигаме зад къщата, близо до задната врата, и аз се навеждам, за да отворя крана. От маркуча потича вода и го вдигам от земята.

Изправям се и прокарвам ръка под струята, благодарна, че водата още е затоплена от слънцето през деня.

Подавам му го и той го поема.

— Благодаря, че дойде днес — казва тихо. — Имахме нужда от помощ.

Кимвам и свалям кецовете и шапката си.

— Това е и моят град.

Той изплаква лицето, ръцете и работните си ботуши, и аз забелязвам, че водата, течаща от дрехите му, все още е кална.

Само влошаваме нещата.

— Има кърпи в сушилнята — казвам разсеяно. Може да отиде да се подсуши с кърпа, докато аз се изплаквам навън.

Той сваля тениската презглава, аз я вземам и я извивам, за да изстискам водата от нея, докато той прокарва струята от маркуча по раменете си и надолу по гърба.

— Махнах ли всичката кал? — пита.

Обръща се, все още държи маркуча, и ми показва гърба си, а аз внезапно усещам топлината на тялото му до себе си. Кръвта ми се сгорещява под кожата, страхувам се да погледна към него.

— Аха — казвам едва дочуто.

Махам една от ластичките си и започвам да развалям плитката, а кожата ми гори. Той ме гледа.

Затварям очи за миг, докато попивам погледа му.

Искам да ме гледа.

Но го чувам да се засмива и отварям очи, за да видя как се протяга и хваща другата ми плитка. Вдига маркуча и я изплаква.

Ох, калта…

— А, да, много благодаря за това, между другото. — Тонът ми е престорено саркастичен.

— Сама си го изпроси.

Да. Така е. Забавно е да го дразня.

Докосването му гъделичка скалпа ми и въпреки че вече не съм отпусната, отново се усмихвам. Той докосва само краищата на няколко косъма, а на мен ми се замайва главата.

Преглъщам буцата в гърлото си, бавно се обръщам и шепна:

— Ще провериш ли гърба ми?

Изчаквам един миг, пулсът заблъсква в ушите ми и чувам звука от плискането на водата от маркуча върху земята.

Но после го усещам. Леките му докосвания върху тениската ми и хладката вода, която се просмуква в плата, докато той чисти калта.

Толкова е тих и е толкова шумно, че ушите ми пищят.

В началото е бърз. Обгръщам предната част на тялото си с ръце, нервна, като че ли ме докосват за пръв път.

Но после забавя темпото, ръката му се задържа по-дълго върху лопатката ми и прилага по-голям натиск, притиска се към извивките ми и прокарва пръсти по врата, по гърба и после по хълбоците ми.

Кръвта започва да пулсира между краката ми, а клепачите ми потреперват.

Ръката му докосва гола кожа върху хълбока ми и се задържа за миг, а аз издишам, толкова съм нервна, но и развълнувана.

Не си въобразявам. Не си въобразявам начина, по който усещам докосването му.

Преглъщам и бавно поглеждам встрани, виждам фигурата му през рамо, протягам се надолу, хващам подгъва на тениската си, колебая се само за миг, преди да я изхлузя презглава. После бързо се пресягам, вземам чиста кърпа от стълбите и я притискам към предната част на тялото си.

Искам да ме гледа, но толкова се страхувам, че ще ме отблъсне.

Хвърлям прогизналата тениска и оставам на място, а страхът и желанието пропъждат всяка рационална мисъл. Известно време равномерната струя вода просто пада, като изкопава дупка в ливадата.

После се прехвърля върху мен. Стича се по рамото ми, по лопатките и ръката му я следва, изчиства все още останалата кал. Затварям замаяна очи.

Усещам топлина върху гърба си и осъзнавам, че той се е приближил и се е надвесил зад мен.

Чувам го да преглъща.

— Хавлията ще се намокри — казва с дрезгав глас.

На устните ми напира усмивка, но не я пускам на свобода.

Отварям очи, дърпам хавлията от тялото си и я захвърлям обратно на стълбите, а възбудата тече като електрически ток под всеки сантиметър от кожата ми. Не си спомням някога да съм желала нещо толкова силно.

Той измива гърба и ръцете ми и накланя главата ми наляво и надясно, за да се увери, че не е останала кал и там. Приключвам с разплитането на косата си, прокарвам пръсти през нея и усещам как мокрите кичури се смесват със сухите.

Искам да го погледна и да разбера какво си мисли, но се страхувам, че ще разваля магията. Страхувам се, че ако срещна очите му, и двамата ще се изплашим.

Толкова е приятно.

— Краката ми чисти ли са? — питам през рамо.

Знам, че съм лоша, но не искам да приключва все още.

Отнема му само миг, но после усещам как водата залива краката ми, и той бавно пада на коляно, за да заеме по-удобна позиция.

Отново затварям очи и се гмуркам дълбоко в главата си, където всичко, което искам сега, но се страхувам да изрека, е в безопасност. Не е само докосването му. А как го прави. Дългите, упойващи ласки по краката ми и начинът, по който върховете на пръстите му се плъзгат само сантиметър по-нагоре, отколкото би трябвало. И как се опитва да избягва вътрешната страна на бедрата ми, но се приближава, флиртувайки, до нея, като че ли иска да отиде там, но се опитва да се въздържи.

Той приключва с прасците и ходилата ми и аз най-накрая поглеждам през рамо надолу към него.

— Мой ред е — казвам.

Той поглежда нагоре към мен, а гърдите му се вдигат и спускат в плитко дишане. Устните му са разтворени, а в очите му се четат сто различни емоции. Но разпознавам онези, които изпитвам и аз. Страх и копнеж, вълнение и нужда.

Искаме го, но знаем, че не бива.

Обръщам се и вземам маркуча от него, а погледът му пада върху гърдите ми, които се намират точно пред него и са покрити само с розовия дантелен сутиен с розички по него.

В сърцето си съм женствено момиче и мисля, че това му харесва.

Без да каже и дума, той се изправя и се втренчва в мен — не трепва, когато вдигам маркуча и започвам да го мия отново. Никой от нас не беше чак толкова кален поначало. Можехме лесно да стигнем до къщата и до душовете, и двамата го знаем.

Прокарвам ръка по гладката кожа на гърдите му, проследявам картината, татуирана върху рамото, гърдите и ръката му.

Не го гледам в очите, но знам, че той гледа лицето ми.

— Като по-млад ли си си правил тези татуировки? — питам тихо.

— Повечето от тях — отвръща дрезгаво. — Когато нямах за какво друго да си харча парите.

— Съжаляваш ли за някоя от тях? — Забелязвам кал под ухото му и се надигам на пръсти, като заставам с гърди срещу неговите.

— Не, аз… — Той спира, а тежкото му дишане пада върху бузата ми, докато се надвесвам над него.

— Имаш малко кал — обяснявам и поглеждам нагоре към него, а тялото ми се притиска към неговото.

Стъпвам отново на краката си и продължавам:

— Та какво казваше?

Той прочиства гърло.

— А, да. Малко са… малко са ми писнали част от тях, предполагам, но някога — казва ми — показваха точно кой съм и какво искам да кажа за себе си.

Кимвам разбиращо. Отивам зад гърба му и започвам да мия врата и лопатките му, а пръстите ми се плъзгат надолу по гърба му. Той помръдва под докосването ми и през дланта ми се процежда топлина, изкачва се нагоре по ръката ми и ме възбужда. Не искам да спра да го докосвам, но сякаш ръцете ми вече не са достатъчни. Искам да усетя отново неговите.

Какъв ли е Пайк Лоусън, когато взема?

Той обръща глава и пита меко:

— Няма ли да ме попиташ какво означават татуировките?

Заставам пред него и гледам как пръстите ми докосват мускулестата му ръка.

— Някой ден — прошепвам в отговор.

Наистина искам да знам. Искам да знам всичко за него. Но предполагам, че ще имаме причина да се потърсим един друг, ако оставим нещо и за по-късно.

А точно сега отчаяно искам да видя какво друго може да прави устата му, освен да говори.

Докосни ме. Моля те.

Целуни ме.

Пускам маркуча до себе си и прокарвам пръстите на лявата си ръка по корема му, а сърцето ми блъска толкова силно, че ме боли. Мускулите му се свиват, докато ноктите се плъзгат по тях, и аз се страхувам да погледна към него.

Това е грешно. Знам, че е.

Но божичко, усещането е толкова приятно. Усещам очите му върху себе си, всяка нишка от сутиена протърква кожата ми, в момента искам просто да съм гола. Искам той да ме види.

Затварям очи. О, боже.

— Джордан… — Той хваща ръката ми, чувам тежкото му дишане.

Кимвам и отварям очи, но все още не мога да срещна неговите.

— Знам. — Издишвам. — Съжалявам.

Пресъхнала съм, в очите ми избиват сълзи, без да знам защо, а между краката си усещам нужда, която е почти болезнена.

Той бавно повдига брадичката ми. Най-накрая вдигам поглед, но той също не гледа към мен. Очите му са насочени надолу, а челото му се сбърчва от болка.

— Просто не се чувстваш добре — казва тихо. — Коул ти липсва, а аз съм тук. Няма нищо.

Оставам неподвижна, пръстите ми все още лежат на корема му, а ръката му все още е върху брадичката ми. Гърдите му се вдигат и спускат и за миг си мисля, че ще подвия опашка и ще избягам. Той ми измисля извинения. Лесни извинения, зад които да се скрия. Логично е да се чувствам изгубена и да се нуждая от някого, при когото да отида.

Но какво е неговото извинение? Знам, че ме гледа. Знам, че го прави, когато си мисли, че не го виждам, но аз го виждам.

Очите ме болят и се пълнят със сълзи.

— Не за това се извинявам — казвам му.

Вдигам очи, срещам неговите и въпреки че се страхувам, трябва да се гмурна. Не мога да се сдържам повече.

— Съжалявам, защото — прошепвам трепереща — това не е първият път, когато искам да ме докоснеш.

Погледът му замръзва върху мен.

Той ме гледа в очите, неподвижен, с изключение на повдигането и спускането на гърдите му, и аз нямам представа какво става в главата му точно сега, но не мисля, че съжалявам. Повече никакви извинения, че съм разстроена заради Коул.

Привличането съществуваше преди това.

Той бавно оставя пръстите си да се откъснат от брадичката ми, двете му ръце се свиват в юмруци и стиска челюст, внезапно придобил разгневен вид.

По рефлекс отстъпвам крачка назад, но не се отдалечавам повече. Той хваща китката ми, придърпва ме към себе си, увива ръка около мен и хваща челюстта ми между палеца и четирите си пръста. Ахвам, наслаждавам се на усещането за тялото му до моето, но съм и изплашена, защото изглежда полудял.

— Не — изръмжава, оголва зъби и ме поглежда с ярост в очите. — Разбираш ли? Това няма да се случи. Няма да го получиш от мен.

Сълзи напират в очите ми и едва го виждам, докато тялото ми се тресе от безмълвен хлип.

Ръката му, увита около мен, е като стомана, усещам топлината на яростта, извираща от кожата му.

Той ме разтърсва.

— Ако искаш да си легнеш с някого, иди си намери друг.

Поемам си въздух и се отскубвам от него, като отблъсквам тялото му.

Прав е. Какво правя? Защо бих го направила? Чувствам се толкова глупаво, докато прикляквам и бързо вземам тениската и обувките си.

Но не си го въобразявах, нали? Имаше нещо между нас и то идваше колкото от него, толкова и от мен. Дали просто не съм видяла онова, което исках да видя?

Иде ми да крещя. По лицето ми се стичат сълзи, а той още стои там и ме гледа кръвнишки.

— Отивай си в стаята — нарежда ми.

Разсмивам се, а от горчивия звук извира недоверие.

— Ходи се шибай! — Изправям се и втвърдявам гласа си. — Ще си намеря друго легло за тази вечер, благодаря. Всеки би бил подходящ за курва като мен, нали?

Обръщам се и хуквам към задната врата, но той ме сграбчва за лакътя и ме издърпва обратно към гърдите си. Пускам тениската и обувките, а той ме избутва към стената на къщата. Вдигам ръце и се сблъсквам с мазилката.

Боже.

Треперя, вдишвам кратко и плитко, докато сърцето ми прескача, а кръвта ми се сгорещява под кожата.

Какво, по…

Той се пресяга, хваща лицето ми с ръка и горещият му дъх лъхва ухото ми.

— Не ме заплашвай с такива неща. Ако ще се държиш като непослушно хлапе, може би трябва да бъдеш наказана като такова, а?

Едва не се разсмивам през сълзите, които изсъхват върху лицето ми.

— Определено — дразня го. — Умирам да видя как ще ме контролираш. Не можеш да накараш дори Коул да си изпълни задълженията, а кога за последно си възбудил жена в леглото си? Ти не си истински мъж.

Той ръмжи и удря с длан къщата пред мен.

Подскачам.

Следващото нещо, което усещам, е ръката му в косата ми, която извива главата ми настрани, докато устните му се притискат към моите.

Изскимтявам, а усещането и вкусът му ме завладяват толкова силно, че клиторът започва да пулсира между краката ми. О, мамка му. Клепачите ми се затварят, а горещината и адреналинът се спускат от гърдите към слабините ми за секунда.

Той се отдръпва.

— Мамка му.

Хватката на юмрука му в косата ми се затяга.

Но после се връща обратно, устата му покрива моята, настоява за още и аз едва си поемам дъх. Цялата съм възбудена.

Вкусът му е толкова приятен. Усещането също. Отнема ми само миг, но мозъкът ми най-накрая се включва и аз се протягам, хващам тила му и също го целувам.

Ръката му обгръща кръста ми, усещам как пръстите му се плъзгат под червената копринена презрамка на бельото ми, която се подава над шортите, и той увива ръката си около плата, като че ли се кани да го изтръгне.

Котенцето ми започва да пулсира при тази мисъл. Езикът му е горещ и настоятелен, шава в устата ми и си играе с моя и когато той се отдръпва съвсем леко, за да захапе долната ми устна, аз се надигам на пръсти, усещайки топла хлъзгава болка между краката си.

О, боже.

Пайк премества уста върху страните ми, полага целувки върху челюстта и надолу по шията ми. Успявам само да се извия, за да му дам повече свобода.

Усмихвам се вътрешно. Той наистина го иска. Иска мен.

Кожата ми настръхва, косъмчетата по ръцете ми се изправят и аз започвам да треперя, когато ръцете му започват да ме изследват едновременно с устата му.

Притискам задника си към слабините му и усещам извивката на члена му, твърд и съблазнителен. Той отдръпва уста и простенва от допира ми.

— Джордан — изпъшква, очите му са затворени, а веждите болезнено сключени. — Мамка му, не можем да го направим.

Обръщам се, надигам се на пръсти и опирам чело в неговото с ръце на кръста му.

— Знам — казвам. — Знам.

Боже, как стигнахме дотук?

Кръжа над устните му и ги търся, а топлият му дъх ме кара да искам да се сгуша в него.

— Знам — прошепвам отново. — Развалих всичко, нали?

Ние сме жертви на обстоятелствата. Поне съм сигурна, че щях да го харесвам, независимо от всичко. Ако беше който и да било друг мъж, дошъл в бара ми, седнал и поприказвал си с мен, пак щях да го искам. Може да е груб и да е отвикнал да се занимава с хора, но съм щастлива с него и се радвам, че единственото, което иска от мен, е присъствието ми. По-щастлив е, когато съм тук.

— Недей да спориш с мен, става ли? — казвам му. — Утре ще отида при сестра ми и ще се оправя. Не трябва да се притесняваш за мен. Не биваше да оставам…

Той обаче внезапно сграбчва задната част на бедрата ми и ме повдига, а краката ми се увиват около него. Подпира ме на стената, поглежда нагоре към мен и клати глава.

— Никъде няма да ходиш.

После се спуска към мен и завладява долната страна на брадичката ми с устата си. Въздишам, главата ми се отмята назад, а клепачите ми се затварят, докато той ме хапе, целува и изпраща тръпки надолу по ръцете ми.

Хващам раменете му и се предавам в ръцете му, извивам се в прегръдките му и жадувам търкането му между бедрата си.

Едната му ръка ме държи, докато другата се плъзга към презрамката на сутиена и я сваля, за да може да целуне кожата на рамото ми.

Задъхвам се отчаяно.

— Свали го. Моля те.

Ръката му се премества върху гърба ми, но вместо да ме разкопчае, той издърпва презрамката надолу. Само че оставам гола само за миг, преди да чуем затръшването на врата вътре в къщата и да се стреснем.

— Татко? — вика Коул. — Буден ли си?

— Мамка му — изсъсква тихо Пайк.

— О, боже. — Измъквам се от прегръдките му и той ме пуска. Навеждам се, отново вземам тениската и обувките си и ги вдигам пред себе си, за да се прикрия. През задната врата виждам как се включва лампата в кухнята, и завивам зад ъгъла на къщата, за да се скрия от поглед.

Сърцето блъска в ушите ми, не мога да преглътна. Поглеждам иззад ъгъла към Пайк, а той се оглежда наоколо, като че ли не знае какво да направи, но накрая взема маркуча, от който все още тече вода, и продължава да изплаква вече чистите си ръце.

— Да, тук съм! — извиква, а адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу.

Чувам как вратата изскърцва, отдръпвам се назад и се уверявам, че не се виждам.

— Здрасти, какво правиш? — чувам да пита Коул.

Бързо закопчавам наново сутиена си и навличам мократа тениска.

— Мия се — отвръща Пайк. — Реката едва не заля пристанището днес. Опитах се да ти звънна.

— Да, съжалявам.

Следва тишина, всичко, което чувам, е как водата се излива върху вече наводнената ливада.

— Къде е Джордан? — продължава Коул.

— Не знам… вътре?

Свеждам очи и ме пронизва вина. Трябва да лъже заради мен.

Имам предвид, разбира се, че би го направил. Аз също бих. Но осъзнавам, че мога да зарежа Коул, да си тръгна и животът ще продължи. Пайк не може да го направи. Той му е син.

— Ще останеш ли? — пита го Пайк.

— Само си вземам някои неща — обяснява сериозно Коул. — Не мисля, че би искала да ме вижда още известно време. Благодаря, че ѝ позволи да остане тук.

Гласът на Пайк е малко по-силен от шепот.

— Няма проблем.

Следва още тишина, после чувам как водата спира и двамата се раздвижват.

— Тя наистина се погрижи за мен, когато… — провлачва Коул, после продължава: — Когато не можех да търпя други хора около себе си. Не исках да я наранявам.

В гърлото ми бодат игли. Всичко е толкова объркано, защото не знам доколко ми е позволено да се гневя.

Правел го е точно под носа ми. В продължение на седмици.

Но в сърцето си аз също не му бях вярна.

Някъде дълбоко в себе си винаги сме знаели, че това ще свърши.

— Можеш да се прибереш вкъщи — казва тихо баща му, почти с молба.

Но Коул не отговаря и ми се иска да можех да видя лицето му. Дали гледа към баща си? Не може да гледа хората в очите, когато е тъжен или разстроен.

— Какво правиш? — пита го Пайк с толкова тъга в гласа. — Какво правиш със себе си, а?

Чувам въздишка, после Коул казва:

— Ще говоря с нея. В един момент.

После вратата се затваря, удряйки се в рамката, аз бавно надничам иззад ъгъла и виждам Пайк да стои на същото място, където го оставих.

Челото му е сгърчено от болка, а погледът му — забит в земята. Но главата му се обръща леко към мен.

— Той не се държи добре с теб, а би трябвало — казва Пайк с лице, набраздено от вина. — Но това не бива да се случва, Джордан.

Стискам зъби, а в гърлото ми напират сълзи.

Знам.

Знам.