Рожденичката

Глава 14 Пайк

Мийдоу Лейкс1. Иде ми да се разсмея. Няма нито ливади, нито езера и определено няма езеро на ливада. По-скоро е шейсетгодишен паркинг за каравани, пълен с дупки на колела, подпрени на бетонни блокчета.

Наистина ли е отраснала тук?

Започвам да си мисля, че на Коул не му е било чак толкова зле. Оглеждам древните сребристи еърстриймове2, размесени с малко двойни каравани от осемдесетте. Счупените им щори едва се забелязват зад зацапаните прозорци, а отвън са изядени от термитите и зелени от плесен и стърчаща изолация. Цялото шибано място е пожароопасно. Не искам Джордан да се връща тук. Не е нужно да остава в къщата ми, просто… да не е тук.

Тя седи на седалката до мен и бавно търка дланите си една в друга и се взира безучастно надолу, потънала в мисли. Не мога да се отърся от усещането, че се опитва да отложи поглеждането през прозореца колкото е възможно повече.

Още не се е мръкнало, но слънцето е залязло. Няколко деца изскачат измежду две каравани, преследват някаква топка. Намалявам скоростта, в случай че излязат на улицата.

— Ето тук — казва Джордан.

Обръщам се към нея и виждам, че сочи наляво. Проследявам погледа ѝ към каравана с толкова мръсни яркозелени стени, че стискам зъби.

От предното стъкло се подава климатик, а долната част е заобиколена от разнебитена стара дъсчена ограда, части от която лежат потрошени на земята или направо липсват, а верандата е покрита с безразборни вехтории, дрехи и няколко пълни торби за боклук. Три млади момчета стоят на верандата, пушат и си говорят.

— Тук ли? — обръщам се да я попитам.

Но тя само разкопчава колана си и се приготвя да излезе от колата.

— Кои са тези момчета? — казвам.

Тя поглежда нагоре само за миг, преди отново да извърне очи, и взема чантата си.

— Вероятно доведеният ми брат и приятелите му.

Спирам пред караваната, защото малката алея е заета, и загасям двигателя.

— Имаш доведен брат? — Не го е споменавала досега.

Тя само свива рамене.

— Технически погледнато, да — казва, извивайки устни. — Не си говорим много.

— Но той живее тук — продължавам, за да си изясня положението.

Тя кимва и преди да отговоря каквото и да било, слиза от пикапа, стиснала чантата си.

Е, колко стаи има в това чудо, та още едно хлапе да живее тук? Дали Джордан си има собствено легло?

Тя взема един от куфарите от ремаркето, премята чантата през главата си и тръгва напред. Хващам една кутия, следвам я и скърцам със зъби, за да си държа шибаната уста затворена. Не знам дали съм ядосан, притеснен или нещо друго, дали имам право да се чувствам така и дали притесненията ми са основателни. Вероятно всичко ще е наред. Все пак това е семейството ѝ. Само че аз…

Чувствам, все едно ще експлодирам всеки момент.

Изкачваме няколкото стъпала до предната врата, а Джордан едва поглежда към доведения си брат и приятелите му, докато отваря вратата.

— Райън, това е бащата на Коул — промърморва. — Пайк, това е доведеният ми брат Райън.

Обръщам се към хлапето, а то се изправя и протяга ръка.

— Здрасти, пич.

Премествам кутията в ръцете си и успявам да се здрависам с него.

— Привет.

Той е набит и нисък за момче, на ръст е колкото Джордан, но се опитва да го компенсира с татуировка на врата и черно кожено яке.

През лятото.

— Е, вкъщи ли се прибираш? — пита я и надига бирата си.

— Аха.

Едно от приятелчетата на Райън го сръчква.

— Това стриптийзьорката ли е?

Пръстите ми се впиват в кутията.

Райън изсумтява и почти изплюва бирата си:

— Не, пич. Това е другата. — Но след това очите му оглеждат Джордан, местят се нагоре-надолу по тялото ѝ със самодоволна усмивка. — Обаче тази също танцува малко.

Момчетата се разсмиват, а аз усещам как в гърлото ми с ръмжене се надига буца. Стягам се, обръщам се, отварям вратата на Джордан и я натиквам вътре.

Трябва да бъда по-незлоблив. Не е като и аз да не бях задник от време на време, докато растях.

Той пък откъде знае как танцува тя?

Разтърсвам се мислено и си поемам дълбок дъх. Ще оставя вещите ѝ и ще се прибера вкъщи. Тя не е моя грижа. Това е неин избор. Ако бях на нейно място, бих постъпил по същия начин.

Всъщност се гордея със себе си. Тя е ставала свидетел на изблиците и настоятелните ми искания, а сега съм учудващо тих, предвид че мразя това място, а цялата ситуация ми лази по нервите. Мога да издържа още пет минути, нали?

Ако го направя, може би ще се почерпя в „Деъри Куин“3 на път към къщи, задето поне веднъж успях да си задържа устата затворена.

Баща ѝ Чип е заспал на фотьойла вляво, по телевизията върви някакъв ситком с намален звук, а две жени седят на кухненската маса вдясно. Пушат цигари с кенчета бира пред себе си. В далечината реве уредбата на някаква кола, а навън избухват фойерверки.

— Имаш ли нужда от помощ? — пита тъмнокосата жена на масата. Надига бирата си и отпива, като едва ме забелязва.

Джордан поклаща глава, насочва се към кухнята и заобикаля жените. Не ни представя един на друг, а на мен определено не ми дреме, щом на тази жена не ѝ пука. Ако дъщеря ти — или заварената ти дъщеря — се появи вкъщи с мъж, когото никога не си виждала, би трябвало да зададеш някой и друг въпрос, нали?

Така или иначе, предполагам, че това е мащехата ѝ, защото има същите кафяви очички като момчето отвън.

Вдишвам миризмата на „Лисол“4 с оттенък на бурито и влажна пръст, като че ли нещо е било наваляно или пък гние. Насочваме се по коридора, а стъпките ни отекват глухо, докато се приближаваме към първата врата вляво.

— Може да има малко пране нахвърляно там — обажда се жената от масата. — Би ли го събрала и пуснала в пералнята?

Поемам си още един дълбок дъх. Джордан ще се оправи.

Тя отваря вратата и аз виждам старата ѝ стая. Челюстта ми се стяга.

— Къде ми е леглото? — извиква Джордан и въздиша.

Но никой не ѝ отговаря.

Стаята е пълна с шибан боклук. От шкафчето ѝ липсват чекмеджета, на прозореца виси плажна кърпа, а в ъгъла на тавана има паяжини. Подушвам купчината мръсно пране, която сега изпълва стаята ѝ, и присвивам очи към една дупка в стената.

Не.

Джордан оставя куфара на земята, обръща се към мен и хваща кутията.

— Не се притеснявай — казва и се усмихва на каквато там гримаса съм направил. — Ще се оправя. Познаваш ме. До утре стаята ще светне.

Но аз не ѝ давам кутията, държа я здраво.

Откъсвам очи от капана за мишки, поставен до отдушника с липсваща решетка, която би трябвало да държи гризачите надалеч, и поглеждам към Джордан с твърд поглед.

— Не, по дяволите — изръмжавам. — Разговорът приключи. Тръгваме си.

Вземам кутията под мишница, протягам се и хващам куфара ѝ с другата ръка, моментално се обръщам и изхвърчам от стаята.

— Моля? — изтърсва изумена зад мен.

Но аз вече съм излязъл. Игнорирам жените в кухнята и дори не се обръщам, за да видя дали баща ѝ не се е събудил, преди да бутна входната врата и да подмина момчетата, които все още се мотаят на верандата.

— Пайк! — вика тя след мен.

Игнорирам я. Знам, че ще ме последва. Всичките ѝ вещи са при мен.

Оставям кутията и куфара обратно в каросерията, изваждам ключовете и се качвам на предната седалка. Тя заобикаля бързо предната страна на пикапа и отваря пасажерската врата.

Поглежда ме кръвнишки.

— Какво правиш, по дяволите?

— Няма да оставаш тук. — Паля двигателя.

— Какъв ти е проклетият проблем? — извиква.

Поглеждам през прозореца и забелязвам момчетата на верандата да ни гледат любопитно.

— Досаждал ли ти е доведеният ти брат? — питам я.

— Нищо сериозно.

— А приятелите му?

Тя си поема дъх и виждам, че се опитва да остане спокойна. Не може да понася загрижеността ми.

— Ще се оправя — заявява. — Не съм ти дете. Баща ми е тук.

— Баща ти не е… — извиквам, но спирам.

Няма да го докарам доникъде, ако я обидя.

Облягам се и прокарвам юмрук по волана.

Баща ѝ не е лош човек. Поне от онова, което знам за него. Дори сме си говорили няколко пъти.

Но е слаб.

Пияница е, освен това е загубеняк. Той е от онзи тип хора, които полагат абсолютния минимум усилия и се задоволяват с огризки, защото ги мързи да се борят за нещо по-добро. Тя не може да разчита на него.

— Това е глупаво — казвам. — Не можеш да замениш идеален дом в хубав, безопасен квартал за това. Преглътни гордостта си, Джордан.

— Нямам място в твоята къща! — В очите ѝ се чете ярост. — А това е домът ми, много благодаря. В края на краищата Коул ще се върне, а той ти е син. Как мислиш, че бихме се спогаждали двамата под един покрив? Нямам място там.

— Ще се справим.

— Не — отвръща ми. — Не е твоя работа. Това е домът ми.

— Това даже не е дом! Ти не…

Отварям устата си да довърша, но сърцето ми блъска толкова силно, че се страхувам от онова, което ще изрека.

Дишам плитко и бързо, премествам поглед отново напред, за да го откъсна от нея. Снишавам глас.

— На никого не му пука за теб в тази дупка — казвам.

— А в твоята къща му пука?

Стрелкам я с поглед, а отговорът на този въпрос идва на върха на езика ми толкова лесно и толкова тежко, че искам да ѝ го кажа.

Но не го правя.

А Джордан се взира в мен, докато неизказаният ми отговор виси между нас. Тя залита, а очите ѝ се смекчават с разбиране.

— Просто влез в пикапа — изскърцвам със зъби — и да се прибираме.

— Но…

— Веднага, Джордан! — Удрям волана с длан.

Тя си поема дъх, а очите ѝ горят. Не знам дали съм я изплашил, или се притеснява, че устройваме сцена, но бързо се качва в пикапа и затръшва вратата си. Напрегната е, ядосана е и вероятно възнамерява да се разправи с мен по-късно, далеч от любопитни очи, но не ми пука. Взех я и си тръгваме оттук.

Превключвам на скорост и потеглям, завивам и после тръгвам назад, за да направя обратен завой. Най-накрая се насочвам натам, откъдето дойдохме, натискам газта и се измъкваме оттук, подкарвам по алеята и после излизам на пътя, водещ обратно в града.

Нямам представа какво си мислят доведеният ѝ брат и мащехата ѝ, и изобщо не ми пука. Нека си мислят каквото си щат, в следващите пет минути, защото точно толкова ще им отнеме, за да забравят отново за съществуването ѝ.

Нищо чудно, че се е махнала оттам при първата възможност. Не мисля, че са я малтретирали или нещо подобно — никога не съм чувал такива неща за баща ѝ, — но определено са я пренебрегвали. Тя заслужава нещо по-добро.

Дърветата надвисват от двете страни на тъмната магистрала и аз свалям прозореца, за да влезе малко свеж въздух.

Тя не казва нищо, само седи като замръзнала, а аз искам да се сритам, защото можеше направо да поговоря с нея вкъщи, вместо да минаваме през това. Знаех как ще свърши всичко. Нямаше начин да я оставя в Мийдоу Лейкс. Не ѝ помагах да се премести наистина тази вечер. Просто събирах смелост.

Но какво щеше да стане, ако искаше да се премести при сестра си? Или да отседне при приятелка? Все пак щях да споря с нея. Сигурен съм.

Не е като да не може да се грижи за себе си. Знам много добре, че е способна на това.

Просто не искам да ѝ се налага. По някое време започнах да се притеснявам за нея.

Никой друг от близките ѝ не може да ѝ даде онова, което заслужава, и докато тя не започне да се издържа сама, аз ще поема тази отговорност. Майната му. Тя заслужава най-доброто. И ще го получи.

Взирам се напред и подпирам лакът на вратата, докато прокарвам ръка през косата си. Но това решение не е мое. Или е? Ако се разпореждам с нея, значи не съм по-добър от близките ѝ.

Освен това не искам да бъда поредният човек, който я задушава. Така ще намрази и мен. Ако съм научил нещо за връзките — каквито и да било връзки, — то е, че нито един от двамата не носи панталоните. Длъжен си да знаеш кога трябва да си силен и кога трябва да отстъпиш. Това се отнася и за двамата.

Да даваш и да получаваш. Да споделяш властта.

Натискам спирачката, бавно минавам от дясната страна на пътя и спирам, докато ме подминава друга кола.

Очите ѝ се преместват, но все още не иска да погледне към мен.

Господи, какво ли си мисли.

— Съжалявам — казвам, а гласът ми вече е по-тих и по-спокоен. — Нямах намерение да те командвам така. — Отпускам ръце от волана и се опитвам да забавя малко блъскането на сърцето си.

— Коул е отседнал при… — провлачвам, знам, че знае при кого. — Засега — довършвам. — Ще имаш пространство, освен това можеш да спиш в другата свободна стая. Тя ще е само за теб. Харесваш къщата ми, нали?

Джордан си поема дъх, търси правилните думи.

— Да, но…

— Ще се радвам някой да ми помага в домакинството — обяснявам. — Освен това е хубаво да се прибера вкъщи и да не ми се налага да правя вечеря всяка вечер. Можем да запазим старата уговорка.

Тя замълчава, а по тялото ми се разпространява страх. Може би все пак съм я разчел погрешно. Може би просто се опитва да ме махне от главата си. Може би наистина не иска да остане в къщата ми.

— Ще бъдеш ли щастлива? В моята къща? Честно? — питам. — По-щастлива, отколкото у вас?

Между нас се проточва тишина и аз започвам да се чувствам глупаво. Като че ли съм разчел всичко погрешно и на нея не ѝ е било приятно под моя покрив.

Но когато я видех през изминалата седмица — да пали свещи, да работи в градината, да плува сутринта или да готви в кухнята и да клати глава на фона на музиката на каквато там космата група слушаше — изглеждаше, като че ли се чувства като у дома си. Усмихваше се често, разбирахме се достатъчно, за да се шегуваме един с друг, и тя дори си играеше с мен, като добави тъпите си кълнове и авокадо към сандвича ми с пуешко за обяд онзи ден.

Усмихвам се леко, спомнил си онзи случай.

Не искам да се съгласява на нещо по-лошо, защото си мисли, че не е добре дошла в къщата ми или че се натрапва. Искам да ѝ покажа, че не е нужно да си тръгва.

Примигвам дълго и тежко, внезапно се чувствам изморен. Освен това ненавиждам представата, че тя може да се върне в онази дупка, където никой не оценява нищо, което прави.

Свеждам очи и снишавам глас.

— Моля те, не ме карай да те оставям там.

Виждам как главата ѝ се обръща към мен и разбирам как звуча.

— Моля те — прошепвам отново.

Тя се взира в мен, но аз отказвам да я погледна, защото се страхувам, че очите ми ще кажат нещо повече или ще издадат нещо, което се намира в периферията на съзнанието ми и с което все още не искам да се сблъсквам.

Джордан е щастлива в къщата ми, там е в безопасност, разполага с легло и няма никакви шибани мишки. Толкова е просто.

Аха. Точно толкова.

След миг я чувам да си поема спокойно дъх, докато се протяга, хваща колана си и го закопчава.

Преглъщам.

— По „Нетфликс“ дават Нощта на ужасите — казва. — Наполовина пеперони и наполовина такос?

Усмихвам се. Обръщам се към нея и виждам как сините ѝ очи ме гледат със същия хумор, както когато рязахме диня онази вечер.

Отново превключвам колата на скорост и кимвам.

— Поръчай я — казвам ѝ. — Ще я вземем по пътя към къщи.