И заживели щастливо

– Защо не ми каза? – прошепнах на Аспен, а бученето на самолета почти заглуши думите ми. Най-внезапно беше станал също толкова недостижим, колкото и преди. Можех да изредя възрастта и определящите качества на всичките му братя и сестри, да разкажа историята за това как се е сдобил с дългия белег на ръката си и да обясня подробно колко много страдаше по баща си. Но сега, когато знаех истината, всичко това ми изглеждаше фалшиво. Независимо от трите седмици на дълги разговори и потайни целувки, имах чувството, че изобщо не го бях опознала.

Пръстите ми се заиграха с едното крайче на униформата ми. След красивите рокли, които бях носила в дома на Сингър – дори старите дрехи на госпожицата, – сега се чувствах направо скована. Вечно изгладена, вечно колосана, лишена от игри и танци, дори прегръдки. Просто поредната клетка.

– Опасявах се да не те поставя в неловка ситуация – усещах, че има още за казване. Обикновено действаше толкова самоуверено. Именно това беше едно от нещата в него, които ме привличаха, както и една от най-отявлените ни разлики. В повечето отношения си приличахме доста. Бяхме всеотдайни до крайност – от онези хора, които околните често подценяват, защото отделят повече време на размисли, които държат някои части от себе си скрити дълбоко в душите си. Но той беше решителен. Емоционален. Дързък. Искаше ми се да бъда смела като него.

Като лейди Америка.

Първата му любов?

Надникнах боязливо към лицето му и прочетох разочарованието в него.

– Далеч не бях очаквал да се влюбя в теб – обясни той. – А веднъж загубих близък до сърцето ми човек.

Погледнах надолу по пътеката, между редовете седалки. Виждах само кичур от косата на госпожицата и как пръстът ù го усуква ли, усуква в смутени осморки.

Близък до сърцето ми.

Отново върнах вниманието си към него.

– Не вярвах, че ще искаш да си с мен, ако научиш, че последното момиче, което съм обичал, е същото, което обличаш всяка сутрин.

В очите ми започнаха да парят сълзи, но аз се съпротивлявах. Бях ги надвивала толкова много пъти. Благодарение на Аспен.

– Аз ти казах всичко – прошепнах, все още воювайки с болката. – Страшно трудно ми беше да ти споделя колко близо бях до щастието някога, колко нещастна се чувствах в двореца, как копнежът ми по теб съсипа отношенията ми с Ани и Мери.

– Те нямат нищо общо с двама ни – отвърна бързо Аспен.

– Напротив. Същото важи и за нея – добавих, кимвайки към лейди Америка. – Както и за семейството ти и принца, за баща ми. Защото те присъстват в животите ни, Аспен. Не можем да имаме връзка в наш си, изолиран от околните свят. Не би оцеляла и ден.

Аспен примига няколко пъти, сякаш думите ми бяха засегнали някое дълбоко кътче от сърцето му. После поклати глава.

– Права си. Затова трябва да знаеш нещо – независимо от това колко силно исках да поправя счупеното, за онази връзка нямаше шанс. Така и не просъществува в реалния живот.

– Нито пък нашата – въздъхнах, без да извръщам поглед от него. И двамата трябваше да се изправим лице в лице с онова, което бяхме съградили заедно – и неговата преждевременна разруха.

– Мислех, че е за добро. Поне някога. Но не искам да продължаваме така.

Толкова ми беше омръзнало от оправдания. Като че ли ме връхлитаха отвсякъде. Не можеш да се влюбваш заради кастата си. Не можеш да бъдеш с майка си, защото е болна. Не можеш да се чувстваш в безопасност, защото дори дворецът не е в състояние да те защити. Глупави и още по-глупави обяснения, които сякаш изграждаха стена между мен и щастието.

– Какво да направя, Луси? – продължи с умолителен тон Аспен. – Кажи ми, какво искаш?

Обърнах се към него.

– Истината.

Аспен се поизправи в седалката и сви силите си. Не знам дали се боеше от някой точно определен въпрос, но реших да започна с онзи, който аз самата най-много се боях да задам.

– Обичаш ли я още?

Той заклати глава почти незабавно, но аз го спрях.

– Не ми казвай каквото мислиш, че искам да чуя. Не опитвай да ме защитаваш. Кажи ми всичко…

Един от стражите надигна глава от седалката си няколко реда зад нас и аз млъкнах, вперила очакващ поглед в Аспен.

Той преглътна сухо.

– Мисля, че една част от мен ще я обича вечно. Не мога да се отърся от стремежа си да се боря за нея, да я предпазвам. Не знам дали е романтична любов, но при всички случаи я има. И съм сигурен, че когато принцът се ожени за нея, в което вече не се и съмнявам, няма да ми е особено лесно. Защото е тежко да гледаш как нещо желано изчезва пред очите ти.

Сведох глава. Разбира се.

– Но също така знам – продължи той, – че ако отново пожелае да бъде с мен, всеки божи ден бих се питал: „Ами ако бях останал с теб?“. На нея ù бяха нужни години да ми повлияе така. Ти го стори за седмици.

Усетих как бузите ми поруменяват. Много ми се искаше да повярвам, че се бях настанила толкова надълбоко в душата му, колкото той в моята.

– А смяташ ли, че би пожелала такова нещо? Че би те поискала обратно? – лейди Америка бе заявила още в дома си, че връзката ù с Аспен е приключила. Но защо тогава и на двамата им беше толкова трудно да го приемат?

Той се позамисли.

– Не. Все пак ще се омъжи за принца.

Приведох се към него.

– Това зависи от Максън, не от нея. Звучиш ми сигурен, че ще ù предложи брак. Ами ако не го направи? Дали в такъв случай не би избрала теб? Има ли причина да вярва, че ще я чакаш с отворени обятия?

По изражението му си пролича, че няма желание да ми отговори. Но в крайна сметка кимна.

Отдръпнах се назад и потънах в седалката си. Ан беше права. Целех се твърде високо.

– Луси – подхвана угрижено той. – Луси, погледни ме.

Гласът му беше нежен, нагорещен от общите ни тайни. Умоляваше ме да не се отказвам. И в душата ми нахлуха цял рой спомени. Как ме разсмиваше, допирът на пръстите му по бузите ми. Медено-дрезгавият му глас в ухото ми и скришните намигвания в коридора.

Свиках всичкия си кураж и го погледнах право в очите.

– Ако обичате, недейте да интимничите с мен, сър. Нямам желание да се обвързвам с чужд мъж.

Поех няколко несигурни глътки въздух, борейки се да запазя самообладание. Обърнах лице към прозореца и загледах небесния ни път към дома. Не ми се мислеше за усложненията около съвместния ни живот в двореца, затова съсредоточих вниманието си върху настоящия миг. Стисках ли здраво всяка минута, щях да ги завладея всичките.

– Луси – подхвана умолително Аспен. – Обещавам ти, ще оправя нещата. Още сега.

Чух го да става и загледах втрещено как се отправя към лейди Америка. Сега? Какво, за бога, можеше да ù каже точно сега? Щеше да ù разкрие за нас ли? Дали госпожицата нямаше да ме намрази?

Не, не би могла. Бях с нея от месеци. Бях ù помагала в лоши моменти и дори в загубата на най-близката ù приятелка. Бях правила жертви за нея и тя ми беше отвръщала със същото. Никое от другите момичета в Елита не би завлякло прислужничките си в скривалището на кралското семейство. Но лейди Америка дори не се замисли. В нощта на презентацията ù бях отпуснала глава на рамото ù. Обличаше ме в дрехите си като своя сестра. Защитаваше ме.

Сърцето ми пърхаше от абсурдна надежда – господарката ми можеше да е щастлива за мен.

За един прекрасен момент бях погълната от трепетно очакване. Дали не бях страдала напразно?

Чух въздишка и някой седна на седалката на задния ред, от другата страна на пътеката. Беше Аспен. Не ме поглеждаше. Не правеше нищо.

Значи все пак не беше свободен. Нито пък аз.

* * *

Когато влязохме в двореца, стоях сковано зад лейди Америка, благодарна, че някой друг дойде да вземе палтото ù. Боях се, че може да прочете нещо в очите ми, ако я доближех твърде много.

Аспен отиде да говори с главнокомандващия си, а лейди Америка бе отведена към един от банкетните салони, където щяха да я приветстват официално.

Никой не забеляза как се промъкнах в Голямата зала. Оттам можех да изляза в коридора през една странична врата и да продължа да бъда невидима.

Опитах да не се разочаровам прекалено. Поне имах дом. Баща ми беше жив. Бях вкусила любовта два пъти в живота си. Не беше потръгнало, но Мери и Ан нямаха дори толкова.

Трябваше да съм благодарна.

Но ми беше омръзнало да съм благодарна за половинчатия си живот.

Слязох до долния етаж и намерих общата стая празна. Най-сетне бях сама. Отпуснах се в едно от древните разнебитени, протрити кресла и дадох воля на сълзите си. Зарових лице в дланите си, мъчейки се едновременно да потисна и освободя емоциите си. Боже, колко болеше само! Болеше ме при спомена за устните му върху моите, за всички нежни думи, които ми бе шепнал в тъмни стаички из двореца. Бях го чувствала толкова истински, толкова възможен.

Но се бях заблуждавала. Толкова бързо се вкопчих в него след дългите години на тъга, беше просветнал в нощта на живота ми като северна звезда.

Просто не ми е било писано да го имам. Не и човек като него.

Нищо.

Беше време да се отърся от надеждата, която бях стискала с две ръце, и да прегърна бъдещето си. Щях да работя като прислужница, докато красотата ми не повехнеше и не загубех мястото си сред представителните лица на двореца. Настъпеше ли този момент, щях да започна работа в пералнята. Щях да се грижа за татко до смъртта му и да отдам живота си в служба на короната. Това ми се полагаше.

– Луси.

Изтръгнах лице от ръцете си. Аспен се беше промъкнал в стаята неусетно. Избърсах сълзите си, станах и тръгнах към крилото на прислужниците.

– Моля те, остави ме на мира. Само ще влошиш нещата.

– Опитах да поговоря с нея, но я е страх да си признае пред Максън. Не беше готова да ме изслуша. На сутринта ще ù дам да разбере, че съм продължил напред с живота си.

– Ако поне малко те е грижа за мен, не ми го причинявай. Както знаеш, вече съм преживяла достатъчно. Нямам сили да преглътна поредната лъжа.

Стигнах до средата на стаята, преди Аспен да ме хване за ръката и да ме обърне към себе си.

– Това не е лъжа, Луси.

Искаше ми се да му повярвам, да приема погледа в очите му за истина. Но как, при положение че беше крил такава тайна и не беше успял да поправи нещата при първия си опит.

– Ще те мразя винаги, задето разби сърцето ми – обещах му. – Но знаеш ли кое е още по-лошото?

Аспен поклати глава.

– Че и ще те обичам винаги. Ти спаси живота ми. Започвах да губя себе си, а ти го предотврати. Ето това е най-лошото.

Той се взираше смаяно в мен.

– Но как? Как съм спасил живота ти?

Свих рамене.

– Просто с появата си. И двамата сме загубили по един родител и сме живели в мизерия. Сблъсквали сме се с бунтовниците. Били сме принудени да пазим толкова много тайни. Но ти не си позволил на всичко това да те срине. Реших, че щом ти проявяваш такава сила, и аз го мога.

Надзърнах към него, макар да се мразех, задето копнеех да видя лицето му. За моя огромна изненада очите му преливаха от сълзи.

– Майка ми е родена Четворка – сподели той. – Отказала се е от всичко, за да бъде с баща ми. Понякога говореха за началото на брака си. Били са бездомни, но вечно щастливи – той поклати глава и устните му почти се извиха в усмивка.

– Така се е грижел за нея. Носел е обувки с протрити подметки, но редовно ù е купувал портокали. Мама обича портокали. Когато боледувала, той вършел и нейната работа, и своята, лишавайки се от сън с дни наред.

А мама? Семейството ù я изоставило. Отказала се от чистия, подреден живот заради апартамент, пръскащ се по шевовете от деца. Когато татко почина, тя продължи да се жертва за нас.

Аспен замълча, вероятно натъжен за нея или баща си. Или просто за себе си.

Лекият трепет в долната му устна ме накара да заплача отново.

– Ето това е единственият вид любов, който някога съм разбирал. Обичаш ли някого, жертваш се за него. А аз отказвах да го правят за мен – натърти той, забивайки показалец в гърдите си. – Исках аз да съм героят. Двамата с Америка постоянно спорехме по въпроса. Тя беше готова да падне с една каста по-надолу заради мен, но аз не можех да ù позволя. Настоявах само аз да се жертвам, да ни осигурявам прехрана, да я браня.

И то само за да открия, че всъщност съм го правел, без да правя каквото и да било – той вдигна ръце и ги отпусна до тялото си, сякаш беше страшно уморен. – А ти навярно нямаш представа – пророни после, – че стори същото за мен.

Образът му се размиваше през сълзите ми.

– Какво искаш да кажеш?

Той преплете пръсти с моите.

– Всяка твоя дума, всяко твое дело е предизвикателство за мен. Предизвикателство, което ме променя. Ти мислиш, че вървиш по земята, нали, Луси? Аз пък мисля, че летиш. Виждаш се в униформа? Аз те виждам с наметало на героиня. Защото си точно такава, Луси. Героиня със скромна, но истинска душа.

Забих поглед в земята. Никой не бе говорил така за мен. Та аз бях просто прислужница. Шестица. Незначителна пионка.

Пръстите му се разплетоха от моите и обгърнаха брадичката ми, молейки ме – не, принуждавайки ме – да го погледна. Подчиних се.

– Ето защо не можеш да се откажеш сега. Героите не се отказват.

Прехапах вътрешността на бузите си в опит да сдържа напиращата върху лицето ми усмивка.

– Ти ме направи по-добра. И искам да съм по-добра заради теб. Искам да съм по-добра с теб.

Повдигнах се на пръсти и долепих челото си до неговото.

– Но ти вече си достатъчно добър, Аспен. Точно такъв, какъвто си.

Дъхът му секна.

– Значи ли това, че ми прощаваш?

Замислих се за момент.

– Искам да съм твоя. Знаеш го. Знаеш го от самото начало.

Той се усмихна широко и някак дяволито.

– Вярно е. Никога няма да го забравя.

– Нито пък аз.

Няколко часа след като лейди Америка обяви, че ще остане в двореца и ще се бори за победата, реших аз също да се боря. Когато същата вечер срещнах Аспен по време на патрула му, го поканих на вечеря, макар и доста нескопосано. Той ме изгледа толкова шокирано, че едва не хукнах в обратната посока… Но тогава той каза „да“. В онзи момент реших да бъда напълно откровена с него. За тревогите си, за надеждите и чувствата си.

Аспен обаче…

Отдръпнах се назад и вперих поглед дълбоко в очите му.

– Обичам те, Аспен. Не съм била по-уверена за нищо друго в живота си. Но не мога да бъда с теб, ако още си свързан с лейди Америка.

Той кимна.

– Признах ти, че винаги ще я нося в сърцето си и това е самата истина. Прекалено близки сме били, за да я забравя. Но ти притежаваш всяка частица от мен. И мога да ти обещая едно – утре сутрин, каквото ще да става, ще реша въпроса веднъж завинаги.

Не се съмнявах в думите му. Щях да му простя за грешките, а той на мен – за гнева ми – и утре щяхме да започнем наново. Защото имахме толкова много време пред себе си.

– Моля те, не ме разочаровай – прошепнах.

– За нищо на света – закле се той и допря устни до моите.

Искаше ми се да остана в прегръдките му цяла нощ, да усетя цялата сила на обещанието му. Аспен ме притисна към себе си и целият свят стана красив и безопасен.

Тихо подсвиркване привлече вниманието ни.

– О, здравейте, страж Ейвъри – скалъпих аз, отръпвайки се от Аспен, като загладих роклята си с длани. – Ние със страж Леджър, ъм, ние просто… Ъм…

Погледнах Аспен, който стоеше с усмивка на лице.

– Вижте какво, надушил съм ви още преди седмици, така че няма нужда да ми се обяснявате – подхвърли ухилено страж Ейвъри и тръгна през общата стая.

– Към леглото ли си се запътил? – попита го Аспен.

Той махна с ръка в празното пространство.

– Всички сме на работа, забрави ли? Забравих си колана, така че отивам да си го взема, а после веднага се връщам на поста си. Официалното обявление ще се състои на сутринта и няма време за почивка.

Покрих устата си с ръка, едновременно втрещена и развълнувана, дори ужасена. Утре щяхме да си имаме нова принцеса!

– Знам, че току-що се върна, но тази вечер си на пост пред стаята на лейди Америка – Ейвъри потупа Аспен по рамото и продължи към стаята си.

Аспен обърна поглед към мен.

– Е, в такъв случай ще се погрижа за нашия въпрос рано-рано сутринта.

Засмях се. Имах чувството, че вече нищо не може да ме спре – нито стените на двореца, нито шевовете на роклята ми.

– Обичам те, Луси. Ти ще се грижиш за мен, а аз – за теб, става ли?

Не беше обещание, а покана. Кимнах радостно и прекрачих прага на бъдеще, за каквото и двамата дори не бяхме мечтали.