И заживели щастливо

Шеста глава

Реших да не го питам. Ако принц Кларксън имаше интимни отношения с Тиа, така или иначе не исках да знам за тях. А ако нямаше и го попитах, щях да разруша доверието помежду ни, преди изобщо да сме го съградили. Най-вероятно беше просто мълва, несъмнено пусната от самата Тиа, за да наплаши останалите момичета. И ето докъде я доведе това.

На подобни сплетни не биваше да се обръща внимание.

На пулсиращата болка в лицето си обаче не можех да не обръщам внимание. Часове, след като кралицата ме беше зашлевила, бузата ми още беше червена и пареше.

– Да подменим торбичката с лед, госпожице – каза Емон.

– Благодаря ти – отвърнах аз и ù подадох старата.

Като се прибрах в стаята си, умолявайки прислужничките ми за нещо против болката, те попитаха коя от участничките ми беше посегнала, обещавайки веднага да издадат на принца. Няколко пъти ги уверих, че не е било нито едно от момичетата. Никоя прислужница не би го направила. А знаеха, че съм прекарала цялата сутрин в Дамския салон, което оставяше само един възможен извършител.

Не ме попитаха. Сами се досетиха кой е бил.

– Докато взимах леда, подочух, че следващата седмица кралицата щяла да отиде на почивка сама – каза Марта, седнала на пода до леглото ми. Аз бях седнала с лице към прозореца и в полезрението ми поравно влизаха оградната стена на двореца и откритото небе.

– Така ли?

Тя се усмихна.

– Говори се, че многото посетители влияели зле на нервите ù, затова кралят я помолил да си почине.

Врътнах очи. Първо ù крещи, че си купувала скъпи рокли, после я праща на почивка. Не че се оплаквах. Точно в момента седмица без нея ми звучеше чудесно.

– Боли ли още? – попита ме тя.

Извърнах поглед и кимнах.

– Не се безпокойте, госпожице. До довечера болката ще е отшумяла.

Искаше ми се да ù кажа, че не болката ме измъчва. Най-много ме тревожеше фактът, че случилото се беше едва първият знак за това, че животът като принцеса щеше да е напрегнат в най-добрия случай. В най-лошия щеше да е ужасяващ.

Направих си равносметка какво знам. Кралят и кралицата се бяха обичали някога, но сега едва сдържаха ненавистта си един към друг. Кралицата беше пияница и стискаше короната със зъби и нокти. Кралят беше на ръба на нервен срив. А Кларксън...

Кларксън се стараеше да изглежда смирен, спокоен, сдържан. Но под тази му маска се криеше детски смях. И когато рухна пред мен, беше цяло чудо, че успя да събере всички парчета от себе си.

Не че аз самата не знаех какво е страдание. Трудех се до капване. Понасях нечовешки жеги. И макар че положението ми на Четворка трябваше да ми предлага известна сигурност, живеех на ръба на мизерията.

А сега ме очакваше ново предизвикателно. Стига, разбира се, принц Кларксън да избереше мен.

Но за да ме избере, трябваше първо да ме обикне, нали така? А това несъмнено щеше да е достатъчна компенсация.

– За какво мислите, госпожице? – попита Марта.

Усмихнах се и сложих ръка върху нейната.

– За бъдещето. Което май е безсмислено. Каквото има да става, ще стане.

– Много сте мила, госпожице. Голям щастливец ще е, ако избере вас.

– И аз ще съм щастливка, ако ме избере.

Вярно беше. Той съчетаваше всичко, мечтано от мен. Плашеше ме обаче онова, което носеше със себе си.

* * *

Даника нахлузи поредния чифт от обувките на Бианка.

– Точно по мярка са ми! Добре, ще взема тези, а ти вземи моите сини.

– Дадено. – Бианка стисна ръката на Даника, усмихната до уши.

Никой не ни беше нареждал да не стъпваме в Дамския салон до края на седмицата, но всички момичета взехме единодушно решение да не го правим. Вместо това се събирахме на групички и прескачахме от стая в стая, изпробвайки дрехите си една на друга и бърборейки както винаги.

Но не съвсем. В отсъствието на кралицата момичетата се превърнаха в... ами, в момичета. Всички се държаха по-спокойно. Вместо да се тревожим за етикета и да спазваме поведение на истински дами, си позволявахме да бъдем момичетата, които бяхме, преди имената ни да бъдат изтеглени за участие, момичетата, които бяхме у дома.

– Даника, мисля, че сме почти един и същ размер. Обзалагам се, че имам рокли, които биха отивали на тези обувки – обадих се аз.

– Май ще се възползвам. Ти имаш страхотен гардероб. Същото важи и за Кордей. Виждала ли си какви рокли ù шият прислужничките ù?

Въздъхнах. Не знаех как го постигат, но прислужничките на Кордей караха платовете да стоят така, както не бях виждала другаде. Роклите на Нова също изпъкваха. Чудех се дали бъдещата принцеса щеше да има право сама да избира прислужничките си. Разчитах толкова много на Марта, Синдли и Емон, че не можех да си представя живота в двореца без тях.

– Знаете ли кое е странното? – попитах аз.

– Кое? – отвърна Маделин, ровейки из кутията с бижута на Бианка.

– Един ден няма да е така. В крайна сметка някоя от нас ще остане тук сама.

Даника седна при мен на масата на Бианка.

– Знам. Смяташ ли, че и на това се дължи поведението на кралицата? Може би е самотна.

Маделин поклати глава.

– Аз мисля, че просто си е такава. Може да си кани колкото иска гости. Може да настани в двореца цяло друго семейство, ако ù скимне.

– Не и ако кралят възразява – отвърна Даника.

– Вярно е. – Маделин продължи да ровичка из кутията. – Не мога да го разбера този крал. Като че ли е дистанциран от всичко. Дали и Кларксън ще стане такъв?

– Не – отговорих аз с усмивка. – Кларксън е друг човек.

Никой не добави нищо, а като вдигнах поглед, Даника ме посрещна с дяволита усмивка.

– Какво?

– Здравата си хлътнала – каза тя така, сякаш почти ми съчувстваше.

– Какво имаш предвид?

– Влюбена си в него. Даже утре да разбереш, че хобито му е да рита кутрета, пак ще го гледаш с влажни очи.

Поизопнах гърба си.

– Възможно е да ме вземе за своя съпруга. Не е ли редно да го обичам?

Маделин се изкиска, а Даника продължи в същия дух.

– Е, да, но има нещо друго. Имам чувството, че цял живот си била влюбена в него.

Изчервих се и опитах да не мисля за онзи случай, когато бях откраднала дребни пари от портмонето на мама, за да си купя пощенска марка с неговия образ. До ден-днешен я пазех върху парче груба хартия, с която си отбелязвах книгите.

– Уважавам го – отбраних се аз. – Все пак той е принцът.

– Повече от това е. Би поела куршум вместо него, ако се наложи.

Не отговорих.

– Наистина би! О, боже!

Станах от масата.

– Отивам да взема няколко от роклите. Ей сега се връщам.

Опитах да не се плаша от мислите в главата си. Защото, ако трябваше да избирам между него и себе си, едва ли щях да поставя себе си на първо място. Той беше принцът и животът му беше безценен за страната ни. Но най-вече – безценен за мен.

Прогоних мисълта.

Пък и едва ли някога щяхме да изпаднем в подобна ситуация.