Рожденичката

Глава 26 Пайк

Два месеца по-късно

Навивам тънкото бяло въже около макарата, дърпам го и виждам как се приближава към мен. Премествам се до другия дървен стълб, който съм циментирал в задния двор, и дърпам и неговото въже, за да го изпробвам.

Нямам представа защо слагам простор.

Знам само, че ми свършват идеите. Вече сковах дървена масичка за пикник с вградена поставка за бира в средата ѝ, лакирах я и добавих пейки. Освен това направих огнище и каменна пътечка, водеща от задната врата до задната порта, наторих цветните лехи, сложих фенери около басейна, добавих пергола8, хамак и малко езерце с алпинеум. Продължавам да скачам от проект на проект, за да не ми остане време да се замисля, че не използвам никой от тях. Предполагам, че ще им се наслаждавам, когато приключа.

— Задният ти двор изглежда различно — чувам да казва някой.

Поглеждам и забелязвам Кайл Крамер, застанал на балкона на спалнята си, да гледа надолу към двора ми.

Да не би да го надървям или нещо такова? Защо винаги се опитва да говори с мен?

— Имаш малко излишно време, а? — констатира. — Забелязах, че в последните няколко седмици е доста по-тихо при теб.

Хвърлям му още един поглед и му се усмихвам кратко. Може би, ако покажа, че съм го забелязал, ще ме остави на мира.

И да, наистина беше тихо. Досега.

— Аз, такова — започва и изпъшквам мълчаливо. — Видях ви двамата с Джордан една вечер.

Спирам и отново вдигам очи, поглеждам го кръвнишки. Горещина облива врата ми, когато чувам името ѝ. От месеци не съм говорил за нея с никого.

— Кухнята ми гледа към вашата — обяснява, — беше късно, а вие бяхте на мивката.

Тялото ми се сгорещява, когато си спомням. Гледката как вървеше гола из кухнята една вечер и как не ѝ позволих да се наслади на среднощната си закуска, докато аз не се насладя на моята. Беше толкова красива.

Изправям се, стиснал зъби.

— Гледа ли ни?

— Не — изтърсва, сякаш никога не би го направил. После свива рамене. — Имам предвид, че можех, ако не бяхте слезли на пода и не се бяхте скрили от поглед.

Засмива се и ако можех да летя, вече щях да съм прехвърлил оградата и да го душа.

Той, изглежда, забелязва гнева ми и се опитва да ме успокои.

— Виж, нямах намерение да гледам, разбираш ли? Можехте да се опитате да стоите далеч от прозорците, нали знаеш? — Поклаща глава. — Просто казвам, че това беше първият път, когато те видях да се усмихваш. Изглежда, тя те прави щастлив. Но всъщност не мога да си представя, че не би ощастливила който и било е мъж.

— Млъквай, по дяволите — мърморя, навеждам се и прибирам инструментите в малката кутия.

Сериозно? Защо сме били толкова небрежни? Той е последният човек, който бих искал да я гледа.

— Е, къде отиде тя? — пита. — Май нещата между вас не потръгнаха?

Игнорирам го и си събирам нещата, за да мога да се скрия вътре.

— Как успя да прецакаш всичко, пич? — Разсмива се и отпива от бирата си. — Когато докопаш такава жена, млада, сексапилна и с тяло в толкова добра форма, не я изпускаш.

Хвърлям гаечния ключ и хуквам напред, въпреки че няма къде да отида.

— Ще ти сритам задника. Млъквай, мамка му.

— Значи сега е свободна, така ли?

— Кучи син — изръмжавам.

Той само се разкикотва. Сигурно съм много забавен.

— Определено си тъжен — казва. — Жените не са толкова трудни за ощастливяване, ако положиш известно усилие.

— Способен съм на това — тросвам се. — Но не е там въпросът. Тийнейджърките принадлежат на тийнейджърите, не го забравяй следващия път, когато срещнеш някоя такава. Тя заслужава мъж на нейната възраст.

Той кимва замислено. После ме приковава с поглед.

— Синът ти е на нейната възраст, нали? Той по-добре ли се държа с нея?

Дишам тежко, но продължавам да мълча. Той ми се усмихва половинчато и самодоволно, после отстъпва и се прибира в къщата си.

Не е там въпросът, задник такъв.

Да, мога уверено да заявя, че връзките ѝ с момчета на нейната възраст също не са били успешни, но…

Но какво? Няма да мога да ѝ дам всичко, което иска? Няма да мога да раста заедно с нея? Няма да мога да започна отначало и да създам семейство на моята възраст?

Преди два месеца всички тези аргументи звучаха правдоподобно, но след като мина известно време, вече не са толкова убедителни. Като че ли личността ми и положението ми в живота не са циментирани. Все още подлежат на промяна.

Поклащам глава. Не знам.

Не, постъпих правилно. Минаха месеци, а тя не се обади. Явно е продължила напред.

Но господи, колко ми липсва. Като че ли постоянно съм гладен, но храната не ме задоволява. В мен има празнота, която не мога да запълня сам.

Вземам кутията с инструменти и се обръщам към къщата, но когато поглеждам нагоре, виждам, че Коул седи в рамката на отворената задна врата.

Спирам се. Боже. Колко ли дълго е стоял там?

Кутията се клати в ръката ми, когато срещаме погледите си, и съм напълно зашеметен да го видя тук.

— Забелязах те на завършването — казва той с ръка в джоба.

Завършването на тренировъчния му лагер беше вчера и аз му писах и преследвах вербовчика му цяло лято, за да осъществя какъвто и да било контакт. Но трябваше да го видя. Не можех да пропусна церемонията. Това е голямо постижение.

Бавно се приближавам до него, неспособен да откъсна поглед. Изглежда невероятно. По-висок и по-едър, лятото в лагера е потъмнило кожата му и е изсветлило остриганата му руса коса. Облечен е в зелената си камуфлажна униформа с шапка в ръка и се подпира на касата на вратата.

— Просто исках да те видя — казвам му. — Не бях сигурен сам ли си ме добавил в списъка, или го е направил вербовчикът ти, но ти не отговори на никое от писмата ми, затова не бях сигурен дали искаш да съм там.

След края на церемонията ми се щеше да поговоря с него, но майка му беше там заедно с последното си гадже, освен това видях и няколко негови приятели, дошли с колите си да го поздравят. Не исках да провалям нещата, затова си тръгнах. Би трябвало вече да са му върнали мобилния телефон, така че сигурно е видял всички обаждания, текстови и гласови съобщения. Реших, че ще ми се обади, когато е готов.

Той свежда глава и оглежда земята пред себе си.

— Получих всичките ти писма. Благодаря за фонокартите.

Имаш предвид онези, които не използва, за да ми се обадиш? Усмихвам му се, не го обвинявам. Шансовете ми не бяха големи, но се радвам, че е получил всичко. Поне е разбрал, че мисля за него…

— Как си? — Пристъпвам напред и оставям кутията с инструменти на земята, изваждам парцала от работилницата от задния си джоб и избърсвам ръце.

Той мълчи и си поема дълбок дъх. Най-накрая вдига сините си очи към мен.

— Имаш ли бира?

Кимвам леко и го повеждам обратно вътре към кухнята. Въздухът от климатика ме удря и изстудява потта на гърба ми, трудно ми е да дишам от нерви, но не съм толкова нервен, колкото си мислех, че ще бъда, когато настъпи този миг. Той още не ми крещи, което е добър знак.

Отварям две бири „Корона“, а късното следобедно слънце изчезва от кухненската маса и се скрива зад някакви облаци.

Коул сяда и аз правя същото, когато продължава да мълчи обаче, осъзнавам, че топката е в моето поле.

— Е, щастлив ли си? — питам го. — В армията?

Трябваше ми малко време да свикна с това, особено след като вербовчикът му ме увери, че е добре, но искам да го чуя от него.

— Аха. — Той оставя бирата си на масата с ръка, все още свита около нея. — Не знам, предполагам, че се нуждаех от това. Да се срина и да стана по-добър.

Чакам го да продължи.

— Не мога да остана да нощувам някъде — отбелязва, — нито да се появя пиян на дежурство, не мога да се обадя, че съм болен, защото този ден ме мързи… Скапано е, но имам работа и пари в банката. Кариера. Което е страхотно. — Най-накрая вдига очи към мен. — Имам бъдеще и като човек, който никога не е знаел какво е мястото му в живота, всъщност е хубаво да оставиш армията да решава вместо теб и да те напътства.

— Сигурен ли си? — Вдигам бутилката и отпивам.

Радвам се, че прави нещо с живота си, но искам и да съм сигурен, че върви по своя път.

Той продължава:

— Затова връзката ни с Джордан нямаше смисъл. Тя се познаваше, а аз се ненавиждах, когато бях с нея, защото никога не съм се познавал. — Изпуска въздишка. — Ней бях равен, не бях достатъчно добър за нея. Никога нямаше да съм толкова решителен. Някои хора просто не сме такива.

Сърцето ми прескача един удар, когато отново чувам името ѝ, но го пренебрегвам. Не съм уверен, че наистина би искал да прекара живота си в армията, обаче съм сигурен, че нямаше да намери отговорите на въпросите си в този град. Поне това му беше известно.

Показа се достатъчно решителен, за да предприеме тази стъпка.

— Но постигна това, нали? — питам го. — Изкара обучението. Гордея се с теб.

Виждам как адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу, а мускулите на челюстта му се стягат. Отпива още веднъж, все още без да ме поглежда.

— Е, къде е тя? — пита и поглежда към всекидневната зад себе си, като че ли Джордан все още е в къщата.

— Не знам. — Поклащам глава. — Тръгна си точно след теб. Не съм я виждал от два месеца.

Погледът му се заковава в моя, а веждите му се сключват загрижено.

— Говорих със сестра ѝ — уверявам го. — Тя е добре. Където и да е.

Той, изглежда, приема този отговор, защото отпива още една глътка. Но аз съм по-нервен, отколкото бях преди малко. Става ми ясно, че не се е обаждала и на Коул. Не че си мислех, че ще поддържат контакт след всичко, което се случи, но двамата бяха приятели. По едно време и спасителни въжета един за друг. Колкото повече връзки скъса тя, толкова по-малко причини ще има да се върне.

— Излизаш ли с някоя сега? — пита той.

— Мне, не и в момента. — Отпивам още една глътка. — Съсредоточил съм се върху къщата и работата.

— Аха, натъкнах се на Дъч по пътя из града и той ми каза, че изпреварвате разписанието с около две години.

Засмивам се.

— Не чак толкова…

Въпреки че се справяме доста добре. Можеш да свършиш много работа, когато не тичаш всеки ден да се прибираш при жената, която запалва тялото ти.

— Е, тя ли скъса с теб, или ти с нея? — пита Коул, връщайки разговора към Джордан.

Втренчвам се в него. Не искам да говоря по този въпрос. Искам само той да е добре. Искам да говорим за всичко друго, но не и за това.

Най-вече защото не се гордея с отговора си. Ако Джордан не си беше тръгнала, щях да я задържа толкова, колкото би искала да остане. Трябваше да се откажа от нея заради него, но не го направих. И не съм сигурен, че щях, ако беше оставила този избор на мен.

— Съжалявам — казвам вместо това. — Никога няма да разбереш колко съжалявам.

Очите му са фиксирани върху моите, а прилив на емоции, които не съм сигурен, че искам да видя, прекосява лицето му. Болка, разочарование, объркване, самота… Но също така спокойствие, твърдост и приемане.

— Когато те видях на завършването вчера, исках все още да съм ти ядосан — казва. — И се подразних, че вече не съм.

Свежда очи, а зъбчатите колелца в главата му се размърдват.

— Предполагам, че има полза от времето и разстоянието. — Усмихва ми се тъжно. — Виждаш нещата в перспектива. Имаш време да ги обмислиш.

Аха.

— Когато бях на шест — продължава, — ти загуби договор, защото дойде на бейзболния ми мач този ден. На десетия ми рожден ден премести празненството и плати всички да отидем на картинг, защото мама и едно от гаджетата ѝ започнаха да се карат вкъщи и да ме злепоставят пред приятелите ми. Когато завърших гимназия, ипотекира къщата си за втори път, за да мога да отида в колеж, а аз просто изхвърлих усилията ти в канавката.

Гърлото ми се свива. Спомня си всичко това?

— Да направиш всичко възможно, за да съм щастлив, без значение какво ще пожертваш, никога не е било трудно решение за теб. — Поглежда към мен, а гласът му е пълен с емоция. — Затова смятам, че изобщо не ти е било лесно да избереш да направиш нещо, което ще ме нарани — казва. — Знам, че ме обичаш.

Скърцам със зъби, за да запазя дишането си равномерно, и ме залива облекчение.

— Не знам доколко мога да приема всичко това, но… — Кимва. — Знам, че ме обичаш.

Оставам безмълвен. Донякъде е сърцераздирателно да гледаш сина си и да се чудиш доколко имаш заслуга за това, че е станал добър човек. Не мога да повярвам, че сега стои срещу мен, след като дори не бях сигурен дали ще ме погледне отново.

— Обичаш ли я още? — пита.

Колебая се за секунда, търся точните думи. Да, все още я обичам, но…

— По-добре ѝ е без мен — казвам му.

Той изоставя темата, без да ме притиска повече.

— Трябва да се върна утре вечер. Може ли да остана да спя тук?

— Разбира се.

Той става и отнася бирата със себе си във всекидневната.

— „Близнаците“9 играят срещу „Малчуганите“10 тази вечер — казва. — Искаш ли да ги гледаме?

Поемам си дълбоко въздух и издишам, усещам, че тялото ми се отпуска за пръв път от месеци.

— Звучи добре. Ще поръчам пица.

— С кашкавал — уточнява.

Засмивам се тихо.

— Аха, спомням си.

Изваждам телефона от джоба си и набирам номера на „Джо“, но точно тогава чувам гласа на Коул.

— Освен това, татко? — казва.

Поглеждам нагоре.

— Обичам те — заявява. — Но на никого не му е по-добре без теб.

Същата нощ се събуждам от гръмотевица, изтрещяла някъде в далечината. Не отварям очи, клепачите ми тежат от твърде многото дни, прекарани на работния обект. Обръщам се настрани и знам, че ще заспя отново, ако имам минутка спокойствие.

Вътрешността на дясната ми ръка гори от татуировката, която си направих по-рано вечерта. Двамата с Коул решихме да отидем до Рокфорд след пицата и да си направим татуировките, за които беше споменал. Той избра котва в средата на гърба, придружена от компас и моряшки възел, заобиколени от девиза „Закален от морето“ Но засега татуировката му има само очертания. Каза, че ще я оцвети, след като си я заслужи.

Предполагам, че има предвид след първите шест месеца, прекарани в открито море.

Свещичката, татуирана върху кожата ми, се усеща, все едно наистина гори, а пушекът от фитила ѝ се носи от вътрешната страна на ръката ми чак до лакътя. Откакто Коул спомена татуировките за пръв път преди два месеца, знаех, че единственото нещо, което искам да нося върху себе си до края на живота си, е нещо, символизиращо Джордан. Рожденичката и нейните желания. Тя винаги ще бъде част от мен.

Вдишвам дълбоко и въпреки че чаршафите са прани поне няколко пъти, откакто замина, все още усещам аромата на косата ѝ върху възглавниците.

И ако се съсредоточа достатъчно и държа очите си затворени, усещам как лежи до мен.

Увивам ръка около тялото ѝ, придърпвам я към себе си и заравям нос в хладната ѝ коса.

— Хъркам ли? — прошепва тя.

Усмихвам се и се опитвам да не се засмея.

— Не.

Толкова е притеснена, че е очарователно. Притискам я към себе си и се чувствам изпълнен, защото всичко, от което се нуждая, сега е в ръцете ми. Извивките и прилягат към всеки сантиметър от тялото ми и се чувствам цял. Гърдите ми са пълни с нещо, което едва успявам да задържа в себе си.

Тя диша спокойно и аз прокарвам ръка по голия и корем, тя кара тялото ми да оживее. Толкова лесно, както винаги.

Внезапно тихият ѝ глас отново пронизва тишината в стаята.

— Забременил си ме — прошепва.

Замръзвам. Какво каза току-що?

Не, не може да е вярно. Бяхме много внимателни.

След като не казвам нищо, тя се обръща настрани и ме поглежда, а предпазливите ѝ очи се спират върху моите.

— Не ми дойде миналата седмица — казва плахо. — Днес си направих няколко теста. Предполагам, че е станало преди около месец.

Затварям очи. О, боже. Бебе?

Ще имам бебе.

— Надявам се тя да има моите очи — казва ми.

Отварям си очите.

— Твоите очи?

— Е, все пак тя ще е смесица от двама ни — обяснява Джордан — и искам да има твоята усмивка. Така ще сме квит, нали?

Докосвам лицето ѝ.

— Сигурна ли си? Наистина ли си бременна?

Тя кимва.

— Сигурна съм — поглежда ме предпазливо и пита: — Нали няма проблем?

— Отварям уста, но от нея не излизат думи. Бебе? Представям си как се събуждам посред нощ с дете на ръце, детските седалки за кола, анимационните филмчета, и съм поразен, но странно, чувствам се… направо влюбен в нея и в представата за тялото ѝ, в което расте моето дете.

Но ми се щеше тя да има избор. Наистина ли го иска?

Единственото нещо, което знам, е, че я искам. Искам да преживея всичко с нея и заради нея ми се ще това все още да не се случва, но в крайна сметка го искам.

— Обичам те — прошепвам. — Толкова те обичам.

Тя издишва и се усмихва така, като че ли е затаявала дъх през цялото време, качва се върху мен и ме яхва.

— И аз те обичам. — Целува ме, а голото ѝ тяло се прилепя към моето. — Бях толкова притеснена. Не знаех дали искаш да имаш още деца, или…

— Шшш, скъпа — казвам ѝ, целувам я и хващам лицето и. — Обичам те. Просто… — Замълчавам и после продължавам, като поглеждам нагоре в очите и: — Вече си вързана за мен, нали?

Тя ми се усмихва леко и аз хващам задничето ѝ в шепите си.

— Имах много лош късмет в любовта, Пайк — казва. — И двамата имахме такъв, нали? — После се отърква съвсем леко в мен и веднага събужда тялото ми. — А сега имаме добър късмет. Когато те споходи, трябва да го задържиш. Това е най-важното.

Надървям се, докато се движи върху мен, хващам лицето ѝ и се взирам в очите ѝ.

— Обичаш ли ме? — пита.

— Никога няма да спра да те обичам.

Тя се навежда, целува ме и задържа устните си над моите.

— Значи съм голяма късметлийка — прошепва. — И двамата сме големи късметлии.

Впивам ръце в нея и я придърпвам по-близо, но внезапно усещам, че там няма нищо, примигвам и отварям очи, за да видя, че ръцете ми са празни. Било е само сън, а аз не мога да забавя дишането си. Отмятам чаршафа, надигам се в леглото, премятам крака през ръба му и заравям глава в ръцете си.

— Мамка му — задавям се, а тялото ми е плувнало в пот.

Все още съм надървен, а кръвта пулсира в члена ми, защото се чувствам така, както преди два месеца. Бих дал всичко, за да я взема в прегръдките си.

Изправям се, нахлузвам джинсите и излизам от стаята. Подминавам стаята на Коул, където спи той, и тихо отварям тази на Джордан. Беше затворена през последните осем седмици и още щом вдишвам, ароматът ѝ ме завладява. Тя е навсякъде, затварям вратата и включвам лампата.

Списанията ѝ „Къща и градина“ лежат в долния край на леглото, поглеждам към бюрото и към ръба му, спомням си колко беше красива онази вечер. Касетофонът, който ѝ даде Дъч, седи върху него и аз се приближавам, намалявам звука и натискам Старт. Разпознавам песента Горя на Брус Спрингстийн и отново намалявам звука, за да не събудя Коул.

Отивам до леглото, сядам на него и се заслушвам в песента, като се оглеждам наоколо.

Не мога да избягам от нея, освен това не искам. Някога си мислех, че съм влюбен в Линдзи, но не бях. Не беше както сега.

И така и не ѝ го казах. Тя не знае, че я обичам.

Не мислех, че някога ще го кажа, но Крамер е прав. Щях да я обичам с цялото си сърце. Тя беше всичко за мен. Щях да направя всичко, за да я направя щастлива до края на живота ѝ.

Но прецаках нещата.

Оглеждам наоколо и забелязвам буркан върху нощното шкафче, а на етикета му пише Мечти. Пресягам се и го вземам, разглеждам няколкото дузини листчета в него, навити на руло, всяко в различен цвят и завързано със златен конец.

Сърцето тупти в ушите ми, не искам да нарушавам уединението ѝ, но трябва да знам. Трябва да знам, че мечтите ѝ не включват мен, нито пък нещата, които мога да ѝ дам. Любовта замъглява ума ѝ. Написаното тук би трябвало да е истина.

Отварям капака, изсипвам листчетата на леглото и вземам едно от тях. Изхлузвам конеца, а стомахът ми се свива от нерви, докато го развивам.

Усмихвам се леко, това звучи напълно в неин стил. Тя има творчески потенциал, ще се радвам да видя какво ще из мисли.

Оставям го долу, вземам друго и го развивам, за да го прочета.

Аха, направо си представям как ме въвлича в нещо такова и се опитва да ме накара да се забавлявам.

Вземам друго листче и усмивката ми изчезва, а устата ми пресъхва, приготвям се да видя нещо, което няма да ми хареса. Кръвта пулсира във врата ми, докато го развивам.

Стискам веждите си, пускам листчето и бързо вземам друго.

Гарантирам ти, скъпа, няма да гледаме само филми, ако останем в леглото цял ден.

Развивам друго.

Дишането ми се учестява, докато продължавам да развивам листчетата едно след друго.

Примигвам. Тъкмо сложих простор. Вече го има. Продължавам.

Продължавам да чета листче след листче, докато вече не мога повече и ги избутвам встрани.

— Мамка му — издишвам, а нещо боде очите ми.

Мога да ѝ дам всичко това. Всяко едно от тези неща — мечтите ѝ, живота, който иска — мога да ѝ го дам. Целия.

Какво си мислех? Че ще иска богатство, власт и слава? Какво ми каза през една от първите си вечери тук?

Не ми пука за сватбата. Просто искам живота.

Тя иска дом. Иска хора, които да обича.

Искаше да я искам. Само това.

Очите ми се напълват със сълзи, които не пускам на свобода.

— Какво направих, мамка му?