Рожденичката

Глава 27 Пайк

Поемам си дълбоко въздух и го задържам, докато се протягам към дръжката на вратата на „Граундърс“. Опитах се да звънна на Кам и дори отидох отново в „Куката“, но не можах да я намеря. Значи трябва да се обърна към Шел. Сигурен съм, че ще бъде загуба на време — тази жена ме мрази още от мига, в който ме видя, — но съм отчаян.

Отварям вратата, пристъпвам вътре и веднага ме обгръща музика и миризма на пържено. Шел стои зад бара, а пред нея има само трима клиенти и аз оглеждам заведението, виждам няколко пълни маси, но като цяло е празно. Доста тиха понеделнична вечер.

Изпуквам врата си, подготвям се и се приближавам към бара.

Тя веднага ме забелязва и спира да подсушава чашата, която държи, а гърбът ѝ се сковава.

— Кам, можеш ли да обслужиш този клиент? — извиква.

Поглеждам към другия край на бара и забелязвам сестрата на Джордан, облегната на него. Сигурно я замества.

Главата ѝ е положена върху дланта, докато си говори с някакъв клиент, но веднага щом преплита поглед с моя, се изправя, а усмивката ѝ изчезва.

Шел тръгва да се отдалечава.

— Почакай — казвам ѝ, за да я спра. — Няма да оставам.

— Хубаво.

— Просто…

— Няма да ти кажа къде е — прекъсва ме тя.

Виждам, че Кам ни наблюдава, поемам си дъх и изправям рамене.

— Просто искам да знам, че е добре.

— Добре е — отвръща кратко. — И ще бъде още по-добре, ако стои далеч от теб и този град.

Приближавам се и снишавам глас.

— Трябва да я видя. Моля те.

— Вече си изгърмя шанса.

Очите ѝ са почти скрити под дългия бретон, но виждам достатъчно добре омразата в тях.

Не искам да притеснявам Джордан. Тя е далеч и не съм я чувал от дълго време, което ми показва, че съм постъпил правилно. Добре е и така ще бъде по-щастлива.

Но аз не съм. За мен това не е свършило. Човек има нужда от сърцето си, за да стане от леглото, да ходи, да говори, да работи и да яде, а тя го взе със себе си, когато замина. Не бях кой знае какво, преди да се появи, но всичко, което ми беше останало, си замина заедно с нея. Нещастен съм, мамка му.

— Моля те, кажи ѝ… — Замълчавам, после признавам на глас онова, което се страхувах да приема. — Че я обичам.

Шел не казва нищо и дори не смея да я погледна в очите и да разчета мислите ѝ, за които съм сигурен, че са верни. Прецаках се.

Тъкмо се каня да си тръгвам, когато се приближава Кам.

— Минаха два месеца — казва на Шел. — И той все още изглежда ужасно.

— Това не е неин проблем.

— А ние не сме ѝ бавачки — отвръща Кам. — Напусна го веднъж и може да го направи отново, ако реши. Няма нужда да я пазим.

Шел се колебае, поглежда ме кръвнишки и накрая се отказва и заобикаля Кам по пътя към другия край на бара.

Кам се обръща към мен.

— Виж, не знаем къде е точно — казва. — Обажда ни се на всеки няколко седмици. Но има приятелка, чието семейство притежава някакъв мотел в Източна Вирджиния. Тя се опитваше да уговори Джордан да отиде да я посети, и дори ѝ предложи работа едно лято. — Кам се поколебава, после свива рамене. — Не мога да си представя къде другаде би отишла Джордан, без да има много пари.

Вирджиния. Това са дванайсет часа шофиране. Дали би тръгнала натам с фолксвагена?

Предполагам, че щом Кам казва, че се обажда, значи е добре. И това е най-добрата следа, която ще получа. Есенните ѝ занятия започват след седмица и ако смяташе да се връща, вече щеше да го е направила, нали? Щяха да ѝ трябват нещата от моята къща и щеше да си потърси квартира. Планирала ли е изобщо да се прибере?

Трябва да я намеря. Не мога да чакам.

Обръщам се да си вървя, но после спирам.

— Как се казва мотелът? — питам Кам.

Но тя само въздиша.

— Хммм, не мога да си спомня — казва, играейки си с мен. — Предполагам, че ако я искаш достатъчно силно, ще я намериш.

После се отдалечава доволна, че е направила задачата ми още по-трудна. Предполагам, че мога да звънна тук-там, но ако я улуча, тя може просто да ми затвори. Трябва да открия къде е.

Трябва да я видя поне още веднъж и да ѝ кажа, че я обичам и че тя е всичко за мен.

И че без нея все едно съм мъртъв.