Рожденичката

Глава 12 Пайк

— Джордан?

Стрелкам поглед наляво и надясно, докато подминавам всяка пътека, защото я изгубих преди десетина минути. Къде е отишла, по дяволите?

С момчетата свършихме рано днес на обекта, беше останала съвсем малко дневна светлина, така че се прибрах право вкъщи и заварих Джордан да работи в градината. Тя искаше да купи шестоъгълна мрежа или нещо подобно за доматите, а аз реших, че трябва да оградя дървото в задния двор с камъчета, така че се метнахме на пикапа и се отправихме към „Хоум Депо“.

Но след като поръчах камъните, я загубих някъде.

Най-накрая я забелязвам в края на пътеката да рови в плитка кутия на някакъв рафт. Тя се изправя, изважда лист плочки, задържа го пред себе си и го изучава. Нарамил двата нови инструмента, които взех по-рано, се приближавам към нея и се стягам.

Днес е много красива и с тялото ми се случват най-различни неща всеки път, щом я погледна. Като че ли под кожата ми тече ток. Черна тениска, бели шорти, косата ѝ е спусната свободно, а гримът е минимален — без финтифлюшки, и това ѝ отива. Фермерска дъщеря — точно моят тип от едно време.

Поклащам глава, за да я проясня.

— Какво е това? — питам, когато се приближавам.

Тя ме поглежда, все още държи квадратния лист плочки.

— Заден панел.

Пресягам се със свободната си ръка и прокарвам палец по бежовите каменни лентички, залепени за хартията.

— Заден панел?

— Работиш в строителството — отвръща ми с укорително изражение. — Не си ли гледал канала „Къща и градина“? Задните панели са много важни за декорацията на дома.

— Да, гледал съм го — уверявам я и отпускам ръка. — Просто… не знам. Прилича ми на някаква финтифлюшка.

Тя завърта очи, после отново ги отправя към камъните.

— Малките неща са онези, които придават индивидуалност на къщата — казва ми. — Артистичен полилей, хубав килим, задни панели. — Завърта панела, изправя се срещу мен и ми го показва. — Това си ти. Ще изглежда страхотно в новата ти кухня.

— Значи това съм аз, а? — Засмивам се и срещам погледа ѝ. — И какъв съм, ако не е тайна?

Усмивката ѝ изчезва и на лицето ѝ се изписва изненада.

Примигвам.

— Нямах предвид… това — казвам ѝ.

Проблемът не е в репликата ми, а в това как я казах. Прозвуча като неприятен намек.

Но тя игнорира коментара ми, обръща листа и отново се взира в него с интерес.

— Напомня ми на пещера — казва накрая. — Ти също си като пещера. Не разкриваш всичките си тайни наведнъж. Труден си за разбиране, нали?

Веждите ми се стрелкат нагоре. Какво?

Труден за разбиране? Дали току-що…

Очите ѝ внезапно се завъртат и тя поглежда ужасено към мен.

— Имам предвид — бърза да уточни — така… от… отвътре. Личността ти. — Страните ѝ се изчервяват. — Нямам предвид… ох. — Раменете ѝ се отпускат, тя се отказва и натиква листа обратно в кутията. — Отивам да точа лиги по обзавеждането за баня. Чао.

И бързо се отдалечава от мен, изчезва надолу по пътеката.

Устата ми се извива в усмивка и се разсмивам тихо, докато гледам след нея.

— Е, какво ще кажете? — Млад мъж с оранжева престилка пристъпва към мен откъм периферното ми зрение.

Но аз не поглеждам към него, а все още се взирам в пътеката, където изчезна тя.

— Ще започнем с три кутии от това. — Посочвам към плочките на рафта. — За да видим как ще изглежда…

Той се приближава и започва да сваля кутиите.

— Мъдър избор. Щастлива жена, щастлива къща, нали така?

Щастлива жена, щастлива…

Гледам го как издърпва една кутия и я отнася, а пулсът на врата ми внезапно се ускорява.

Смята, че тя ми е жена?

В ъгълчето на устата ми потрепва усмивка и не съм сигурен коя точно емоция изпълва гърдите ми, но е приятна и ме залива целия.

По-късно вечерта се изтягам на дивана с ръка под главата и с бира в другата и гледам телевизия. Вече съм леко замаян, защото едно шоу се е превърнало в пет.

Оставям бирата и хващам дистанционното, най-накрая изключвам канала „Къща и градина“ и примигвам за пръв път от може би три часа.

— Права е, мамка му — мърморя си. — Като обсебени са от задните панели.

В пристъп на любопитство го пуснах, след като се върнахме от „Хоум Депо“, и после като че ли ме хипнотизира — дойдох на себе си само за малко, колкото да си направя сандвич и да се опитам да поговоря с Коул.

Обаче той пак излезе, след като си взе бърз душ, изчезна мълниеносно, когато разбра, че Джордан я няма. Мислех си, че можем да отидем да си вземем късна вечеря или нещо подобно, но явно не можеше да нарушава плановете си отново.

Или пък се страхува да остане насаме с мен. Аз също не искам да се караме. Можеше просто да погледаме телевизия. Имам предвид, че и преди сме успявали да не се избием. Той дори ме харесваше.

И откъде взема всичките тези пари за купони? Сигурно изхарчва всичко, което изкара.

Не че бързам да спести пари и да се изнесе, но предполагам, че сега се осъждам точно толкова строго, колкото съдих Джордан по-рано. Колкото повече правиш за другия, толкова по-малко прави той за себе си. Аз съм точно толкова виновен, колкото и тя. Коул няма да порасне, докато не му се наложи.

Изпивам остатъка от бирата и се изправям, за да занеса празната бутилка в кухнята.

Телефонът звъни в джоба ми, така че го изваждам оттам.

Дъч.

— Здрасти — казвам и хвърлям бутилката в боклука.

— Здрасти. Трябва да дойдеш в „Граундърс“ сега.

Моля?

— Веднага — добавя, преди да съм успял да кажа каквото и да било.

— Защо?

— Защото… — Той замълчава и чувам как се засмива. — Джордан е, ъм… непослушна, един вид.

Изправям се, а веждите ми се свиват.

— Непослушна? — повтарям. — Какво значи това? И защо си мислиш, че ми пука? Не съм ѝ баща.

От слушалката се носи музика и чувам разговорите и смеха на тълпата. Едно от момчетата ще се жени след няколко седмици, така че бандата го изведе тази вечер. За утре ни трябва поне един човек без махмурлук, така че аз си останах вкъщи.

— Щом казваш, пич — отвръща Дъч, като че ли не ми вярва. — Но на сина ти може да не му хареса това, което виждам сега. Което всички виждат.

— За какво говориш? — питам го.

— Трябва да дойдеш, за да разбереш. Само се надявам да не закъснееш.

Чува се щракване, мисля, че ми затвори.

— Дъч — викам в слушалката. — Дъч!

Въздишам, дърпам телефона от ухото си и затръшвам капака на кошчето за боклук.

Само че застивам и поглеждам два пъти към нещото, което лежи най-отгоре. Отново повдигам капака и издърпвам розовия лист от кошчето, а момичето на флаера привлича вниманието ми. Изучавам го, после оставям капака да се затвори и се зачитам.

Изправям гръб, после забелязвам датата и се поуспокоявам. Има още две седмици дотогава, така че Дъч не е имал предвид това. Не е днес и не е в „Граундърс“.

А и сигурно флаерът е на Коул.

Но по рефлекс го обръщам и виждам ръкописния надпис отзад.

Вдигам вежда.

На Джордан ли е? Флаерът е от „Куката“. Сестра ѝ ли ѝ го е дала? Божичко, какво му има на това момиче? Кой би окуражавал сестричката си да участва в състезание „Мис Мокра фланелка“, за бога?

Но отново не е тази вечер, а и тя го е изхвърлила, което е добър знак.

Обаче вече се тревожа.

Харесвам това хлапе. Не искам да се чувства, все едно има нужда да прави такива неща за пари. Не съм се опитал да изгоня никого от тях, нали?

Пускам листчето и потърквам скалпа си раздразнено. Дъч обича да се бъзика с хората, особено с мен, но все пак тя спа върху билярдна маса, защото беше твърде горда, за да помоли за помощ. Не прави най-добрите избори.

Изпъшквам, защото знам, че вече няма да мога да си почина. Пускам телефона обратно в джоба си, вземам ключовете и изгасям лампите, преди да изляза от къщата.

Качвам се в пикапа, паля двигателя и пускам радиото толкова силно, колкото мога да понеса, за да се разсея от притеснението в стомаха си. Дъч просто трябва да създава драма, нали?

Все пак звучеше по-развеселен, отколкото притеснен, значи сигурно ме бъзика. Просто иска да ме изкара от къщи.

Отнема ми по-малко от десет минути да стигна до „Граундърс“, и намирам място за паркиране зад ъгъла, недалеч от бара. Чувам музиката чак оттук и се чудя дали местните лиги не играят бейзбол тази вечер, та затова всички празнуват.

Непослушна. Поклащам глава и посягам към вратата. Това момиче не знае какво значи тази дума. Кротко е като агънце.

Поемам си дълбок дъх, отварям вратата и почти потръпвам от шума. Трудно е за вярване, че някога и аз идвах редовно тук.

Пристрастена към любовта вие от скапаните колонки, а високите кръгли маси са пълни с клиенти. Барът е претъпкан, няма нито един свободен стол, сепаретата също са заети. Няколко жени чакат на опашка за тоалетната, билярдната маса е заобиколена от зяпачи, а въздухът е зареден и задимен. Вече усещам погледи върху себе си.

Кимвам на Калиста Манкин, чийто очи се оживяват, и тя ми махва, после забелязвам Джеймс Лоури с ъгълчето на очите си. И двамата съм ги виждал не повече от пет пъти след завършването и вече се чувствам неловко.

Най-накрая погледът ми се спира върху Джордан, която стои до джубокса и разглежда плейлистата през стъклото, докато страниците се разгръщат пред нея. Тълпата е гъста, но виждам тила ѝ. Бих познал косата ѝ навсякъде.

Раменете ми се отпускат леко. Знаех си, че е просто някакъв тъпашки план да ме домъкне тук. Нищо ѝ няма.

Придвижвам се между хората, опитвам се да открия Дъч и момчетата, но точно тогава виждам как Джордан обръща гръб на джубокса и се запътва към бара, зървам я през тълпата от народ и осъзнавам с какво е облечена.

Очите ми се възпламеняват. Божичко, Джордан…

Джинсите ѝ са плътно прилепнали, както винаги, извивките на сърцевидното ѝ задниче са идеални, но проклетите ѝ цици заплашват да изскочат от… корсета ѝ. Защо, по дяволите, е по бельо?

Корсетът е бял, лъскав и с връзки отпред, със сърцевидна форма и скромни воланчета по ръбовете. Очите ми се спускат към деколтето ѝ, а главата ми се замайва от образа на онова, което ще се подаде от него, когато го развърже довечера.

Тази дреха не стига дори до горната част на джинсите ѝ, а вместо това свършва точно преди хълбоците. Талията ѝ и плоското ѝ коремче привличат вниманието на всеки мъж, който минава покрай нея. Връзките изглеждат стегнати и ѝ придават формата на пясъчен часовник, който плаче за докосването на мъжки ръце. Свивам моите в юмруци.

Кожата на голите ѝ рамене, косата, падаща по гърба ѝ, люлеенето на бедрата ѝ, докато върви… Откъсвам очи, преди да ме хванат. Тя отново си проправя път към бара, а аз пренебрегвам някои от самодоволните усмивки на мъжете в помещението, които я следят с очи, и се опитвам да не се чудя какво ли си казват с тих шепот.

Виждам помахването на ръка с края на периферното си зрение и стрелвам с кръвнишки поглед Дъч, който седи заедно с момчетата в едно сепаре. Отивам при тях.

— Какво е облякла, по дяволите? — промърморвам и се отпускам в сепарето.

Дъч обръща глава към мен с питие на сантиметри от устните си.

— Това е шоуто по бельо — казва ми. — Провеждат го всяка четвъртъчна вечер. Барманките и сервитьорките обличат нощници или корсети и сервират напитки и храна. Забавно е.

Не, всъщност не е.

Но все пак се оглеждам и забелязвам няколко други жени, които носят ордьоври и напитки, някои от тях са доста леко облечени. Поне корсетът на Джордан изглежда лек като броня.

— Обаче Джордан не го е правила преди — продължава той. — Което ме шокира. Реших, че трябва да ти кажа.

— И защо бих искал да знам, мамка му? — Вземам си бира от кофата с лед на масата.

— Аха, извинявай. — Той се обръща и мърмори в чашата си. — Изглеждаш, като че ли изобщо не ти пука.

Изглеждам го косо, когато чувам смеха в думите му.

Оставям неотворената бира обратно в кофата, ставам и се отправям към бара. Чувам изсумтяване зад себе си, но не ми дреме. Моя отговорност е да се грижа за нея, освен това не искам да се облича така, защото си мисли, че ѝ трябват пари.

Има само още една барманка, освен Джордан. Собственичката Шел. Сигурен съм, че не ме е забравила, така че свивам към другия край на бара и привличам вниманието на Джордан, която отваря редица от шест бутилки бира.

— Какво си облякла, по дяволите? — Навеждам се и говоря колкото мога по-тихо.

Тя накланя глава към мен, среща погледа ми, после бързо се извръща, като че ли съм последният човек, с когото би искала да говори в настоящия момент.

Подава бирите, взема парите и се завърта, като удря екрана пред себе си с юмрук.

— Няма проблем — уверява ме. — Това е просто корсет, Пайк.

— Всички те зяпат.

Тя кимва, усмихвайки се саркастично.

— Това е целта.

— Джордан — въздишам и се опитвам да шепна, докато се провирам покрай някакъв старец, седнал на бара. — Градът е малък. Ами ако влезе баща ти?

— Той не идва насам — казва, затваря чекмеджето на касовия апарат и най-накрая поглежда към мен. — Ти също. — Бузите ѝ се изчервяват. — Освен това не съм глупава. Не бих участвала в нещо, което намирам за унизително.

Тя се обръща и подава рестото на клиента, но той махва с ръка, оставя ѝ го. Тя се усмихва, обръща се назад и пуска банкнотите във вече преливащата метална кутия.

— Какво правиш тук изобщо? — пита, докато смесва нова напитка. — Мислех, че ще си стоиш вкъщи по време на ергенското парти, защото… — Оставя бутилката и изобразява с ръце кавички, докато имитира ръмжащия ми глас: — „трябва да има поне един трезвен на работа утре“.

Повдигам вежда. Не звуча така.

Бъркам в джоба си, изваждам флаера и го слагам на бара пред нея.

Тя застива, а лицето ѝ пребледнява.

— Къде го намери?

Грабва го и го захвърля някъде под себе си. Вероятно в кошчето за боклук.

Взема салфетка, слага я пред клиента и му подава напитката, която е направила току-що.

— Ако имаш нужда от пари — казвам ѝ, когато се обръща да отбележи нещо на лист хартия, — ще ти дам назаем колкото ти трябват, разбираш ли?

Тя спира и бавно обръща очи към мен. Погледът ѝ става остър и гневен, изглежда така, сякаш иска да ми се развика, но не го прави. Вместо това се обръща рязко, навежда се и минава под преградата, извръща се към мен само колкото да ми направи знак с показалец, преди да се завърти отново и да тръгне по коридора.

Стомахът ми се свива. Наистина не ми се иска да я ядосвам така. Какво толкова казах пък сега?

Провирам се през тълпата и се насочвам към празния коридор и накрая стигам в същата стая, в която плачеше, когато я ядосах предния път.

Когато влизам през отворената врата, я виждам да стои с ръце на хълбоците и с глава, наклонена към мен.

— По-скоро бих яла от кофите, отколкото да взема пари от теб — изтърсва.

Трябва да си замълча. Но бога ми, не мога.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но вече го правиш — казвам ѝ. — Живееш в къща, в която не плащаш нито наем, нито сметки, госпожичке.

— Готвя и чистя! — извиква, но се съмнявам, че някой би ни чул заради музиката. — Плащам си за всичко, арогантен гъз такъв!

— Добре, добре — изръмжавам и примигвам бавно и тежко. — Права си, окей? Но Джордан, мъжете ще си въобразят разни неща. Ще решат, че могат да докосват онова, което принадлежи на сина ми. Излагаш го.

— Синът ти? — подиграва ми се през смях. — Е, всъщност току-що го изпусна. Той ме видя и изобщо не му пука, Пайк. Каза, че изглеждам добре, после тръгна нанякъде заедно с приятелите си. Не му пука!

— Е, на мен ми пука!

Думите излизат от устата ми, преди да успея да ги спра, и аз замръзвам, страхувам се дори да дишам.

О, мамка му. Какво казах току-що?

Устата ѝ се отваря леко, но тя я затваря, вероятно шокирана от изблика ми. Очите ѝ са фиксирани върху мен, без да мигат, а на красивото ѝ лице се четат объркване и изненада.

Но вместо да съжалявам, отново се разгневявам. Как така няма да му пука, по дяволите?

И защо на мен ми пука?

Проклятие.

Тя вече е голяма, нали? И ако на гаджето ѝ не му пука, тогава кой съм аз или който и да било друг, та да се бърка в решенията ѝ. Не е моя работа.

Не, няма нищо лошо в онова, което прави сестра ѝ, за да се издържа, или пък в облеклото на Джордан тази вечер. Тя изглежда страхотно.

Просто не искам… тялото ѝ да е открито за всички.

— Ти си специална, Джордан. — Пристъпвам към нея. — Знаеш го, нали?

Очите ѝ светват, погледът ѝ се свежда и тя извръща очи.

Божичко, знае ли колко е невероятна?

Попивам с очи блестящата ѝ гладка кожа и извивката на кръста ѝ пред мен, идеална за хващане. Само един мъж трябва да я вижда така и това е мъжът, който ще я оцени.

— Не прави неща, които не са ти свойствени, за пари — казвам ѝ. — Ти си идеална точно каквато си. Не се променяй.

Не искам да се променяш.

— Това е просто корсет, Пайк.

— Аха, а после ще е просто конкурс „Мис Мокра фланелка“ и работа в „Куката“, нали? — отвръщам.

Тя завърта очи и се обръща, взема каса „Бъд Лайт“ и ми я тиква в ръцете. Хващам я точно навреме. След това тя се пресяга за каса „Будвайзер“ и излиза от стаята, приключила разговора ни.

Но аз я следвам, качил касата на рамо.

— Няма да работиш в „Куката“ — казвам ѝ.

— А ти не си ми баща.

Изкушавам се да я погледна мръсно изотзад, но би било незряло. Защо да развалям впечатлението за уравновесен, отговорен възрастен, което създадох за себе си, откакто дойде в къщата ми?

Тя оставя касата си на бара и се обръща, за да вземе моята.

Отварям уста, за да кажа нещо — каквото и да е, — за да изгладя каквото съм прецакал пак, и да се опитам още веднъж да я накарам да си облече някакви проклети дрехи.

Но тя ме прекъсва, преди да съм казал каквото и да било.

— Трябва ми още една каса „Бъд Лайт“ — нарежда ми през рамо.

Поклащам глава. Проклета да е самоувереността ѝ.

Обръщам се и се насочвам пак към склада за алкохол, за да взема още една каса бира. След като я оставям на бара, се отправям към сепарето, където момчетата все още заседават, и вземам същата бутилка „Буш Лайт“, към която бях посегнал по-рано.

— Оставаш ли? — пита Дъч.

Свивам рамене и гледам навсякъде другаде, освен към бара.

— За малко, предполагам.

Удрям бирата за по-малко от минута — не ми е любимата, но вече се чувствам твърде неудобно да се върна на бара и да си поръчам „Корона“. Трябваше да си взема, докато бях там.

Забелязвам една от сервитьорките и съм напът да ѝ махна, но виждам, че вече се приближава насам с поднос шотове. Сладка е в миниполата си и черния елек, но не изглежда много по-голяма от Джордан.

Усмихва ни се.

— Здравейте, момчета. — След това започва да разтоварва подноса, като оставя шотовете пред нас. Отдолу са розови или оранжеви, а отгоре има някаква жълта течност.

— Какво е това? — пита Джейсън Брайънт, едно от момчетата ми.

— Нарича се „Обърната ананасова торта“ — отвръща сервитьорката. — Заведението черпи. Джордан каза, че на Пайк му е любима.

Около масата избухва смях заради „женските“ шотове, които сега всички си мислят, че пия, и аз поглеждам към Джордан на бара.

Тя ми се усмихва с голяма горда усмивка.

И вече не се сърдим един на друг.

Вземам шота и го удрям на екс, а алкохолът има вкус на бонбонче. Приятно е, но не съм сигурен какъв е смисълът. Не може да има достатъчно спирт вътре, та да усетя каквото и да било.

Но пък сигурно дълго време ще ме бъзикат, ако някога отново реша да пия с тях.

След още час и още една бира тълпата се е поразредила, а на мен ми е писнало от осемдесетарска музика. Джордан е добре и изобщо не съм сигурен защо си мислех, че се нуждае от защита.

Трябва да си ходя.

Но точно тогава пред мен се появява бутилка „Корона“, поглеждам нагоре и виждам Джордан, надвесена над главата ми.

— Привет — казва, а изражението ѝ е мило и нежно.

Сигурен съм, че ще си седи такова през цялото време, ако спра да я тормозя.

— Добре ли си, захарче? — пита я Дъч.

Тя поглежда към него се и усмихва, после връща погледа си обратно върху мен.

— Всъщност смятах да ти се обадя — казва ми, снишавайки глас. — Не знам дали мислиш да стоиш до късно, но се чудех дали не можеш да ме закараш вкъщи тази вечер. Приключвам в два. Късно ли ти е?

Очите ѝ ме гледат извинително, като че ли се опасява, че ме безпокои, но все пак ѝ казах да ми казва, ако има нужда от превоз. Ще се радвам да я закарам.

— Няма проблем. Ще бъда тук.

Но Дъч ме побутва по лакътя.

— Трябва да сме на обекта в пет сутринта, нали знаеш.

— Всичко е наред — отвръщам рязко и му хвърлям кратък поглед.

Разбира се, бих поспал повече от два часа, но изглежда, нямам избор.

Джордан отстъпва назад.

— Сигурен ли си? — пита отново. — Мога да помоля Шел. — Не ѝ е на път, но не искам да се лишаваш от сън.

— Ще се оправя — уверявам я. — Ще бъда тук.

— Е, защо просто не ѝ оставиш ключовете си? — обажда се Дъч. — Аз ще те закарам, а пък тя ще вземе пикапа ти. И без това скоро ще си тръгвам.

Кучи… Какъв му е скапаният проблем?

Но Джордан бърза да се извини:

— Не, не, няма проблем. Мога…

— Мамка му, казах, че ще се оправя — извиквам им, за да замълчат. След това поглеждам кръвнишки към Дъч. — Що не млъкнеш?

Той се обръща настрани, свил устни, защото иска да се усмихне многозначително.

Всички замълчават за миг, аз поклащам глава и изваждам ключовете от джоба си. Няма никаква логична причина да я чакам, след като Дъч предлага да ме закара сега.

Подавам ѝ ключовете.

— Ето. Нещата се наредиха.

— А ти…

— Да, сигурен съм — казвам ѝ. — Всичко е наред.

Тя пуска ключовете в джоба си.

— Благодаря.

— Паркирал съм точно зад ъгъла.

Тя кимва и се запътва към бара, като поглежда отново към мен. Проверявам телефона си, виждам, че е почти полунощ, и щом Дъч ще ме кара, най-добре е вече да тръгваме.

Отпивам дълга глътка от „Корона“-та, изпивам около половината. Забелязах, че е запомнила каква бира харесвам. Вадя пари от джоба си и пускам няколко банкноти на масата за питието си, после казвам на Дъч:

— Да вървим.

Той се изправя от сепарето с рошава къса коса и се прозява. Насочваме се към вратата и аз подхвърлям няколко банкноти на Джордан, когато подминаваме бара.

Тя ме поглежда многозначително.

— Не говорихме ли току-що за това?

— Аз съм просто клиент.

Погледът ѝ показва, че не приема обяснението ми защо ѝ оставям бакшиш, но хуморът в очите ѝ подсказва, че ще ми се размине. Този път.

Излизаме и пресичаме улицата, за да се качим в тахото на Дъч.

— Нали не искаше да я чакаш до два? — пита ме, докато си закопчаваме коланите.

Всъщност…

— Не — отвръщам, решил, че нямам сили да обяснявам. — Благодаря, че предложи да ме закараш.

Той потегля, а аз се отпускам леко и премествам седалката назад, за да имам повече място за краката. Обикновено жена му седи на това място. Отпускам глава назад върху ръката си и затварям очи.

Усещам как колата прави обратен завой, после ускорява надолу по улицата и се насочва към къщи. В продължение на няколко минути е тихо, докато Дъч търси сателитна станция, а уличните лампи светят през затворените ми клепачи. До вкъщи не е далеч, но все пак исках аз да я закарам. Кой знае дали откаченият ѝ бивш няма да се появи в следващия един час? Дали ще има кой да я изпрати до колата?

Но не се притеснявам само за безопасността ѝ. Изпитвам желание да се уверя, че е добре и че за нея се грижат, и въпреки че се опитвам да го представя като „бащинска“ загриженост, не е такава.

И никога няма да бъде.

Харесва ми чувството, което изпитвам, когато я виждам, говоря си с нея и мисля за нея. Дори когато се караме. И трябва да си го призная — привлича ме.

Мразя го, но вече не мога да го пренебрегвам и да се правя, че го няма. Трябва да се справя с това.

Но не е нужно да го превръщам в голям проблем. През живота си постоянно биваме привличани от други хора. Случва се, не можем да го избегнем. Не значи, че ще направя нещо. Просто се чувствам виновен, че ми се случи с нея.

А фактът, че живее в къщата ми, прави нещата още по-сложни.

Коул наистина има скапани родители. Какъв скапаняк съм само.

Не мога да променя чувствата си, но мога да не предприемам нищо.

Обаче тя изобщо не ме улеснява с начина, по който се държи с мен. Знае как да натисне бутончетата ми. Като че ли е родена за това.

— Изглежда добро момиче — нарушава тишината Дъч.

Отварям очи, а клепачите ми натежават заради дългия ден.

— Аха. — Въздишам. — Тиха е. Подредена. Едва забелязвам присъствието ѝ в къщата.

— Страхотно. — Виждам как ме поглежда час по час. — Разбирате ли се?

— Да, защо?

Усещам, че свива рамене.

— Изглежда нервна, когато е край теб.

Засмивам се. Би могъл да каже същото за мен, ако ме наблюдаваше достатъчно отблизо.

— Е, аз мога да съм заплашителен — шегувам се.

— Аха, Джордан изглеждаше, все едно иска да яхне твърдия ти заплашителен член още в бара.

Очите ми се отварят напълно и го поглеждам кръвнишки.

— Бъзикаш ли се? Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— О, моля те — отвръща. — Казваш ми, че не си забелязал как си въртеше ръцете и си хапеше устната само като те гледаше, когато ти донесе любимата бира?

Така ли?

— Приличаше на кученце с изплезен език, висящ от устата — добавя.

Наистина ли?

Прояснявам главата си и поглеждам към прозореца, а по лицето ми се изписва объркване.

Както и да е.

— Не говори така за нея — казвам му. — Тя излиза със сина ми, човече. Хайде, стига.

Да яхне… Поклащам глава. Невероятно.

— Значи е забранена за теб?

— Да!

— Тогава защо я гледаше, сякаш дрехите ѝ ти харесваха толкова много, че искаше да ги видиш на пода на спалнята си тази вечер?

— Не съм я гледал така — процеждам през зъби.

Но той само се засмива тихо.

Задник.

— Ей, не чукам…

— Млъкни — казвам му.

Проклятие. Не е честно. Достатъчно лошо е, че я гледам, все едно е истинска жена, а не гаджето на сина ми, но да пукна, ако някой друг разбере за това.

— Казвам само, че е точно твой тип — отбелязва, изравнявайки гласа си. — Забеляза ли? Винаги си падаше по такива момичета в гимназията. Преди Катастрофата Линдзи, имам предвид.

— Просто млъкни.

Но той не млъква.

— Не казвам, че трябва да правиш каквото и да било. Именно затова се намесих и не ти позволих да я закараш вкъщи.

Тонът му става сериозен.

— Шегата настрана, Пайк — продължава, — тя е точно твоят тип. Не бива да оставаш насаме с нея.

Да.

Знам.

Само се надявам никой друг да не е забелязал.

— Благодаря за намесата — казвам му, — но дори и да ме привличаше, все пак мога да се контролирам.

— Не се виждаш от моята перспектива. — Той поглежда сериозно през предното стъкло. — Гледате се един друг, като че ли…

— Като че ли какво?

Той преглъща, а челото му е присвито в необичайна тревога.

— Като че ли двамата си имате собствен език.