Рожденичката

Глава 5 Пайк

В никакъв случай не бих я оставил да плати половината пица, за бога. Нали аз я поканих? А те се преместиха при мен, за да спестят пари, не е ли така? Подминавам я, като игнорирам парите в ръката ѝ, и занасям пицата на централния плот.

Тя въздиша и изръмжава тихо. Засмивам се.

— Виж, аз плащам пицата, окей? Само се увери, че няма от увехналата ти маруля върху моята половина.

— Ха-ха. — Тя отива до хладилника и изважда две безалкохолни.

Аз съм обикновено момче, което си пада по пица с пеперони и може да понесе пица с такос, но не и онази топла накълцана маруля, която слагат върху нея. Джордан може да я запази за себе си.

Разделяме си парчетата в две чинии, но преди да отидем във всекидневната, тя прехвърля купчина зеленилка в моята чиния с помощта на чифт щипки за салата.

— Ъъъ, благодаря.

— Ако си изядеш първо зеленчуците — отбелязва тя, — ще имаш по-малко място за пица. Малък трик, който научих от „Пинтерест“.

Пинтер какво?

— Така ще изядеш по-малко пица — продължава тя — и по-малко калории, така че после стомахът ти ще се чувства по-добре.

Аха, да. Като че ли ми пука за по-малкото калории.

Хубаво. Майната му. Все едно. Отивам до хладилника и вземам соса „Ранч“ от вратичката.

— Не — изтърсва тя и ме спира. — Вече има сос върху нея. Малинов винегрет.

Изправям се и я поглеждам.

Тя само се усмихва и се обръща.

Изваждам две вилици, подавам ѝ едната и занасям чинията и напитката си във всекидневната, а Джордан ме следва.

След като сядам, вземам вилицата и въздишам, преди да се заема със салатата. Спомням си какво казваше майка ми за зеленчуците, докато растях. По-вкусни са, ако ги ядеш на гладно. Значи ще приключа с тях, като ги изям най-напред, както предложи Джордан.

Натъпквам малко в устата си, а горчивият вкус на листата е притъпен съвсем малко от сладкия сос.

— Хубава е, нали? — казва тя.

— Не. — Поклащам глава. — Направо ме убиваш.

Тя се разсмива.

— Е, благодаря, че ѝ даде шанс. Можеш да спреш, ако искаш.

Но аз все пак продължавам. Не е като да нямам нужда от зеленчуци, нали?

И не е като да ги мразя. Обичам варена царевица и… картофи и такива неща. Технически погледнато, са зеленчуци, нали?

— Е, какво гледаш? — пита ме.

Поглеждам към телевизора и осъзнавам, че звукът е твърде намален. Пресягам се към дистанционното и го увеличавам.

— Боен клуб — казвам ѝ.

— Ооо. Родена съм в годината, в която са го правили.

Повдигам вежда, но си държа устата затворена.

Само че извършвам наум изчислението и си спомням, че съм го гледал през последната си година в училище. Така че да, сигурно е права.

Мамка му, остарявам. Като се замисля за всичко в живота ми, случило се, когато тя още не е била родена или е била твърде малка, за да си го спомня. Хвърлям поглед към нея, забелязвам младата ѝ кожа и пълните с надежда очи.

Допреди година е била гимназистка.

Ядем мълчаливо в продължение на следващите два часа, погълнати от един от любимите ми филми. Не знам дали вече не го е гледала, но скоро чинията ѝ стои наполовина празна и забравена на масичката за кафе, а тя е седнала в другия край на дивана, прегърнала краката си, и гледа съсредоточено.

— Карат пушенето да изглежда толкова апетитно — казва накрая, загледана в Марла Сингър на екрана.

— Апетитно?

Тя прочиства гърло и изправя гръб.

— Е, също като Брус Уилис — обяснява. — Мога да го гледам как пуши, по цели дни. Като че ли яде. Яде хубава, сочна…

— Пържола — довършвам вместо нея с разбиране.

— Точно. — Тя ми се усмихва кратко. — Определено го владеят. Като че ли е част от гардероба им.

— Е. — Въздишам, вземам чиниите и се изправям. — Недей да пропушваш.

— Ти пушиш.

Спирам и поглеждам надолу към нея. Пушил съм само веднъж, откакто се нанесоха тук, освен това никога не го правя в къщата. Мисля, че дори Коул не знае, че пуша.

Тя пояснява, вероятно забелязала объркването, изписано на лицето ми:

— Видях остатъка от пурата в пепелника отвън.

Ааа. Продължавам напред към кухнята и пренасям съдовете покрай масичката за кафе.

— В редки случаи, да. Харесва ми миризмата.

— Защо? — Тя става от дивана, взема празните кенчета от безалкохолно и салфетките и ме следва.

— Просто така. — Изчиствам чиниите и ги слагам в миялната. — Дядо ми пушеше, така че…

Изглеждаше ми толкова естествено да започна да споделям, но изведнъж започвам да се чувствам глупаво.

— Така че…? — настоява тя.

Но аз само поклащам глава, затварям вратичката на миялната и пускам машината.

— Просто ми харесва миризмата, това е всичко — завършвам кратко.

Не съм сигурен защо ми е трудно да си говоря с нея. Тук няма никаква мистерия. Дядо ми беше страхотен и имах прекрасно детство, но колкото повече пораствах, толкова повече се отдалечавах от онова чувство, когато бях на осем. Усещането, че се намирам на място, което обичам, и чувството, което изпитвах тогава.

Щастие.

Понякога пуша пури, за да се почувствам както тогава.

Само че не ми е удобно да го споделям с всички.

Но е забавно колко се бях приближил до това да ѝ го кажа само преди минута.

Усещам очите ѝ върху себе си и по кожата ми запълзява неудобство.

— Искаш ли бира? — питам, отварям хладилника и изваждам две.

Бих направил всичко, за да сменя темата.

— Ъм… да.

Махам капачките, подавам ѝ едната „Корона“ и най-накрая срещам очите ѝ. Твърде младите ѝ, твърде сини и твърде деветнайсетгодишни очи. Мамка му. Пак забравих, че е непълнолетна.

Както и да е. Отпивам и излизам от кухнята. Джордан работи в бар, нали? Сигурен съм, че и преди клиентите са я черпили шотове.

Сядам обратно на дивана, отпускам ръка през задната облегалка и отпивам отново. Има още няколко минути от филма, така че тя сяда в другия край, за да си го догледа, но аз вече не мога да се съсредоточа.

А мисля, че и тя вече не го следи.

Нещо се промени. Разговорът вървеше леко и после запецна. По моя вина. Студен съм. Някъде след Линдзи и целия хаос спрях да се откривам. Твърде силно свикнах със самотата.

Мръщя се. Не искам Джордан да ме отбягва, защото не мога да довърша един шибан разговор. Тя е гадже на Коул и не ми се иска да има повече стени между двама ни. Така че тя може да ни помогне.

— Смяташ ли да останеш в града, след като завършиш колежа? — питам.

Тя поглежда към мен и свива леко рамене.

— Не съм сигурна. Имам още няколко години — казва. — Нямам нищо против да живея тук, ако мога да си позволявам ваканции от време на време. — Засмива се. — Просто не ми се иска да работя завинаги някаква безперспективна работа, нали разбираш? Ако мога да си намеря работа в района, сигурно ще е добре да остана за малко заради сестра ми и племенника ми.

Наоколо има много строежи, както и в съседните градове и предградия. Ето защо беше толкова лесно да остана тук толкова години. Ако смята да работи в ландшафтния дизайн, сигурно ще намери добри перспективи в района.

— Пътувала ли си някога? — питам и я поглеждам.

Но после млъквам, внезапно забравил какво съм казал. Очите ми са привлечени от задника ѝ, докато се навежда през страничната облегалка, за да остави бирата си на земята. Късите ѝ панталонки са обхванали всяка нейна извивка, коленете ѝ са леко разтворени и за миг погледът ми се спира върху падината между бедрата ѝ.

В слабините ми нахлува топлина и членът ми започва да пулсира.

Мамка му. Извръщам поглед.

Боря се да си поема въздух, а по врата ми избива пот. Какво, по дяволите?

Може да не изглежда малка, но е. Тя е хлапе. Какво правя, мамка му?

Тя отново сяда, а аз надигам бутилката и отпивам нова глътка, за да успокоя нервите си.

— Всъщност не — отговаря.

За какво я бях питал? А, да. За пътуване.

— Когато бях на петнайсет, ходих със сестра ми в Ню Орлиънс, а когато бях на дванайсет, спечелих стипендия за летен лагер във Вирджиния — казва ми. — И това е всичко.

— В Ню Орлиънс на петнайсет? — шегувам се. Сигурно е било интересно.

На лицето ѝ се появява замислена усмивка, но бързо изчезва.

— Там живее майка ми — обяснява.

А, да, вярно. Баща ѝ е Чип Харли. Не обръщам много внимание на клюките, но знам, че се е женил два пъти.

Джордан прочиства гърло и изправя гръб.

— Напусна ни, когато бях на четири.

На четири? Какъв човек би я зарязал така?

Тя седи тихо и изглежда, като че ли мисли, и ме завладява желание да я прегърна.

Веднага.

— Когато сестра ми завърши гимназия, я издирихме — обяснява ми — и същото лято отидохме да я видим.

— Как мина?

Тя свива леко рамене.

— Добре, предполагам. Оказа се, че работи като сервитьорка, има малък апартамент и си живее живота. Радваше се да ни види. Сега, когато сме пораснали и вече нямаме нужда от много грижи, предполагам — добавя.

Най-накрая поглежда към мен с тъжна усмивка.

— Попитахте ли я защо ви е напуснала? — продължавам.

Но тя само поклаща глава.

— Не, по едно време исках да знам, но когато я видях, вече не ме интересуваше. — Замълчава и после добавя: — Не я харесах.

Гледам я, без да говоря. Дали Коул си мисли същото за мен?

— А ти женил ли си се? — Тонът ѝ е непринуден и аз разбирам, че се опитва да смени темата.

Изправям гръб, поемам си дълбоко въздух и завъртам очи.

— С майката на Коул не изкарахме дълго, след като той се роди — казвам ѝ. — Как да ти кажа… Животът ме завъртя, опитвах се да изградя кариера и да си осигуря бъдеще. Свикнах да съм сам.

Прокарвам пръсти по скалпа си, най-накрая облягам глава на ръката си и поглеждам към Джордан. Но тя изглежда скептична и ме изучава предпазливо. Като че ли не вярва, че това е причината все още да не съм женен.

— Имах възможности да се задомя — уверявам я, — но предполагам, че още в училище не исках да бъда част от тълпата и да правя онова, което се очаква от мен, нали разбираш? Да завърша, да си намеря работа, да се оженя, да ми се родят деца… и да умра.

Изпускам дъха си със смях, но изненадващо, думите вече идват по-лесно.

— Дядо ми, онзи, който пушеше пури — пояснявам, — почина, когато бях на девет, но все още помня празненството вкъщи, което родителите ми организираха, когато баща ми завърши колеж. Той беше на трийсет и няколко, първият в семейството с такова образование, така че това беше голяма работа.

Тя се обляга назад, хванала бутилката с две ръце, и ме слуша.

— Мисля, че тогава бях на шест — казвам ѝ. — Баба ми и дядо ми бяха там, всички говореха и се смееха, но най-добре си спомням как дядо ми, над шейсетгодишен, почти два метра висок и тежащ поне сто и десет килограма, тресеше основите на къщата, понеже танцуваше на Скачай на „Пойнтер Систърс“.

Тя се усмихва. Да, явно си го представя ясно.

— Баба ми го гледаше от масата и се смееше заедно с всички останали, а на лицето ѝ беше изписана такава радост. — Преглъщам, спомнил си широката ѝ усмивка. — Всички бяха толкова щастливи и дори на тяхната възраст те продължаваха да се развиват, да се забавляват и да правят глупости… — провлачвам. — Не знам. Предполагам, че ми хареса.

— Искаш същото — казва тихо Джордан.

Мисля си за баба ми и дядо ми, които постоянно се усмихваха един на друг, и за всички жени, с които съм бил, и че никога не съм изпитвал същото. Дори с Линдзи. Вероятно не съм бил способен на това.

— Просто не изглеждаше насилено, нали разбираш? — Продължавам и се обръщам към нея. — Сложиха летвата твърде високо. Трудно е да намериш онзи, който говори същия език като теб.

Тя свежда поглед, дълбоко замислена.

Продължавам да говоря, но сменям темата:

— Ами ти? — питам предпазливо. — Имаш ли представа какъв би искала да бъде животът ти някой ден? Бракът ти, сватбата ти, идеалният ден, идеалната рокля…?

Тя само въздиша и отпива от бутилката.

— Изобщо не ми пука за сватбата — казва и се взира в телевизора. — Просто искам живота.

Живота.

Тази дума ме засяга дълбоко, без да знам защо.

Може би защото още искам същото нещо.

След седмица в къщата вече се е установила рутина благодарение на нашата кино вечер с пица.

Когато сляза долу сутринта, Джордан обикновено вече е станала и забелязвам, че масите и плотовете блестят по-ярко, отколкото предишната вечер. Подовете изглеждат чисти, хладилникът магически се е освободил от развалената храна и тридневните остатъци, а кухненските уреди светят.

Всичко мирише приятно и понякога това се дължи на кексчетата или палачинките, които е приготвила, а друг път на ароматните свещи, които вече нямам нищо против да пали в къщата. Тя използва френска преса за кафе и аз престанах да пускам кафемашината заради нея.

Когато Коул зареже нещо във всекидневната вечерта, като например обувки или кенчета от безалкохолни, на следващия ден то внезапно изчезва и не мога да си спомня последния път, когато трябваше да изваждам съдовете от миялната.

Не вярвам дори за секунда, че това се дължи на моето хлапе. Коул е станал страшно мързелив, изобщо не бях осъзнал как се е променил.

Колкото повече растеше, толкова по-малко време искаше да прекарва с мен и вече виждам признаци за това как се държеше майка му с мен в това как се държи той с Джордан. Постоянно я пренебрегва и се хващам, че скърцам със зъби, за да си държа устата затворена и да запазя мнението си за себе си.

Обичам сина си, но не мога да разбера с какво я е заслужил.

Изобщо не се прибира, освен за да спи, а когато е вкъщи, Джордан работи до два през нощта. Когато им предложих да се преместят тук, се притеснявах, че някой ден ще ги заваря да правят секс на дивана или нещо подобно, но слава богу, разписанията им не се съвместяват добре, така че рядко са тук по едно и също време. А когато са, аз съм на работа и не ми се налага да чувам или виждам каквото и да било.

Все пак тя доста често остава сама. Той не се задържа вкъщи дори в почивните ѝ вечери и аз се чудя защо, по дяволите, тя се примирява с това. Изглежда ми способна и непоклатима. Момиче, което знае как да се държи. Какво ги е събрало заедно? Всъщност не ми изглежда тя да има други близки, освен Коул и сестра си. Доколкото знам, никакви други приятели или членове на семейството не са се отбивали да я видят, откакто е тук.

Но така или иначе се радвам на компанията ѝ, въпреки че ми се иска Коул да си стоеше повече вкъщи. Усмихвам се веднага, щом вляза през входната врата следобед и чуя осемдесетарската ѝ музика да се носи из къщата и някак си лятото се усеща още по-силно вътре. Хубаво е да не се прибирам в празна къща за разнообразие и дори се хващам, че си тръгвам от работа навреме всеки ден, защото вече се радвам да съм у дома.

Двамата си говорихме още през последните няколко дни, задавахме си въпроси как върви работата или нейният курс, и тя, изглежда, притежава обезпокоителното умение да ме накара да се разприказвам. Обича да командва и се справя добре, когато ме дразни или се шегува с мен, за да ме предразположи.

Мога да живея без лазанята ѝ с патладжан, това е сигурно, но ако не беше дошла, Коул щеше да ме избягва още повече, а аз нямаше да си държа езика зад зъбите така добре, докато съм с него. Радвам се, че тя е тук.

Мятам торбата с прането на рамо и слизам по стълбите, завивам около парапета и влизам в пералното помещение.

След като си изваждам дрехите от сушилнята, премествам нещата от пералнята, слагам ново пране и пускам двете машини едновременно. Забелязвам върху предницата на тениската си праха, останал от работата в гаража тази сутрин, събличам я и я хвърлям в течащата вода, преди да затворя капака.

Слагам торбата върху чистите дрехи, вземам кошницата и тръгвам обратно нагоре. Изсипвам дрехите върху леглото в моята стая и ровя в купчината, за да намеря чиста тениска.

Но бързо спирам, когато пръстите ми докосват малка дреха от червен плат, която не разпознавам. Лежи сгушена в чифт мои джинси и няма нужда да се замислям, за да разбера какво е.

Изправям се и гръбнакът ми се сковава.

Мамка му.

Закачам ластика на пръста си и поглеждам към прозрачните червени прашки, които висят от него.

— Какво, по дяволите? — казвам тихо и поглеждам надолу към прането, за да се уверя още веднъж, че съм взел моите дрехи. — Как са се озовали при нещата ми?

— Джорд…! — извиквам я, но млъквам, осъзнал колко неловко би изглеждало това, че бельото ѝ е при мен. Ще изглеждам като някакъв перверзник, хванат с нейните гащи. Божичко.

Хвърлям ги, като че ли са ме опарили.

Те падат на леглото, а аз потърквам тила си и усещам леката пот по кожата си. Умът ми блуждае.

Мина доста време, откакто на леглото ми за последно имаше женско бельо. Или в него.

И определено не бяха прашки. Образът на невинното малко гадже на сина ми, обуто в тях, минава през ума ми и аз оцъклям очи, отстъпвайки леко.

— Мамка му. Ще горя в ада.

Събирам отново прането и скривам прашките в дрехите си, за да мога да занеса кошницата обратно долу. Просто ще ги хвърля върху сушилнята или нещо такова и ще я оставя да си ги намери сама.

Само че, когато вземам кошницата, чувам лекото ръмжене на косачката навън и оставям дрехите обратно на леглото, за да отида да погледна през прозореца.

Джордан е в задния двор, марширува напред-назад по тревата и бута зелената ми косачка „Крафтсман“. Какво си…

Стискам челюст, обзет от раздразнение. Казах на Коул да окоси проклетата трева. Дворната работа е негова отговорност.

Виждам как Джордан клати глава и чак тогава забелязвам пронизителното пищене на китари и ударите на барабан. Сигурно си е пуснала музика.

Усмихвам се. Коя ли ужасна осемдесетарска група от дългокоси мъжаги слуша днес?

Сивата ѝ тениска е потъмняла от пот в средата на гърба и дори оттук виждам косата ѝ, част от която се е изплъзнала от опашката и е залепнала за врата ѝ. Късите ѝ бели панталонки показват мускулите на бедрата и прасците ѝ, които се свиват и отпускат, докато бута косачката. Кожата ѝ блести от пот и аз се съсредоточавам върху долната част на гърба ѝ, забелязал как влажната ѝ кожа искри на слънцето.

Ниско в корема ми се събира топлина и усмивката ми изчезва, докато я наблюдавам.

Замръзнал съм. Не искам да отвръщам поглед.

Но най-накрая примигвам, отмествам очи и преглъщам въпреки сухотата в устата си.

Нямаше ли проект или нещо подобно, върху което да работи за летния си курс? Спомена го преди няколко дни. Коул може да окоси проклетата морава.

Навеждам се, вдигам прозореца и си подавам главата навън, отварям уста, за да я извикам, но изведнъж тя пуска дръжките, започва да клати глава напред-назад и да се преструва, че свири на китара.

Спирам и се заглеждам, сбърчил чело, но и едва не се разсмивам.

— Полей ме със захар! — крещи блутут колонката. — Ооо, в името на любовта!

Тя се преструва, че пее, навежда се назад, след което започва да извършва други движения и да танцува, погълната от песента.

Хваща отново дръжката и я използва за опора, докато клати глава наляво-надясно, размахва коса и люлее бедра. Ластичката от опашката ѝ пада и къдриците ѝ се разпиляват, извиват се по лицето ѝ и я карат да изглежда изключително красива. Дробовете ми горят за въздух, а от движенията ѝ ме разкъсва желание. Господи, ако беше моя, как да не я докосвам непрекъснато?

Веднага спирам мисълта си и понечвам да прибера глава обратно вътре, но забелязвам съседът Кайл Крамер да стои на балкона на спалнята си.

Зяпа надолу към Джордан и я гледа как танцува.

Пръстите ми се вкопчват в рамката на прозореца.

Задник. Децата му вероятно са вкъщи, а той точи лиги като някакъв шибан перверзник.

Опитвам се да не мисля как правя абсолютно същото, но усещам нуждата да взема проклетата пушка или нещо подобно. Това момиче не ти е детегледачка, гъз такъв.

Косачката внезапно спира и аз се обръщам към Джордан точно навреме, за да видя как отива до ръба на басейна, дишайки тежко и мокра от пот. Маха косата от лицето си и вдишва дълбоко, след което пристъпва напред и пада в дълбокия край на басейна, потъвайки под повърхността, както си е с дрехите.

Спирам да дишам.

Горещо е. Температурата днес е над трийсет градуса и тя има нужда да се охлади. Но после премествам поглед обратно върху Кайл, който повдига брадичка, за да я вижда по-добре. После Джордан изплува на повърхността, носи се по гръб, а тениската е прилепнала по тялото ѝ като втора кожа. Малки твърди издатини стърчат от нея към небето и аз виждам как на шибаните му устни се появява усмивка.

— Мамка му — изсъсквам тихо. Прибирам глава обратно в спалнята и затръшвам прозореца.

Излизам от стаята, втурвам се по коридора и изтичвам надолу по стълбите. Подминавам кухнята, насочвам се към пералното помещение и излизам през задната врата. Джордан отново плува към края на басейна и излиза от него.

Стрелвам очи нагоре и виждам, че Кайл я зяпа, докато излиза от басейна, а дрехите са залепени за тялото ѝ и от всеки сантиметър гола кожа тече вода.

Очите му се стрелват към мен и аз му показвам среден пръст. Той само се разсмива и поклаща глава, после се прибира обратно в шибаната си къща.

Джордан хваща косата си, издърпва я през рамото си и я изстисква. Погледът ми пада върху краката ѝ. По загорените ѝ бедра капе вода, а шортите са залепнали за задника ѝ.

Вкаменявам се и слагам на лицето си строго изражение.

— Джордан — извиквам.

Тя се обръща, забелязва ме и се поколебава само за миг, преди да се отправи към мен. Вероятно осъзнава, че не е много представителна точно сега, защото скръства ръце на гърдите си.

— Мисля, че казах на Коул да окоси ливадата. — Опитвам се да прикрия ръмженето, напиращо отвътре.

Тя кимва и взема водата си с лед от градинската масичка.

— Е, все пак някой трябва да я окоси, нали? — След което ме поглежда и пита: — Зле ли се справям?

— Разбира се, че н-не — отговарям бързо, раздразнен съм колко лесно може да ме накара да се почувствам като неблагодарен задник. — Изглежда добре, но ти вече вършиш достатъчно работа. Даже повече от достатъчно. Той се занимава с двора. Може да намери време за тази проклета задача.

— Няма проблем. — Тя пренебрегва възражението ми, оставя водата си и се обръща обратно към косачката. — Така или иначе имам нужда от слънце и упражнения.

— Аз ще я довърша. — Спирам я и тръгвам към косачката.

Но тя ме хваща за ръката.

— Аз ще го направя — настоява, а в очите ѝ се чете нарастващ гняв. — Наистина. Ние не сме готованци. Мога да се справя с малко задължения.

— Не и облечена по този начин.

Веждите ѝ се сключват.

— Моля?

Навеждам се леко напред и снишавам глас:

— Съседът ми се беше залепил за балкона си и наблюдаваше всяко твое действие — казвам. — Бог знае какво си мисли.

— Не е мой проблем — отбелязва тя. — Стана ми горещо. Скочих в басейна. Дрехите са още на гърба ми.

— Залепнали като втора кожа — завършвам вместо нея, а зъбите ми се оголват. — Не можеш да се държиш така тук. Този квартал е пълен със семейства. Не е стриптийз клуба на сестра ти.

— Аз съм в задния двор! — изръмжава тя с напрегнато лице. — На кого му пука как съм облечена?

— На жените им!

Тя извива вежда, а гърдите ѝ се повдигат гневно.

Поглеждам надолу към нея и успокоявам гласа си:

— Жените в този квартал не обичат въртиопашки, които дразнят съпрузите им, разбираш ли? — казвам на чист английски, за да си го набие в главата.

Но тя само се засмива горчиво, като че ли не може да повярва, че говоря сериозно.

— Ооо, не думай. — Кимва и си поема дълбоко дъх, вирва брадичка и ме поглежда нападателно. — Е, ето проблема… Разбирам, че нещата вероятно са били по-различни, когато си бил тийнейджър ПРЕДИ ОСЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТ ГОДИНИ! — отвръща ми.

— Само двайсет, благодаря.

— Но в днешно време — продължава — хората не държат жената отговорна за поведението на мъжа. — Очите ѝ ме пронизват, а усмивката ѝ показва малко зъби. — Ако иска да гледа, не мога да го спра. А ако реши да се уедини и да си поиграе със себе си, е, аз никога няма да разбера. Не е мой проблем!

Стискам юмруци. Проклето хлапе.

Не мога да си поема въздух, но не прекъсвам зрителния контакт.

Права е.

Знам, че е права. Не прави нищо лошо. Просто…

Не ми харесва, че той зяпа.

Нея.

След няколко секунди се вземам в ръце, изправям се и се радвам, че съм с петнайсет сантиметра по-висок.

— Коул се занимава с двора. Или аз — казвам ѝ и я заобикалям по пътя към косачката. — Разбра ли?

Не чакам да ми отговори, докато се обръщам, за да стигна до машината.

Но чувам сладкото ѝ гласче зад себе си:

— Да, татенце.

Мигам дълго и тежко, а ръката ме сърби да нашляпам някого за пръв път в живота си.