Рожденичката

Глава 24 Джордан

— Не изглеждаш добре, захарче.

Вдигам поглед от хладилника, където зареждам бутилки бира от касата, и се усмихвам леко на Грейди.

— Не е нещо, което кутия шоколадови бисквити не може да оправи.

Или кофичка сладолед, или Пайк да влезе точно сега, да ме вземе в прегръдките си пред всички и да ми каже, че ме обича.

Господи, толкова съм изморена. И изтощена. Направо не можех да го гледам снощи, исках само да се махна по-бързо от него и от живота му.

Взех току-що поправения фолксваген и отидох при сестра ми, после дойдох на работа в десет, за да се подготвя за дневната смяна, и съм тук от дванайсет часа, доста повече, отколкото трябва според графика.

Гневът и решителността не са ме напуснали, но към тях се присъедини и тъгата. Той ми липсва.

Но повече от всичко се ненавиждам.

Обичам го и го искам, но…

Не мога да съм с него.

Той ме разсмива и когато сме заедно, се чувствам уютно. Като че ли Пайк е единственото нещо в живота ми, което разбирам.

Но вече не се разбирам сама. Този път някой трябва да се бори за мен за разнообразие.

Няма да се върна.

— Предния път си тръгна, без да ми оправиш сметката — казва Грейди и изважда пари от портфейла си. — Ето ти бакшиша.

Плъзга няколко двайсетачки по бара, аз затварям хладилника и се засмивам тихо, а клепачите ми натежават от умора.

— Изобщо не се сетих за това, Грейди — казвам му. — Не се притеснявай за сметката. Просто се радвам, че си тук.

Което е истина. Той ме спасява от насилените разговори с другите, докато работя. Не флиртува с мен, нито подхвърля груби коментари, освен това харесва музиката, която пускам на джубокса.

Оставям парите и прибирам празната му бутилка, отварям нова и я слагам пред него.

— Ей, може ли две бутилки „Бъд“? — пита някой, слагайки пари на бара.

Приближавам се, чувам телефонът да звъни и виждам, че Шел се протяга към него.

Отварям хладилника и изваждам двете бири.

— Джордан? — повтаря Шел по телефона.

Поглеждам към нея и оставям бирите пред мъжа на бара.

— Кой се обажда? — пита тя.

Държа очите си върху нея и дишам плитко, докато вземам парите на клиента и отбелязвам напитките му на касата.

— Пайк? — казва в слушалката.

Поглежда ме и аз поклащам глава. Късно е, не съм се прибирала от снощи и всъщност съм изненадана, че още не е дошъл да ме търси и да ми отправи обичайните си нахални искания.

— Аха, няма я — лъже Шел. — Смяната ѝ свърши. Опитай на мобилния ѝ телефон.

Тя затваря, вероятно защото не иска да го слуша повече, и очевидно не знае, че Пайк вече ми се обади няколко пъти на мобилния телефон днес. Но не остави съобщение, нито ми писа.

Шел се приближава към мен.

— Какво става?

— Нищо.

Накланя недоверчиво глава.

— Изглеждаш изтощена. — Внимателно прибира косата зад ухото ми, докато почиствам бара. — Яла ли си нещо днес?

— Добре съм — казвам ѝ. — Просто съм изморена.

— Да не би Коул да ти създава още проблеми?

Въздишам, усещам как стомахът ми потреперва. Искам да поговоря с някого, но ми писна да съм момичето, което има проблеми с момчетата. Писна ми Шел да се тревожи за мен, и не искам да знае. Вече си мисли, че Пайк е задник, и поради някаква причина това не ми харесва. Не искам да ѝ давам повече муниции.

— Защо ти се обажда баща му? — настоява.

Избягвам погледа ѝ, пускам парцала в кофата с гореща вода, вземам нов и избърсвам същите бутилки с алкохол, които вече бърсах този следобед.

Усещам погледа ѝ върху себе си.

— Джордан, в какво си се забъркала?

Брадичката ми потреперва, а сълзите парят в очите ми.

— В нищо — отвръщам, все още без да я поглеждам. — Ще се оправя.

От кухнята излиза сервитьорка, понесла храна, и аз заобикалям една от другите барманки, която се връща с нова бутилка „Капитан Морган“ от склада с алкохол. Замислям се за миг, опитвам се да реша какво да правя после, и накрая се навеждам да взема пакет салфетки от шкафа. Отварям го и започвам да пълня една от кутиите на бара.

— Прибирай се вкъщи — казва Шел и слага ръка върху кутията. — Иди се наспи.

— Добре съм. Предпочитам да съм тук.

— Ако не искаш да се прибираш, тогава иди при сестра си — предлага. — Само те моля да си починеш. Ако работиш още часове днес, тази вечер няма да можеш да караш до вкъщи. Ще се видим утре.

Отварям уста да споря, но тя просто поклаща глава, защото знае какво се каня да кажа.

— Не съм ти майка — изтъква, — но все едно съм. Имаш нужда от сън. Вземи си храна от кухнята и тръгвай. Моля те.

Подчинявам се на Шел, правя си сандвич, който не ми се яде, качвам се в колата и паля двигателя. По осемдесетарската радиостанция, която съм настроила, върви песен на Алис Купър, но я спирам, защото изобщо не съм в настроение за бягството от действителността, за което обикновено копнея.

Вкъщи. Отнема ми около двайсет минути безцелно каране из града, вглъбена в мислите си, докато реша към чия къща да се насоча. Трябват ми дрехи и учебници и въпреки че не искам да виждам Пайк, Коул и майка му, не мога да използвам гримовете на сестра ми още един ден. Всичките са с брокат.

Когато отбивам в „Уинди Парк Плейс“, оглеждам върволицата коли и пикапи от двете страни на улицата, както и пълната алея на Пайк. Разпознавам някои от превозните средства, а други — не, но се пъхвам в свободното място между две коли пред къщата на Крамер и забелязвам светлините, идващи иззад оградата на Пайк откъм задния му двор.

Коул сигурно е вдигнал купон. Страхотно.

Оставям си чантата в колата, вземам ключовете, заключвам я и тръгвам към къщата. Искам да се намирам навсякъде другаде, само не и тук, но знам, че трябва да го направя. Кожата ми настръхва от притеснение, а космите на ръцете ми се изправят, когато музиката нахлува в ушите ми. Обаче се изкачвам бързо по стълбите на верандата, все още облечена в блузата с гол гръб от работа. Стягам високата си конска опашка и просто се надявам, че с всички тези хора наоколо Пайк и Коул няма да ме усетят как влизам и излизам.

Влизам в къщата и се оглеждам, виждам как се затръшва задната врата, когато някой излиза навън, после чувам как се затваря вратата на тоалетната в пералното помещение. Лампите под вратата за мазето са запалени и разговорите навън са почти толкова силни, колкото и музиката. Поне Коул държи хората извън къщата през повечето време. Пайк едва ли е успял да заспи на този шум.

Внимателно се изкачвам по стълбите, вървя тихо по коридора и забелязвам, че вратата на стаята на Пайк е затворена и лампите са загасени. Вратата на Коул също е затворена, така че отварям моята, надничам вътре и виждам, че няма никого. Леглото е разхвърляно, което означава, че майката на Коул е спала в него снощи. Оглеждам наоколо на светлината, идваща отвън. Нещата на Линдзи ги няма, значи вероятно апартаментът ѝ вече е оправен. Оставям лампите загасени, вземам си кожената чанта, в която тъпча книгите и тетрадките от бюрото, и започвам да пълня сака с дрехи и всичко останало, което ще ми трябва непосредствено.

— Помислих си, че чух някой да влиза — казва един глас зад мен.

Сърцето ми спира и се поколебавам, моментално разпознала източника му. Затварям очи и се надявам да се махне.

Коул не би го поканил. Сигурно сам се е натресъл.

Ножицата седи върху бюрото пред мен и я поглеждам инстинктивно.

— Коул скъса с Елена — казва ми Джей. — Ще си го вземеш ли обратно?

Скъсали са? Че те били ли са заедно изобщо? Поглеждам надолу към палеца си в тъмнината и вече не изпитвам почти нищо. Преди той винаги докосваше сърцето ми, но сега се чувствам, все едно на Коул му е пукало за мен преди цяла вечност. Тази вечер не мога да изпитам дори грам копнеж по връзката, която някога споделяхме.

Сега съм в режим на оцеляване. Мозъкът ми управлява всичко и не би ми дал ключовете за сърцето ми, докато не се увери, че може да го понесе.

— Искаш ли първо да му сервираш малко отмъщение? — дразни ме Джей и чувам, че гласът му се приближава. — Хайде, Джордан. Мога да те изчукам страхотно още тук и сега.

— В сравнение с ужасния секс, който си правил винаги? — отвръщам.

Той не казва нищо, но аз си представям самодоволната усмивчица, играеща на устните му, и сърбежа в пръстите му, който го умолява да ме накара да си платя за тази забележка.

Вземам ножицата, обръщам се и вкопчвам пръсти в дръжките ѝ, играя си с нея, докато гледам към него.

Той стои на прага ми, облечен в джинси и тениска, а студените му очи ме гледат кръвнишки изпод тъмните вежди.

— Какво ли си си казвал, за да убедиш мозъчето си с размер колкото грахово зърно, че си ме задоволявал напълно — казвам хладно. — Трите пъти, в които го правихме, беше толкова зле, че след това просто лежах объркана, после развеселена и накрая избухвах в сълзи заради това че в теб няма нищо, което да не е напълно жалко.

Горната му устна потрепва и точно сега той преценява каква е вероятността да му се размине онова, което иска да ми причини, с цял двор, пълен със свидетели, точно под прозореца ми.

— Сега само се ужасявам за всяка жена, с която те видя — продължавам, — но и тайно се усмихвам, защото знам, че след като те излъжат колко много им е харесало в кревата с теб, отиват в банята и мастурбират, като си представят всеки друг в града, само не и теб.

Той залита към мен и аз се изправям, отпускам ръце и стискам ножицата. Очите му се стрелват към нея и той спира.

— Излизай от стаята ми — казвам му, тонът ми е равен и спокоен — и повече недей да ме заговаряш.

Джей се поколеба за миг.

— Веднага — настоявам.

Дишането му става тежко и чувам гнева, набиращ сила вътре в него.

Толкова силно иска да ми се нахвърли.

Но аз не съм уплашена. Не усещам нищо.

Отнема секунда на гордостта му да осъзнае, че няма да стигне далеч, ако реша да се разпищя, но след миг се отдръпва и най-накрая се обръща и изчезва надолу по коридора. Чувам стъпките му по стълбите и изчаквам да чуя затръшването на задната врата, преди да рискувам да помръдна отново.

Може да не се разкара от пътя ми завинаги, но в миналото обикновено бързо е решавал, че не си струвам усилията, и си е набелязвал нова цел. Да се надяваме, че ще го направи и сега.

Приключвам със събирането на дрехите и влизам в банята, за да си взема четката за зъби, самобръсначката и шампоана, натъпквам всичко в сака и го закопчавам. Мятам двете чанти през рамо и напускам стаята, като устоявам на порива да погледна назад, после се насочвам надолу по стълбите към всекидневната.

Пайк обаче стои точно до входната врата и аз спирам, а погледите ни се преплитат.

Мамка му. Почти си бях тръгнала.

— Търсих те навън — казва. — Просто исках да се уверя, че си добре.

Погледът му се спуска към чантите ми и той свива юмрук около ключовете си. Гласът му се превръща в шепот.

— Недей. Моля те.

— Какво не искаш да правя? — Пристъпвам напред. — Не искаш да си тръгвам или не искаш да казвам на Коул?

Купонът навън продължава да беснее, а ние стоим в тъмната стая, вкопчени в безнадеждна битка. Въпросът е просто кой ще бъде наранен, а той все още си мисли, че може да се измъкне от този избор.

Иска ме, но е страхливец.

— Това трябваше да приключи, нали? — казва задавено толкова тихо, че да го чуя само аз. — След десет години ще бъда почти на шибани петдесет. Не искам да те натоварвам с това. Всичко така или иначе щеше да приключи. Винаги си го знаела.

Вече го знам. Очите ми горят и се наливат със сълзи, но е странно. Не съм сигурна, че изпитвам тъга. Онова, което казва, почти ме успокоява, защото тази история ми е позната. Свикнала съм с нея.

Тръгвам към вратата.

— Не съм готов да те пусна — казва ми и застава пред мен. — Още не. Не съм приключил… — Той търси подходящите думи. — С това да си говоря с теб и… да те обичам. — Хваща раменете ми и ме премества зад входната врата, а аз се озовавам с гръб към гардероба. — Нека отидем някъде. Само двамата. Днес има среднощна прожекция. Хайде. Да излезем за няколко часа и да поговорим.

Поглеждам нагоре към него.

— Някъде, където е тъмно, нали?

В киното, където няма да ни видят?

Той поглежда към мен, като че ли точно това си е мислил, и много съжалява, но това е положението.

— Ще го из мислим. — Слага ръце на вратичката зад мен, от двете страни на главата ми, и се навежда по-близо. — Само недей да си тръгваш все още.

Сковаността, която изпитвам от снощи насам, започва да отстъпва и го чувам в главата си. Няма да ходя никъде. Няма да ходя никъде…

Сигурна съм, че е вярно. И винаги ще бъде. Пайк не пренебрегва задълженията си. Винаги ще се грижи за мен.

Но не мога да се сетя за нещо, което бих искала да бъда за него, което да е по-лошо от задължение. Не искам да бъда както Коул, работата му, къщата или сметките. Аз не съм задължение.

Аз съм всичко друго, но не и това.

— Обичаш ли ме? — питам. — Влюбен ли си в мен?

Той задържа погледа ми и дори в тъмното виждам, че очите му са зачервени, изморени и го боли. Но когато отваря уста, от нея не излизат думи.

Поклащам глава.

— Предполагам, че няма значение. — Отказвам се. — Нямаш смелост, така че това няма да продължи дълго. — Изправям се и затягам хватка около ремъците на чантите. — И накрая ще се окажеш само загуба на време.

Лицето му помръква, изглежда напълно смачкан. Не е в състояние да направи каквото и да било. Всичко, което знае, е, че не иска да си ходя.

— О, това е прекрасно — казва някой. — Значи това те възбужда, а, Джордан?

Двамата с Пайк извръщаме глави и виждаме Джей, който тъкмо излиза от кухнята и пристъпва във всекидневната. Пайк отпуска ръце, изправя се и поглежда строго към него.

— Хайде, скъпа — дразни ме Джей, чак оттук подушвам бирата, която е пил. — Аз ще съм твоето татенце, можеш да си разтвориш краката и за мен, а в замяна ще изкараш малко пари за наема.

Пайк се хвърля към него и аз изпъшквам. Хваща Джей за яката, завърта го и го запраща към вратата. Джей почти не потрепва, може би защото знаеше какво си проси.

Сърцето ми спира, когато го виждам да се препъва на верандата, а Пайк го следва.

Двамата се търкалят по стълбите и на предната морава има няколко души, които си тръгват през задната врата или тъкмо излизат от колите си.

Джей избутва Пайк, но Пайк го хваща за ръката и засилва юмрука си, който се стоварва като чук върху лицето на Джей и го запраща на земята. Излизам на верандата и виждам, че минувачите са се спрели, за да зяпат, а останалите подвикват.

— Какво става, по дяволите? — чувам гласа на Коул.

Поглеждам натам и забелязвам, че се задава отстрани на къщата. Приближавам се до перилата и виждам как Пайк издърпва Джей от земята и го блъсва в една кола.

— Татко! — вика Коул и се затичва към тях.

Но изглежда, никой друг не го забелязва.

— Не се тревожи. — Джей се разсмива на Пайк, а от устната му тече кръв. — Можем да си поделим курвичката.

Коул се обръща към мен.

— Нарани ли те Джей?

Предполагам, че не му е било трудно да се досети за коя „курвичка“ става въпрос. Не казвам нищо.

Джей обръща поглед към мен и се провиква:

— Защо не кажеш на Коул колко ви е било уютно тук с татенцето му, докато го е нямало?

— Какво? — Коул стрелка поглед между нас, а на лицето му е изписано объркване.

— Пак ще се видим, Джордан! — извиква Джей, избутва ръката на Пайк и изважда ключовете на колата си. — Ти ще работиш в „Куката“ също като сестра си, а аз ще идвам, за да си купя задника ти. Обеща…

Още един юмрук се стоварва върху лицето му, но този път не е на Пайк. Коул е изтичал до него и сега го изпраща да се търкаля назад по паважа.

Джей изръмжава, изплюва се на земята, прокарва ръка по устните си и я отдръпва, за да я разгледа.

— Изби ми зъба! — изкрещява.

— Изчезвай оттук! — вика Коул и вдига ръце. — Махай се!

По челото на Пайк блести пот и той ме поглежда по същия начин, както вечерта, когато спахме заедно за пръв път. Когато го яхнах на моето легло, а той погледна нагоре към мен, предаде се и ми даде всичко, което поисках.

Всичко друго около нас изчезва. Той потърква юмруци в дрехите си, а тялото му е сковано, като че ли иска да изтича до мен, да ме вземе в прегръдките си и да ме отнесе нанякъде.

— Вие двамата? — чувам да казва Коул.

Примигвам, Пайк свежда поглед и магията се разваля. Коул застава между нас, поглежда напред и назад към двама ни, докато хората бавно се разпръскват, а аз виждам как свързва казаното от Джей с начина, по който се гледахме току-що.

— Джордан? — Коул ме ръчка да кажа нещо, но аз само свеждам очи, неспособна да го погледна.

Пайк преглъща и диша плитко.

— Коул…

— О, майната ти — казва му Коул, прекъсвайки го, и се отдръпва.

Пайк пристъпва напред, но Коул се завърта и бързо се отдалечава, излиза от двора и тръгва по улицата.

Пайк не го следва. Познава сина си поне толкова, колкото и аз, и знае, че тази вечер Коул няма да чуе нищо. А и какво би могъл да му каже Пайк, от което да се почувства по-добре? Щетите вече са нанесени.

Пайк стои там, взира се в Коул и изглежда така, все едно са му изтръгнали живота. Какво му остава сега?

Изваждам ключовете си, слизам по стълбите на верандата и тръгвам към колата си, без да спирам или да се колебая, докато подминавам Пайк Лоусън.

Той също не ме следва.

Сега знам, че наистина си е мислил онова, което намекна снощи. Просто не си струвам.

Знам, че всичко е объркано, набирам на телефона си. Бих искала да знаеш, че не беше за отмъщение. Просто се случи и съжалявам.

Взирам се в телефона от двайсет минути, опитвам се да реша какво да кажа на Коул. Смятам да се логаутна от социалните мрежи и известно време да говоря само със сестра ми и няколко други приятели. Имам нужда от тишина и спокойствие. Просто не исках да изчезна, без да му кажа нищо.

Не съжалявам, че се случи, но съжалявам, че го нараних. Пред себе си се оправдавам, че той ми изневери пръв и не му дължа нищо.

Обаче не искам всичко да свърши така. Не съжалявам, че си тръгвам. Не съжалявам, че няма да го видя скоро.

Но просто исках да знае… Че причината не е в него.

Обичаш ли го? Изскача отговорът му.

В гърлото ми бодат игли, натискам копчето отстрани на телефона и го изключвам.

Преглъщам буцата в гърлото си, натъпквам телефона в страничния джоб на чантата, закопчавам го и затварям очи, за да спра сълзите.

Шел влиза в склада за алкохол, където стоя пред няколко каси бира, и вместо да ми даде чека за заплатата, който отиде да вземе, изважда пачка банкноти и я пъха в чантата ми, без да ми я покаже.

След като отново спах у сестра ми снощи, днес дойдох в бара, за да си взема заплатата, преди да си тръгна. Но по вида на пачката банкноти, която скри в чантата ми, съдя, че със сигурност ми е дала много повече, отколкото съм си заработила.

Ако започна да споря с нея, ще бъде само загуба на енергия. Отбелязвам си наум, че ще трябва да работя допълнителни часове, когато се върна обратно. Когато и да е това.

— Какво смяташ да правиш? — пита ме с ръка на хълбока и поглежда към мен.

— Не знам.

— Къде отиваш?

— Не знам.

Тя въздиша, а аз вземам чантата и я мятам през рамо.

— Обикновено това би ме изплашило, но… — провлачвам и се замислям. — Не искам да продължа да правя всичко, което съм правила по-рано. Искам утре да се събудя и да не мога да позная живота си. — Вдигам очи и поглеждам към нея. — И моля те, недей да ме поучаваш, че когато бягам без посока, позволявам на другите да определят как да се чувствам…

Тя ме хваща за раменете и заговаря твърдо.

— Бягай — казва ми решително. — Бягай далеч оттук. Просто върви. Обади се, ако имаш нужда от нещо, става ли?

Кимвам, благодарна, че ме разбира.

— Можеш ли да кажеш на Кам да не се притеснява? Добре съм и ще ѝ се обадя.

— Няма ли да отидеш да я видиш?

В очите ми избиват сълзи, заобикалям Шел, отскубвам се от хватката ѝ и излизам от склада за алкохол.

— Не мога.

Ако мисля твърде дълго или я погледна в очите, ще се изплаша. Някога Пайк ми каза да бягам, все едно ме гони дяволът. Сигурна съм, че нямаше предвид това, но смятам да го направя.

Джордан Хадли не напуска работата си. Не скача в старата си, разбита таратайка и не тръгва на път, без да знае накъде отива. И със сигурност се страхува твърде много от това да остане сама.

Ако започна да мисля, няма да го направя. Тръгвам. Няма връщане назад. Може да се върна утре, вдругиден или следващата седмица, но колкото повече време прекарам на пътя, толкова повече ще се отдалеча от това, което бях.

Спирам на бара и вземам пуловера си, който съм оставила на един стол.

— Знам, че те боли — казва Шел, приближавайки се иззад мен. — Беше щастлива.

— Ще се оправя. — Премятам пуловера върху чантата и избягвам очите ѝ. — Не ми беше първият.

— Напротив.

Спирам и поглеждам към нея, а възелът в стомаха ми се затяга.

— Не е нужно да казваш каквото и да било, обаче… — продължава тя — … не се чувстваше така с Коул, Джей или някой ДРУГ.

Отново извръщам поглед и прехапвам ъгълчето на устата си, за да държа чувствата си под контрол.

Ще го преодолея. И много скоро всички спомени ще избледнеят, всичките му думи и докосвания. Всичко ще изчезне.

— Но нека ти кажа нещо, момиче — продължава тя и говори тихо и дискретно заради няколкото клиенти в заведението. — Нямаш нужда от онова, което изпитваш към него или към някого другиго. Това — потупва гърдите ми точно над сърцето, — което изпитваш сега, е най-хубавото нещо, което може да ти се случи. Защото, когато всички парченца от сърцето ти започнат да се събират обратно, а те ще го направят, ще станат по-силни. И ще бъде много по-трудно някой да го докосне отново. — Прибира косата зад ухото ми, както прави винаги. — Така че ще бъдеш сигурна, че когато някой най-накрая го направи, наистина ще се е потрудил. Нямаме толкова голяма нужда от храна, за да оцелеем в този живот, колкото от това някой да ни разбие сърцето поне веднъж. Но хубавото е, че първият път винаги е най-лошо. Никога повече няма да се чувстваш толкова зле.

За което много се радвам.

Но освен това ме кара да се чудя… Ако сърцето ми никога няма да бъде разбито толкова зле, тогава дали някога ще обичам някого така, както обичах Пайк Лоусън?