Рожденичката

Глава 9 Джордан

Шел се опитва да ме изпрати да си ходя в началото на двойната смяна, но след епизода с Пайк последното място, където искам да се намирам, е къщата му. Нямам къде другаде да отида, да не говорим, че парите ми трябват.

Как можа да се държи така тази сутрин? Да нахълта в работата ми, като че ли знае всичко? Не съм негова собственост.

А ако е загрижен, не може ли да го каже по-мило? Не всяка лъжа има за цел да нарани някого. Все пак покривах задника на Коул.

Да, разбирам подозрението му. Наистина. Не ме познава добре и е загрижен за сина си, но защо и двамата мъже от семейство Лоусън се справят толкова зле със сериозните, зрели разговори?

Разтърквам очи, а умът ми се връща отново в мига, в който ми заяви, че не може да издържа такъв човек, и затова да се махам от проклетата му къща. В онзи миг се почувствах нежелана. Отново. Нежелана някъде другаде. От друг човек. Почувствах се като бреме. Както се чувствам с родителите ми и дори понякога с Коул и Кам.

Защо винаги чувствам, че не заслужавам нищо по-добро? Мислех си, че е мил. Мислех, че сме в приятелски взаимоотношения, и започнах да се отпускам.

Изпъшквам и се опитвам да държа сълзите си под контрол. Ненавиждам това, че се разплаках пред него.

Работя, докато не идва нощната смяна в шест, и оставам още дълго, за да изям другата половина на сандвича от обяд за вечеря, да прибера бакшиша си и да преброя касата, преди да си облека суитшърта и да си взема чантата. Не съм се къпала от двайсет и четири часа и усещам болка между очите си заради липсата на сън. Искам да поседя под горещия душ и да заглуша всичко останало.

Стомахът ме присвива леко, когато си припомням, че нямам къде да взема този душ. Никога повече няма да взема нищо от Пайк Лоусън. Да не говорим, че все още съм бясна на Коул. Той ми писа, за да се увери, че всичко е наред, и да ми се извини отново, но аз не му отговорих.

Помахвам за довиждане на Шел и другите момичета, после излизам на прохладния вечерен въздух. Слънцето е залязло, но все още е светло, когато си слагам раницата и тръгвам наляво по улицата.

Имам нужда от собствен апартамент. Само за мен и за никой друг. Имам нужда от собствен дом, където да се чувствам удобно и никога да не ме притискат или да ме карат да се чувствам нежелана. Където да се чувствам в безопасност.

Което означава, че ми трябват пари.

Без да се замислям, краката ме отнасят по улица „Корнел“ и после по „Ламбърт“, небето притъмнява все повече, а в короните на дърветата над мен летят светулки. Трафикът е намалял, но става по-интензивен в следващия час, докато се приближавам все повече към края на града. Къщи обрамчват улиците, както и няколко ъглови магазинчета и бензиностанции, но светлината става все по-оскъдна, така че се придържам към тротоара и приятните фенери на верандите отляво и отдясно.

След по-малко от час виждам светлините на „Куката“ пред себе си и увеличаващия се паркинг, пълен с коли. Идвала съм и преди, но не обичам да влизам в заведение, пълно с хора, с дрехи на повече от ден и с коса, миришеща на пушек.

Оглеждам паркинга и виждам мустанга на сестра ми близо до стената на сградата. Всяка нощ някой от биячите води всички момичета до колите им за всеки случай, ако някой побъркан фен случайно реши да се опита да хване някоя от тях, докато е сама.

Влизам в клуба и внезапно съм заобиколена от тъмнина, а тежкият ритъм на музиката вибрира под краката ми. Топло е и мирише на мъгла и парфюм. За разлика от „Граундърс“, тук не е разрешено да се пуши, а вместо древните дървени подове с мръсотия, набита в пукнатините, под кецовете ми проскърцва блестящ черен под.

— Здравей, прасковке! — вика женски глас. — Какво правиш?

Обръщам се и виждам Малена през прозорчето на касата. Разбира се, тя никога не ми взема пари за вход. Не идвам за това.

— Кам тук ли е? — питам.

— Тъкмо приключи на сцената — отвръща ми. — Вероятно сега е някъде на пода. Влизай.

— Благодаря. — Усмихвам ѝ се и влизам в клуба, а възелчето в стомаха ми се затяга още повече. Никога не съм тормозила Кам на работа, освен ако не се е налагало. Някои от сестрите и приятелките на момичетата седят отзад с другите танцьорки, мотаят се с тях и се социализират, но на мен ми е трудно. Нямам проблем да гледам сестра си гола, но не искам да виждам как я гледат другите. Бащи на приятели от училище, стари гаджета… дори жени от града, които идват на тълпи, за да разпуснат и „да направят нещо различно“, но знам, че после ще си тръгнат и на другия ден ще говорят гадости за танцьорките на всеки, който има желание да слуша. Ако погледна иззад завесата и видя шофьора на автобуса от началното училище или нещо такова, това направо ще ме хвърли в оркестъра. Не знам как издържа Кам.

Светлината в помещението се осигурява от стробоскопични лампи, които се въртят нагоре, надолу и около оста си, а ъглите на сцената са обрамчени с крушки там, където тя се врязва в публиката, заобиколена от маси от двете страни. Мястото не е голямо, но има два отделни пиедестала с пилони със собствени светлини, където танцьорките могат да се приближат до публиката, далеч от основното действие.

Спирам на бара от вътрешната страна на входа и се оглеждам за кестенявата коса на Кам, вероятно оформена в бухнала прическа, на която би завидяла всяка тексаска жена. Тази вечер има доста посетители. Самотници, няколко двойки, сепарета, пълни с мъже, нагъващи пържоли и бургери, които, изглежда, току-що са излезли от офиса, както и голяма компания младежи, които не разпознавам.

Гуен, една от приятелките на Кам, слага ръце на страничните облегалки на един фотьойл и се отпуска на седалката.

Право в скута на мъжа, който вече седи там.

Опирайки се на ръцете си, тя се движи и се отърква в него, върти бедра и обляга глава назад върху рамото му. Кожата ми се сгорещява, а дишането ми става плитко. Виждала съм я, както и другите момичета, да го правят десетки пъти. Но клиентът е онзи, който привлича вниманието ми.

Изглежда в края на двайсетте си години, млад мъж, облечен в джинси и тениска, но красив и със стегнато тяло. Очите му са насочени надолу, гледа през рамото ѝ към тялото ѝ, докато тя се движи върху него. Ръцете му стискат страничните облегалки, защото не може да я докосва, а когато поглеждам нагоре, виждам, че е напрегнал челюст.

Тя го дразни, провокира го, привлича вниманието му и развява онова, което той иска, точно пред носа му, после го дръпва, защото не иска да му го даде…

В този кратък миг се чудя дали и аз ще съм толкова добра.

— Виждам, че вече си привлякла няколко погледа.

Обръщам глава и виждам Мик Чан, собственика на „Куката“, да седи зад ъгъла на бара. Мик е бивш професионален борец на средна възраст, който се е оженил за стриптийзьорка и решил, че иска да прекара остатъка от живота си в бар, така че двамата със съпругата му отворили това място и заживели щастливо.

Той ми се усмихва, а черната му тениска е опъната по все още мускулестите му гърди.

— Можем да направим много пари заедно — казва ми с намигване.

Обръщам поглед към залата и сдържам кикота си. Този пич трябва да си отвори щанд на кариерния панаир в гимназията, за да може да грабва момичетата веднага щом узреят до законната възраст от осемнайсет години, вместо да тормози мен.

— Сестра ти казва, че нямаш подходящата нагласа за тази работа и че трябва да те оставя на мира, но, Джордан…

— Не съм дошла за това — сопвам се. — Дойдох да говоря с нея.

Приключвам с оглеждането на помещението и се каня да се отправя към задната му част, но той внезапно се приближава до мен и казва със спокоен, но строг тон:

— Същите клиенти идват и в „Граундърс“, нали? — Поглежда към тълпата и после обратно към мен. — Обслужваш същите мъже и там, нали?

Вдигам поглед обратно към масите и сепаретата и разпознавам някои от хората. Градът е малък. И какво от това?

— Защо мислиш, че изобщо идват там? — пита, присвил очи към мен. — Аз имам готвач и по-добро меню. Тренирани барманки. По-чисти тоалетни. Защо да не си пият питиетата тук през цялото време?

— Защото в „Граундърс“ е по-евтино.

— Защото „Граундърс“ също продава секс — отвръща ми. — Тези момчета идват в „Граундърс“ заради теб, Шел, Ашли, Ели… не заради евтината бира и черупките от фъстъци по пода. Защо смяташ, че там не работят никакви мъже в края на краищата? Шел те е наела заради това как изглеждаш.

Не казвам нищо, само се съсредоточавам обратно върху сцената, където виждам сестра ми да излиза иззад завесата. Мик ме гледа и почти усещам дъха му върху шията си, въпреки че се намира на метър разстояние.

— Не се самозалъгвай — казва ми. — И там те гледат като парче месо, въпреки че си с дрехи. — След това поглежда нагоре към сцената и към сестра ми, която се върти на пилона. — Просто тя изкарва доста повече пари.

На следващия ден сестра ми не ме пита защо съм спала на дивана ѝ. Вместо това ме завежда на закуска заедно със сина си, след което отиваме на фермерския пазар за продукти. Говорим си за предстоящия окръжен панаир, какво дават по кината и какъв купон иска Килиян за рождения си ден през септември.

Сестра ми обича да ме тормози, но и забелязва кога съм наранена. Знае кога да отстъпи.

След танца ѝ снощи я последвах в задната част на клуба и взех ключовете от нея, за да мога да си тръгна с колата ѝ и да отида в апартамента ѝ. Не знаех какво да изтъкна като причина, поради която имам нужда да пренощувам у тях, затова не казах нищо. Откъде да започна? От Коул, който не ме взе от работа предната вечер? Как останах сама в колата с Джей на безлюдна улица посред нощ за пръв път от две години? Че спах на билярдната маса? Че Пайк ме обвини, че мамя сина му и се възползвам от щедростта му?

Че шефът ѝ ме тормози да работя за него?

Че Коул се държи така, все едно не съществувам?

Усещам как в гърлото ми се надига ридание. Не мога да се върна там. По-скоро бих спала в колата си. Тригодишното в мен с гордост с размера на Тихия океан ще им покаже къде зимуват раците, нали? Ще живея в потрошената си кола без климатик и със счупени дръжки на вратите, защото не се нуждая от никого, нали?

Усмихвам се леко през мокрите си очи, докато карам колата на сестра ми по улицата. Всъщност нещата не са чак толкова зле. Мога да се върна в дома на татко. Мащехата ми може да не ме иска там, но няма да ме изхвърлят.

Няма вечно да е така.

Влизам в квартала на Пайк, превключвам мустанга на сестра ми на по-ниска предавка и се приближавам до къщата му.

Сестра ми няма да работи днес, така че ми остави колата, за да си прибера нещата от къщата на Пайк.

Но когато я виждам, забелязвам пикапа му на алеята и стомахът ми се завързва на възел.

Не искам да го виждам сега.

Трябва да дойда по-късно.

Но не, имам нужда от дрехи и учебници. Мога да си прибера останалите вещи по друго време, но те ми трябват сега.

Паркирам и излизам от колата, вземам малкия куфар, който Кам ми даде назаем, и тръгвам напряко през ливадата и нагоре по стълбите. Изваждам ключа и посягам да отключа вратата, но виждам, че вече е отключено. Пристъпвам предпазливо вътре.

Всекидневната е празна, подминавам кухнята и виждам, че го няма и там. Раменете ми леко се отпускат. Отправям се към стълбите и хващам парапета.

— Джордан.

Замръзвам, а присъствието му и нервите ми карат космите по врата ми да настръхнат. Мамка му.

Обръщам се, втвърдявам изражението си и вирвам брадичка, застанала лице в лице с Пайк. Той стои между кухнята и всекидневната и бърше в мръсна кърпа ръцете си, покрити с мръсотия. Мокър е, по част от тениската му е избила пот, а лицето му е по-загоряло, отколкото предния път, когато го видях. Като че ли е прекарал доста време навън през последните двайсет и четири часа.

— Трябва да си взема някои неща — казвам и се обръщам обратно към стълбите.

Но той отново ме спира:

— Джордан.

— Виж, все тая — прекъсвам го и се обръщам пак към него. — И без това нямам работа тук, а и Коул също е навън през половината време, така че нека си спестя неприятностите и да си взема боклуците.

Той пристъпва напред.

— Къде ще отидеш?

Иде ми да заплача.

— При баща ми. В Мийдоу Лейкс — казвам му. — Не е твой проблем, нали знаеш?

Ето. Готово. Няма нужда да се преструвам, че нямам други възможности. Тръгвам си. Ненавиждам идеята да се върна обратно в онази дупка в паркинга за каравани, но няма да е завинаги. Ще го преживея.

Отново тръгвам по стълбите, но той заговаря така, като че ли бърза.

— Моля те — изтърсва и ме спира. — Ела за минутка. Искам да ти покажа нещо.

Сигурно е забелязал подозрението в очите ми, защото отново ме моли, този път по-настоятелно и непоколебимо:

— Моля те — казва. — Само за минутка.

Обръща се и тръгва обратно към кухнята, а аз се колебая за миг, преди да го последвам. Не искам да проявявам любопитство, но го правя.

Влизам в кухнята и виждам как се насочва към съседното перално помещение и излиза през задната врата. Какво толкова има в задния двор, та да искам да го гледам?

Външната врата се затръшва, поемам си дълбок дъх, изправям се и го следвам.

Той застава до правоъгълно парче земя, което беше просто част от двора преди двайсет и четири часа. Сега тревата е изчезнала, има граница, очертаваща периметъра, и богат чернозем, обърнат в пределите му. Има маркуч, свързан с някаква певеце тръба, която е вложена в почвата, заедно с тръби за пръскачки на равни интервали.

Пайк ме поглежда, едва ли не нервно очакващ реакцията ми.

— Какво е това? — питам.

Той поглежда назад към него и после обратно към мен.

— Градина — отвръща. — Надявах се, че би искала да ми помогнеш с нея или нещо такова.

Оставам безмълвна. Сърцето ми бие толкова силно, а слънцето е така горещо. Как е…? Но след това си спомням. Знае, че обичам озеленяването. Знае, че чета такива списания. Знае какво харесвам.

Болка преминава през сърцето ми. Направил е всичко това за един ден?

Но няма да се разтапям заради него. Втвърдявам гласа си.

— Ти пък откога искаш да имаш градина?

Той се приближава до мен, а аз скръствам ръце на гърдите си, за да подсиля бронята си.

— Джордан, държах се като задник — казва. — Направих прибързано заключение, защото са ми се случвали неприятни неща, освен това съм стар и изморен. Очаквам лошо поведение от всички. — Той замълчава и се намръщва. — Но този път аз бях този, който се държа зле. Ти си различна, а аз наистина се прецаках. Няма да се повтори. Не мога да повярвам, че казах всички онези неща.

Образът му започва да се размазва заради напиращите сълзи, които не мога да спра, независимо колко силно стискам зъби.

— Бих искал да останеш — продължава. — Харесва ми да живееш тук. Хубаво е да се прибера вкъщи и да видя, че в жилището има живот. Че има хора, с които да говоря. Хубаво е някой да ти помага и… — Челюстта му се сключва и той изглежда ядосан. — И не трябваше да спиш на шибаната билярдна маса. Ще останеш толкова дълго, колкото имаш нужда, разбираш ли? Не искам да си тръгваш.

Брадичката ми потреперва и не мога да се спра. Сълзите ми потичат и навеждам глава, за да ги скрия.

— Моля те, не плачи отново — примолва ми се, — иначе ще трябва да махна басейна, за да ти построя беседка или нещо такова.

Разсмивам се, подсмърчам и бърша очи.

— Не, недей да махаш басейна. Харесвам го.

Приближавам се до новата градина и осъзнавам колко е голяма и колко много труд е отнела. Това не прави поведението му по-приемливо, но ми помага фактът, че знам, че си е скъсал гъза, за да направи нещо, за което си е мислел, че ще ме направи щастлива. Никой никога не е правил такова нещо за мен.

Имам предвид, че сестра ми ми е купувала дрехи и ме е извеждала навън, но Пайк е направил нещо, което знае, че обожавам. Нещо, близко до сърцето ми.

— Това е невероятно — казвам му и го мисля. — Но наистина смятам, че ще е най-добре да си вървя.

— Това е твоята къща — казва ми. — Остани колкото искаш. Двамата с Коул можете да каните приятели, да си пускате музика, да палите свещи…

— Да сложим плюшено покривало на тоалетната чиния? — дразня го.

— Не, по дяволите.

Двамата се засмиваме, а аз поглеждам обратно към почвата. Можем да си насадим толкова много зеленчуци тук.

— Купих малко семена — казва той, взема една торба и напълва шепи с тях. — Но не съм сигурен как да ги засея и колко място да отделя за всеки зеленчук, така че си помислих, че е по-добре да ги засееш ти.

Срещам погледа му и за известно време оставаме така. Мисля, че вероятно иска да съм наоколо доста повече, отколкото показва. Сигурно играя ролята на буфер между него и Коул, а и както каза, обича да има хора в къщата.

Подава ми пакетчетата със семена и бавно взема куфара от ръката ми.

— Ще го сложа в гаража — казва. — После ще взема душ. Искаш ли да започнем със засяването още на сутринта?

Очите му, изглежда, търсят моите, а дъхът ми спира, когато отвръщам на погледа му.

Накрая кимвам и извръщам очи.

Той отново тръгва към къщата и аз чувам гласа му зад себе си:

— А ако имаме нужда от още нещо, просто ми кажи. Така или иначе утре трябва да ходя до „Хоум Депо“.

— Окей — прошепвам.

След това поглеждам през рамо към него.

— Освен това не си стар, нали знаеш? — извиквам.

Той ме поглежда развеселен.

— Достатъчно стар съм, за да съм си изградил определени представи в главата. Което беше погрешно.

— Благодаря.

Мускулите на ръката му се стягат, докато държи куфара ми, и не мога да не се втренча в татуировките му, простиращи се по нея. Изглеждат леко избледнели, като че ли си ги е правил, когато е бил тийнейджър.

Какъв ли е бил на възрастта на Коул? Трудно ми е да си го представя като… Е, като момче, предполагам. Толкова е сериозен. Почти като инфаркт.

Но е искрен.

— Следващия път, когато имаш нужда от превоз или от каквото и да било — казва, — ми се обади, обещаваш ли?

Отново кимвам и се връщам обратно към семената, вече развълнувана от предстоящото лято.