Рожденичката

Глава 3 Пайк

Събуждам се, а клепачите ми са натежали и примигват бавно, докато фокусирам тъмната стая.

Още не се е съмнало. Обикновено не се събуждам преди пет и половина. Защо съм…

Момент. Изръмжавам, отварям малко по-широко очи и забелязвам лекото сияние, танцуващо върху стената на спалнята ми.

Дъждовни капки. Ох, мамка му. Навън не е тъмно, а облачно.

Обръщам се по гръб и присвивам очи към тавана, докато чакам и се ослушвам. Чувам го почти веднага. Потрепването на капчици вода, отскачащи от улука навън.

Изпускам въздишка. Проклятие. Потърквам очи, за да се разсъня, преди да погледна към часовника на нощното шкафче. Пет и двайсет и пет.

Аха. Точно по часовник.

Спрях да разчитам на будилника още преди години, защото тялото ми свикна да се събужда по едно и също време всеки ден. Все пак още го навивам за всеки случай. Протягам се и го изключвам, преди да се е раззвънял.

Днешният дъжд наистина може да ни забави. Няма нужда да ходя на обекта в следващите час и трийсетина минути, но половината от хората ми вероятно ще се обадят, че няма да дойдат, като си мислят, че така или иначе няма да можем да работим цял ден, ето защо сигурно е най-добре да си остана в леглото.

Но това няма да се случи. Днес ще работим върху нещо — каквото и да е, — защото не ми се иска да избягвам киселото настроение и лошите погледи на сина си, ако остана вкъщи цял ден. По-добре да съм на работа.

Когато беше по-малък, всичко беше различно. Коул беше мой. Правехме разни неща заедно, говорехме си и той искаше да е край мен, но сега…

Тя се добра до него. Синът ми е единственото нещо, с което някой може да ме държи, и майка му определено знае как да го използва. Разиграваше го като пешка, докато той не повярва на всичко, излизащо от устата ѝ, и че тя е жертвата във всяка ситуация, а аз съм врагът. Тя не може да сбърка, а аз не мога да направя нищо правилно.

След известно време просто реших да го подкрепям. Накрая ще му дойде акълът и ще преодолеем тази пречка. Ще осъзнае лъжите ѝ, така че трябва просто да се държа. Няма значение колко търпение ще изхабя, нито колко ще се караме междувременно.

Поне Джордан се държи добре. Тя ще бъде желан буфер между нас.

Въпреки че бях страшно изненадан, когато разбрах коя е.

Затварям очи, полагам опакото на дланта върху очите си и отново си спомням онази вечер.

Беше забавно да се мотая с нея в киното. Отвръщанията ѝ, хуморът ѝ, фактът, че с нея може да се говори без усилие… Начинът, по който просто се отпусна до мен по време на филма — всичко беше толкова удобно и естествено, мамка му.

Начинът, по който ми се усмихваше…

Нямаше да я поканя на среща. Много е малка, освен това знаех, че си има гадже.

Но беше трудно да не обмислям тази идея поне известно време. Тя е готина.

И след това, когато разбрах коя е, едва не се ядосах.

Спомням си как я чух да говори по телефона, а аз стисках зъби толкова силно, че челюстта ме заболя, когато го осъзнах. Вбесих се, защото в онзи момент ревнувах от сина си. Ревнувах от всяко деветнайсетгодишно момче, което имаше шанс да бъде с нея.

Безупречната ѝ кожа и навиреното ѝ носле. Великолепната ѝ долна устна, в която се зазяпах, и мисля, че тя ме усети.

Начинът, по който наклони глава назад, подпря крака на седалката и просто седеше до мен.

Всичко изглеждаше лесно.

Но момичето на мечтите ми е забранено за мен. То принадлежи на Коул и е на деветнайсет. Няма начин.

Тя е хлапе и моите кратки, порочни мисли ще останат скрити в главата ми.

Телефонът ми започва да вибрира на нощното шкафче, протягам се, вземам го и поглеждам екрана.

Изпъшквам. Не сега.

Но все пак натискам зеления бутон, затварям очи и задържам телефона до ухото си.

— Малко ти е рано, не мислиш ли?

Линдзи, бившата ми, се засмива тихо, а знойният ѝ смях вече е добре усъвършенстван. Тази жена е свикнала да получава каквото иска, от всеки.

Или почти всеки.

— Не и ако още не съм си легнала — дразни ме тя.

Запазвам смеха за себе си. Някои жени, които млади стават майки, по-късно се чувстват, все едно са пропуснали младостта си, защото са поели родителските задължения твърде рано. Линдзи Кенмонт, майката на сина ми, не пропусна нищо. Нито деветмесечната ѝ бременност, нито Коул като малък можеха да я спрат.

— Как е той? — пита ме.

Отмятам завивките, надигам се в леглото, прехвърлям крака през ръба му и се прозявам.

— На топло, нахранен и в безопасност. — Потърквам скалпа си. — Засега това е всичко, което знам. — Но после добавям: — Изненадан съм, че нямаш нищо против, между другото.

— Затова ли им предложи да се преместят при теб? Защото не мислеше, че ще се случи наистина? — настоява тя. — Нямам против да живее при теб. Време е да поемеш някаква отговорност за него.

Време е да поема… боже. Смея се тихо и клатя глава, докато се изправям.

— Не искам да започвам деня си по този начин, Лин. Знаеш го. Какво искаш?

Тя замълчава за миг, после чувам как гласът ѝ се връща към първоначалния съблазнителен тон.

— О, знаеш какво искам.

Въпреки презрението, което изпитвам към нея сега, за мое неудоволствие кръвта се спуска надолу към слабините ми. Все пак двамата се забавлявахме. Едно време.

И тялото ми го помни.

Освен това скоро не съм си лягал с жена.

Но все още не съм достатъчно отчаян, за да ѝ позволя да ме използва. Още не.

— Така ли? — Стискам телефона между рамото и ухото си, докато вземам джинсите от пейката в долния край на леглото и плъзгам крака в тях. — Мислиш си, че съм готов да тичам при теб всеки път, когато скъсаш с някого, напиеш се и искаш секс?

— Защо не? — отвръща ми. — Без значение кой влиза в живота ти и кой излиза от моя, винаги има едно нещо, което правехме добре заедно, нали?

— Разбира се, Линдзи. — Не си правя труда да скрия сарказма в тона си.

— Е, нали не излизаш с никоя? — пита тя, но вече знае, че е така. — И не е като да не сме скачали в леглото от време на време през годините, за да изпуснем малко пара. Не си спомням някога да си имал възражения.

— Аха. — Въздишам тежко. — Нарича се „липса на други възможности“. Малък град и така нататък?

— Задник.

Засмивам се въпреки себе си. Трябва да ѝ го призная. Може да приеме почти всяка обида.

Истината е, че е права. След като скъсахме, когато Коул беше на две, все още се виждахме от време на време, но това, което казах аз, също е вярно. Сексът беше хубав, тя все още има страхотно тяло, а леглото беше единственото място, където не се мразехме. Но се връщах при нея само защото беше лесно. Всяка друга жена в града е нечия сестра или дъщеря и не можеш да се мотаеш край нея, без тя да очаква да получи пръстен в някакъв момент. А аз не бях готов за това. Не и след кашата, в която се забърках, след като станах баща на деветнайсет. Ако някога забременя друга жена, това ще е съпругата ми, а тя ще бъде такава, че да не мога да ѝ се наситя.

Освен това искам още деца. Винаги съм искал. Но на трийсет и осем — четиресет без две — най-вероятно Коул ще си остане единственият ми наследник. Твърде стар съм да започвам отначало.

— Хайде де — продължава да ме ръчка. — Какво имаш за губене? Знам, че си спомняш и че това, което си спомняш, ти харесва, Пайк. Помниш ли лятото, когато бях на седемнайсет? Най-хубавите ми спомени са оттогава.

Аха, но не и онова, което последва.

— Когато двамата го правехме под одеялото на дивана, а родителите ми спяха горе? — казва ми, като че ли не си спомням. — Знам, че все още си голям мераклия.

Кожата ми се сгорещява и замълчавам.

— Така че ела да ме изчукаш — завършва тя.

Колебая се само за миг, но после поклащам глава. Изкушаващо е. Тялото ми го иска. И ако трябва да си го призная, съм самотен, мамка му. Трябва само да забавя достатъчно темпото, за да го усетя. Има толкова много сутрини, в които мразя да се събуждам сам.

Но не. На гордостта ми ѝ е писнало да поема удар всеки път, когато тя си по мисли, че съм готов да изтичам при нея, щом ми свирне.

— Трябва да тръгвам за работа. — Затварям телефона, преди да имам шанс да помисля повече по въпроса, или по-лошо, да размисля. Пъхам мобилния в задния си джоб и отивам до гардероба, за да си взема тениска. Телефонът ми отново звъни.

— Много е досадна — изръмжавам и го вадя обратно.

Но този път виждам на екрана името на Дъч.

Вдигам и държа телефона до ухото си.

— Какво?

— Вали.

— Сериозно? Без майтап? — Хиля се и обличам тениската. — Ти си гений.

— Погледни навън.

Спирам, а всеки мускул в тялото ми внезапно се изопва. Проклятие. От тона му разбирам какво ми предстои да видя, но все пак отивам до прозореца и дърпам една от завесите, за да погледна към сутрешната буря.

— Мамка му.

Улицата е покрита от двете страни с бързеи от дъждовна вода, надпреварващи се към шахтите, а пяната се удря в бордюра, преди да потъне в канализацията. Самото платно е симфония от бял шум, капките отскачат от земята и капаците на колите, а дъждът е толкова плътен, че едва виждам отсрещните къщи.

— С момчетата ще се съберем в работилницата — казва ми Дъч. — Ще натоварим брезент и торби с пясък и ще те чакаме на обекта.

— Ще дойда след двайсет минути — отвръщам и двамата затваряме.

Хващам някакви чорапи от шкафчето, пъхам телефона обратно в джоба си и влизам в банята, за да си измия зъбите набързо, преди да изляза от стаята. Тръгвам надолу по коридора, подминавам празната стая, главната баня и след това затворената врата на другата стая, за която си припомням, че вече не е празна.

Но когато стигам до стълбището, сладък опияняващ аромат ме удря в носа, кара кожата ми да настръхне и спирам, за да го подуша. В стомаха ми се надига лек глад и целият потрепервам. Това момиче вчера изгаси свещичка. Да не би да е оставило друга да гори цяла нощ? Май ще трябва да си поприказвам с него. Не само че е опасно, ами и не си падам особено по цялата тази ароматерапия, от която тялото ти се подлъгва, че в къщата има боровинкови кексчета, когато всъщност няма.

Слизам надолу, а къщата проскърцва под тежестта ми, но когато стигам до първия етаж и се оглеждам, забелязвам, че лампите във всекидневната светят, а от кухнята се носи тиха музика.

Влизам и забелязвам, че Джордан седи в тъмното зад централния плот. Лаптопът ѝ е отворен пред нея, а тя сгрява ръцете си около чаша с кафе.

Колебая се за части от секундата, изненадан от това колко различна изглежда сега. Светлината от екрана кара очите ѝ да блестят, а от чашата пред лицето ѝ излиза пара. След това тя свива устни и подухва в опит да охлади напитката си, а няколко кичура от русата ѝ коса падат около лицето ѝ от рошавия кок на главата ѝ.

Лекият наклон на челюстта ѝ, дългите ѝ мигли, мекият връх на нослето ѝ и… Очите ми се спускат надолу, преди да успея да ги спра, и оглеждат безупречните ѝ загорели крака, открити, защото все още носи късите панталонки, с които спи. Ниско в корема ми се събира топлина и се обръщам, като подръпвам веждите си.

Не може да са на еднаква възраст. Моето хлапе все още е хлапе, а тя…

Също е хлапе, предполагам.

Просто е странно. Последния път, която видях негово гадже, момичето носеше брекети. Мисълта, че вече излиза с момичета, които биха били мой тип Навремето, е неприятна.

— Добро утро — казвам, когато я подминавам на път към кафе машината.

С ъгълчето на окото си виждам как вдига глава.

— А, здрасти. Добро утро и на теб.

Гласът ѝ е тих и пресипнал. Чувам как лаптопът ѝ се затваря, докато слагам капсула в кафе машината и термочаша отдолу. Поглеждам през рамо и виждам, че тя слиза тихо от високия стол и взема компютъра и тетрадката си.

— Няма нужда да се прибираш — казвам ѝ. — И без това тъкмо излизам.

Тя се усмихва стегнато, но не ме поглежда, докато пъха нещата си под мишница и отново хваща кафето си.

— Отдавна ли си тук? — питам я.

— Будя се лесно. — Тя най-накрая вдига поглед и се засмива на себе си. — Трудно ми е да спя, когато навън бушува гръмотевична буря.

Кимвам с разбиране. Същото е при мен с горещината. Климатикът трябва да е нагласен на осемнайсет градуса всяка вечер, за да мога да заспя. На върха на езика ми е да я попитам дали температурата снощи е представлявала проблем за нея, но няма смисъл. Нуждая се от сън и няма да я променя, а тя знае къде стоят допълнителните одеяла, ако ѝ потрябват.

Известно време стоим в тишина, най-накрая тя примигва и посочва печката зад мен.

— Има, ъм… боровинкови кексчета, ако си гладен — казва. — Купих ги от магазина, но са хубави.

Обръщам глава и виждам тава за кексчета, каквато не притежавам, върху печката, а всяка от чашките прелива от златистата коричка на печивото в нея. Протягам се и вземам едно, като скривам усмивката си. Е, значи все пак няма ароматни свещи, пораждащи фалшиви очаквания. Мисля, че я харесвам.

Тя се обръща и тръгва да излиза от стаята, но аз я извиквам:

— Можеш ли да събудиш бързо Коул, моля те? Дъждът ми прецаква разписанието на работа, а все още изливаме основите, така че се нуждая от помощта му за слагането на торби с пясък днес.

Тя ме поглежда любопитно през рамо.

— Основи?

— На сградата, която строим — пояснявам. — Не можем да работим днес в това време, но трябва да се погрижим мазето да не се наводни. Нуждая се от помощта на Коул.

Тя най-накрая разбира и объркването изчезва от лицето ѝ.

— Да. Разбира се. — Кимва и бързо излиза от стаята, а стъпките ѝ отекват по стълбите.

Ако още не беше будна, вероятно не бих се сетил да помоля Коул за помощ, но възможността да го попитам чрез нея, не е за изпускане. Ако го помоля аз, ще се ядоса. Но ако го попита тя, може би разговорът ще мине по-добре.

И освен това той знае, че това е част от уговорката. Двамата с Джордан чистят след себе си, участват в готвенето, вършат градинската работа и помагат с всичко друго, от което бих имал нужда. От своя страна аз плащам сметките, за да могат да спестят достатъчно, за да си стъпят на краката. Не искам твърде много от тях.

Затварям термочашата с капака ѝ и използвам още две капсули, за да напълня термоса, преди да занеса кафето до входната врата, където държа работните си ботуши. Сядам на пейката до вратата, оставям нещата си и се обувам, грабвам ключовете, изваждам черното си яке за дъжд от близкия гардероб и го нахлузвам.

После отново вземам чашата и термоса.

— Коул! — викам, готов за тръгване.

Таванът над мен изскърцва, чувам бързи стъпки. Следва тупване, преди вратата да се затвори, и разбирам, че най-накрая ще слезе по стълбите.

Хващам дръжката на вратата и поглеждам през рамо.

— Взех допълнително кафе. Можем да минем през някой ресторант за бързо хранене, ако искаш да хапнеш нещо.

Но не той се показва иззад ъгъла. Джордан е обута в тесни тъмносини джинси, навити на крачолите, и гуменки и връзва косата си на конска опашка, докато стиска под мишницата си жълт дъждобран.

Присвивам очи към нея.

— Къде е Коул?

— Той ъъъ… не се чувства добре — казва тя и облича дъждобрана си. — Ще дойда да ти помогна вместо него.

Не се чувства добре. Това код за махмурлук ли е?

— Няма проблем — казвам ѝ. — Стой тук. По-безопасно е. Благодаря ти.

Очите ѝ се стрелват нагоре, фокусират се върху мен, след това се присвиват.

— По-безопасно? — пита ме, сякаш току-що съм обявил, че отивам на педикюр. — Или просто се притесняваш, че ще прекараш повече време да ме държиш за ръчичка, отколкото в работа?

Опитвам се да запазя неутрално изражение. Доста е умна.

Е, да, съжалявам, скъпа, но е така. Поне Коул има малко опит — не много наистина, но все пак — от времето, когато ми помагаше през лятото и уикендите. Нямам нужда да се разсейвам и да обяснявам инструкциите си, вместо да ги давам.

— Ето какво ще ти кажа… — Тя закопчава дъждобрана, а милото ѝ държание бавно се сменя с все по-изпънати рамене. — Ако тази дамичка не може да понесе малко дъжд в косата или кал под ноктите, ще се върне в пикапа и ще те изчака там. Където е безопасно. Става ли?

След което повдига вежда, за да ме предупреди, че не си струва дори да се опитвам да споря.

Обаче аз не знам как да отговоря, защото умът ми е празен и не мога да си спомня защо държа термос в ръката си.

Поклащам глава, за да я проясня, и отварям входната врата.

— Хубаво. Качвай се в пикапа.

Проклетата буря дойде буквално изневиделица.

Винаги следя прогнозата за времето, защото понякога то определя дали изобщо ще можем да работим този ден, така че е важна. Особено през лятото.

Само че си мислех, че ще ни подмине и ще се отправи на север. Загасям двигателя и дръпвам нагоре ципа на якето си, присвил очи към предното стъкло. Пороят замъглява всичко отвъд него, но виждам оранжево петно и жълта каска да се носят на няколко метра пред нас и разбирам, че няколко от момчетата вече са тук.

Джордан слага качулката си, но не поглеждам към нея, за да ѝ кажа какво да прави. Може да следва примера ми, ако толкова иска да помага.

Скачам от пикапа, а тежките капки веднага започват да барабанят по главата и раменете ми и ме карат да се приведа инстинктивно, докато затръшвам вратата и изтичвам към сградата. Ботушите ми газят през локвичките, насочвам се към фирмения пикап, веднага отварям задната страна на ремаркето му и започвам да вадя торби с пясък, докато ръцете ми не се напълват. От едната ми страна се появява яркожълто и без да каже дума, Джордан повтаря действията ми, бързо се натоварва с още торби и ме следва около сградата до мястото, където ме чакат момчетата.

Оставям торбите, поглеждам през стоманената рамка на конструкцията и забелязвам непокрития палет с цимент на долното ниво. Мамка му. Девет души, включително най-добрият ми приятел, се взират в мен, чакайки инструкции. Вятърът навява дъжд от задната страна на панталоните ми и залепва плата за краката ми.

— Искам да наредите тези торби по целия периметър! — надвиквам бурята. — По три на височина! Разбрахте ли?

Момчетата бързо кимват.

— И покрийте онзи цимент, дяволите го взели!

Посочвам с брадичка непокрития палет, който в момента се прецаква от водата. Със или без дъжд, такива материали винаги трябва да се покриват, а някой е оплескал нещата по време на предната смяна.

Дъч, най-добрият ми приятел още от гимназията, насочва кафявите си очи някъде до мен и изражението му внезапно омеква. Поглеждам настрани към Джордан, чиято коса е прибрана в качулката на дъждобрана, но за щастие, тя не се задържа достатъчно дълго наоколо, за да се налага да я представям. Вместо това се отправя към пикапа и изважда още торби с пясък от ремаркето му, а аз се обръщам пак към Дъч, който ме наблюдава любопитно.

Само поклащам глава. Не сега. Не е странно, че гаджето на сина ми иска да ми се издължи, като помага в строителството, но е странно, че той не е тук с нея. Знае ли, че го е заместила, като ми помага тази сутрин? Кой мъж би бил доволен на такава размяна? Учил съм го да изпълнява задълженията си, по дяволите.

Или пък просто не е искал да идва с мен.

Трябва да направя нещо с него, но не знам какво. Цялата тази тактика да чакам и да видя какво ще стане, не работи. Коул има нужда от ритник в задника.

Момчетата се залавят за работа, мъкнат по три торби и ги подреждат около стените на сградата, а аз вадя сгъваемото ножче от кутията с инструменти в пикапа и започвам да режа правоъгълни парчета брезент, с които да увием рамката на първия етаж. Преди да се усетя, е изминал един час, брезентът е опънат и закрепен, торбите с пясък — подредени, а всички, освен мен, изглежда, са изчезнали.

Хвърлям ножа и телбода обратно в пикапа, затръшвам вратата и се оглеждам наоколо за Джордан.

Не съм я виждал от известно време. В стомаха ми се прокрадва съжаление. Трябваше да ѝ обясня поне някои неща за обекта. Сигурно не се ориентира добре. Лесно е необучен човек да се нарани тук.

Обикалям обекта и виждам, че всички торби са наредени както трябва, брезентът е все още непокътнат въпреки вятъра, а палетът с цимент е прилежно покрит. Чувам гласове и се насочвам към задната страна, веднага забелязвам Джордан, която помага да носят тежки рамки за прозорци към караваната, а едно от момчетата се грижи и те да бъдат покрити.

Тя се усмихва. Като луда.

Очите ѝ светят от вълнение и сякаш ей сега ще заподскача, за бога.

Да не би да се забавлява?

Качулката ѝ е паднала, опашката ѝ виси прогизнала, а няколко кичура коса са залепнали по лицето ѝ. Обувките ѝ също са подгизнали, а джинсите — кални, и слава богу, че не носи бяла тениска, защото дъждобранът ѝ не помага много за отпъждането на мъжките погледи от нея и така.

Поглеждам към Дейл, Брайън и Дони, които носят оборудване към караваната, хвърлят от време на време погледи към нея, усмихват се, после се обръщат един към друг и се смеят на нещо, което не мога да чуя.

— Побързайте — извиквам им, те се стряскат и се съсредоточават в задачата си.

Джордан се приближава към мястото, където съм застанал близо до сградата, и прикляква, за да подпъхне брезента под една греда.

— Значи ти си шефът, а? — Поглежда ме любопитно. Нещо в изражението ѝ е омекнало от сутринта насам. Изглежда по-щастлива. И по-спокойна.

Коул не ѝ ли е казал, че притежавам строителна компания? Говори ли изобщо за мен?

Стомахът ме присвива.

— Е, поне се опитва — шегува се Дъч, отговаряйки на въпроса ѝ.

Хвърлям му рязък поглед, но се усмихвам. Двамата обикновено се закачаме така, но ми се щеше задникът да не го правеше, докато сме на работа. Подрива ми авторитета, по дяволите.

— Мамка му! — внезапно възкликва Джордан.

Поглеждам обратно към нея и виждам дъждовната вода да тече по главата ѝ като водопад. Брезентът се е скъсал от горната страна на рамката и е излял цялата вода, насъбрана в гънките му. Тя се отмества от пътя на пороя и се протяга да го оправи.

Но не може да го стигне.

Приближавам се към нея изотзад, пресягам се, хващам го и го задържам на едно място, докато давам знак с брадичка на Дъч. Той кимва и отива отново да вземе телбода.

Джордан пуска брезента, изплъзва се между ръцете ми и отстъпва встрани, докато се кикоти.

— Добре ли си? — питам я.

Тя кимва, изтрива лицето си и изтръсква якето си.

— Аха. Май дъждобранът беше излишен, а?

Свеждам поглед към прогизналата тениска в морскосиньо, прилепнала към тялото ѝ, към всеки сантиметър от гърдите и корема ѝ. Част от хълбоците и корема ѝ се вижда под залепналата тениска. Кожата ѝ е безупречна, а извивките ѝ — прекрасни. Преглъщам буцата в гърлото си и бързо извръщам поглед.

Определено притежава тяло, което не помня деветнайсетгодишните да са имали, когато бях на тази възраст, но все пак е само на деветнайсет.

Освен това принадлежи на Коул. Не на мен. Не я зяпай повече.

Дъч се приближава и ми подава телбода и аз започвам да поправям брезента. Тя се връща под протегнатите ми ръце, слага под тях своите и се надига, за да подхване брезента, докато го закачам отново.

Нещо топло пропълзява под кожата ми, но аз го отблъсквам.

— Трябва ли ъъъ… да те прибера вкъщи? — питам. — Имаш ли занятие или нещо подобно днес?

— Програмата ни е лятна — отговаря тя и гледа нагоре към мен. — Този семестър имам само един курс, но той е утре. Обаче съм на работа в бара по-късно.

Чудя се как пътува дотам и обратно — или до колежа, — предвид че Коул започва деня в десет и не свършва работа преди шест. Колата ѝ не е в движение. Което ми напомня… Ще взема някои инструменти, които нямам вкъщи, преди да си тръгна. Ще се опитам да помогна на Коул да поправи фолксвагена ѝ по-късно през деня.

След още един час всичко е предпазено от дъжда, доколкото е възможно, оборудването е обезопасено и прибрано, а всички са прогизнали до кости. Разрешавам на момчетата да си вървят. Мразя да губим време, но летата са дъждовни и вече сме направили каквото сме могли.

По дяволите, днес не дойдоха и половината от тях.

Качвам се обратно в пикапа заедно с Джордан и събличам мокрото си яке, докато тя си закопчава колана до мен. Паля двигателя и чакам паркинга да се поопразни, преди най-накрая да тръгнем, и двамата мълчим.

Изведнъж става толкова тихо и осъзнавам, че през последните няколко часа дъждът е бил толкова силен, че не съм успявал да чуя ничий глас, освен ако не ми крещят. Нито пък движение с изключение на собственото си. Сега ушите ми инстинктивно търсят нещо, за което да се заловят.

Удрянето на дъжда по пикапа ми като гумени куршуми. Плъзгането на кожения волан под дланта ми. Плискането на дъжда под гумите, докато карам по магистралата, а двигателят ръмжи приспивна песничка.

Но все пак е толкова тихо.

Тя си поема дълбоко въздух през носа.

Дъждобранът ѝ проскърцва, когато плъзга ръце под бедрата си.

Чувам леко почукване и стрелвам поглед към пода, където тя потупва с кецовете си.

Облизва устни и аз потрепвам. Господи.

Пресягам се и пускам радиото. Имам нужда от разсейване.

Не знам защо съм така раздразнителен днес. Всъщност знам. Линдзи ми звънна на събуждане. Тя е последният човек, с когото бих искал да разговарям рано сутринта.

Бях толкова щастлив на възрастта на Коул и Джордан, забавлявах се с всичко, до което се докоснеха ръцете ми, без да ми се налага да мисля твърде задълбочено за решенията, които вземам. Но скоро след като срещнах Линдзи, получих сметката за цялата веселба. Направих дете на момиче, което почти не познавах. Патологична лъжкиня и жена, която манипулира така, все едно това е спортна дисциплина.

А когато си тръгнах, го оставих при нея. Коул изобщо нямаше шанс.

Разбира се, опитах се да я съдя за попечителство, но съдиите тогава виждаха майката като по-добрата опция, а тя знаеше как да спечели симпатиите им. Искаше Коул, защото Коул означаваше издръжка. И я получи.

Чувствах се като в затвора в края на всеки уикенд, когато трябваше да го връщам обратно при нея. Тя изопачава всичко и приложи същата тактика върху него. Когато стана на десет, заставаше пред нея всеки път, когато трябваше да ѝ кажа нещо, и аз винаги бях онзи, който бъркаше.

Когато стана на четиринайсет, вече не искаше да ме посещава всеки втори уикенд, а сега двамата почти не се познаваме. Дори не ми се обажда, освен ако не иска пари.

Разтръсквам глава, за да я проясня.

— Искаш ли да сложа касетка? — предлагам на Джордан.

Не срещам погледа ѝ, но виждам как завърта глава в моята посока.

— Касетка? Имаш предвид като в касетофон?

Погледът ѝ внезапно се отправя към стереоуредбата на колата и очите ѝ се разширяват, а лицето ѝ се озарява от изненада. Едва не се разсмивам.

Не го ли е забелязала по пътя насам?

— Това истински касетофон ли е? — изтърсва.

Протяга се, докосва старото радио на колата, като че ли е безценна ваза, и натиска Извади. Оттам излиза прозрачна касетка с бели букви, която никога не съм слушал.

Тя я изважда, задържа я в ръката си и прочита заглавието.

— „Гъне ен Роузес“. — Слага ръка пред устата си и изглежда така, все едно ще се разплаче. — О, боже.

Стрелва се към жабката, отваря я и се взира в подредените касетки.

— „Дийп Пърпъл“ — прочита — „Роулинг Стоунс“, Брус Спрингстийн, Джон Меленкамп, „Зизи Топ“…

След това забелязва нещо, което силно я впечатлява, защото се пресяга и изважда черната касетка на „Деф Лепард“.

— „Истерия?“ — възкликва, прочитайки името на албума. — Вече не го продават. Можеш да си купиш само концертната версия!

Вдигам вежди. Нямам представа какво му е интересното на това.

— Вярвам ти — казвам, леко развеселен от вълнението ѝ. — Пикапът беше на баща ми. Касетките също са негови. Просто така и не им дойде редът да го разчистя, след като той… почина преди няколко години.

През ума ми минава, че тя сигурно е първата, докоснала касетката на „Гъне ен Роузес“, след като той я е сложил в касетофона.

Тя връща поглед обратно върху колекцията.

— Е, предполагам, че това е хубаво — промърморва. — Очевидно си нямаш представа с какво разполагаш, и сигурно щяха да се озоват на дъното на кофата за боклук, за бога. Баща ти е бил готин.

Усмихвам се в съгласие. Тя внимателно поставя касетката на „Гъне“ обратно в кутийката ѝ и изважда тази на „Деф Лепард“.

— Може ли? — пита и сочи към касетофона.

Засмивам се тихо и превключвам на по-висока предавка, докато фучим по пътя.

— Давай.

Изслушваме две песни по пътя към къщи, влизаме в града и минаваме по краткия път през железопътния мост над реката отдясно.

— Иха, виж това — казва тя.

Забавям пикапа и следвам погледа ѝ надясно, през пасажерското място, където виждам, че реката значително се е покачила. Вместо нормалните шест метра разстояние между моста и реката водата сега е придошла на косъм от конструкцията. За щастие, дъждът намаля, така че не би трябвало да се покачва още.

Отново натискам газта, за да ни закарам вкъщи.

— Беше забавно — казва тя. — Имам предвид днес.

Вдигам вежди и я поглеждам.

— Имам предвид… — Примигва и се поправя: — Не че беше забавно. Имам предвид, надявам се да не си изостанал от графика и не си изгубил пари, но… — Вдишва и издишва, обръща очи отново към прозореца. — На няколко пъти почти се почувствах, все едно животът ми е в опасност.

Звучи твърде доволна от този факт, а по тона ѝ разбирам, че се усмихва.

— И това е забавно? — питам я.

Тя обръща поглед отново към предното стъкло и свива рамене, а ъгълчета на устата ѝ се разтеглят от вълнение.

Засмивам се.

— Аха, беше забавно. Благодаря за помощта. Ще се постарая да ти кажа кога се задава следващата буря, за да се включиш в екшъна.

— Страхотно.

Продължавам надолу по магистралата и навлизам в нашия тих град, обръщам наляво и след това завивам рязко вдясно към квартала, доволен за пръв път днес. Тя е добро хлапе. Надявам се Коул да не прецака нещата, защото вече виждам, че това момиче ще бъде добра майка и помощничка, която ще изгражда съвместния им живот, вместо да го изцежда.

И поради някаква причина съм доволен, че се е забавлявала днес. Никой в семейството ми не прояви особен интерес към това, с което си изкарвам хляба, нито пък се гордееше с него. Майка ми ме обича, разбира се, както и баща ми, преди да почине, но те толкова настояваха да отида в колеж, което беше и планът, преди да се роди Коул.

Винаги е било разочарование за тях това, че останах в града и започнах работа, за която си мислеха, че изисква повече мускули, отколкото мозък.

Когато основах „Лоусън Констръкшън“ — собствената си компания — и построих дома си, все още гледаха на мен така, като че ли искаха да постигна повече, но знаеха, че е безсмислено да казват каквото и да било. Отказаха се.

Не че мразеха онова, с което се занимавам, или пък бяха недоволни от мъжа, в който се превърнах. Просто оплакваха изгубените възможности и все още се тревожеха за щастието на сина си. Онова, което не разбираха обаче, беше, че вече имам собствен син и че неговото щастие е на първо място.

Освен това обичам много неща в работата си. Всеки ден прекарвам по няколко часа на свеж въздух, на слънце, правя упражнения… Животът ми е хубав. Спя спокойно през нощта. Хубаво е да видя, че още някой се радва на това също като мен.

— Сега вече денят ми е провален — казва Джордан. — Нищо няма да е по-хубаво от това.

— От кое? — отвръщам. — Да се наквасиш в дъжда?

— И да си играя в калта.

Ухилвам се и клатя глава, докато вкарвам колата в алеята.

— Това не е игра в калта.

Тя се обръща към мен.

— А, имаш предвид окалване? Затова ли пикапът ти изглежда толкова мръсен?

Засмивам се, изключвам двигателя и поглеждам към нея.

— Хлапе, ако различаваш цвета на боята, значи не използваш пикапа си правилно. Схващаш ли?

Тя завърта очи и отваря вратата. Двамата скачаме долу и се отправяме към верандата.

Като се замисля, ако не ѝ е било неприятно да се намокри и изцапа днес, вероятно окалването ще ѝ хареса. Не съм го практикувал отдавна. Пикапът ми изглежда мръсен само защото не го мия. Това не е естествено.

— Водил ли си Коул? — пита тя, докато изкачва стълбите.

— Аха, няколко пъти, когато беше малък.

Пресягам се и отварям вратата, преди да стигне до нея, и я задържам, за да мине първа.

Но тя се обръща и поглежда нагоре към мен, преди да влезе вътре.

— Защо не ни заведеш двамата следващия път, когато ходиш? — предлага. — Само че искам аз да карам. Не се отнасяш твърде собственически към пикапа си, нали?

— Не. Пикапите са направени, за да се злоупотребява с тях. Ще ти го дам. Обаче ще си сложа колана.

Тя се усмихва леко и се вглежда в мен за миг, а по лицето ѝ преминава нещо, което не мога да разчета. Аз ли казах нещо?

Поглеждам я за кратко в отговор и забелязвам акварелния цвят на очите ѝ. Среднощно синьо, което изсветлява с приближаване до зеницата. Отмествам поглед и прочиствам гърло.

— Джордан! — внезапно ревва Коул от горния етаж. — Вкъщи ли си, скъпа? Ела тук!

Отново срещам погледа ѝ, а тя се отдръпва и ми отправя кратка извинителна усмивка.

— Трябва да се приготвям за работа. Благодаря, че ми позволи да ти помогна днес.

Кимвам, но оставам в рамката на вратата и наблюдавам как тя прекосява всекидневната и изчезва нагоре по стълбите. Докато зяпам след нея, ме завладява странно чувство.

Как ли се държи, когато е с Коул? Как ли се държи той, когато е с Джордан? Отнася ли се добре с нея?

Стоя до входната врата, чувам затварянето на вратата на стаята горе и знам, че тя е там с него. Внезапно усещам, че въздухът в къщата натежава. Толкова плътен и застоял, че не мога да дишам. Не искам да влизам, независимо колко силно се нуждая от сухи дрехи.

Зарязвам ключовете на масата вляво, където виждам, че лежи ключът на фолксвагена ѝ. Вземам го и излизам навън, като затварям вратата, преди да се насоча обратно по стъпалата към верандата към гаража от дясната страна на къщата.

— Да нямаш гости? — чувам да вика някой.

Поглеждам натам и виждам Кайл Крамер да стои на предната си веранда с чаша кафе в ръка, скрит от дъжда, който се е превърнал в лек ръмеж.

Вдигам брадичка, за да покажа, че съм го забелязал, но не отговарям. Никога не съм го харесвал и не съм се опитвал да се сприятелявам с него. Което би трябвало отдавна да е забелязал.

Но не ми пука. Само като го видя, и се дразня. Няма нещо определено в него, което да мразя. Просто малки неща, които са се натрупвали през годините. Как се държеше с жена си. Как ѝ изневеряваше и никога не се прибираше. Как си запази къщата след развода и я натири да живее с децата в някакъв апартамент. Как постоянно наема детегледачки, когато децата са при него за уикенда.

Е, кой знае? Може би той се е опитал да получи попечителство, а тя му е изневерила първа. Никога не знаеш какво се случва наистина в нечия къща. Вижте например мен и начина, по който беше отгледано хлапето ми в края на краищата. Кой съм аз, че да го съдя?

Но все пак не го харесвам. Мисли си, че бялата якичка и триатлоните му го правят герой.

А сега звуча, като че ли му завиждам. Страхотно.

Набирам кода на панела отстрани на гаражната врата, отдръпвам се назад и изчаквам да се отвори. Не държа кола вътре, така че разполагам с достатъчно място, за да го използвам като работилница.

Имам инструменти, компресор за въздух, допълнителен хладилник, няколко тезгяха и цяла маса, пълна с части от коли, които просто съм зарязвал тук през годините. Колата на Джордан е на алеята, но съм сигурен, че ще ми трябват някои неща от тук, щом ѝ отворя капака. Коул се справя нелошо с автомобилите, но знам, че за да я върнем в движение, ще трябват пари, а те нямат такива. Поне мога да я отворя, за да видя колко е зле положението.

— Здрасти, пич.

Поглеждам през рамо и виждам Дъч да се приближава по алеята. Преоблякъл се е в сухи дрехи и носи бира в ръка. Не е необичайно. Знам, че държи хладилна чанта в ремаркето на пикапа си.

— Здрасти. — Изхлузвам все още мократа тениска през главата си и я хвърлям на тезгяха. Изваждам изпод масата крик, излизам от гаража и се насочвам към избледнелия зелен фолксваген. Дъч взема един от градинските столове и го занася на тревата до колата на Джордан.

— Утре в пет? — пита.

— Аха.

Тъй като днес изгубихме време, знае, че ще искам да започнем рано утре.

— Момчетата мислеха да отскочат до „Граундърс“ по-късно. Да изпият по няколко бири, да послушат музика… — казва ми. — Няма много за правене в това време.

Започвам да работя с гаечния ключ, но поглеждам към Дъч.

— „Граундърс“? Откога ходите там? Да не би „Бедният Ред“ да е затворил?

— Не — отвръща той, свивайки рамене. — Тъкмо разбраха, че в „Граундърс“ работи едно очарователно миньонче.

Поглеждам към него, а той се усмихва и сочи с глава към къщата и обитателите ѝ.

— Млъквай. — Стискам гаечния ключ. — Това е момичето на сина ми. Оставете я на мира.

— Не смятам да правя каквото и да било! — Той вдига ръце отбранително. — Женен съм.

— Не искам дори да я гледате — казвам, изправям се и захвърлям инструмента.

Вярно, аз я заглеждах, но когато се запознахме, не знаех коя е.

Избърсвам ръце в парцала.

— Схвана ли? Оставете хлапето на мира.

Той само се засмива, настанява се удобно на стола и отпуска глава назад.

— Сигурен съм, че хлапето вече се е сблъсквало с доста мъжко внимание в онзи бар. И също така предполагам, че няма да има нищо против малко допълнителна работа тази вечер.

Звучи все едно е проститутка. Но предполагам, че е прав. Сигурно вече се е научила да отблъсква нежеланото внимание, след като работи в такава дупка.

Но все още не мога да си го представя. Вярно, тя има голяма уста, но също така е мила и невинна. Невъзможно е да си я представя в такава среда.

— Здрасти — изчуруликва женски глас.

Навеждам се, поглеждам иззад капака и забелязвам същата млада жена, която беше тук снощи. Как се казваше?

— Вие сте Пайк, нали? — казва тя и поставя ръка пред гърдите си. — Аз съм Кам, спомняте ли си? Сестрата на Джордан.

Дъч я зяпа с леко отворена уста.

— Дойдох да я взема за работа — казва ми Кам, след което очите ѝ се насочват към торса и ръцете ми. — Страхотни татуировки, пич.

Очите ѝ светват, докато ми кима одобрително. Виждам, че тя също има една на предмишницата, както и феникс на хълбока. Втората я забелязвам само защото Кам е почти съблечена — носи черна минипола и черно потниче, изрязано точно под гърдите.

Къде, по дяволите, е баща ти? Сериозно…

Зад нея е паркиран на улицата почти нов мустанг кабриолет, в който чакат още две жени, които изглеждат облечени по същия начин, доколкото мога да преценя. Имат огромни прически и когато мигат, мога да усетя вятъра, образуван от ресниците им, чак тук.

Но тогава ми хрумва нещо и отново поглеждам към нея иззад капака.

— Всички ли работите заедно? При Джордан?

— Не, ние работим в „Куката“.

Дъч издава гъргорещ звук и аз разбирам, че се е задавил с бирата си. Кашля и се смее, докато прочиства гърлото си.

Кам кимва и ни дразни:

— Да, знаете „Куката“.

Той се засмива и се кълна, че го виждам да се изчервява.

— Може би съм я чувал навремето.

„Куката“ е стриптийз клуб в центъра на града, недалеч от „Граундърс“, където работи Джордан.

— Джордан не работи и при вас, нали? — питам. Имам предвид, може пък да работи на две места, но ако не мога да си я представя зад бара в „Граундърс“, определено не искам да си я представям в „Куката“.

Но за щастие, Кам бърза да ми отговори.

— А, не, макар че шефът ми ѝ предложи работа като барманка — казва. — Омайва я от една година. Обаче тя е много срамежлива.

Докато изрича последната дума, леко ми намигва, но не съм сигурен какво има предвид. Как така „срамежлива“? Трябва ли да се облича като танцьорките, за да работи като барманка в това заведение?

Не, не. Да си я представя в „Куката“ как се разправя с мъжете, които отиват там в търсене на едно нещо, би ме изнервило. Коул знае ли за това предложение? Не мога да си представя, че би се съгласил гаджето му да работи в стриптийз клуб.

Но нямам време да мисля повече в тази насока, защото Джордан се появява на предната веранда, прекосява ливадата и се насочва към сестра си.

— Престани да говориш за мен — предупреждава я, стиснала ремъка на чантата над гърдите си, но Кам само я поглежда игриво.

Джордан завърта очи, но аз едва забелязвам. Сърцето ми подскача болезнено, когато виждам облеклото ѝ.

Извръщам поглед.

Поради някаква причина не съдя дрехите на Джордан, така както тези на Кам по-рано, въпреки че тя е с няколко години по-малка. Облечена е с къси тъмни джинси с паднала талия, които откриват бедрата ѝ, въпреки че не са изрязани, а навити нагоре, а свободната ѝ тениска показва корема ѝ и виси само на едно рамо. Косата пада на гърба ѝ на големи свободни къдрици, а очите ѝ са подчертани от тъмна очна линия и тъмни сенки, които карат среднощно синьото да изпъква като поток лунна светлина в нощно море.

Чудя се дали пак е обута в кецовете, но за да разбера, трябва да погледна надолу към краката ѝ, а това е трудна задача, затова отклонявам поглед и вместо това продължавам да работя по колата.

Разкъсва ме вина. Тя принадлежи на Коул. Той я целува. Прегръща я. Кара я да се усмихва. Не е моя работа да си оформям мнение за нея, особено собственическо такова, като например за това в кой бар работи и как се облича. Просто все още се чувствам както в киното. Тя е младата жена, която срещнах там, беше ми забавно да си говоря с нея и никой няма нищо общо с това. Част от мен се чувства, като че ли съм я срещнал пръв, въпреки че знам, че не съм.

— Днес имам двойна смяна — казва Джордан и предполагам, че говори на мен. — Така че ще свърша късно, но пък имам ключ.

Кимвам и слагам обратно капачката, без да гледам към никого.

За кратко се възцарява тишина, после тя тръгва.

— Добре, ще се видим с вас двамата по-късно — казва.

— Благодаря ти за помощта днес, захарче — вика Дъч подире ѝ.

Той вдига високо ръка и помахва на момичетата, а аз чувам как се кикотят, преди колата да потегли. Продължавам да се занимавам с фолксвагена, без да мисля за това колко е опасен онзи район през нощта, и че ползата от това да работи зад бара е, че клиентите не могат да я пипат, което е хубаво. Всъщност работата ѝ е страхотна. Парите са повече, отколкото би изкарвала в „Бъргър Кинг“ или в телемаркетинга. Двамата с Коул ще могат да се изнесат от къщи за нула време.

Но нищо чудно, че онзи задник Мик се опитва да я накара да работи в „Куката“. За бога. Нагласена както тази вечер? Мъжете плащат много пари за млади и привлекателни момичета, но още повече за млади и привлекателни фермерски дъщери.

Отвинтвам, почиствам и завинтвам наново капачките, осъзнал най-накрая, че ръката ме боли, а мускулите ми са изморени. Спирам и се изправям, изпуквайки кокалчета.

Но след това забелязвам с крайчеца на окото си, че Дъч ме наблюдава, обръщам глава към него и срещам погледа му.

— Какво? — питам.

Защо ме зяпа така?

Но той само ми се усмихва леко и поклаща глава.

— Нищо.