Рожденичката

Глава 8 Пайк

На следващата сутрин се изненадвам, че съм станал най-рано от всички. Джордан обикновено вече се разхожда наоколо, къпе се или работи на лаптопа си дори още преди да сляза долу, но сега къщата изглежда празна. Отварям входната врата и забелязвам, че колата на Коул също я няма на алеята.

Неделя сутрин е. Не би трябвало вече да е станал. Изобщо ли не са се прибирали вкъщи?

Започвам да си върша сутрешната работа, но когато става десет, ми се приисква да продължа с главната баня, да демонтирам старата вана и да изкъртя плочките на пода, но това би вдигнало твърде много шум. Почуквам на вратата на Джордан и Коул, за да се уверя, че не са там.

Никой не отговаря, затова открехвам вратата и забелязвам, че леглото все още е оправено, а стаята е празна. Предполагам, че са останали да спят у някой приятел снощи. Отново я затварям и се залавям за работа.

— Здрасти — казва Коул, когато влиза в кухнята един час по-късно.

Затварям хладилника, стиснал безалкохолно в ръка, и се обръщам към него тъкмо когато той хвърля ключовете си на плота. Изглежда изтощен, косата му е сплъстена, а очите му са червени.

— Здрасти. — Посочвам към шкафчето вляво. — Аспиринът е там. Пийни малко вода и се изкъпи. После можеш да ми помогнеш с банята.

Той кимва, но изглежда, все едно ще повърне след две секунди. Кожата му е жълтеникавозелена и наистина го съжалявам. Това чувство изобщо не ми липсва.

— Много пиеш — казвам му.

Той ме игнорира, завлича се до шкафа и си взема аспирин.

— Пиеш твърде много — настоявам.

Продължава да не отвръща, но челюстта му се сключва, показвайки ми, че ме е чул.

Ще ми се да ми говореше. Дори да се караше с мен, защото би било по-добре от нищо. Искам да разбера повече за работата и живота му. За приятеля, когото е изгубил. Не биваше да научавам такова нещо от Джордан.

Трябваше да настоявам повече, когато започна да ме изключва от живота си. Много повече.

Но знам кого трябва да обвинявам за неразбирателството помежду ни.

— Държах се добре с майка ти — казвам му.

Той изсумтява, отпива още една голяма глътка вода и продължава да не гледа към мен.

Вярва ѝ. Още не е готов да ме чуе. Но все пак го казвам.

— Работих здраво, издържах и двама ви и бях верен. — Ставам от стола и поглеждам надолу към него. — Можеш да ми задаваш въпроси. Няма да те излъжа.

Но той само поклаща глава, допива чашата и я оставя.

— Трябва да се изкъпя.

Обръща се да си върви, но аз още не съм приключил.

— Случвало ли се е да не направя нещо, за което си ме помолил? — питам го.

Той спира, но не се обръща.

Всеки път, когато му трябваха пари, му давах. Всеки път, когато имаше нужда да го закарам някъде, му се притичвах на помощ. Когато искаше да отиде някъде, да се види с някого или да се запише на карате, или просто да прекара известно време с мен, бях на разположение. Гърдите ми се раздират от болка, докато се взирам в гърба му.

Бях добър баща. Когато ме искаше край себе си.

— Някога хващал ли си ме в лъжа? — продължавам.

Имам предвид в лъжа, в която тя не го е научила да вярва?

Той ме поглежда през рамо и аз виждам борбата в очите му. Иска да се гневи на нещо или на някого, а аз бях подходящата мишена в продължение на доста време, но вече не е толкова сигурен защо. Трябва да започне да вижда коя е майка му и какво прави тя с хората. Трябва да спре да ѝ позволява да го манипулира.

— Тук съм — казвам. — Окей?

Чувам дишането му, тежкото вдигане и спускане на гърдите му и накрая той кимва, все още колебаейки се, но и това е нещо.

После се обръща, излиза от стаята и се насочва към стълбите, но аз отново поглеждам към входната врата и изведнъж се сещам за нещо.

— Къде е Джордан? — извиквам и влизам във всекидневната.

Той е стигнал до средата на стълбите, но отново поглежда надолу към мен и поклаща глава, все още без да ми говори.

— Не я ли взе от работа снощи? — питам. — Не бяхте ли заедно?

— Не. — Той се прозява и разтърква коса с ръка. — Пих много, затова изпратих един приятел да я вземе и да я прибере вкъщи. Сигурно е излязла да тича и току-що си я изпуснал.

Оставам на място, опитвам се да навържа в главата си вчерашния ни разговор, докато Коул се тътри нагоре по стълбите.

Значи, когато сме си говорили снощи, тя не е била с Коул. Изобщо не е била с него.

Не се е и прибирала. Леглото още е оправено.

Коул се насочва към горния етаж, а аз викам след него, защото току-що съм се сетил:

— Ползвай моята баня!

Ще работя още известно време по тяхната, а в моята баня се намира единственият друг душ в къщата.

Връщам се в кухнята, все още замислен.

Защо би ме излъгала за това? Ако е останала при приятелка, при сестра си или нещо такова… няма проблем. Но тя ме остави с впечатлението, че двамата с Коул са заедно, заради което се бях обадил — за да се уверя, че и двамата са добре.

Изпратих един приятел да я вземе и да я прибере вкъщи.

Да, обаче приятелчето ти не я е довело вкъщи. Чудя се дали да се притеснявам за нея, но тя ме излъга нарочно.

И въпреки че много харесвам Джордан, в стомаха ми отново се появяват старите чувства, които не бях усещал от доста време. Не обичам да ме лъжат.

Особено жени.

Час по-късно влизам в „Граундърс“ и виждам вече събиращата се обедна тълпа да запълва високите маси и бара. Две сервитьорки, облечени в джинси, тесни ризи и престилчици носят чинии на мотористите, които спират за почивка по време на неделните си карания, и на ловците, идващи от ранните си сутрешни излети. Барът е пълен с постоянни клиенти, които изглеждат, като че ли са спали с дрехите си снощи, а мъждивата флуоресцентна светлина кара всичко да изглежда мръсно въпреки миризмата на почистващи препарати, щипеща ноздрите ми.

Подметките на работните ми ботуши залепват за пода на всяка стъпка, която правя. Никога не съм разбирал с какво толкова привлича клиентите това място, нито защо просъществува толкова дълго.

Забелязвам Джордан в другия край на бара, юмрукът ѝ е покрит с бяла кърпа и заровен в чашата, която подсушава. Не бях сигурен, че ще я открия тук, но когато не е в къщата, обикновено е на работа.

Още е облечена със същите дрехи, с които я видях да излиза снощи, а лицето ѝ се изкривява от прозявка. Косата ѝ е вързана на висока конска опашка, а устните ѝ са леко розови с намек за червило.

Вчера изглеждаше привлекателна. Но тази сутрин подозрението ми размива всичко. Внезапно отново съм на двайсет и се чудя къде е ходила майката на Коул цяла нощ.

Но Джордан не е такава. Тя е добро момиче.

Само че изобщо не разбирам защо каза, че е с Коул, след като не е била.

Освен ако не се е забъркала в нещо, в което не бива.

Не искам Коул да преживява това с Джордан. Не и както го преживях аз с майка му. Ами ако я забремени и трябва цял живот да се занимава с нея? Не искам да е вечно сам, защото си мисли, че не е достатъчно добър за нея, мамка му.

Карам дишането си да се успокои. Правя прибързани заключения. Успокой се.

Тя ме вижда да се приближавам и очите ѝ леко се оживяват. Отваря уста да каже нещо, но аз я изпреварвам.

— Добре ли си? — питам. — Добре ли изкара снощи?

Тя накланя глава и леко се запъва.

— Ъъъ, да, предполагам.

Значи не се е случило нищо лошо. Цяла е и изглежда достатъчно щастлива.

— Забавлявахте ли се двамата с Коул? — продължавам, а пулсът ми се ускорява.

Тя свежда глава, избягва очите ми и пъха чашата под бара.

— Аха. — Кимва.

Стискам челюст, а гневът ми избухва. Току-що ме излъга отново.

— Да, обаче Коул, изглежда, смята, че изобщо не те е вземал от работа снощи. — Слагам ръце на бара и се навеждам напред. — Казва, че те е прибрал негов приятел, но не те е виждал през остатъка от нощта, а ти не си се прибрала вкъщи.

Тя се взира в мен, а бузите ѝ се изчервяват.

— Ъъъ… Да, то… Аз… Аз бях…

Продължава да заеква объркана, а аз стоя и чакам простото, логично обяснение, което знам, че ще последва, но…

Това не се случва.

Отваря уста да каже още нещо, но после я затваря, а очите ѝ леко потрепват, защото знае, че съм я хванал.

Изравнявам тона си, опитвам се да звуча спокойно.

— Къде беше цяла нощ, Джордан?

Погледът ѝ се стрелка навсякъде, освен към мен, раменете ѝ се напрягат, а дишането ѝ става по-тежко. Може да отговори на въпроса. Просто не иска.

— Джордан?

— Коул прибра ли се? — пита.

— Да.

— Значи и двамата сме добре. Другото не е твоя работа — заявява.

Присвивам очи към нея.

— Къщата ми не е хотел, момиченце.

Може да е останала при сестра си или при приятелка, но защо да лъже за това? Определено крие нещо.

Тя вдига брадичка и продължава:

— Къде съм спала снощи, си е между мен и Коул.

Запазвам безизразна физиономия, но главата ми се изпълва с картини как моето много младо и много глупаво аз хваща гаджето си да се чука с някакъв тип в кола пред апартамента ни в три през нощта. Ако изглежда като патка и върви като патка…

Аха.

Оттласквам се от бара и скръствам ръце на гърдите си.

— Изобщо не ми пука какво правиш, Джордан — казвам ѝ, а сърцето ми бавно се вледенява, — но не съм и глупав. Коул може да е разсеян, но аз не съм. Който и да те е взел снощи, не те е докарал вкъщи, така че, ако мамиш сина ми, това ме засяга — предупреждавам я. — И тогава ще те помоля да напуснеш проклетата ми къща. Не смятам да издържам човек с подобно поведение. Разбираш ли? Повече никога не ме лъжи.

Челюстта ѝ се сключва, като че ли е също толкова ядосана, колкото съм и аз. Очаквам острият ѝ език да ми отвърне, и за миг си мисля, че ще го направи, но това не се случва. Вместо това очите ѝ се напълват със сълзи, а брадичката ѝ потреперва, когато си поема дъх плитко и накъсано. После поглежда настрани и примигва.

— Да, разбрах — казва тихо. След това оставя кърпата, вдига преградата и излиза иззад бара. — Извини ме, моля.

След това тръгва по коридора и се скрива от поглед. Взирам се след нея.

Може да греша. Наистина.

Обаче съм пренебрегвал предчувствието си толкова много пъти, а вече поумнях. Мислех си, че тя е добро момиче, но няма да позволя отново да ме направят на глупак. Ако не е направила нищо лошо, щеше да ми отговори.

Обръщам се и тръгвам покрай бара обратно към вратата. Но един глас ме спира.

— Да мами сина ти… — присмива ми се женски глас. — Безценния ти син.

Спирам и поглеждам към Шел Фоли, собственичката, която седи зад бара с цигара в ръка, а пушекът се кълби пред лицето ѝ.

— Имаш нещо да кажеш ли?

Тя се оттласква от задния плот и си дръпва още веднъж, преди да загаси цигарата в пепелника и да постави ръце на бара. Поглежда ме кръвнишки.

— Тъпото ти хлапе трябваше да я прибере от работа снощи, след като приключи десетчасова смяна — казва ми. — То се напило на някакъв купон и познай кой дойде да я вземе вместо него? Джей Макейб — бившият ѝ, — който в гимназията смятал, че е много забавно да я ступва всеки път, когато изгуби игра.

Какво?

— Тя отказала да се вози в колата с него — озъбва ми се Шел. — Вместо това я намерих свита тук да спи на мръсната маса за билярд сутринта, защото не е имало на кой друг да се обади снощи. — След това присвива очи. — Не искаше да разбереш какъв загубеняк е синът ти.

Оставам неподвижен, неспособен да помръдна.

Не дишам и не мигам, а яростта ми заплашва да прелее.

Той я е удрял. Удрял я е, мамка му? Юмруците ми се свиват, а дробовете ме болят. Всеки мускул в тялото ми гори.

Кучият му син.

А Коул е бил на един и същи купон с него? Той ли го е изпратил да я прибере? Какво, по дяволите? Как може да търпи да се намира близо до такъв лайнар?

Представям си как някакъв страхлив малък боклук хваща Джордан, наранява я и я разплаква… Аз…

Затварям очи.

Току-що я разплаках.

— Тя е добро хлапе с прекрасно сърце — продължава Шел. — И заслужава много повече от задниците в града, включително сина ти. Надявам се да зареже всички ви и никога да не се върне.

Боже господи. Какво съм си мислел?

Завъртам се и тръгвам по коридора по стъпките на Джордан. Трябва да поговоря с нея сега. Всичките ми усещания, които се връзваха така добре преди няколко минути, вече изглеждат нелепи. Защо си правя заключения, за които нямам никакви доказателства?

Проклет да си, Коул! Не мога да повярвам.

Замъквам се надолу по коридора, виждам тоалетните, някакъв офис и още една стая, чиято врата е леко открехната. Вероятно е в тоалетната, но преди да реша да я почакам, отварям леко другата врата, за да проверя първо там.

Тя стои в средата на малката стая с гръб към мен, но съм сигурен, че си бърше очите. Лавици от пода до тавана обрамчват стените, побрали бутилки алкохол, миксери и сокове, както и други консумативи като салфетки, сламки и свещи.

Заставам на вратата и я чувам да подсмърча.

— Джордан? — казвам колебливо.

Тя веднага се стяга и се обръща, колкото да видя профила на лицето ѝ.

— Ти сериозно ли? — казва и усилено се опитва да направи тона си по-твърд. — Просто си тръгвай. Искаш да се изнеса, така ли? Е, хубаво. Изнасям се.

Пристъпвам тихо напред.

— Много съжалявам, Джордан. Не знам какво си бях въобразил.

— Просто си тръгвай.

— Трябваше да ми се обадиш — казвам ѝ и пристъпвам още веднъж напред. — Щях да дойда веднага. Съжалявам. Аз просто…

Но тя се обръща рязко и ме поглежда кръвнишки.

— Знаеш ли какви сте вие, мъжете? — пита ме и бърше свирепо очите си със стисната брадичка. — Смятате, че можете да се държите зле, защото човек ви търпи. Но печели тогава, когато не ви позволи да го направите отново. — Тя пристъпва към мен и добавя: — Можеш да ме целунеш отзад.

След това се завърта около мен и излиза от стаята.

Спихвам се. Искам да я последвам. Искам да оправя нещата и да ѝ покажа, че съм сгрешил. Искам да се разбера с нея мирно и да се сдобрим, но…

Не знам.

Това е вторият път, когато спорим, и двата пъти по моя вина. Не бива да се караме. Обикновено жените се карат с гаджетата си, не с бащите им.

Това съм аз за нея. Бащата на гаджето ѝ.

Нищо повече.

Но дълбоко в сърцето ми въгленчето се разгаря все повече и знае, че това е лъжа.

Отношенията ни са по-дълбоки. Не си изтървах нервите заради Коул. А заради себе си.

Тя е важна за мен и за пръв път от много време осъзнавам, че ми е приятно да си говоря с някого. Започнах да свалям гарда.

Чувствам се добре, когато е наоколо.

А току-що я изпратих да си събира багажа.