Рожденичката

Глава 7 Джордан

— Здрасти, можеш ли да ме вземеш в два? — Придържам телефона между ухото и рамото си, докато броя оборота и го слагам в касовия апарат. — Аш не дойде на работа днес. Бебето ѝ е болно и няма кой да ме прибере.

— Аха — казва Коул. — Разбира се. Ще дойда.

След последната ни кавга нещата се развиха точно както бях предвидила. Той си дойде вкъщи почерпен и спокоен и двамата се гушнахме. Нещата се върнаха почти до нормалното — или поне до нормалното за нас, — така че не се съпротивлявах, когато се опита да ме замъкне в банята тази сутрин. Но когато стигнахме там, открихме, че баща му е махнал мивката и е започнал да кърти плочките, явно тя е била следващото нещо в списъка за ремонтиране. Как сме спали при целия този шум? И кога ли е станал тази сутрин?

— Приключвам в два — казвам отново и затварям чекмеджето на касовия апарат.

— Да, разбрах. Обичам те.

— И аз те обичам — отвръщам и затварям.

Днес Пайк работи по колата ми, а Коул наистина му помогна, предполагам, в опит да изглади нещата. Не съм сигурна как ще се отплатя на баща му обаче, защото знам, че купува части, въпреки че се преструва, че е взел евтино новия ауспух или че новите гуми просто са се търкаляли наоколо. Опитах се да надмина себе си в домакинската работа, като например да направя закуска за всички тази сутрин и да почистя под възглавниците на дивана. Дори засадих малко цветя в задния двор, близо до краищата му, за да изглежда по-добре естетически, на което Пайк се съгласи, стига да не ги нося в къщата. Разсмивам се и си мисля за това колко сприхав може да бъде понякога. Много е забавно.

Няколко часа по-късно съм изтощена и краката така ме болят в кецовете, че нямам търпение да се прибера. Вкъщи и направо в леглото. Толкова съм изморена.

Завързвам косата си на конска опашка, преброявам оборота, слагам го в чекмеджето и пъхам чекмеджето в сейфа. След като покривам бутилките с алкохол, довършвам съдовете и изключвам лампите, надничам през прозореца, където виждам колата на Коул, паркирана до бордюра. Усмихвам се, доволна, че е дошъл навреме.

Духвам оставащите на бара свещички, като всеки път затварям очи и си поемам въздух. Надявам се утре да е по-добре от днес. Това е обичайното ми желание за когато не съм си на мислила нищо друго, и с всеки изминал ден се приближавам все повече към сбъдването му.

Вземам чантата с книгите, натъпквам бакшишите в джоба и се отправям към вратата, като я заключвам след себе си. Свежият въздух се усеща приятно в дробовете ми, така че хвърлям чантата през отворения заден прозорец, преди да отворя пасажерската врата. Пъхам се на предната седалка и обръщам изморената си, но благодарна усмивка към Коул.

— Привет. — Замръзвам на място, а усмивката ми веднага се стопява.

Джей, бившият ми, седи на шофьорското място. Поглеждам през рамо, за да се уверя, че не съм пропуснала да забележа припадналия Коул на задната седалка, но тя е празна.

Ръцете ми се разтреперват.

— Къде е Коул?

Джей накланя глава и ме поглежда извинително.

— Къркан е, скъпа. Момчетата не искаха да му позволяват да кара. — Ръката му е подпряна върху горната страна на седалката ми, а дланта му се намира на сантиметри от косата и шията ми. — Спи в къщата на Бентли. Увериха го, че ще се намери кой да те закара вкъщи. Аз доброволствах.

Не. Ъ-ъ. Никакъв шанс.

Не се колебая. Дърпам ръчката, отварям вратата, изскачам от колата и се пресягам към задната седалка, за да си взема чантата.

— Няма проблем — казвам му. — Шел ще ме закара. Тя е още вътре.

— Не, не е. Ти току-що заключи.

Знаех си, че ще оспори твърдението ми. Нищо не му убягва.

В гласа му се долавя зловещо спокойствие, но знам, че е само повърхностно.

— Хайде, вече съм дошъл — настоява. — Нали не искаш да съм се разкарвал напразно?

Навеждам се и поглеждам кръвнишки към тъмнокафявите му очи, докато измъквам обратно ключовете за бара от задния си джоб.

— Не съм те молила да идваш. И както ти казах, има кой да ме закара.

Обръщам се, тичам към входа на „Граундърс“ и бързо отключвам вратата.

— Джордан! — чувам го да вика.

Дърпам вратата, пристъпвам вътре и му хвърлям строг поглед, докато той все още седи в колата.

— Прибирай се.

Затварям отново вратата, превъртам ключа и се отдръпвам, като че ли ще се опита да я разбие. Стоя на едно място, дишам тежко и треперя.

Няма да ме остави да ми се размине. Няма да направи нищо тази вечер, защото можеше да излезе от колата по-бързо, отколкото аз да стигна до бара, ако смяташе да предприеме нещо, но ще бъде достатъчно ядосан, за да не забрави случката.

Той беше шестмесечна грешка, която допуснах в гимназията, но не смятам отново да бъда толкова глупава. Вдигнала съм гарда.

А и той не е дошъл, за да ме закара вкъщи тази вечер. Поне не директно. Може би след като приключи с мен.

Затварям очи и се опитвам да заглуша спомена как удряше по колата ми една вечер, докато неистово се опитвах да я запаля. Все още усещам огъня по скалпа си на мястото, където ме беше дърпал за косата.

Обръщам се, отварям очи и прогонвам тези мисли. След миг чувам как двигателят изръмжава покрай бара, а гумите скърцат надолу по улицата.

Тръгна си.

Оставям чантата на бара и изтърчавам по коридора, подминавайки тоалетните, за да проверя ключалките на задната врата, отключвам и заключвам, после дърпам дръжката, за да съм сигурна, че няма да поддаде, след това тичам обратно към предната врата, за да я проверя отново, както и прозорците.

Вземам телефона от чантата си, сядам на един от високите столове на бара и го стискам в юмрук. На кого да се обадя?

Джей вероятно казва истината. Коул отново е пиян. Защо би го направил? Знаеше, че разчитам да ме прибере. Сигурна съм, че не е наясно, че Джей е дошъл вместо него, но все пак… Иде ми го убия, мамка му.

Преглъщам гаденето, надигащо се в гърлото ми.

Обаждам се на сестра ми, но както и предполагах, ме препраща към гласова поща. Сигурно тъкмо си тръгва от работа или вече спи вкъщи.

Баща ми? Мащехата ми?

Те дори не ми се обадиха, след като им звъннах преди седмица. Не биха направили нищо за мен, без да ми покажат, че им се натрапвам ужасно. Да ги моля за услуга, означава да им бъда задължена. Би било бреме.

Аз съм бреме.

Сещам се за Пайк. Сигурна съм, че ще дойде.

Но Коул би се вбесил още повече, ако баща му разбере, че се е издънил тази вечер, а и аз също не искам да казвам на Пайк. Би било неудобно. Всички ние сме възрастни хора, сами сме си виновни. Той вече се грижи достатъчно за мен и не смятам да го будя, когато трябва да става рано за работа сутринта. Бих се превърнала в бреме и за него.

Единственият друг човек, на когото мога да се обадя, е Шел, а тя живее в другия край на града.

Не искам да звъня на Коул, защото, разбира се, той не може да кара, но може би ще успее да изпрати друг свой приятел.

Но не. Няма да му се обадя. Твърде съм бясна.

А в този град няма и таксита.

Поглеждам към масата за билярд, в чийто краища стоят препълнени пепелници, а мръсният филц е целият издраскан.

Е, мамка му. Навън ще се съмне след няколко часа. Тогава ще мога да се прибера пеша. Време е да стисна зъби. Няма да искам нищо от никого.

Скачам от стола, отново се отправям към бара и изравям два чисти комплекта бели кърпи, които занасям до масата за билярд, разстилам ги една по една и покривам мръсната повърхност.

Включих климатика преди няколко часа, така че сега температурата е приятна — двайсет и четири градуса — но изваждам суитшърта от чантата си, ако ми се прииска да се завия по-късно. Вадя телефона си, оставям лампата в коридора включена, качвам се на масата и присвивам колене, за да мога да полегна. Пъхам ръка под главата си, прозявам се и проверявам нивата на звука и батерията на телефона, за да се уверя, че имам достатъчно заряд, в случай че стане нещо лошо, докато съм тук през нощта.

Като например да се върне Джей.

Отварям приложението, което издава звук като от вентилатор, надявам се да мога да поспя, но не твърде много. Не се чувствам в безопасност, така че едва ли ще успея да се отпусна.

Затварям очи, усещам тежестта на умората върху клепачите си и приятното чувство на изтощение. От онзи вид, който знаеш, че заслужаваш, защото си си скъсал гъза от работа този ден.

Но след двайсет минути мозъкът ми все още препуска. Тялото ми се е изтощило през деня, но не и той.

Когато телефонът ми звънва, съм сигурна, че това е знак, че тази вечер няма да се спи.

Вдигам го към очите си и ги присвивам на ярката светлина.

Пайк.

Сбърчвам чело.

— Ало? — Придържам го до ухото си, като отново се прозявам.

— Здрасти — казва, като че ли не е очаквал да се свърже с мен. — Аз… ъъъ… току-що видях, че минава три, а вие не сте се прибрали, така че реших да звънна. Да проверя дали всичко е наред.

Обръщам се настрани, все още използвам долната си ръка за възглавница и държа телефона до ухото си с другата.

— Добре съм. — Усмихвам се на загрижеността му и се шегувам: — Да не би да имам вечерен час или нещо такова?

— Не — отвръща той, а аз чувам хумора в гласа му. — Стойте си навън и се забавлявайте. Вършете каквото сте си наумили. Просто… — Той млъква за един дълъг миг, после продължава: — Нали знаеш, че човек не се тревожи за неща, които не са му известни. Когато Коул не живееше при мен, невинаги знаех къде е и какво прави, така че не мислех за това през цялото време. Но сега, когато сте под моя покрив, като че ли постоянно се тревожа. — Той се разсмива и издишва. — Онзи бар е долнопробен. Просто исках да се уверя, че си си тръгнала благополучно от работа и че всичко е наред. Просто… проверявам.

Не се обиждам от коментара му. Все пак барът не е мой и освен това наистина е дупка.

Изкушена съм да видя дали все пак не иска да дойде да ме прибере, след като вече е буден, но гордостта не ми позволява. Не искам да се превръщам в проблем. И определено нямам желание да бъда отговорна за неразбирателството между него и Коул. Мога да водя собствените си битки.

— Аха. Всичко е наред — лъжа и дори се шегувам: — Не съм хлапе, нали знаеш?

— Всъщност си.

Изсумтявам. Е, хлапе или не, предполагам, че е хубаво някой да се грижи за мен.

— Обади ли се и на Коул? — питам.

Но той не ми отговаря. Вместо това чувам силен удар и после движение.

— Мамка му — извиква.

Очите ми се отварят широко и заставам нащрек.

— Какво стана?

— Проклетата микровълнова не работи както трябва — изръмжава. — Знаех си, че не биваше да я сменям само за да си пасва с другите нови уреди, проклета да е. Не иска да прави пуканки.

Присвивам очи, но така ми се иска да се разсмея. Звучи толкова притеснен.

— Има бутон за пуканки — напомням му.

— Натиснах го!

— Два пъти?

— Защо трябва да го натискам два пъти? — отвръща ми, като че ли съм тъпа.

— Защото размерът на опаковката, която купуваш, отнема три минути и половина, за да се приготви — изтъквам.

— Известно ми е.

— Е, когато натиснеш бутона на новата си микровълнова, тя работи само две минути. За по-малките пакети — пояснявам. — Трябва да го натиснеш два пъти, за да получиш нужното време.

Проточва се тишина и после чувам мърморене:

— Ааа.

Стискам устни, за да не се разсмея. Безпомощността му в случайни ситуации е много забавна. Ще ми се да бях там.

— Е — казва след кратко мълчание. — Предполагам, че трябва да затварям.

— Почакай — спирам го.

Мълча, несигурна как да го кажа.

— Може ли да те попитам нещо? — изричам най-накрая.

— Предполагам, че да.

Намокрям устни, все още се колебая. Не искам да го обидя, но съм любопитна.

— Къде са всичките ти вещи? — питам.

— А?

Вдишвам дълбоко и продължавам:

— Сложил си в къщата мебели, но няма почти нищо друго. Не изглежда, като че ли живееш там. Защо?

Другият край на линията мълчи и аз спирам да дишам от страх, че ще изпусна думите му.

Обиден ли беше въпросът? Не целях това. Просто осъзнах, че той знае толкова много неща за мен, а аз не знам почти нищо за него. Знае кои са родителите ми, какво се случи с моя и на Коул най-добър приятел, знае, че харесвам осемдесетарски неща, че съм отраснала без майка и че уча в колеж…

Но той все още е мистерия.

— Съжалявам, ако е прозвучало зле — казвам му, когато не ми отговаря. — Домът ти е прекрасен. Само че Коул спомена, че двамата с майка му сте се срещнали в гимназията, където си бил нещо като бейзболна звезда. Сигурно много обичаш спорта. Просто съм любопитна защо не съм виждала трофеи, снимки и други подобни в къщата. Няма и скорошни фотографии на теб и Коул, никаква музика, никакви книги… Нищо, което да представя теб или онова, което харесваш.

Той си поема дъх и прочиства гърло, а по врата ми се стича студена пот.

— Всичко е опаковано в мазето — казва ми. — Предполагам, че така и не съм го изровил, след като се преместих в къщата.

— Откога живееш там?

— Ъъъ… — провлачва той, като че ли се замисля. — Купих я преди около десет години.

Десет години?

— Пайк… — казвам и се опитвам да не се кикотя.

Той издишва със смях в ухото ми и аз се усмихвам, като поклащам глава.

— Сигурно ти звучи странно, а? — пита ме.

Че все още не си разопаковал всичко? Аха.

Обръщам се по гръб, все още с ръка под главата.

— Предполагам, че слагаме край на някои неща с възрастта — казвам му. — Но все пак си живял, след като си се преместил там, нали? Не виждам нищо, свързано с личността ти. С местата, които си посетил, и дрънкулките, които си събрал през годините…

— Да, знам, аз… ъъъ…

Той отново се колебае, изпуска въздишка и звукът от дъха му вибрира върху ухото ми и изпраща тръпки надолу по гръбнака ми.

Ще ми се да можех да видя лицето му. Много е трудно да го разчитам по телефона. Всичко, което мога да си представя, е как понякога свежда очи, като че ли не иска другите да знаят как се чувства, или пък начина, по който кима, като че ли се страхува какво ще каже, ако заговори.

Най-накрая продължава:

— Коул стана по-важен — признава. — Някъде по пътя моята личност и желания останаха на заден план.

Мисля, че разбирам. Когато имаш деца, надеждите ти се прехвърлят върху тях. Твоят живот е на второ място спрямо техните нужди. Осъзнавам го.

Но Коул вече е възрастен човек, а Пайк е бил сам дълго време. Какво прави, когато не е на работа?

— Ще се радвам да видя част от нещата ти — казвам. — Ако някога поискаш да ги разопаковаш, ще ти помогна.

— Неее, няма проблем.

Сбърчвам чело, когато виждам колко бързо ме отпраща.

— Имаш предвид, че не мога да видя дори старите ти годишници и дали двамата с Коул приличате на близнаци на една и съща възраст? — дразня го.

Той се засмива тихо.

— Божичко, не. Снимките от времето, когато единственото важно нещо, с което се занимавах, беше косата ми?

Ухилвам се, но разбира се, той не може да ме види. Дали е бил моногамен в училище, или е имал много гаджета, както Коул преди мен?

Спомням си какво каза Коул за това, че баща му е изневерявал на майка му, но някак не ми звучи вярно.

— Истината е, Джордан — казва той, — че когато си млад, може да си много глупав. Не ми се иска да си спомням за тази част от живота си. Искам да продължа напред.

Само че изобщо не продължаваш, така като те гледам.

— Имаш нужда от малко разнообразие в живота — закачам го. — Трябва да си намериш жена.

— Аха, а ти вече трябва да се връщаш при приятелите си — отговаря ми.

Смея се.

— Е, хайде де.

— Какво те кара да мислиш, че вече си нямам жена, Джордан?

Гласът му ме дразни и аз го усещам по цялото си тяло, чак до пръстите на краката.

Устата ми пресъхва.

— Имаш ли си? — питам го.

Имам предвид, че само се шегувах. Не би ли било неловко две жени да се разхождат в къщата по едно и също време? Вече си имам собствени задължения и съм поела повечето от готвенето. Двамата с касапския блок имаме връзка. Мога да изревнувам, ако го докосне друга жена.

— Познаваш ме отскоро — закача ме. — Нуждите ми трябва да се удовлетворяват от време на време. Все пак и аз съм човек.

Стомахът ми се обръща, а веждите ми се вдигат. Нуждите му?

През ума ми минава картина как изглежда, когато трябва да удовлетвори въпросните си нужди. Изтласквам я оттам.

Ъм, да. Хубаво.

Внезапно той се разсмива.

— Шегувам се — казва. — Да, от време на време излизам, но в момента не се срещам с никоя. Не бива да се страхуваш, че ще се сблъскаш с непозната жена в къщата.

— Или жени — отвръщам. — Нали така?

Той се засмива и аз си представям лицето му.

— Наистина ли смяташ, че съм способен да жонглирам с повече от една жена? Изобщо?

— Не, ти си обичаш усамотението.

— Точно така.

Сърцето ми се стопля, знам, че бях права. Майката на Коул му е разправяла глупости, за да го настрои срещу баща му.

На върха на езика ми е да кажа нещо за Коул, но ако Пайк му направи очна ставка заради лъжите, които вероятно му е наговорила майка му, Коул ще го види като предателство от моя страна. А и Пайк може да се почувства неудобно. Те не са моето семейство. Не е моя работа.

Лицето ми се разтяга в прозявка и издавам тих стон, а клепачите ми натежават.

— Е, май е време да те оставям — казва Пайк. — Забавлявайте се двамата с Коул. И се пазете.

— Ще го направим. — Очите ми се затварят, а гласът му се носи в ухото ми. — И не забравяй — напомням му — да натиснеш бутона два пъти.

Той изсумтява.

— Да, мадам.

— Доскоро — казвам.

Той замълчава за миг, преди да ми отговори.

— Лека нощ, Джордан.

После затваря, а аз оставям телефона, прозявам се отново и изобщо не се занимавам да включвам отново приложението с вентилатора.

Ъгълчетата на устните ми все още са извити в усмивка. Как може трийсет и осем годишен мъж да не знае как да си направи пуканки в микровълновата? Процедурата е на практика идиотоустойчива.

Засмивам се, а клепачите ми натежават за сън, докато забравям за Джей и Коул, за това колко е неудобна тази маса за билярд и колко ще съм изтощена утре. Пайк се носи из ума ми, както и всичките му думи и дълбокият глас, с който ми каза: „Лека нощ, Джордан“, накарал тръпки да полазят по ръцете ми.

И как това е третата вечер тази седмица, в която той е последният човек, с когото си говоря, преди да заспя.