Рожденичката

Глава 23 Пайк

— Сложил съм чаршафи и одеяла на дивана — казвам, влизайки в кухнята. — Хладилникът е зареден. Чувствайте се като у дома си.

Коул и майка му ме следват вътре, входната врата се затваря, а в гласа ми се чува всичко друго, освен гостоприемност. Коул е повече от добре дошъл, но нея с голям кеф бих я пратил на хотел, стига да можех.

Но той ми вменява вина.

— Няма да спя на дивана — осведомява ме Линдзи и тръшва чантата си на плота. — Имам нужда от уединение. Аз съм голяма жена.

Джордан върви тихо след тях, скръства ръце и се опира на касата на вратата. Очите ѝ са сведени, не мисля, че ме е поглеждала от снощи насам, когато ми се обади Коул. Днес бях на работа, а тя пое дневната смяна в бара и между преместването на нещата ѝ обратно в нейната баня и затварянето ѝ в стаята ѝ, докато правеше бог знае какво, и довършването на ремонта на колата ѝ от моя страна не сме си казали почти нищо. Предполагам, че не мога да кажа повече, отколкото тя.

Поглеждам към Линдзи, плътното ѝ червено червило е в същия цвят като червения сутиен, подаващ се от черната ѝ копринена блуза, и за около пет минути преди двайсет години смятах, че е сексапилна и уверена. Сега това вече не ме привлича, защото знам какво има отвътре.

Надявам се, че ще ми се наложи да я търпя само една-две вечери. Коул се е преместил при нея преди няколко дни, но сега сменят прозорците в апартамента ѝ, така че двамата имат нужда от място, където да отседнат, докато работниците приключат.

— Можеш да имаш всичкото уединение, което си поискаш, на хотел — напомням ѝ. — Предложих да платя престоя ти там.

— Стига де, татко — мърмори Коул, отива до хладилника и си взема безалкохолно.

После поглежда към Джордан, но тя не среща ничии очи.

В стаята пада неудобна тишина.

Прочиствам гърло.

— Е, ако не искаш да делиш една стая с Коул — казвам на Линдзи, — няма къде другаде да спиш, освен в мазето.

— Ами стаята за гости? — отвръща ми тя.

— Това е стаята на Джордан.

— Джордан изобщо не трябва да живее тук — казва тя и почти съска. После се обръща към Джордан: — Би ли отишла в стаята на Коул за няколко вечери, за да се настаня в стаята за гости?

— Вече не е „стая за гости“ — изтърсвам, а сърцето ми изведнъж започва да препуска. — Това е нейната стая.

Няма никакъв шибан начин…

— Това е нелепо. — Линдзи ме поглежда кръвнишки. — Аз съм майка на сина ти и имам нужда от стая. — Отново поглежда към Джордан. — Прекарала си много време в леглото с Коул. Още една-две вечери няма да те убият, нали?

Пристъпвам напред и слагам ръце върху плота в средата на кухнята.

— Тя няма да спи при Коул. Вече не са заедно. Не е честно.

— Това е само легло — най-накрая заговаря Коул, въздишайки. — Просто ще спим. Ще издържим.

Поглеждам към Джордан, чакам да прояви някаква борбеност и да ми помогне, но тя само вдига очи и среща моите, без да каже нищо. Като че ли аз съм този, който позволява да се случва всичко това, и тя ме чака да направя нещо.

Щом не смята да ме подкрепи, ще изглеждам глупаво, опитвайки се да защитавам честта ѝ. Тя е голямо момиче. Няма да разберат защо само аз им се опъвам.

Вече съм уплашен.

Искам двамата с Коул да се сдобрят и отново да бъдат приятели, но не искам да остават сами заедно през нощта. Те бяха двойка, мамка му. Той познава тялото ѝ толкова добре, колкото и аз. Ами ако започнат да се чувстват, както когато са започнали да излизат и всичко е било хубаво? Ами ако тя започне да си мисли, че има нужда от някой… по-млад? Двамата споделят обща история.

Не смятам да ревнувам от сина си. Не се състезаваме. Но той я познава от доста по-отдавна. Ами ако започнат да си говорят и отново се свържат?

На върха на езика ми е просто да го изтърся. Тя е моя и няма да спи в леглото на друг мъж.

Но после се сещам за Линдзи и за катастрофата, която представлява, и как през последните шест години той постоянно застава на нейна страна. Тя винаги играе жертвата и му вменява вина, че трябва да я защитава, и той отново ще го направи, защото знае, че аз мога да се справя сам. Тя страшно ще се изкефи, когато разбере, че съм чукал Джордан зад гърба му. Просто си търси кого да мрази, и аз не искам да поставям Джордан в тази позиция.

Свеждам очи и едва успявам да отключа челюстта си.

— Джордан, има одеяла на дивана — казвам тихо. — Кажи ми, ако ти стане студено.

Понечвам да изляза от стаята, но тогава най-накрая чувам гласа на Джордан:

— Не, Коул е прав — отвръща. — Това е просто легло, само ще спим и е само за една-две вечери. Няма проблем.

Спирам и поглеждам нагоре към нея, но тя е съсредоточила поглед напред, спокойна, доколкото е възможно. Свивам десния си юмрук, напускам всекидневната и се насочвам към стаята си. Едва седем часът е и е петък вечер, но ако не остана сам, ще направя някоя глупост.

Като например да започна кавгата с нея, която желая толкова отчаяно, пред всички.

Някъде след полунощ най-накрая заспивам. На няколко пъти тази вечер бях на ръба да се издам, но рискът да съжалявам по-късно, е твърде голям. Не сега. Не пред бившата ми.

Това е просто забежка. Гадна, мръсна забежка, нали? Поне така ще си помислят всички.

Освен това ще разбие сърцето на Коул. Сигурен съм, че очаква тя да продължи напред по някое време. Все пак не е твърде загрижен за нея, откакто си тръгна.

Но ако знае, че съм отишъл и съм си поиграл с една от играчките му, и разбере, че мога да я направя по-щастлива… Да, от опит мога да твърдя, че част от теб винаги си мисли, че имаш по-голямо право над бившето си гадже от всички останали дори след раздялата. Ще го почувства като предателство. Като че ли съм взел нейната страна и съм се опитал да се представя по-добре там, където той се е провалил.

И ще бъде прав. Бих разбрал всичките му чувства.

Ще си призная. В крайна сметка. Тя ще осъзнае, че съм твърде възрастен — твърде уседнал, — и ще поиска повече. Това няма да продължи дълго.

Но осъзнаването на тези неща не ме спира да я искам. Да ми липсва и да се нуждая от нея.

Леглото проскърцва зад мен и аз отварям очи, осъзнавайки, че в стаята има още някого. Това ми отнема миг, но после ме изпълва облекчение, протягам ръка назад и я придърпвам към себе си.

Джордан.

Но после сбърчвам чело, а сърцето ми започва да блъска, когато ароматът на Хевънли на „Виктория’с Сикрет“ ме удря в ноздрите и напипвам крак, който не притежава същите извивки и текстура, за които копнея всеки ден.

Надигам се, обръщам глава и виждам познати форми до себе си, но не онези, които желая.

— Какво, по дяволите?

Отмятам завивките и запалвам лампата, после се изправям до седнало положение и се втренчвам в Линдзи. Облечена е в червена копринена нощница.

Какво, по дяволите, си мисли, че прави?

— Ти сериозно ли? — Тя ме приковава с изненадан поглед, като че ли това не е реакцията, която е очаквала. — Не се преструвай, че си забравил упражнението, Пайк. Когато в леглото ти се появи полугола и разгонена жена, която ти е в кърпа вързана, не я отхвърляш.

Тя се навежда, притиска тяло към моето и посяга към врата ми с уста.

— Спри. — Ставам от леглото, вземам джинсите си от стола и ги обувам. — Не съм толкова отчаян, мамка му.

— Не е нужно да става така. Пайк. — Тя въздиша и се приближава, застава на колене и прибира тъмната си коса зад ухото си. — Бях млада. Бях глупава. И себична — умолява ме. — Не видях колко добър човек си. Какъв късмет бях извадила да срещна някой толкова амбициозен, отговорен и надежден. Искам те. — Тя накланя глава и ми играе с очи. — Не всичко беше лошо. Спомняш си го, нали? Спомняш си как се разгорещявахме.

Посягам към чекмеджето на нощното шкафче, забелязал новата кутийка с презервативи, която трябваше да купя, защото двамата с Джордан изразходихме предишната по-бързо, отколкото бях очаквал. Бързо вземам пура от кутията, както и запалката си, после затръшвам чекмеджето, за да не ги види Линдзи и да не започне да любопитства.

— Тогава нямах добра база за сравнение — изплювам. — Но вече имам.

— Самотен си — казва тя. — Искам да опитаме отново. Заради Коул. Знаеш ли как ще се зарадва да ни види заедно? Беше твърде малък, за да си спомня.

Засмивам се горчиво. И слава богу. Прибирах се вкъщи от двойна смяна и изръсвах шейсет долара на детегледачката, преди да прекарам останалата част от вечерта, наваксвайки със съня, когато мога, между храненията на Коул, докато тя купонясваше навън.

— Не ти ли омръзна да излизаш сам? — Тя става от леглото и пристъпва към мен. — Да гледаш всичките си приятели заедно със семействата, къщите и ваканциите им? И ние можем да го имаме. Вече пораснах. Мога да те подкрепям, да се грижа за теб и за къщата.

Къщата. Има предвид нашата къща. Иска да живее тук.

От представата за Линдзи в моята къща, как се разхожда наоколо, като че ли е нейна, ми се повръща. Къщата не е нейна. И никога няма да бъде. Тя е…

Спирам се, няма нужда да оформям мисълта с думи. Мога да си представя само една жена да живее в тази къща.

Тръгвам към вратата.

— Нека позная… в замяна аз ще те издържам финансово, нали така?

— Мога да те направя щастлив — казва ми. — Правила съм го и преди.

Свеждам поглед, почти нямам нужда да обмислям това твърдение. Преди месец можеше и да се съглася с нея. Някога, много отдавна, за доста кратко бяхме щастливи. Няколко дни тук, няколко часа там.

Но сега знам, че дори не се е доближавало. Не може дори да се сравнява с онова, което преживях през последните няколко седмици.

— Връщай се в стаята си — излизам, оставям вратата отворена и после добавям през рамо: — Имам предвид в стаята на Джордан.

Изхвърчам в коридора и забавям ход, когато подминавам вратата на Коул, ужасно изкушен да я отворя. Онова вътре е мое. Кой мъж поставя момичето си в такава ситуация? Кой мъж не си признава, мамка му, и не си прибира онова, което му принадлежи?

Трябва да помисля. Изтичвам надолу по стълбите и си проправям път през кухнята и после през пералното помещение, а всеки миг, в който изчаквам, ме приближава все повече и повече до това да не мога да го понеса. Знам, че тя няма да позволи да се случи нищо, но трябва да я измъкна оттам.

Обаче веднага щом пристъпвам навън, виждам, че проблемът вече е решен. Поне за момента. Тя седи на ръба на басейна с крака във водата и поглежда към мен, когато излизам от къщата.

Спирам за миг, а сините ѝ очи са студени и далечни. Притеснението ме боде в гърба, защото знам, че стаята на Линдзи — стаята на Джордан — гледа към задния двор и тя може би ни наблюдава.

Насочвам се небрежно към градинската маса, запалвам пурата си и оставям запалката, пуфтя и вдишвам, докато краят ѝ не започва да свети в оранжево. Сладникавият аромат изпълва носа ми, издишвам пушека и веднага усещам как ме удря в главата. Приближавам се до страната на басейна срещу Джордан, поглеждам надолу към нея и виждам, че е облечена с шорти за спане и черен потник без сутиен под него.

Твърдите връхчета на гърдите ѝ се виждат оттук.

Напрягам челюст.

— С това ли спиш? — измърморвам, едва движа устни и държа гласа си възможно най-тих.

— Той ме е виждал и с по-малко.

Стискам пурата и потупвам края ѝ със средния си пръст. — И?

— И какво?

Повдигам вежда.

— Докосна ли те?

Чувам я как се засмива и издишва.

— Може би. — После присвива очи към мен. — А аз може да съм му позволила. Все пак крушата не пада по-далече от дървото.

Челюстта ме заболява, а тя поклаща глава и се извръща от мен.

Знам, че е ядосана. Знам защо е ядосана. И знам, че всички вършим глупости, когато сме ядосани. Тя ме отхвърля, а аз просто имам нужда от време да помисля. Само малко време.

— Не прави така — казвам ѝ.

— Тогава недей да ми задаваш тъпи въпроси.

Гърдите ѝ се повдигат и спускат от плиткото дишане, изглежда нещастна. Не знам какво да направя.

— Това ме убива — прошепвам и стрелвам очи към прозореца ѝ, за да се уверя, че Линдзи не ни гледа. — Убива ме, мамка му, да знам, че лежиш в неговото легло.

— Тогава трябваше да им кажеш истината — отвръща ми. — Че може да вземе моята стая, щом иска, защото аз вече спя в твоето легло.

Изправя се на крака, изтърсва задника си и вече не мога да я погледна в очите. Тя вече спи в моето легло. Да, така е.

И сега повече от всичко ми се иска да е там.

— Ако ме искаш, рано или късно ще ти се наложи да се изправиш срещу него — казва. — Не можеш да ме държиш затворена тук, Пайк. Искам да правя разни неща с теб, да излизаме заедно, да вечеряме навън, да те целувам и да не се притеснявам дали вратите са затворени, когато го правя.

Замълчавам за миг, но тя не чака да си възвърна дар словото. Тръгва към къщата и аз неистово поглеждам нагоре към прозореца ѝ, преди да хукна да я гоня. Хващам я за ръката, издърпвам я зад ъгъла на къщата и я подпирам на стената.

— Не можем — умолявам я и гледам надолу към нея. — Още не. Това, което правим, не е редно. Всички ще ни одумват. Коул няма да разбере.

Очите ѝ блестят от сълзи, докато гледа нагоре към мен, но челюстта ѝ е стисната от гняв.

Отстъпвам крачка назад и прокарвам ръка през косата си.

— Ами ако всичко свърши след две седмици и разруша връзката с хлапето си, защото не мога да си държа оная работа в гащите? — питам я. — Трябваше просто да си държа ръцете далеч от теб! Защо не можах да се въздържа? А?

Въпросът е риторичен, но е истина. Трябваше да си държа ръцете далеч от нея. Кой знае как ще го приеме Коул? Колко дълбоко ще забие ноктите си Линдзи в него заради това? Всичко, което съм направил през живота си, е било заради него. Не се записах в колеж, защото тя не искаше да работи, а имахме нужда от пари. Скъсах си гъза от бачкане, за да мога да си позволя всичко, от което се нуждае той. Коул най-накрая ми се доверява, а това може да развали всичко.

Джордан мълчи известно време и на мен това изобщо не ми харесва. Искам да разбера какво мисли, и когато е ядосана, поне знам, че иска да се кара с мен. Точно сега дишането ѝ е бавно и стабилно и тя просто се взира в мен твърде спокойно.

После кимва на себе си.

— Не си струва — разшифрова. После тръгва да си ходи. — Знам, че си прав.

— Джордан…

— Не, няма проблем. — Спира. — Разбирам. Знаех, че сестра ми е права. Нямаше да се получи.

Не това…

Но точно това имах предвид, нали? Ако не мога да му кажа сега, смятах ли да го направя изобщо? Кога би било по-лесно? След като са скъсали от няколко години?

Когато не отговарям, тя поглежда към мен.

— Ще се видим сутринта.

Тръгва към задната врата, а аз се чувствам, все едно са ме сритали. Чувствам се, като че ли никога повече няма да я видя.

Затичвам се след нея, хващам я за ръката и я спирам.

— Недей — умолявам я. — Господи, нямах това предвид. Джордан, аз… ти си струваш. Аз просто… — Поклащам глава. — Не знам.

— Няма проблем — казва, звучи толкова спокойна, че се плаша. — Наистина. Всъщност трябва да ти благодаря. От години се опитвам да бъда жена, на която бих се възхитила, и внезапно усещам, че съм успяла. Знам, че си струвам. Но ти не си.

Понечва да се отдалечи, но аз отново я спирам.

— Джордан.

Този път се обръща, вдига високо глава и измъква ръка от хватката ми.

— Тогава му кажи сега — настоява.

При този ултиматум въздухът напуска дробовете ми.

— Ела да му кажем заедно — настоява, — за да мога да си легна в нашето легло, да поспим и утре да продължим напред, защото всичко ще е приключило и повече няма да ни се налага да се притесняваме за това. — Очите ѝ ме предизвикват. — Кажи му сега.

Отварям уста да заговоря. Да ѝ кажа, че ще го направя. Че веднага ще се кача и ще кажа истината на сина си. Че мисля, че я обичам, че съжалявам и че не съм искал да го нараня.

Но знам, че съм прав. След два месеца тя ще се върне в колежа за постоянно, ще се среща с образовани момчета, които имат целия си живот пред себе си. Не искам да разстройвам семейството си, когато още не знам накъде отиваме. Няма право да го иска от мен.

Джордан започва да се отдръпва, а синьото в очите ѝ е като лед.

— Невероятно е колко бързо се случват тези неща, нали? — казва, докато бавно ме напуска. — Вече не изпитвам абсолютно нищо към теб.