И заживели щастливо

Втора глава

Гостите се задържаха до много по-късно, отколкото ми се струваше подобаващо. Явно това беше поредното нещо, с което трябваше да се примиря: никой не искаше да си тръгва от празненство в двореца. Дори когато обитателите на двореца го искаха.

Поверих доста почерпения сановник от Германската федерация на грижите на един страж, благодарих на всички кралски съветници за подаръците им и целунах ръка на почти всяка дама, влязла през вратите на двореца. В моите очи дългът ми тук беше изпълнен и просто исках да прекарам няколко часа на спокойствие. Но докато опитвах да се изплъзна на неуморните купонджии, за мое щастие ме спряха чифт тъмносини очи.

– Цяла вечер ме избягваш – каза Дафни със закачлив тон и мелодичният ù акцент погъделичка ухото ми. В говора ù открай време имаше нещо музикално.

– В никакъв случай. Просто беше малко по-пренаселено, отколкото бях очаквал. – Надникнах към шепата останали гости, които явно възнамеряваха да посрещнат изгрева през прозорците на двореца.

– Баща ти обича пищните празненства.

Засмях се. Дафни като че ли разбираше толкова много от нещата, които никога не бях изричал на глас. Понякога това ме притесняваше. Колко ли виждаше в очите ми сега, без да съзнавам?

– Този път май надмина себе си.

Тя сви рамене.

– Само до следващия път.

Умълчахме се, макар че усещах желанието ù да продължим разговора. Тя прехапа долната си устна и прошепна:

– Може ли да поговорим на четири очи?

Кимнах, предложих ù ръка и я поведох към един от салоните надолу по коридора. Тя мълчеше, сякаш пазеше думите си за момента, в който затворих вратите зад нас. Макар и често да говорехме насаме, поведението ù този път ме караше да се чувствам неспокоен.

– Не ме покани на танц – отбеляза накрая тя видимо засегната.

– Не съм танцувал изобщо. – Баща ми беше настоял музиката да е класическа. Беше поканил много талантливи Петици, но изпълненията им предполагаха бавни танци. Може би, ако изобщо ми беше до това, щях да поканя точно нея. Просто не ми се струваше редно, при положение че всички ми задаваха въпроси за бъдещата ми, все още неизвестна съпруга.

Тя въздъхна шумно и закрачи из стаята.

– Искат от мен да отида на среща с едно момче, като се върнем у дома – каза тя. – Фредерик, така се казва. Виждала съм го и преди, разбира се. Отличен ездач е, а и красавец. С четири години по-голям е от мен, но мисля, че това е една от причините папà да го харесва.

Тя надникна през рамо към мен с малка усмивка на лице.

Аз ù отвърнах с голяма и саркастична такава.

– Закъде сме без одобрението на бащите ни?

Тя се изкиска.

– За никъде, разбира се. Нямаше да имаме никакво понятие как се живее.

Засмях се, благодарен, че имаше с кого да се шегуваме по въпроса. Понякога не виждах друг начин да се справя с него.

– Но ето, папà го одобрява. Въпреки това се питах... – Внезапно засрамена, тя сведе очи към пода.

– Какво си се питала?

Дълго време не откъсна поглед от килима. Накрая вдигна дълбоките си сини очи към моите.

– Ти одобряваш ли?

– Кое?

– Фредерик.

Засмях се.

– Ще ми е трудно да ти отговоря, не смяташ ли? Все пак не съм го виждал.

– Не – каза тя със стихнал глас. – Не говорех за момчето, а за самата идея. Одобряваш ли идеята, че ще се срещам с друг мъж? И вероятно ще се омъжа за него?

Лицето ù беше станало каменно и прикриваше нещо, което не разбирах. Свих рамене объркано.

– Нямам право да изразявам мнение. Май и ти нямаш – добавих, леко натъжен и за двама ни.

Дафни закърши ръце, сякаш нещо я глождеше или нараняваше дори. Не можех да проумея какво се случваше помежду ни.

– Значи, идеята изобщо не те притеснява? Защото, ако не е Фредерик, ще е Антоан. А ако не е Антоан, ще е Гарон. Цяла опашка от мъже чакат възможност да бъдат с мен, а никой от тях не ми е приятел като теб. Но в края на краищата ще трябва да избера един от тях за свой съпруг... и това не те засяга?

Предлагаше ми доста мрачен поглед върху нещата. Не се виждахме повече от три пъти годишно. Въпреки това я възприемах като най-близката си приятелка. Колко трогателни бяхме само...

Преглътнах, тършувайки из ума си за правилните думи.

– Сигурен съм, че всичко ще се нареди.

Най-неочаквано по лицето ù шурнаха сълзи. Огледах се наоколо, сякаш стените можеха да ми предложат обяснение или решение на ситуацията пред мен, чувствайки се все по-неловко с всяка изминала секунда.

– Моля те, кажи ми, че няма да го направиш, Максън. Не можеш – замоли ми се тя.

– За какво говориш? – попитах отчаяно аз.

– За Избора! Моля те, не се жени за някоя непозната. Не ме принуждавай и аз да се омъжа за непознат.

– Налага се. Така е с принцовете на Илеа. Взимаме жени от народа за съпруги.

Дафни се спусна към мен и сграбчи ръцете ми.

– Но аз те обичам. Винаги съм те обичала. Моля те, не се жени за друго момиче, без поне да си попитал баща си дали не мога аз да съм твоя съпруга.

Обичала ме? Винаги?

Задавих се с думите си, чудейки се как да започна.

– Дафни, как... не знам какво да ти кажа.

– Кажи, че ще попиташ баща си – примоли ми се тя, избърсвайки сълзите си с надежда. – Отложи Избора поне толкова, че да си дадем шанс. Или ми позволи да участвам. Ще се откажа от короната си.

– Моля те, спри да плачеш – прошепнах аз.

– Не мога! Не и когато ми предстои да те загубя завинаги. – Тя зарови лице в дланите си и зарида тихо.

Аз се вкамених като статуя, ужасен, че с действията си мога само да влоша нещата. След няколко напрегнати момента тя вдигна глава и заговори, вперила поглед в нищото.

– Ти си единственият човек, който наистина ме познава. Единственият, когото имам чувството, че аз познавам.

– Познанието не е любов – уверих я.

– Не е вярно, Максън. Двамата имаме своята история, а предстои да ни я отнемат. И то само заради някаква си традиция. – Взираше се в невидима точка в центъра на стаята и вече можех само да гадая какво минава през главата ù. Очевидно бях живял в неведение относно целия ù вътрешен свят.

Накрая Дафни обърна лице към мен.

– Максън, умолявам те, попитай баща си. Дори той да откаже, поне ще знам, че съм направила всичко по силите си.

Тъй като вече бях наясно с отговора му, се почувствах длъжен да ù го съобщя.

– Вече направи всичко по силите си, Дафни. Това е. – Вдигнах ръце пред себе си за момент и ги отпуснах. – На друго не можем да се надяваме.

Тя задържа погледа ми за дълго време, съзнавайки не по-смътно от мен самия, че подобна дръзка молба щеше да ми навлече сериозни проблеми с баща ми. Видях как мислено търси изход от ситуацията, но бързо се уверява, че такъв просто няма. Беше подвластна на короната си, както аз на моята, а те се отблъскваха взаимно.

Накрая кимна с глава и лицето ù отново се обля в сълзи. Отиде до един диван, седна и обви тялото си с ръце. Аз останах на мястото си, страхувайки се да не ù причиня повече мъка. Изгарях от желание да я разсмея, но в положението ни нямаше нищо забавно. Дори не бях подозирал, че съм способен да разбия нечие сърце.

Чувството определено не ми беше приятно.

В този момент обаче осъзнах, че занапред доста пъти щях да се сблъсквам с него. През идните месеци щях да отхвърля трийсет и четири жени. Ами ако всичките реагираха така?

Изпуфтях, потиснат от мисълта.

Чувайки звука, Дафни вдигна поглед към мен. Изражението на лицето ù бавно се измени.

– Изобщо ли не съжаляваш? – попита тя. – Не си добър актьор, Максън.

– Естествено, че съжалявам.

Тя стана и впери в мен мълчалив и преценяващ поглед.

– Но не за каквото аз – прошепна тя. После прекоси стаята и ме загледа умолително. – Максън, ти ме обичаш.

Застинах на мястото си.

– Максън – каза по-решително тя, – обичаш ме. Знам го.

Погледът ù беше толкова пронизващ, че извърнах лице. Прокарах пръсти през косата си, обмисляйки как да изразя чувствата си с думи.

– Никой никога не е бил толкова откровен с мен. Не се съмнявам, че говориш от сърце, но не мога да ти откликна, Дафни.

– Това не е защото не знаеш как да го почувстваш. Просто ти е трудно да го изразиш. Баща ти е студен като камък, а майка ти се крие в себе си. Никога не си виждал хора да се обичат свободно, затова не знаеш как да го покажеш. Но изпитваш чувства към мен; сигурна съм. Обичаш ме, както аз обичам теб.

Поклатих бавно глава, опасявайки се, че дори една сричка да напуснеше устата ми, всичко щеше да започне отначало.

– Целуни ме – настоя тя.

– Моля?

– Целуни ме. Ако дори след като ме целунеш, още не изпитваш любов към мен, повече никога няма да го спомена.

Заотстъпвах назад.

– Не. Съжалявам, Дафни, не мога.

Не ми се искаше да ù призная, че говорех съвсем буквално. Нямах представа колко момчета беше целувала тя, но определено бяха повече от нула. Беше ми споделила, че е целувала момче още преди няколко години, когато им гостувах във Франция. Така че победителят беше ясен и нямах намерение да се излагам още повече.

Тъгата ù премина в гняв и тя също започна да отстъпва от мен. От гърлото ù се изтръгна кратък, лишен от хумор смях.

– Значи, това е отговорът ти? Отказваш ми. Избираш да се разделим.

Вдигнах рамене.

– Ти си глупак, Максън Шрийв. Родителите ти са те повредили. Дори хиляда момичета да ти доведат в двореца, няма да има значение. Прекалено глупав си да разпознаеш любовта, дори когато стои пред очите ти.

Тя избърса сълзите си и изпъна роклята си.

– Надявам се повече никога да не те зърна.

Страхът в гърдите ми се промени, като я видях да си тръгва, и я сграбчих за ръката. Не исках да се разделяме завинаги.

– Дафни, съжалявам.

– Не съжалявай мен – отвърна студено тя. – Съжалявай себе си. Ще се ожениш, защото трябва, но вече си държал любовта в ръцете си и си я изпуснал.

Тя се изтръгна от хватката ми и ме остави сам в стаята.

Честит ми рожден ден.