Рожденичката

Епилог Пайк

Девет години по-късно

Тътенът на гръмотевицата пронизва тишината, аз примигвам и се събуждам, докато светкавицата осветява стаята. Въздишам и потърквам очи с палец и показалец.

Още дъжд, проклет да е.

Не. Не е моя работа да се тревожа за това през следващите две седмици, така че няма. Дъч ще се справи. (Трябва да вярвам в това.)

Двамата с Джордан заминаваме сутринта, а той ще ръководи работата, докато ме няма. Обещах на нея и на момчетата пълното си внимание, докато сме далеч от къщи, но тя също трябва да остави лаптопа си и да не се опитва да работи тайно. Нейният проблем обаче е, че работата ѝ е хоби, така че не ми беше приятно да я моля да се откаже от нещо, което обича, за толкова дълго.

Но тя е права. Децата трябва да свикнат да ни виждат, без да сме заровили очи в някой екран.

Обръщам глава и поглеждам към нея. Свила се е от своята страна на леглото, носът и устните ѝ са заровени в ръката ми, а едната ѝ ръка е отпусната върху гърдите и рамото ми. Косата ѝ с дължина до раменете е разпиляна върху горната част на възглавницата и аз се навеждам и издърпвам чаршафа върху голите ѝ крака и белите бикини. Облечена е в жълтата тениска, която си купи по време на медения ни месец в Мексико, и все още не ѝ личи, че е бременна в четвъртия месец с второто ни дете. Първото, Джейк, спи в стаята си надолу по коридора. Джейк Райън Лоусън. Кръсти го на някакво момче от осемдесетарски тийнейджърски филм, но не го разправям на хората. Тя може да им каже, ако иска, но аз няма да го направя.

Отпускам ръка върху бедрото ѝ и се взирам в тавана.

На четиресет и осем съм. Каква работа имам с шестгодишен син и още едно хлапе напът?

Но мамка му, щастлив съм.

Дъждът потропва по стъклата на прозорците и усещам спокойното дишане на Джордан до мен. Затварям очи. Моя. Моята къща, моята съпруга, моето семейство… всичко това е мое. Понякога така се изумявам какъв късмет извадих, че не мога да приема, че всичко това е истинско. Все още не мога да спра да я прегръщам, когато е наблизо, или да не се вълнувам, когато си лягам вечер, защото знам, че най-накрая ще останем насаме.

Внезапно си спомням за прането, което се суши на двора, надигам се и скачам от леглото.

— Мамка му — измърморвам и обувам домашните си панталони.

Излизам от стаята, тръгвам по коридора, спирам пред вратата на Джейк и тихо я открехвам. Той спи на леглото си, а синът на Коул, Паркър, също е полегнал до него. Двамата са се оплели в паяжина от ръце и крака и аз се засмивам тихо. Обяснихме им, че Джейк е брат на Коул, което значи, че е чичо на Паркър, но им е трудно да го осъзнаят, защото са на еднаква възраст.

Обаче гърдите ме стягат всеки път, когато ги видя така. Синът ми и внукът ми са като братя и на мен наистина не ми пука, че на другите им изглежда странно, защото сме щастливо семейство.

Коул се запозна с жена си Котори, докато беше разквартируван в Окинава, и двамата в момента са на някакъв конгрес в Лос Анджелис, на който я е изпратила компанията ѝ. Поканихме Паркър да поседи при нас няколко седмици, за да могат двамата да отидат сами.

Затварям вратата, изтичвам надолу по стълбите, подминавам семейните снимки на стените, на повечето от които ме има и мен, и прекосявам кухнята в посока на пералното помещение. Вземам плетения кош от сушилнята и излизам на двора. Дъждът е слаб, но удря по гърба ми като куп стрелички, остри и бързи. Изтичвам до простора и започвам да събирам плажните кърпи и всички останали дрехи, които Джордан искаше да изперем в последния момент, за да ги приберем в куфарите. Сигурно вече сме приготвили достатъчно за екскурзията на север, но за мой късмет, когато стигнем до къщичката на езерото, тя ще ми е ядосана в продължение на две седмици, защото я няма другата ѝ розова риза, която подхожда по-добре на кецовете, които си е купила на онази екскурзия.

Опразвам простора, натиквам щипките в торбата и занасям кошницата обратно вътре. Отварям сушилнята, натиквам всичко в нея и я пускам, като предварително се уверявам, че ще е приключила, когато се събудим сутринта.

Качвам се обратно горе, затварям вратата на спалнята ни и се пъхам обратно в леглото, а Джордан веднага ме усеща в съня си и се сгушва в мен. Обвивам я с ръка.

— Всичко наред ли е? — пита тихо.

— Аха. — Целувам я по челото и ни завивам. — Заспивай. Утре е важен ден.

— Знаеш, че не мога да спя по време на гръмотевични бури.

Гърдите ми се разтрисат от смях, защото е голяма лъжкиня. Няма никакъв проблем да заспи по време на буря, когато е в нашето легло. Спи като труп до мен и аз много се гордея с този факт.

Внезапно ми се приисква да видя лицето ѝ, затова се пресягам със свободната си ръка, вземам кибрита, драсвам една клечка и запалвам свещта на нощното шкафче. Духвам клечката и стаята се озарява от мека светлина, после поглеждам надолу към лицето ѝ, все още в сянка, но сега се вижда доста по-добре.

Миглите ѝ са дълги, а кожата — прекрасна. Виждам розовите устни, които съм целувал хиляди пъти в продължение на хиляди часове. Тялото ѝ, което обичам от десет години по милион различни начини. Човек би си по мислил, че вече съм свикнал с нея, но членът ми започва да се надървя само от мисълта как отново ще се качи върху мен.

Главата ѝ се надига и тя се оглежда стреснато.

— Ох, дрехите — възкликва.

— Прибрах ги — казвам ѝ и я потупвам по крака, за да се успокои. — Не се притеснявай.

Тя се отпуска, кимва и се прозява едновременно.

— Децата добре ли са? — пита и отпуска глава обратно върху гърдите ми.

— Аха. Спят като пънове.

Разтривам гърба ѝ, опитвайки се да я успокоя, за да заспи отново, когато усещам крака ѝ върху моя. Стискам зъби, а топлината между бедрата ѝ се прехвърля върху моите. Слабините ми пулсират.

— Нервна ли си? — прошепвам.

— Малко.

Утре ще изнася презентация на откриването на ботаническата градина, която проектира за новия музей в Рокфорд. След колежа няколко години работи във фирма, но миналата година реши да си основе собствена. Музеят беше първият ѝ голям самостоятелен проект и не само че клиентите останаха изключително доволни от работата ѝ, но тя ѝ донесе още няколко проекта. Жена ми е истински творец.

Който мрази да говори пред публика, така че мисля, че утрешната презентация ще бъде болезнена, но кратка.

— Просто недей да забравяш. — Целувам косата ѝ. — Че след това ще се качим в колата и ще тръгнем на път.

Ръцете ѝ се стягат около мен.

— Нямам търпение.

След презентацията ще отидем в Минесота, където сме наели къща на езерото за две седмици. Сестра ѝ Кам и последното ѝ богато гадже също са наели къща наблизо и ще вземат сина ѝ със себе си, така че ще имаме компания, когато почувстваме нужда от такава.

И някой, който да се грижи за децата, когато не почувстваме.

Пръстите ѝ се плъзгат надолу по гърдите ми и тя прокарва леко нокти по корема ми. Тялото ми започва да оживява, не мисля, че ще успея да заспя, докато не го изкарам от системата си.

— Е, значи вече си будна? — дразня я.

Тя кимва.

— Ти?

— Трудно ми е да спя, докато правиш така.

Тя се разсмива и се надига, плъзга крак върху тялото ми и после ме яхва.

— О, прекрасно.

Съблича тениската презглава и аз веднага докосвам корема ѝ, усещайки хълмчето, където се намира синът или дъщеря ми.

Джордан ми се усмихва самодоволно, накланя игриво глава и аз все още виждам онова момиче, което пълзеше по пода в киното, всеки път, щом я погледна. Тя ме заплени още тогава.

— Обичам те — казвам ѝ.

Тя се навежда над мен и ме поглежда в очите, а ръката ми се насочва към гърдата ѝ.

— О, почакай. — Надига се и се навежда над шкафчето, за да духне свещта.

— Не, остави я — изпъшквам и движа хълбоци, за да се приближа към нея. — Искам да те виждам.

Поглежда надолу към мен.

— Заключи ли вратата?

Правя физиономия.

— Мамка му.

Защо винаги забравям за това? През повече от половината от живота си съм имал деца.

— Не можем да им позволим да гледат, нали? — скарва ми се тя с усмивка.

После се навежда отново назад, затваря очи, замисля се за миг, отново ги отваря и внимателно духва свещта. В стаята притъмнява, остава само лунната светлина, която кара дъжда да блести върху стената, и виждам как фигурата на Джордан отново се надвесва над мен.

Стискам бедрата ѝ и усещам как се отърква в мен.

— Ще ми кажеш ли някога какво си пожелаваш? — питам.

Тя ме целува и прошепва срещу устните ми:

— Ако ти кажа, няма да се сбъдне.

Спуска се надолу по врата ми, аз извивам глава назад, затварям очи и ѝ се отдавам.

— Но мога да ти кажа — продължава и захапва леко челюстта ми, — че винаги си пожелавам едно и също и всеки път се сбъдва.