И заживели щастливо

Пета глава

Бях избрал най-точния момент. Ако Америка дойдеше в следващите пет минути, никой нямаше да усети, че липсваме. Съзнавах на какъв риск ни излагам, но не можех да се стърпя. Имах нужда от нея.

Вратата се открехна с тихо скърцане и веднага се затвори.

– Аспен?

Толкова често бях чувал потайния тон на гласа ù.

– Също като едно време, а?

– Къде си? – Излязох иззад пердето и чух как вдишва рязко. – Изплаши ме. – Смъмри ме тя на шега.

– Не е за пръв път, нито пък за последен.

Америка имаше много таланти, но ловкостта не беше един от тях. Докато стигне до средата на стаята, успя да се блъсне в дивана и двете масички за кафе и да се препъне в ръба на килима. Не исках да я притеснявам допълнително, но наистина трябваше да е по-внимателна.

– Шшш! Ако продължиш да помиташ всичко пред себе си, целият дворец ще разбере, че сме тук – прошепнах ù по-скоро шеговито, отколкото предупредително.

Тя се изкиска.

– Съжалявам. Не може ли да светнем някоя лампа?

– Не. – Тръгнах към нея, подбирайки по-директен път. – Ако някой види светлината под вратата, като нищо ще ни спипат. Този коридор не е от най-обхожданите, но не искам да рискуваме.

Най-сетне ме достигна и веднага щом докоснах кожата ù, пред очите ми просветна. Прегърнах я за момент, после я привиках към ъгъла на стаята.

– Откъде знаеш за тази стая?

Свих рамене.

– Нали съм страж. И то много вещ в професията. Познавам цялата територия на двореца от край до край. Всеки проход, всяко скривалище и дори най-тайните стаички. Освен това съм запознат и със смените на стражата, с най-малко проверяваните кътчета и с моментите през деня, когато стражите са най-малобройни. Ако някога ти хрумне да се прокрадваш из двореца, аз съм твоят човек.

Тя ми отвърна с една-единствена дума, съчетала и удивление, и гордост.

– Невероятно.

Подръпнах я леко и седнахме на пода, където малкото лунна светлина, проникваща през прозореца, озари съвсем леко лицето ù. Тя ми се усмихна, после лицето ù придоби сериозен вид.

– Сигурен ли си, че не се излагаме на опасност? – Знаех, че си представя гърба на Удуърк и ръцете на Марли, срама и загубата, които ни очакваха, ако ни спипаха тук. И това беше по-умереният сценарий. Но аз вярвах в плана си.

– Имай ми доверие, Мер. Трябва да се случат безумно много неща, за да ни открият тук. В безопасност сме.

Съмнението не напусна очите ù, но когато преметнах ръка през раменете ù, тя се сгуши в мен, навярно нуждаейки се от близостта ми, колкото аз от нейната.

– Как се чувстваш? – Толкова време бях чакал да ù задам този въпрос.

Въздишката ù беше толкова тежка, че сърцето ми се сви.

– Горе-долу добре. Напоследък доста тъга и гняв ми се струпаха. – Като че ли не съзнаваше, че ръката ù инстинктивно беше попаднала малко над коляното ми, точно там, където някога често се бе заигравала с разръфаната дупка в дънките ми. – Най-вече ми се иска да можех да залича последните два дена и да си върна Марли. Картър също, а дори не го познавах.

– Аз го познавам. Прекрасен човек е. – Спомних си за семейството му и се зачудих как ли щяха да оцелеят без негова помощ. – Разбрах, че през цялото време повтарял на Марли колко я обичал и всячески се мъчел да ù помогне в онзи тежък момент.

– Така е. Поне в началото. Извлачиха ме, преди наказанието да е свършило.

Усмихнах се и я целунах по главата.

– Да, подочух и за това. – Щом го казах, веднага се замислих защо не си бях признал, че съм го видял с очите си. Знаех какво е направила, преди прислугата да зашушука за постъпката ù. Но явно така бях възприел случката: чрез изненадата и възхищението на останалите. – Горд съм, че си се съпротивлявала докрай. Браво на момичето ми.

Тя се притисна още по-близо до мен.

– Тате също се гордее с мен. Кралицата каза, че не ми подобавало да се държа така, но все пак поведението ми я зарадвало. Изобщо – объркващо изживяване. Сякаш идеята ми беше почти добра, но не съвсем, а в края на краищата нямаше никакъв ефект.

Аз я прегърнах силно; не исках да се съмнява в собствените си инстинкти.

– Беше похвална. Значеше много за мен.

– За теб ли?

Трудно ми беше да ù споделя за тревогите си, но трябваше да знае.

– Да. От време на време се питам дали Изборът не те е променил. Грижат се така добре за теб и живееш в разкош. Все се чудя дали си същата Америка. Онази ти постъпка ми показа, че си същата, че не са успели да ти повлияят.

– О, влияят ми, и още как, но по различен начин – изплю тя с рязък глас. – Главното е, че това място постоянно ми напомня колко непригодна съм за тази роля.

Гневът ù внезапно премина в тъга и тя се обърна към мен, заравяйки глава в гърдите ми, сякаш искаше да се вмъкне под ребрата ми. Умирах от желание да я задържа в прегръдките си, така близо до сърцето ми, че да стане част от него, а аз да прогонвам всичката болка, напираща да я достигне.

– Чуй, Мер – подхванах, съзнавайки, че единственият начин да стигна до хубавото беше да мина през лошото. – Максън е актьор. Вечно носи пред света маската на съвършенството, сякаш се извисява над всичко. Но и той като нас е най-обикновен човек със своите си недостатъци. Знам, че държиш на него, иначе изобщо нямаше да останеш в двореца. Но вече е време да проумееш, че всичко това е просто фарс.

Тя кимна и останах с впечатлението, че тази информация не е новост за нея, че винаги е очаквала рано или късно да се увери в това.

– Най-добре е да го проумееш още сега. Ами ако се ожените и чак тогава откриеш що за човек е?

– Знам – прошепна тя. – И аз се замислям по въпроса.

Опитах да не отдавам голямо значение на факта, че вече бе обмисляла какъв би бил животът с Максън. Все пак това беше част от играта. Очакваше се да я споходи такъв въпрос. Но този момент беше отминал.

– Имаш голямо сърце, Мер. Съзнавам, че не си способна просто да махнеш с ръка и да оставиш всичко, но няма нищо лошо в това да го искаш. Това се опитвам да ти кажа.

Тя се умълча за момент, премисляйки думите ми.

– Чувствам се толкова глупава.

– Изобщо не си глупава – възразих аз.

– Да, ама съм.

Трябваше да я накарам да се усмихне.

– А мен смяташ ли ме за умен, Мер?

Изражението ù поомекна.

– Разбира се.

– Напълно права си, умен съм. И то твърде умен, за да се влюбя в глупаво момиче. Така че престани с това.

Смехът ù беше плах, но и той успя да разсее тъгата. Аз самият бях страдал доста покрай Избора, но трябваше да се поставя в нейното положение. Не тя беше настоявала да участва в лотарията, а аз. Вината беше моя.

Десетки пъти ми се беше искало да ù обясня подбудите си, да ù се примоля за милост, каквато вече беше проявила, макар че не я заслужавах. Но може би моментът беше дошъл. Може би точно сега трябваше да ù се извиня истински.

– Боя се, че те нараних прекалено много – каза тя със забулен в срам глас. – Не разбирам как е възможно още да си влюбен в мен.

Въздъхнах. Държеше се така, сякаш тя имаше нужда от прошка, когато беше точно обратното.

Не знаех как да ù го обясня. Не можех да опиша с думи чувствата си към нея. Дори аз самият не можех да им дам определение.

– Просто съм. Небето е синьо, слънцето е ярко, а Аспен е безкрайно влюбен в Америка. Така е създаден светът. – Почувствах усмивката ù върху гърдите си. Ако не свиках смелост да ù се извиня, можех поне да ù дам да разбере, че онези последни минути в къщичката на дървото бяха щастлива случайност. – Повярвай ми, Мер, ти си единственото момиче, което някога съм искал. Не мога да си се представя с друга. От известно време се мъча – ей така, за всеки случай, – но... просто не мога.

Когато думите свършиха, телата ни заговориха. Нямаше целувки, само мълчаливи прегръдки, но друго не ни трябваше. Почувствах всичко, което бях чувствал някога в Каролина, и бях сигурен, че можем да си го върнем. И да постигнем дори повече.

– Не бива да се задържаме тук – казах, макар и да не ми се искаше. – Доста добре владея професията си, но да не ставаме небрежни.

Тя стана с видимо нежелание, а аз я придърпах към себе си за една прощална прегръдка, която се надявах да ми държи влага до следващата ни среща. Тя ме стисна, сякаш се боеше да ме пусне. Знаех, че идните дни щяха да са тежки за нея, но каквото и да се случеше, можеше да разчита на мен.

– Разбирам, че ще ти е трудно да ми повярваш, но наистина съжалявам, че Максън се оказа такова разочарование. Исках си те обратно, но не и на цената на страданието ти. Не при такива обстоятелства.

– Благодаря – пророни тя.

– Говоря най-откровено.

– Знам, че е така. – Тя се поколеба. – Само че помежду ни с Максън още не е свършено. Не и докато съм в двореца.

– Да, но аз те познавам. Ще изтърпиш, за да получава семейството ти пари и за да се виждаш с мен, но ще му се наложи да върне времето назад, ако иска да поправи последната си грешка. – Опрях брадичка в главата ù, притискайки я колкото можех по-близо до себе си. – Не се безпокой, Мер. Аз ще се погрижа за теб.