Рожденичката

Глава 28 Джордан

Кликвам с мишката и премествам червената шестица купа и всичко отгоре ѝ върху черната седмица спатия. После обръщам новата карта, като кликвам два пъти върху нея, и виждам как асото само се насочва към празното място.

След девет седмици съм задобряла на тази игра. Дани настоява да науча покер или блекджек, или дори да се присъединя към някой сайт за хазартни игри с карти, но не съм чак толкова добра. Обичам да играя сама. Просто нещо, което да занимава мозъка ми. Лятната ваканция също беше изпълнена със събития. Спечелих около триста и петдесет игри от общо четиристотин, защото често играя до късно и заспивам, след което батерията ми умира.

Всъщност се чувствам доста жалка, когато се замисля как съм прекарала часове наред от това прекрасно лято. Но после просто започвам нова игра и спирам да мисля за това.

Звънчето на вратата на фоайето издрънчава и поглеждам нагоре към младия мъж с черен пуловер и джинси, който влиза и се отправя към рецепцията.

Слизам от високия стол и се изправям. Винаги съм нервна, когато дойдат клиенти толкова късно. Мотелът е разположен край стара магистрала, по която не минават много коли, нито пък има кой знае какво осветление. Повечето хора се придържат към междущатската особено щом се стъмни както сега, а онези, които не го правят, ме озадачават.

Но хей, работата си е работа.

— Здравейте. — Усмихвам се. — Добре дошли в „Сините палми“.

Той пристъпва към плота и усмивката ми помръква, щом виждам огромното крило, татуирано на врата му, заедно с думите „Дяволът не спи“, изписани с черно мастило. Районът е доста консервативен. Едва ли е местен.

— Здравейте. — Той среща очите ми, но само за секунда. — Колко свободни стаи имате?

— Ъм… — Поглеждам към закачалката и преброявам ключовете, за да съм сигурна. — Шест — казвам му.

Той кимва и посяга към задния си джоб за портфейла, предполагам.

— Ще взема пет. За една вечер, моля.

Пет? Не мога да си спомня някога да сме били толкова близо до Няма свободни места, откакто дойдох тук. За какво са му тези стаи?

Не че се оплаквам де. Имаме нужда от клиенти.

„Сините палми“, собственост на приятелката ми Дани и семейството ѝ, се намира на почти изоставен път, а новата междущатска магистрала, построена преди двайсет години, доста затруднява работата тези дни. Единствените хора, които знаят, че сме тук, са жителите на града, техните роднини, които им идват на гости, и мотористите, които търсят по-автентични преживявания, като карат по старите магистрали.

Но пък се радвам, че дойдох да помагам. Дани от години ме моли да я посетя, и прекарването на още едно лято с нея си е направо завръщане в миналото. Двете спечелихме стипендии за летен лагер, когато бяхме на дванайсет, и поддържаме контакт от разстояние оттогава. Винаги съм искала да сравня мястото, откъдето идват много от нейните шантави и секси истории, с представата си за него.

Клиентът ми подава личната си карта и аз я вземам.

— Благодаря — казвам и я опирам на клавиатурата, за да регистрирам стаите.

Вратата внезапно се отваря отново, звънчето издрънчава и чувам изреваването на настойчив глас:

— Искаме храна!

Поглеждам нагоре, виждам три жени, застанали на вратата, и забелязвам още няколко отвън. Не виждам никакви други мъже. Очите ми се плъзгат по облеклото им и в сравнение с него дрехите на сестра ми, с които работи в „Куката“, изглеждат твърде скромни. Прически, грим, обувки на токчета…

Стрелвам клиента с поглед и виждам как примигва дълго и настойчиво, изглежда раздразнен. Преглежда менютата, натъпкани на дъската за обявления, и взема няколко от различни места.

— Тези ресторанти доставят ли храна? — пита, слага ги на плота и изважда пачка банкноти от портфейла си.

— Аха, всичките.

Той протяга менютата и парите, а една от жените дотичва и ги грабва от ръцете му.

— Искам касови бележки и ресто — нарежда ѝ, без да я погледне.

Тя прави физиономия зад гърба му и после изчезва навън заедно с останалите.

Чувствам се длъжна да го предупредя. Това място има неписани правила за поведение и Дани е доста строга с нарушителите. Дълго време им се разминавало, но сега градът иска да развие парцела. Приятелката ми няма желание да им дава извинение да съборят мотела.

— Това място е доста тихо, ориентирано към семействата — казвам му, докато бавно набирам името и адреса му. — Купоните не са разрешени, така че за ваше сведение…

Той ме поглежда, а в тъмните му очи с цвят на сандалово дърво се чете нещо като веселие.

— Това са сестрите ми — казва.

Потискам усмивката си и се съсредоточавам отново върху работата. Да, бе. Ако тези са му сестри, тогава аз съм майка му.

Но определено изглеждаше подразнен от тях като истински брат, предполагам.

Оставям ключовете на плота — със старомодни заоблени диаманти вместо ключодържатели — и разпечатвам договора, за да го подпише.

— Басейнът затваря в десет — казвам. — Ледът и автоматите за напитки се намират между двете сгради, а там има пералня на самообслужване. — Поглеждам към него и посочвам зад гърба му навън. — Рецепцията работи денонощно. Ако ви трябва нещо, кажете ни. Общо двеста и осем долара и четиресет и два цента, моля.

Но докато слагам химикалката върху договора и чакам отговора му, виждам, че изобщо не ме слуша. Взира се в неоновия надпис на стената от дясната си страна и цитата, изписан с ръкописен шрифт…

Строгото му изражение се стопява в лека усмивка и той внезапно се втренчва в надписа, а на лицето му са изписани учудване и объркване, като че ли в главата му се върти спомен. Поглеждам отново към надписа, обсебеността на Дани от деветдесетарската музика е моето проклятие това лято. Цитатът е от песен на Шерил Кроу, никога не съм питала Дани какво означава, защото тогава тя щеше да ми пусне песента, а аз щях да страдам.

— Господине? — казвам.

Той примигва, обръща се към мен и известно време все още изглежда дезориентиран.

— Добре ли сте?

Отърсва се и отново отваря портфейла си.

— Колко ви дължа?

— Двеста и осем, запетайка, четиресет и два — казвам му.

Той ми подава три стодоларови банкноти, имаме табела, според която не приемаме по-големи от петдесетдоларови, но забелязвам изнервящото количество пари в портфейла му и не искам да го дразня повече. Вземам ги и изваждам рестото.

Мъжът потропва по плота, докато чака, и аз осъзнавам, че е в ритъма на Разстоянието от „Кейк“, което Дани е пуснала на колонките във фоайето.

— О, не правете така — шегувам се и му подавам рестото. — Ще окуражите собственичката. Опитвам се да я убедя, че музиката ѝ прогонва клиентите.

Той взема парите и ме поглежда.

— Деветдесетарската музика е най-добрата. Тогава хората казваха истината.

Извивам ъгълчето на устата си, без да споря повече. Явно е пил същите степчета като нея.

— Благодаря — казва и взема ключовете.

Връщам му личната карта и гледам как си тръгва. Вече навън, раздава неохотно ключовете за стаите на дамите и след миг всички се насочват натам. Почти се изкушавам да отида до прозореца, за да видя дали ще отиде при някоя от тях. Или при пет от тях. Много любопитно.

— Това клиент ли беше? — пита Дани зад гърба ми, обръщам се назад и я виждам как влиза в офиса. Апартаментът ѝ, където живее заедно с баба си, се намира точно отзад, така че е лесно да изтича да я нагледа, когато се наложи.

— Аха — казвам ѝ. — Взе пет стаи за тази вечер, освен това пътува с поне половин дузина жени, така че успех с нощната смяна.

Тя изсумтява, приближава се и взема договора.

— Тайлър Дърдън? — прочита името му, присвила очи зад очилата си.

Кимвам и махам самотен кестеняв косъм от карираната ѝ риза. Тя дори се облича в стила на деветдесетте.

— Не му ли взе личната карта? — Прави физиономия. — Това име е фалшиво.

— На личната му карта пишеше Тайлър Дърдън — отвръщам. — Защо мислиш, че е фалшиво?

— Тайлър Дърдън е главният герой в Боен клуб — изплюва, все едно съм идиотка. — Най-добрият филм от деветдесетте и една от най-хубавите книги на света. Обезпокоително е, че не го знаеш, Джордан.

Разсмивам се и клатя глава. Тя може да е само с една година по-голяма от мен, но интересите ни са на светлинни години разстояние.

Боен клуб.

Усмивката ми се стопява, свеждам очи и се обръщам към компютъра. Гледала съм филма, но не съм запомнила името. А го гледах сравнително скоро, с Пайк…

Преглъщам, гърдите ме стягат. Проклятие. Справях се толкова добре през последните няколко седмици и насочвах вниманието си другаде, за да не мисля за него. В началото беше трудно, но ставаше по-лесно с всеки ден, в който не го виждах. Беше правилно, че си заминах по този начин.

Но понякога се появява в главата ми, когато правя сос за такос за Дани по време на дълга съботна смяна или когато чуя някоя песен, или когато видя дъждобрана си с калта по него от времето, когато двамата се мотаехме заедно. Не съм палила никакви свещи, защото не знам какво да си пожелая, когато ги духна.

Да си пожелая да се чувствам както когато бях с него, отново му дава власт над мен, но дълбоко в себе си знам, че това е всичко, което искам наистина.

Отново да се чувствам толкова добре.

Просто ще трябва да бъде с някого другиго.

— Е… — Дани издърпва още един висок стол. — Есенните ти занятия не започват ли скоро?

Кликвам върху играта на „Фрий Сел“ и избягвам погледа ѝ.

— Аха.

Тя чака да чуе още нещо, но не съм сигурна какво да ѝ кажа. Парите ми дойдоха, така че семестърът е платен и имам достатъчно, за да си наема апартамент, но ми изглежда почти като стъпка назад. Когато си тръгнах, той звъня, но след няколко дни престана и оттогава няма нищо.

Със съжаление си признавам, че твърде често се чудя какво ли прави, дали излиза с някоя, дали му липсвам…

Ако се прибера у дома, може да го срещна случайно. Как ли ще се почувствам тогава?

Гордея се със себе си, че успях да остана далеч от него, но все още се срамувам от това, че е в главата ми и не е изчезнал. Не съм го преодоляла и докато не духна свещичка и нямам по-добро желание, което да си намисля, все още не е време да се връщам. Страх ме е.

— Нали знаеш, че можеш да останеш завинаги — продължава Дани. — Сериозно. Колежът ми изобщо не е лош. Можеш да се прехвърлиш.

— Благодаря — казвам ѝ. — Но трябва да се върна. Знам, че е така. Просто отлагах да мисля за това.

— Не искаш да го виждаш.

Срещам очите ѝ, а очилата с черни рамки отново са паднали на носа ѝ.

— Не искам да бъда онази, която бях, когато заминах — пояснявам.

— Не си. — Тя обляга лакът на плота и подпира брадичка върху дланта си. — Позволено ти е да страдаш. Но това не те спря да продължиш напред — отбелязва. — Само те направи по-силна. Не си му се обаждала, освен това се забавлявахме. Не провали лятото ти, защото ти не му позволи.

Аха. Натряскахме се на езерото, куфяхме на лоша музика, докато карахме из града кабриолета ѝ „Понтиак Сънбърд“ от 92-а и купонясвахме около басейна тук. Посмях се.

— Освен това не е като да ме е потърсил, така че… — казвам ѝ. — Предполагам, че и двамата знаехме, че е временно. Просто забежка. Той беше прав.

Забежка.

Забавна история, за която ще се сещам, когато вече не го обичам, и ще оценявам само хубавия секс, който правехме.

Усещам погледа ѝ върху себе си, защото тя знае, че се самозалъгвам, но като добра приятелка ме оставя да се отдам на заблудата си. Понякога имаме нужда от лъжи, за да оцелеем, защото истината боли твърде много.

Може би все пак идеята да се прехвърля, не е толкова лоша.

Изправям се.

— Трябва да сложа хартия в принтера — казвам ѝ.

И без да я поглеждам, отивам в задната стая и примигвам, за да пропъдя сълзите, преди да ги види. Няма да плача. Все пак не мога да се крия вечно тук. Нортридж е моят дом, семейството ми е там и в един момент ще трябва да се върна. Мога да го направя.

— Здравейте — чувам напевния глас на Дани. — Добре дошли в „Сините палми“.

Засмивам се на себе си. Сините палми са няколко неонови дръвчета отвън, които не са истински и определено не са характерни за Вирджиния. Но ми харесват тропическите цветове в мотела, ретро розовото и синьото и старомодният плажен чар. Може да няма удобствата на по-големите хотели, но е уединен, чист и носталгичен. Има характер.

— Ъм, благодаря — казва мъжки глас. — Ъм…

Отварям шкафчето и вземам топ хартия, а приглушените им гласове се носят из фоайето. Надявам се да му трябва само една стая, защото този път всичко е пълно.

— Джордан Хадли? — казва Дани по-силно, като че ли повтаря неговите думи.

Застивам с хартията в ръка пред все още отвореното шкафче.

— Аха — казва мъжът и аз се приближавам внимателно до рамката на вратата, за да чувам по-добре. — Извинете, че ви безпокоя. Тук ли е? Казаха ми, че работи в мотел в района, и вече съм проверил почти всички.

Вената на врата ми започва да пулсира, а дишането ми става плитко и накъсано.

— А вие сте? — пита го Дани.

— Пайк Лоусън — отвръща. — Неин приятел.

Ръцете ми омекват и едва не изпускам пакета хартия.

— Пайк… — повтаря тя. — Също като в Бъфи, убийцата на вампири?

— А?

— Култовата класика от 1992 година? — обяснява Дани. — Люк Пери? Във филма се казва Пайк?

Обикновено бих се разсмяла на словесната ѝ диария, но сега главата ми се замайва, а стомахът ми прави салто. Той е тук? Наистина е тук?

След миг тишина Пайк отново пита:

— Е, тук ли работи Джордан? Трябва да я видя.

Звучи уязвим, гласът му ме кара да осъзная, че ми е липсвал дори повече, отколкото си мислех.

Но някъде вътре в мен силата ми нараства и аз изпъвам гръб, готова да му покажа, че не смятам да се крия от него. Не знам защо е дошъл, но ако отново се опита да изисква разни неща от мен, както когато исках да се върна при баща ми, не смятам, че ще ми бъде трудно да му се опълча. Няма да ми казва какво да правя.

Без значение колко се опитва.

Излизам иззад ъгъла, пристъпвам във фоайето и виждам Пайк, застанал от другата страна на рецепцията. Погледът му веднага се устремява към мен.

Той вдишва и само се втренчва в мен, а тялото му е сковано.

Оглеждам черната му тениска и силния му тен, като че ли цяло лято е работил навън, а сърцето ми подскача при вида на пронизващите му, топли лешникови очи и големите му ръце, които са ме повдигали и носили толкова пъти. Изглежда по-висок, но знам, че не е пораснал, разбира се.

Дани скача от стола си.

— Аз само… ще ида да нагледам баба — казва и тихо ме подминава по пътя към апартамента си.

Пайк стои между входната врата и рецепцията, свил ръце в юмруци до тялото си, и изглежда така, все едно се кани да пристъпи напред, но не го прави.

Приближавам се до бюрото и оставям хартията.

— Какво? — питам.

Но той продължава да стои на място като изпаднал в транс.

Тилът ми се изпотява, изнервям се. Защо се е заковал там и се звери в мен?

— Какво искаш? — Настоявам с рязък тон.

Той отваря уста, но после я затваря и преглъща.

— Господи, Пайк…

— Денят, в който си тръгна — изтърсва и аз застивам.

Чакам и се ослушвам, докато очите му ме гледат уплашено.

— Къщата беше толкова празна — продължава. — Падна тишина, както никога преди. Не чувах стъпките ти горе, нито сешоара ти, не очаквах да влезеш в стаята. Замина си. Всичко просто… — свежда поглед — … изчезна.

В гърлото ми се настанява буца, усещам как в очите ми избиват сълзи, но стискам челюст и отказвам да им се поддам.

— Обаче все още те усещах — прошепва. — Все още беше навсякъде. Кутията с бисквити в хладилника, задните панели, които избра, начинът, по който разбъркваше всичките ми снимки, когато бършеше рафтовете. — Усмихва се на себе си. — Но не можех да ги подредя, защото ти ги беше докосвала за последно и исках всичко да стои, както си го оставила.

Брадичката ми потреперва, кръстосвам ръце на гърдите си и скривам юмруци под мишниците си.

След кратко мълчание продължава:

— Нищо няма да бъде отново такова, каквото беше, преди да дойдеш в дома ми. И аз не го искам. — Поклаща глава. — Ходех на работа, после се връщах вкъщи и стоях там всяка вечер и целия уикенд, всеки уикенд, защото там бяхме заедно. Все още те усещах там. — Пристъпва по-близо и снишава глас. — Там можех да се отпусна в прегръдките ти и да се държа за последната дреболия в къщата, която доказваше, че за кратко си била моя.

Гласът му става плътен, виждам как очите му се насълзяват.

— Наистина си мислех, че постъпвам правилно — казва, сбърчвайки чело. — Мислех, че се възползвам от теб, защото си млада и красива, толкова щастлива и пълна с надежда въпреки всичко, което си преживяла. Накара ме да чувствам, че светът отново е голям.

Дишането ми се накъсва, не знам какво да правя. Ненавиждам това, че е дошъл тук. Ненавиждам това, че се радвам на присъствието му. Ненавиждам го.

— Не можех да открадна живота ти и да те задържа за себе си, разбираш ли? — обяснява. — Но после осъзнах, че не си щастлива и пълна с надежда, нито ме караш да се чувствам добре, защото си млада. Ти си всичко това и си способна на тези неща, защото си добър човек. Такава си.

От окото ми се откъсва сълза и се търкулва надолу по бузата ми.

— Скъпа — прошепва той, а ръцете му се тресат. — Надявам се, че ме обичаш, защото аз те обичам като луд и ще те искам до края на живота си. Опитах се да стоя далеч от теб, защото си мислех, че това е правилното нещо, но не мога, мамка му. Нуждая се от теб и те обичам. Такъв късмет няма да ме споходи втори път и няма да сглупя отново. Обещавам.

Брадичката ми потреперва, нещо напира в гърлото ми и се опитвам да го задържа вътре, но не мога. Лицето ми се сгърчва, разплаквам се и се извръщам от него. Сълзите ми текат като някакъв проклет водопад. Мразя го. Мразя го, мамка му.

За секунда той обвива ръце около мен, прегръща ме изотзад и заравя лице в шията ми.

— Съжалявам, че ми отне толкова дълго — прошепва в ухото ми.

— Наистина — изплаквам. — Отне ти твърде дълго.

— Ще ти се реванширам. — Обръща ме и хваща лицето ми, притиска устни до ухото ми. — Обещавам.

Прегръща ме известно време, а гордостта ми нашепва да не се предавам. Да не се сближавам с никого и да не давам повече никакви втори шансове.

Но не съм съвсем сигурна, че не бих направила същото на негово място. Коул, Линдзи, Шел, сестра ми, Дъч, целият квартал… ще ни одумват. Някои от тях ще го съдят. Страхът му е оправдан.

Но те не знаят. Не знаят какъв късмет имаме и колко е хубаво.

Обичам го.

Отскубвам се и избърсвам сълзите си от тениската му.

— Не съм слагала снимките ти на грешните места — казвам му. — Слагах ги там, където им е мястото.

Той се разсмива, избърсва сълзите от лицето ми и ме придърпва към себе си, за да ме целуне. Всичко ме връхлита отново като порой — устата му, нежна, но силна, вкусът му — и отвръщам на целувката му, надигам се на пръсти, за да я засиля.

— Стая ли ви трябва? — изчуруликва някой. — Дошли сте на правилното място.

Отново се отдръпвам, а Пайк прочиства гърло, докато Дани влиза и сяда обратно на стола си.

— Пайк, това е Дани — представям ги. — Дани, Пайк.

— Приятно ми е да се запознаем — казва тя.

— Аха, на мен също. — Той протяга ръка и двамата се здрависват.

— Е, искате ли стая? — пита отново. — Заведението черпи.

Взема последния ключ от мястото му и ни го подава.

Той се навежда, за да го вземе.

— Благодаря ти. Наистина. Много мило от твоя страна — казва ѝ.

Тя премества погледа си върху мен, знам, че очаква потвърждение, че всичко е наред. Кимвам, за да я уверя.

— Е, лека нощ тогава — пожелава ни. — Ще се видим сутринта.

Пайк ме хваща за ръката и двамата излизаме навън, а влажният августовски въздух веднага намокря ръцете ми. Той ме прегръща така, сякаш се бои да не ме изгуби, докато вървим към пикапа, за да вземем сака му и някакъв малък пакет. Засмивам се, когато забелязвам, че по целите врати и гуми все още има кал.

Отиваме до стаята, като подминаваме петте, в които настаних неохотно Тайлър и дамите му, и чуваме музика, разговори и смях от няколко от тях. Подминаваме още една стая с дръпнати завеси, но светлината от телевизора прониква през плата.

Нагоре по тротоара един от редовните клиенти, Питър, се приближава до машината за кока-кола с меч, закачен върху голия му гръб, и обут в обичайните си черни кожени панталони.

— Какво е това, по дяволите? — промърморва Пайк и поглежда към мен.

— Това е Питър — казвам и се любувам на черната коса на мъжа, стигаща почти до кръста му. — Тук е всеки уикенд, на ЛАРП11.

Пайк присвива вежди и ме поглежда.

— Ролеви игри на живо — обяснявам. — Понякога си води красива елфическа принцеса и двамата се забавляват по нестандартен начин. Чува се през стените.

Той изсумтява, стигаме до стаята и отключва вратата. Пристъпвам вътре и отивам до нощното шкафче, за да светна лампата, докато той затваря и заключва.

— Мога ли да те прибера вкъщи утре? — пита. — Нетърпелив съм.

Поглеждам нагоре към него.

— За какво си нетърпелив?

Той само се усмихва.

— За всичко, предполагам.

Подхвърля ми някаква кутия и аз се протягам да я уловя.

— Какво е това? — питам.

— Отвори го.

Отивам до мивката, поглеждам в огледалото и отлепям тиксото. Разкъсвам кутията и изваждам три касетки, които ме карат веднага да се ухиля.

— Намерих малко осемдесетарска музика, която ми понася — казва и се приближава зад мен, докато оглеждам новите попълнения в колекцията си.

— „Ей Си/Ди Си“ — прочитам етикетите. — „Металика“… „Бийсти Бойс“.

Поглеждам нагоре към него, а той се навежда да ме целуне. Затварям очи, чувствам се замаяна. Чудя се колко ли му е било трудно да ги намери. Надявам се, че много.

Потупвам езика му с моя, целувката ни става нажежена и силна, протягам се и хващам тила му, без да го пускам.

Той си поема дъх през зъби, усещам как се надървя в джинсите си.

— Скъпа, обиколил съм цялата шибана Вирджиния — задъхва се. — Трябва да взема душ.

— Ще вземем заедно, после — казвам, спомнила си за случката на кухненската маса отпреди два месеца, когато също искаше първо да вземе душ.

Оставям касетките на плота, притискам гръб към него и простенвам.

Той ме целува и се дръпва съвсем леко, за да ме погледне в очите.

— Не е имало друга, откакто замина — казва ми.

Примигвам нагоре към него.

— Знам. Но не мога да кажа същото за себе си.

Лицето му помръква, а челюстта му се напряга.

Приковавам го със съжалителен поглед.

— Липсваше ми и на Четвърти юли се понапих и си чукнах среща с ръба на бюрото в стая сто и осем — казвам му. — Беше много страстен.

Той се разсмива, а тялото му се разтриса зад мен.

Всъщност не го направих, но на няколко пъти се изкуших. Само че когато затварях очи, виждах само него и се чувствах жалка да мастурбирам заради мъж, за когото си мислех, че не ме иска.

Така че си останах целомъдрена, а сега съм готова да се развихря.

Той ме завърта и ме вдига, а аз увивам крака около кръста му, докато ме носи към леглото. Оставя ме да полегна, изхлузва тениската през главата си и поглежда надолу към мен, докато разкопчава колана си.

Но изведнъж нещо се удря в стената зад леглото много силно и бързо, а пронизителни стонове и изскимтявания пронизват стените. Двамата застиваме и се ослушваме, докато Питър и неговата принцеса го правят в съседната стая, като удрят таблата на леглото в стената и карат нашата табла да подскача напред-назад.

Очите му се разширяват.

— О, наистина са шумни.

Аха.

После поглежда надолу към мен с палаво пламъче в очите.

— Можем да ги бием.

После хваща коленете ми, издърпва ме до края на леглото и аз изписквам, когато се навежда над мен.