Рожденичката

Глава 16 Пайк

Усещам я. Топлите ѝ бедра се увиват около моите под чаршафите, а между краката ѝ е горещо и влажно, докато се отърква в мен. Хващам я за бедрата и ни преобръщам, издърпвам бельото ѝ и се гмуркам надолу, завладявайки я с уста.

Божичко, стоновете ѝ са толкова сладки, че не искам никога да напускам леглото. Не искам да правя нищо друго, освен да я усещам, да я вкусвам и да поемам аромата ѝ, да я карам да се усмихва, да се поти и да свършва. Тя е моя.

Но очите ми внезапно се отварят и примигват на мъждивата ранно утринна светлина.

Сам съм и вдишвам през носа, преследвам аромата ѝ от съня ми.

Затварям очи.

— Господи — въздишам и облизвам сухите си устни.

Свивам ръце в юмруци, все още усещам задничето ѝ върху дланите си и жадувам за нея. Жадувам за топлото тяло, което бе в ръцете ми снощи, толкова силно, че челюстта ме боли от стискане.

Избърсвам потта от врата си, поглеждам надолу и виждам как членът ми надига чаршафа.

Мамка му.

Имам нужда от секс. Това е всичко. Джордан не е специална.

Не е.

Тя е привлекателна млада жена, която живее в къщата ми и постоянно ми се мотае пред очите, разхожда се по къси панталонки с дългите си крака, навиреното задниче и устните с вкус на шибана праскова. Също като да сложиш пържола пред гладен питбул и да му кажеш: „Не я докосвай“.

Изпъшквам, докато членът ми се налива с кръв и се втвърдява още повече.

Божичко, ако я извикам сега тук, дали би дошла? Изкушен съм да си взема думите от снощи назад, толкова много ми се иска онова, което държах в ръцете си тогава.

Но не.

Вече ме боли от вина и ако изгубя контрол и продължа напред с нея, ще я нараня неимоверно. Случилото се снощи беше просто резултат от дълго въздържание. Нищо повече.

Господи, тя е още хлапе. Ако беше с две години по-малка, можех да отида в затвора заради онова, което едва не ѝ причиних снощи.

Трябва да го изкарам от системата си.

Отмятам чаршафа, ставам от леглото и си обувам боксерки и джинси. След като наплисквам лице със студена вода, измивам си зъбите и си слагам гел в косата, членът ми се е успокоил достатъчно, за да мога да изляза от стаята. Слагам си тениска и останалите неща, необходими ми за работа, после излизам.

Ако Коул не се беше прибрал вкъщи точно тогава…

Затичвам се надолу по стълбите и изхвърлям мисълта от главата си. Надявам се само да не е решила, че трябва да си тръгне заради това. Вероятно би било за добро, но не искам да бъда поредният човек, на когото не може да разчита.

Вече в кухнята, си сипвам кафе, отварям хладилника и търся млякото.

Свивам вежди, докато размествам картонените кутии, но намирам само бадемово. Изваждам го и сбърчвам нос, докато го изучавам. Не знаех, че бадемите дават мляко?

Джордан. Завъртам очи, отварям го и го подушвам.

— Хммм…

Не мирише зле.

Свивам рамене и си сипвам в кафето.

Вземам чашата, пъхам другата си ръка в джоба и се подпирам на плота, като духам кафето.

Чувам стъпките на Джордан по стълбите и стомахът ми се свива, докато мигам дълго и тежко, за да се взема в ръце.

Тя се втурва в кухнята, вдига очи и среща моите за достатъчно време, та да ми отправи кратка полуусмивка, преди да заобиколи масата и да вземе чантата с книгите си от един стол.

Изглежда забързана.

Насилвам се да заговоря. Колкото по-бързо се справим с това, толкова по-бързо ще се върнем към нормалното.

— Съжалявам за снощи — казвам ѝ. — Вината беше моя и това не биваше да се случва. Окей?

Ръцете ѝ се забавят, виждам как очите ѝ се преместват, докато рови из чантата, но не ме поглежда.

Вдига ципа ѝ, изправя се, приближава се до мен и отваря хладилника.

— Трябва да вървя — казва.

Наблюдавам я предпазливо. Не изглежда ядосана. Само нервна. Може би ме е чакала да започна пръв, за да прецени как да реагира.

Или пък иска да се държи, все едно нищо не е станало. Може би съжалява.

А аз съжалявам ли?

Да. Да, разбира се, че съжалявам.

Но и ми хареса. Нуждата да я кача в леглото си и да се насладя на всяка секунда и всеки сантиметър от нея, беше като да очаквам с нетърпение да вляза в рая снощи. Исках го. Не можех да чакам.

И нямаше да се спра. Мускулите ме болят само като си помисля на какво бих подложил тялото си, за да се насладя на всеки миг с нея.

Но дори да го нямаше Коул, тя все пак е на половината на възрастта ми. Не е редно.

— Ти си красиво момиче, Джордан — почти прошепвам. — Но си едва момиче.

Тя спира пред хладилника до мен и виждам, че преглъща. Толкова е красива. Косата ѝ е чиста и разпусната, гримът е лек с едва загатнато розово върху устните ѝ…

— Не мислех трезво — обяснявам ѝ. — И двамата сме самотни и толкова се радвах, че си тук, че границите се размиха. Няма да се повтори.

Тя кимва и погледът ѝ се насочва надолу. Иска ми се да знаех какво си мисли. Не е в неин стил да мълчи така. Дали ме мрази?

— Няма проблем — казва кротко.

Поклащам глава.

— Напротив. Не очаквам това от теб. Искам да го знаеш.

Бог знае с колко такива трябва да се разправя на работа.

Тя хваща ябълката и бутилката си с вода, обръща се и тръгва към масата, за да си вземе чантата. Не може да има часове толкова рано, но не смятам да я разпитвам, защото не е моя работа. Причиних ѝ достатъчно през последните двайсет и четири часа.

Виждам как напуска кухнята, влиза в преддверието и взема ключовете си от закачалката. Протяга се към вратата, но спира.

— Моите ръце също бяха върху теб — казва.

После отваря вратата и излиза, като я затваря внимателно след себе си.

Гледам подире ѝ, а празното пространство ме кара да искам да се върне.

— Не говори така — мърморя на празната къща.

Ако знам, че и ти го искаш, как бих могъл да се въздържа?

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш? — пита ме Дъч.

Поклащам глава и хвърлям нещата си в каросерията на пикапа.

— В момента нищо не ми звучи по-зле от бар, пълен с хора, и размразени пръчици моцарела — казвам му. — Освен това имам среща с остатъците от една пица калцоне в хладилника ми.

Тод ме подминава и се хили.

— Предполагам, че калцонето е още по-вкусно, когато ти го приготвя определена боса блондинка.

Вратът ми се загрява от подмятането му. Не мисля, че някой знае, че Коул понастоящем не е вкъщи, но взаимодействията ни с Джордан не са останали незабелязани. Играта на покер, шоуто по бельо, това, че ми донесе обяд… Момчетата са си направили собствени заключения, сигурен съм.

И всъщност калцонето остана от една поръчка преди две вечери, но да, Джордан не е на работа тази вечер и аз съм нетърпелив да видя как е. И — надявам се — да си оправим отношенията.

Но не твърде нетърпелив. Нарочно задържах момчетата един час повече днес, защото умирам от нетърпение да я видя, но не искам да умирам от нетърпение и имах нужда да си докажа, че все още притежавам известен самоконтрол.

Дъч си слага бейзболната шапка и ми се усмихва половинчато, като че ли е съгласен с Тод, но аз само се мръщя и се качвам в пикапа си. Нямам нужда да си представям как Джордан ходи боса из кухнята ми, навежда се над плотовете, за да вземе разни неща, и прави онзи мил жест — издухва косата от лицето си само за да падне обратно на същото място.

Можем да живеем там и ще продължим така, докато тя не си намери собствен апартамент. Тя ще ходи на училище и на работа, понякога може да дойде да я вземе някое момче и аз също ще продължа. Аз съм необвързан мъж. Трябва да очаква, че понякога ще излизам с жени. Няма проблем и така и трябва да бъде.

Но ако беше с десет години по-голяма…

Усмихвам се на себе си, най-накрая усетил, че главата ми се е прояснила. Завъртам ключа, паля двигателя, излизам от паркинга и подкарвам към къщи.

Радвам се, че не се опитах да си тръгна от обекта още в пет. Като цяло се справих добре. Аз бях онзи, който спря нещата снощи, нали? Два пъти? Имам морален компас и въпреки че се колебаеше, накрая все пак посочи север.

Освен това и аз съм човек. Друг на мое място не би ли забелязал колко е красива?

Издишвам и пускам радиото, докато навлизам в града и заобикалям през съседните улици.

Имам нужда от среща. Ще въртя, ще суча и ще превърна случилото се с Джордан снощи в шестминутна щастлива случайност под пълната луна и ще стана пак… по-възрастен от нея… и така нататък. Просто отговорен възрастен, на когото тя разчита за напътствия. Това е всичко.

Тя не е жена, няма житейски опит, а аз не съм мъж, който ще се ожени за нея или ще ѝ направи деца. Нямам право да бъда с нея.

Поемам си дълбоко въздух, чувствам се готов и отбивам в моята улица и в моята алея. Минава шест часът, фолксвагенът на Джордан е тук, обаче това не значи, че и тя е. Казах ѝ да не го кара все още, но пък може да е при сестра си.

Паркирам и си вземам кутията за обяд, преди да сляза от кабината. Протягам се назад, хващам колана с инструменти и го премятам през рамо, докато прекосявам ливадата към стъпалата на верандата.

Но забелязвам нещо с ъгълчето на окото си и обръщам глава към къщата на Кайл Крамер. Джордан излиза от входната му врата, следвана от самия Кайл, който ѝ подава лист хартия и ѝ се усмихва.

Тя продължава да се отдалечава бавно, но му се усмихва в отговор и му посочва с палец към къщата ми, после двамата разменят още няколко думи и си кимват. Тя му обръща гръб и тръгва към мен, а погледът ми се стрелка към него, докато той все още стои зад нея и очите му шарят по гърба ѝ.

Дробовете ми се пълнят с горещина и инстинктите ми започват да се обаждат. Дори не се опитвай, задник такъв.

Тя се приближава, поглежда нагоре и забавя ход само за секунда, когато ме забелязва.

Посочвам с брадичка, докато поддържам тона си равен.

— Какво беше това?

Джордан примигва, докато изкачва стъпалата на верандата.

— О, той, ъм… тази вечер трябва да гледа децата си — казва, — но забравил за бейзболния си мач, затова ме помоли да ги гледам вместо него. Съгласих се. Просто ми показваше къщата и ми обясняваше какво трябва да направя.

— Защо точно ти? — Следвам я.

Тя поглежда назад към мен и аз осъзнавам, че е прозвучало грубо.

— Имам предвид, че сигурно вече има детегледачки на разположение — добавям. — Просто се чудех защо е помолил теб.

— Не знам. — Свива рамене, взема чантата си и проверява дали има всичко, което ѝ трябва. — Може би защото живея отсреща и си мисли, че все още получавам джобни — шегува се. — Няма проблем. Наистина. Нямам какво друго да правя. Ще се върна късно, става ли?

Късно? Бейзболните мачове приключват в десет.

Сигурно ще ходят на бар след това.

После този пропаднал тип ще се прибере пиян при непълнолетната си сексапилна детегледачка.

Не, по дяволите.

Тя тръгва към вратата, премята чантата през рамо и аз пристъпвам напред.

— Почакай — казвам ѝ.

Обръща се, но очите ѝ само преминават през мен, без да се задържат твърде дълго.

Опитва се да ме избягва.

— Ако искаш — предлагам внимателно, — можеш просто да доведеш децата тук. Могат да поплуват.

Най-накрая среща погледа ми и забелязвам, че очите ѝ са червени. Нещастна е, но се опитва да го скрие. Боже.

Поклаща глава извинително.

— Току-що си приключил работа. Сигурно искаш да си починеш, а те ще вдигат шум.

Отново поглежда нервно надолу.

Заради мен или заради нещо друго? Снощи постъпих правилно. Не искам да се чувства отхвърлена, защото ще направи някого най-щастливия мъж на света.

Някой ден.

Но може би не се ядосва, задето спрях. Може би е разстроена заради това че изобщо се случи.

Правя още една крачка към нея и снишавам глас, като че ли се страхувам, че съседите ще ни чуят.

— Ядосана ли си ми? — питам я.

Тя бързо вдига очи и отвръща:

— Не. — После търси правилните думи. — Просто се опитвам да подредя някои… неща в главата си.

Виждам, че очите ѝ се пълнят със сълзи, и всичко ме заболява. Защо винаги толкова ми се иска да я прегърна?

Тя навежда глава, опитва се да скрие сълзите, които не може да спре, и аз пристъпвам към нея, колебая се само за миг, преди да сложа ръка върху страната ѝ. Пръстите ми се увиват около тила ѝ, а тя не ме отблъсква.

— Тук съм, окей? — прошепвам. — Нищо не се е променило. Все още обичам аромата на свещите ти и звука на музиката ти в къщата. — Замълчавам и после добавям: — Въпреки че не съм голям фен на тортилята с краставица, която пъхна тайно в обяда ми вчера.

Тя се засмива тихо и раменете ѝ се разтрисат.

Потърквам бузата ѝ с палец.

— Никъде няма да отида.

После я придърпвам към себе си, прегръщам я до гърдите си и искам само да я защитя и да ѝ дам всяко проклето нещо, което не притежава.

Увивам свободната си ръка около нея и след миг тя се предава и също увива ръце около мен, разтапя се в прегръдките ми. Притискаме се един към друг толкова силно, че не знам дали аз я прегръщам, или тя мен, но за миг се страхувам, че ако я пусна, ще падна.

— Доведи ги тук — повтарям. — Ще ти помогна да ги забавляваш. Ще извадя надуваемите играчки и ще поръчам пица.

Тя се отдръпва, подсмърчайки, но от очите ѝ вече не текат сълзи и ми се усмихва половинчато.

— Децата обичат пица само с кашкавал — казва, а изражението ѝ отново се омиротворява.

— Аха, спомням си.

Мисля, че Коул все още обича пица само с кашкавал.

Тя пуска чантата си до вратата, където стоеше по-рано, и ме поглежда, преди да излезе, а между нас се настанява разбирателство. Не искам да я нараня.

И ако стоя далеч от нея по-добре, отколкото снощи, наистина няма.

— Не мога да го направя! — вика Йенсен, а от устните му капе вода.

Седемгодишното момченце ходи из водата, а очилата за гмуркане изглеждат огромни върху лицето му. Под него стоят три пръстена за гмуркане, изправени на дъното на басейна, и след като се осмели достатъчно, за да ме хване за врата, докато се гмурках да ги извадя, сметнах, че е време да опита и той.

Крамер е тъпанар, но децата му не са лоши.

— Тогава опитай с краката напред — казвам му. — Потопи си главата и ме гледай.

Басейнът достига до дълбочина едва метър и осемдесет, но аз все пак плувам натам и заставам над пръстените. Джордан се намира в плиткия край с Ава, която е само на две, и ѝ показва как да прави мехурчета във водата. Бях облекчен, когато я видях да излиза в по-консервативен бански от онзи с проклетите мидени черупки, но за съжаление, не ми е много по-лесно да приема изрязаното деколте на този.

— Готов ли си? — казвам, откъсвам очи от мократа коса, залепена за гърба ѝ, и поглеждам към Йенсен.

Той кимва така, все едно главата му е твърде тежка за тялото, и аз си поемам дъх, подскачам и после потъвам с краката надолу към дъното на басейна, като през това време издишам и изтласквам водата нагоре с ръце.

Краката ми се удрят в дъното, хващам един пръстен, оттласквам се обратно към повърхността и си поемам нов дълбок дъх. Той изважда глава от басейна и изплюва малко вода.

— Видя ли? — питам го и избърсвам очите си. — Издишах мехурчета и изтласквах водата над себе си, за да стигна до дъното.

Той отново кимва.

— Искаш ли да опиташ?

Този път поклаща глава.

Разсмивам се и приглаждам косата си назад.

— Добре. Друг път тогава.

Точно тогава струя вода удря гърба ми и аз поглеждам през рамо, за да видя как Джордан стреля към мен с воден пистолет. Момиченцето в скута ѝ се разсмива и Джордан изсумтява, после прави бойна физиономия и насочва водата към главата ми. Отскачам и чувам момиченцето да се киска зад мен.

— И аз искам такъв! — Йенсен се втурва към края на басейна и грабва един от огромните водни пистолети „Супер соукърс“, които Дъч остави, когато доведе децата си миналото лято. Хващам друг и всички започваме да пълним оръжията си, а Джордан дава своето на момиченцето и си взема ново.

През следващите десет минути едва спираме, за да си поемем дъх — смеем се, нападаме и се стрелкаме из басейна, за да избегнем атаките на другите. Всеки е сам за себе си, бебето улучва Джордан право в окото, а Йенсен ме уцелва в главата.

Хващам момиченцето и се преструвам, че го използвам като жив щит, а Джордан пищи и се гмурка под водата, за да избегне струите, идващи откъм Йенсен, Ава и мен.

Накрая момченцето се качва на стъпалата, където сяда, а двамата с Джордан дишаме тежко от усилието. Оставям бебето до басейна, а то отива до масата за пикник и започва да яде диня. Йенсен се присъединява към него и си взема ново парче от останалата пица.

Обзема ме усещане за дежавю. Изненадан съм, че все още имам енергия за тези неща. Като че ли преди цяла вечност се опитвах да науча Коул да плува и му позволих да доведе първото си гадже в основното училище, докато тайно им хвърлях по едно око от вътрешността на къщата. Но това не е толкова стресиращо, колкото спомена ми. Може би защото съм по-възрастен.

Или защото е по-лесно, когато има двама възрастни, наглеждащи децата, вместо един. Всъщност се забавлявах тази вечер.

Наблюдавам как Джордан излиза от басейна и сяда с крака, все още потопени във водата. Взема пистолетите един по един, изпразва ги, после ги изтръсква и ги оставя встрани.

Двойствеността на банския ѝ кара намотките в мозъка ми да се навиват все по-стегнато и ме обърква. Отдолу носи черно. Зряло, секси и открояващо се по красив начин върху загарялата ѝ кожа. И розово отгоре. Невинно, мило и изцяло в стила на Джордан, защото е такова женствено момиче.

Бедрата ѝ, загорели и гладки, и сладкото, усърдно изражение на лицето ѝ, докато бърчи чело, съсредоточена върху задачата. Всичко у нея е младо.

Освен очите ѝ.

Очи, които могат да бъдат изключително търпеливи, защото в продължение на години е търпяла разочарования, но и очи, които могат да бъдат гневни, защото още от първия ден на живота ѝ са ѝ се случвали неприятности и не ѝ е станало дори малко по-леко с времето.

Виждаш как мозъкът ѝ обработва всяко решение и всяко взаимодействие, защото вече е толкова добра в оценяването на последствията и опасностите, че ѝ е станало втора природа.

Знае, че времето лети и нейният час също ще настъпи. Просто трябва да се държи.

Има гладката кожа и тялото на млада жена, но очите ѝ са на човек, преживял десетилетия.

Моите очи се спускат към устата ѝ, спомням си усещането от целувките ѝ и нов прилив на топлина залива гърдите ми точно под кожата. Извръщам се и прокарвам ръка през мократа си коса.

Не беше случайност. Искам я.

Обичам аромата ѝ из къщата, начина, по който сяда до мен тук или в киното онази първа вечер, толкова лесно и удобно, като че ли сме две грахчета в шибана шушулка, и с нетърпение се събуждам всеки ден, знаейки, че ще я видя.

— Боже господи — казвам тихо.

Падам си по жена за пръв път от двайсет години.

— Какво? — чувам я да пита.

Вдигам глава и се обръщам към нея. На глас ли го казах?

— Нищо — отвръщам.

Тя поглежда нагоре към мен, докато изпразва последния пистолет, а аз изваждам макароните от басейна и ги хвърлям до него, за да избегна очите ѝ.

Искам още от онова, което се случи снощи, но не знам какво ще правя.

На масата за пикник отново започва да звъни телефон и аз поглеждам към нея.

— Телефонът ти пак звъни.

Тя кимва и лицето ѝ леко се намръщва.

— Аха, знам кой е.

Веждите ми се вдигат. Кого се опитва да избегне?

Телефонът звъня няколко пъти, откакто се прибрах, и доколкото знам, не е вдигнала нито веднъж.

Поглежда към мен и без съмнение вижда, че съм се втренчил в нея с въпросително изражение на лицето.

Само се засмива на себе си и обяснява:

— Момчетата в града смятат, че сега съм лесна за забърсване, защото скъсахме с Коул. — Прокарва пръсти през косата си и разбухва мокрите краища. — Искат да дойдат да ме утешат.

Докато произнася последното, изобразява кавички във въздуха и бронята ми веднага се втвърдява. Да я утешат?

Но се насилвам да отстъпя. Всъщност имам нужда точно от това, за да погледна нещата от правилната перспектива. Тя трябва да е навън с приятелите си.

— Е, може би трябва да дадеш шанс на някого от тях — насилвам се да ѝ кажа. — Иска ми се с Коул да се сдобрите и отново да сте приятели, но трябва да излизаш и да се забавляваш.

Думите оставят отвратителен вкус в устата ми, но се чувствам добре, защото постъпих правилно. Тя ще започне да излиза с някого. Аз също мога да се виждам с жени. Ще се разсеем и ще се запознаем с нови хора.

— Ще му дам — отвръща и прекъсва потока на мисълта ми. — Картър Хюит ме покани на тюбинг5 този уикенд и аз се съгласих да отида.

Лицето ми се отпуска. Не познавам никакъв Картър Хюит, но…

— Тюбинг? — казвам и се опитвам да запазя хладнокръвие.

Приближавам се до ръба на басейна, където седи тя.

— Ъъъ… не — казвам ѝ и поклащам глава. — Не.

— А? — Веждите ѝ се сключват объркано.

— Шест часа да се носите по реката, без да има какво друго да правите, освен да се накъркате? — изтърсвам. — Когато се върнете в пикапа му, ще си така наквасена, че наистина ще те забърше лесно. — Засмивам се горчиво. — В никакъв случай.

Очите ѝ се оцъклят, а челюстта ѝ се сключва от гняв.

О, мамка му.

— Толкова си — изкрещява, шепнейки, за да не чуят децата — старомоден! — Мръщи ми се със стиснати устни. — Това алфа собственическо дръж-дъщеря-си-заключена-с-пушка-в-ръка е направо обидно! Не съм идиотка, а ти… — Оголва зъби. — Не си ми баща.

Повдигам вежда, а тя изважда крака от водата и се изправя с пухтене. Отпускам се назад и се понасям по водата. Да, повярвай ми, знам го. Мислите ми за теб изобщо не са бащински.

— Увий пицата в алуминиево фолио, преди да я прибереш в хладилника — нарежда ми. — Недей просто да я пльосваш в чиния.

Стискам челюст, за да скрия колко ме развеселяват заповедите ѝ. Като че ли никога не съм увивал остатъци от храна във фолио през целия си живот като възрастен.

Тя грабва нещата на децата и хавлиите им, хваща ръката на Ава и повежда нея и Йенсен към задната врата.

— Ще ги заведа вкъщи и ще ги сложа да спят — уведомява ме, после се обръща към тях. — Деца, какво ще кажете на господин Лоусън?

— Благодаря! — произнасят децата с неясните си гласчета и с усти, пълни с храна.

Излизам от басейна и вземам кърпа, за да си изсуша косата.

— Господин Крамер каза, че ще си дойде в единайсет — обяснява Джордан. — Но знам, че отборът обикновено се отбива за по бира в кръчмата след мача, така че може да закъснея. Ако заключиш, имам ключ.

— Ще стоя буден — отвръщам тихо. По-скоро бих дал на наркоман да ми държи портфейла, отколкото да се доверя на Кайл Крамер.

Чувам как дървената порта се отваря и децата минават през нея.

После чувам гласа ѝ.

— О, и освен това си тъпанар — казва ми.

Поглеждам към нея.

— Ще ми благодариш, когато не те изнасилят на среща.

Тя прави физиономия и силно затръшва портата.

Гледам след нея и се смея тихо. Направо е очарователна.

След това лицето ми се отпуска, когато осъзнавам, че съм замаян. Обикновено не се усмихвам и отдавна надхвърлих квотата си от усмивки, откакто тя дойде в къщата.

Приключвам с чистенето на задния двор, докато небето над мен бавно притъмнява, и се старая да увия пицата в алуминиево фолио, както ми беше наредено. Басейнът е почистен, надуваемите играчки са прибрани, масата за пикник също е чиста. Вземам мокрите хавлии от земята и се насочвам към къщата, заключвам задната врата и изгасям лампите на басейна.

Хвърлям хавлиите в пералнята и оставям капака отворен, за да мога да сложа още дрехи, след като се изкъпя.

Докато вървя към стълбите обаче, звънецът издрънчава.

Прекосявам всекидневната, отварям предната врата и виждам млад мъж през мрежата за комари. Заставам леко нащрек, но все пак отварям, като го карам да отстъпи назад.

— Привет — казва той.

Кимвам и поглеждам към нафуканото хлапе, което изглежда, като че ли иска да се присъедини към някое колежанско братство. Струва ми се донякъде познато, въпреки че не мога да си спомня откъде.

— Помните ли ме? — казва момчето и протяга ръка. — Аз съм Джей Макейб. Приятел на Коул.

Стискам ръката му и го изучавам. Джей…

— Джордан тук ли е? — пита. — Казаха ми, че все още живее у вас.

Джордан. Какво иска от…

И тогава се сещам.

— Джей — казвам, озарява ме разбиране, а гърбът ми се стяга, като че ли е от стомана. — Бившето ѝ гадже?

Ъгълчето на устата му се извива нагоре в усмивка, а очите му се озаряват.

— Да, излизахме заедно.

Но аз вече не го слушам. Прокарвам пръсти по палеца си, сърби ме да свия ръце в юмруци, а гърдите ми се повдигат и спускат, докато дишам тежко.

Излизам от къщата и тръгвам право към него. По-висок съм само с няколко сантиметра, но се постаравам да го разбере.

Лицето му се отпуска, когато не спирам, и той се препъва, докато отстъпва назад, за да не го прегазя.

— Ей — протестира.

Но аз продължавам. Вървя, докато не го изтиквам надолу по стълбите и върху шибаната ливада.

В очите му се чете тревога.

— Какво, по дяволите?

Пристъпвам към него и скръствам ръце пред гърдите си.

— Обикновено не заплашвам хлапетии като теб, но искам да ме разбереш добре — заявявам. — Може да си имаш собствена тълпа последователи, които те обичат или се страхуват от теб, но аз… — правя пауза за ефект — … не съм част от нея. Знам кой си и с какво обичаш да се занимаваш. Стой далеч от Джордан и наистина ще го оценя, ако оставиш на мира и сина ми. — Отново започвам да вървя към него и го изтиквам от моравата. — Повече да не си стъпил в моята собственост или ще те закопая в някоя дупка и ще те залея с цимент, за да се превърнеш в част от основите на следващата къща, която строя, и никога да не те намерят. А сега се разкарай.

Посочвам му с брадичка да се маха.

— Какв…

— Да не би да заеквам? — прекъсвам го.

Той диша тежко, а адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу, докато рови в джоба си за ключовете, предполагам.

— Боже — казва и се качва в колата си.

Но аз виждам всичко в червено. Искам да го разкъсам. Как може синът ми да го смята за свой приятел?

Решил е да сложи ръка върху нея. Ако зависи от мен, никога повече няма да я види.

Проследявам как излиза от алеята ми на улицата и се омита възможно най-бързо. След миг страхът, който изпитва, ще се превърне в гняв и той ще си каже, че не съм способен да изпълня заплахата си.

И част от мен се надява, че отново ще си опита късмета само за да ми даде извинение.

Поглеждам към къщата на Крамер и виждам, че лампите са запалени, но няма движение зад завесите, така че се надявам да не го е видяла.

Връщам се обратно вътре и заключвам вратата, но после размислям и отново я отключвам, в случай че тя е навън, а той се върне и ѝ се наложи бързо да влезе в къщата или нещо подобно.

Завъртам очи. Боже.

Качвам се горе, отивам в банята, отварям вратата на душкабината и пускам водата. Тя бързо се пълни с пара, затова свалям банските и влизам вътре, като затварям вратата.

Горещата вода удря кожата ми като хиляди игли, но бързо ме затопля толкова приятно, че почти се замайвам.

Слагам ръце на стената и пъхам глава под струята, оставям водата да тече надолу по тила, врата и гърба ми.

Какъв бардак.

Не мога да се свържа с хлапето си, а когато успея, то не иска да говори с мен. А това, че точа лиги по последното му гадже, както по никоя друга жена през живота си, определено не помага.

И още по-лошо, сега, когато е сама, всеки малък градски задник ще започне да души около входната ми врата, умирайки си да се докопа до нея.

Знам, че не мога да я имам, но желанието няма да си отиде просто така.

Затварям очи, изпразвам дробовете си и я усещам навсякъде.

— Джордан — прошепвам.

Членът ми веднага се уголемява, усещам го как се втвърдява само като чуя името ѝ. Тя отвърна на целувката ми снощи. Усетих привличане и от нейна страна. Дали си фантазира за мен?

Надървям се още повече при мисълта как лежи в леглото и си мисли за мен. Желае ме.

Затягам юмрук около члена си, защото ме боли толкова силно, но го погалвам съвсем случайно и приятното усещане ме кара да изпъшкам.

Умът ми е пълен с нея, кълна се, че я подушвам. Толкова е близо.

Докосвам се и се отдавам на фантазията.

В леглото съм, а в стаята е тъмно като в рог. На вратата се почуква, размърдвам се и сядам.

— Да? — казвам, прегъвам единия си крак и отпускам ръка върху него.

Джордан отваря вратата, разбирам, че е тя само заради проблясъка на златистата ѝ коса.

— Какво има? — питам нежно.

Гол съм под чаршафа, но тя не вижда нищо.

— Има буря — отвръща, застанала в рамката на вратата. — Може ли да спя при теб?

През прозорците проблясва светкавица, осветява тялото ѝ и аз виждам част от голите ѝ крака и миловидното ѝ личице. Водата продължава да ме облива, а членът ми се удължава в ръката ми. Реалността изчезва, когато се гмуркам във фантазията и преследвам единственото нещо, което мога да имам с нея.

Мечтата си.

— Ела тук — прошепвам.

Тя бързо се приближава до леглото и аз отмятам завивките.

Пъха се вътре и се сгушва в мен, обгръщам я с ръка и усещам как кракът ѝ се плъзга върху моя. Ръцете ми започват да шарят по тялото ѝ, напипват голо коремче и бедра. Тя не носи почти нищо върху себе си.

— Джордан… — изпъшквам.

Господи, кожата ѝ е толкова мека, толкова е приятно.

— Студено ми е — казва, а дъхът ѝ гали челюстта ми. — Нали не е проблем?

Бедрото ми се намира между краката ѝ, усещам как от нея се излива топлина. Завивам я още повече.

— Ела насам.

Разтривам бедрата, хълбоците и гърба ѝ и оставям носа ѝ заровен във врата ми. От всеки неин сантиметър в члена ми потича електрически ток.

Галя го бавно, но го държа силно притиснат, както си представям, че би била тя.

— Така по-добре ли е? — питам я.

Тя кимва, устните ѝ се намират на сантиметри от моите.

— Само че устата ти е по-топла — казва ми, когато усеща дъха ми върху себе си. — Това е най-топлата ти част.

Боря се да не показвам усмивката си. Кой съм аз, че да не дам на момичето си онова, от което се нуждае?

Обръщам я по гръб и продължавам да прокарвам ръце нагоре и надолу по тялото ѝ, но започвам да движа и устата си близо до кожата ѝ. Издишвам топъл въздух по врата и през късата ѝ черна блузка, върху гърдите и твърдите зърна, които ме приканват през плата, но им устоявам. Продължавам надолу по корема, прокарвам устни по пъпа ѝ и за миг изваждам зъбите си, иска ми се да поема част от нея в устата си, но тя изпъшква, поглеждам нагоре и забелязвам как заоблените ѝ гърди се подават от долната част на блузката.

Водата от душа се разлива по лицето ми и потича по брадичката ми, а на мен ми се иска всичко това да е истинско. Искам я в шибаното си легло.

— Така по-добре ли е? — питам я.

Тя кимва, а очите ѝ все още са затворени.

— Мммхммм — казва. — Можеш ли да продължиш? Все още ми е студено.

Да, по дяволите. Хващам бедрата ѝ и се претъркулвам по гръб, издърпвам я върху себе си.

— Ела насам, скъпа.

Не мога да я имам цялата, но имам това.

Разтривам бедрата ѝ и плъзгам ръце нагоре по тялото ѝ, като ги прокарвам под блузката ѝ.

Тя носи черна блузка и черно бельо и аз се шегувам:

— Мислех си, че обичаш розовото.

Не мога да видя усмивката ѝ, но я чувам в гласа ѝ:

— Розово ли искаш? — дразни ме.

После дърпа късата блузка, оставя я малко над красивите си гърди. Докосва леко зърната си, за да ми покаже къде е розовото.

Издърпвам се нагоре, увивам ръка около кръста ѝ и поемам едното в уста, подръпвам го, после го засмуквам.

Усещам притока на кръв към члена си, вече съм толкова близо. Отварям уста, като че ли наистина усещам меката ѝ кожа между зъбите си.

Господи, иска ми се да разбера какъв е вкусът ѝ наистина.

— По-топло ли ти е вече? — питам, но знам много добре, че кожата ѝ вече гори.

Усещам как кимва и знам, че трябва да спра. Оставих го да продължи твърде дълго.

— Джордан, трябва да спрем.

Но усещам, че е влажна.

Тя започва да се отърква в мен, въртейки задниче, докато думите ѝ падат върху челото ми.

— Няма проблем — прошепва. — Никой няма да разбере.

Започва да се търка още по-силно в мен, стоновете ѝ стават по-силни и по-тежки, двамата сме сами, тъмно е и никой няма да научи.

— Джордан — изпъшквам, а светът се накланя от удоволствие. — Скъпа, не можем. Какво правиш?

— Надървям те.

Аха, не думай.

Започвам да лъскам по-силно, слабините ми се изпълват с топлина, а огънят се разпространява към стомаха и бедрата ми.

Тя забива нокти в раменете ми, а аз стискам хълбоците ѝ, докато ме язди до полуда.

— Скъпа, трябва да спреш — умолявам я. Господи, ще свърша.

— Обаче е толкова хубаво, когато си твърд.

Поклащам глава и шепна срещу устните ѝ.

— Не съм за теб. Някой друг мъж ще… Не можем.

— Не мога да спра — изскимтява. — Моля те, не ме карай.

Гърдите ѝ са навирени пред мен, бедрата ѝ се движат нагоре-надолу, а тя е най-сексапилното нещо, което някога съм виждал.

О, да.

— Добре — изръмжавам накрая и се отпускам назад, все още стиснал хълбоците ѝ, докато ръбът на члена ми се търка в нея. — Дай на котенцето си онова, което иска.

Тя измяуква, затваря очи и поставя ръце обратно на коленете ми, за да вземе онова, което иска от мен.

Стискам члена си, като че ли животът ми зависи от това, усещам хълбоците ѝ в ръцете си и се изстрелвам, движа ръка все по-силно, докато свършвам.

— Ох, мамка му. Мамка му! — викам. — По дяволите!

О, боже. Отпускам глава на стената на душа, семето ми се излива и забавям ръката си, а мускулите ми горят, докато изхвърлям останалото.

Виждам петна пред очите си, но все още надушвам потта ѝ, не искам това да свършва. Искам още.

— Проклятие. — Облизвам устни и преглъщам тежко. — Мамка му.

Искам още.

Не мога да си спомня кога за последен път съм свършвал така, но все пак… не беше достатъчно.

Пускам члена си и свивам раздразнено пръсти в юмрук. Това трябваше да помогне, мамка му. Трябваше да я изкара от системата ми.

Усещам как членът ми отново се затопля и се оттласквам от стената с ръмжене. Удрям силно крана, топлата вода се превръща в студена и се изплаквам.

Просто трябва да изчукам истинска жена. Не нея. Някоя друга. Ще се заключа в някоя мотелска стая с кутия презервативи и ще я изкарам от системата си.

Да. Така ще направя.

Тази седмица. Ще приключа с това.

Пресягам се към закачалката и слагам ръка на обичайното място, търся нещото, което ми трябва, за да се доизкъпя, но него го няма.

Всъщност липсва от дни. Сбърчвам чело и се оглеждам наоколо.

— Къде ми е гъбата, мамка му?