И заживели щастливо

Втора глава

Спомням си дните, когато едва дочаквах срещите ни в къщичката на дървото, как стрелките на часовника сякаш се движеха назад. Сега се чувствах хиляда пъти по-лошо. Защото знаех, че нещо не е наред. Знаех, че има нужда от мен. А не можех да отида при нея.

Единственото, което можех да направя, беше да се разменя със стража, чийто ред беше да стои на пост пред вратата ù тази нощ. Но дотогава трябваше да отвличам вниманието си с нещо друго.

Тъкмо се отправях към кухнята за късна закуска, когато чух нечии жалби.

– Искам да видя дъщеря си. – Разпознах гласа на господин Сингър, макар че никога не го бях чувал толкова отчаян.

– Съжалявам, сър. От съображения за безопасност трябва веднага да ви изведем от двореца – отговори някой от стражите. Лодж като че ли. Надникнах иззад ъгъла и наистина видях Лодж да успокоява господин Сингър.

– Но вие ни държите затворени още от онова противно събитие! Отведохте детето ми насила и оттогава не съм я виждал! Искам да я видя!

Доближих ги с уверена крачка и се намесих.

– Остави на мен, страж Лодж.

Лодж сведе глава и отстъпи. В повечето случаи, ако се държах авторитетно, хората ме слушаха. Методът беше прост и работещ.

Щом Лодж се отдалечи достатъчно, се приведох към господин Сингър.

– Тук не бива да говорите така, сър. Видяхте какво стана току-що, и то само заради една целувка и разкопчана рокля.

Бащата на Америка кимна и прокара пръсти през косата си.

– Знам. Знам, че си прав. Но не мога да повярвам, че я принудиха да гледа. И нея, и Мей.

– Ако е някаква утеха, прислужничките на Америка са много всеотдайни и несъмнено ще се погрижат за нея. Не съм чул да е влизала в медицинското крило, така че вероятно не е пострадала. Не и физически. Доколкото разбирам – боже, колко болеше да го кажа на глас, – принц Максън я харесва най-много от всички участнички.

Господин Сингър ми отвърна с тънка усмивка.

– Вярно е.

Впрегнах цялата си воля, за да не го попитам какво знае по въпроса.

– Сигурен съм, че ще прояви търпение и ще ù даде време да се възстанови след видяното.

Господин Сингър кимна, после зашепна тихо, сякаш говореше сам на себе си.

– Очаквах повече от него.

– Сър?

Той си пое дълбока глътка въздух и изопна рамене.

– Нищо. – Огледа се наоколо и не можах да преценя дали изпитва възхищение, или ненавист към двореца. – Знаеш ли, Аспен, никога не би ми повярвала, ако ù кажа, че заслужава да е тук. И всъщност би била права. Заслужава много повече.

– Шалом? – Двамата с господин Сингър се обърнахме и видяхме госпожа Сингър и Мей с пътнически чанти в ръце. – Готови сме. Успя ли да видиш Америка?

Мей остави майка си и бързо се сгуши в баща си. Той я прегърна защитнически.

– Не. Но Аспен ще я наглежда.

Не бях обещавал нищо подобно, но бяхме като едно семейство и той не се съмняваше в лоялността ми. Естествено, че щях да се погрижа за нея.

Госпожа Сингър ме прегърна за кратко.

– Не мога да ти опиша колко се радвам, че си тук, Аспен. Ти си по-умен от всички останали стражи взети заедно.

– Гледайте да не ви чуят – пошегувах се аз и тя се усмихна.

Мей дотърча до мен и аз се поприведох, за да сме на едно ниво.

– Ето и още няколко прегръдки. Ще минеш ли през моята къща, за да ги предадеш на семейството ми?

Тя кимна до рамото ми. Зачаках да ме пусне, но тя не се откъсваше от мен. Внезапно доближи устни до ухото ми.

– Не позволявай на никого да я нарани.

– Никога.

Тя ме стисна още по-силно и аз направих същото; толкова исках да я защитя от всичко край нея.

Мей и Америка си приличаха много повече, отколкото и двете предполагаха. Но Мей беше по-беззащитна. Нямаше кой да я брани от света, затова го правеше сама. Америка беше само с няколко месеца по-голяма от нея, когато започнахме да се виждаме, вземайки решение, пред което повечето наши връстници нямаха смелостта да се изправят. Но докато Америка разбираше, че е заобиколена от опасности, че объркаше ли се нещо, последствията можеха да са жестоки, Мей живееше с глава в облаците, съвършено сляпа за всичко лошо край нея.

Боях се обаче, че днес беше загубила част от невинността си.

Когато най-накрая ме пусна, станах и протегнах ръка към господин Сингър. Той я стисна и ми заговори с поверителен тон:

– Радвам се, че си с нея. Така сякаш е донесла част от дома си тук.

Сключихме погледи и отново изпитах желание да го попитам какво знае. Чудех се дали най-малкото не подозира нещо. Но макар очите му да не трепваха, обучението ми ме подтикна да претърся лицето му за скрити тайни. Нямах ни най-малка представа какво крие от мен, но не се и съмнявах, че има нещо.

– Ще се грижа за нея, сър.

Той се усмихна.

– Знам. Грижи се и за себе си. Някои твърдят, че тукашната служба е по-опасна от тази в Нова Азия. Искаме да се върнеш невредим.

Кимнах. Господин Сингър винаги знаеше как да подбере само шепа от милионите думи по света, с които да те накара да се почувстваш важен.

– Никога не са се отнасяли с мен така грубо – измърмори някой, задавайки се по коридора. – И то точно в двореца.

Всички дружно обърнахме глави по посока на звука. Като че ли и родителите на Селест не приемаха особено добре поканата да се изнесат от двореца. Майка ù теглеше след себе си огромен куфар, клатейки глава в съгласие със съпруга си, и мяташе гордо русата си коса на всеки няколко секунди. Направо ми се прииска да ù подаря шнола.

– Ей, ти – викна ми господин Нюсъм. – Ела да вземеш куфарите ни. – И пусна своите на пода.

Господин Сингър се обади вместо мен.

– Той не ти е слуга. Тук е за да те пази. Сам си носи куфарите.

Господин Нюсъм врътна очи и се обърна към жена си.

– Не е за вярване, че бебчето ни е принудено да контактува с Петица. – Прошепна коментара си, но очевидно държеше всички да го чуем.

– Дано не прихване от недодяланото ù поведение. Нашето момиче не заслужава да е в компанията на такава измет. – Госпожа Нюсъм отметна косата си отново и видях откъде Селест се беше научила да точи ноктите си. Не че очаквах друго от Двойка.

Не извърнах поглед от злорадото ù лице, докато не чух приглушения звук до себе си. Мей плачеше, свряла лице в блузата на майка си. Сякаш денят не беше достатъчно тежък и без това.

– Всичко хубаво, господин Сингър – прошепнах аз. Той кимна и изведе семейството си през портите. Колите вече ги очакваха. На Америка щеше да ù е много тъжно, че не беше успяла да се сбогува с тях.

Отидох при господин Нюсъм.

– Не ги слушайте, сър. Оставете куфарите си тук и ще се погрижа за тях.

– Добро момче – каза господин Нюсъм. После ме потупа по гърба, оправи вратовръзката си и и потегли заедно с жена си.

Като излязоха от двореца, отидох до масата във фоайето и извадих една химикалка от чекмеджето. Беше изключено да ми се размине два пъти, затова трябваше да реша кой от двамата Нюсъмови ми беше по-нелицеприятен. В момента ми се струваше, че това е госпожа Нюсъм, дори само заради Мей. Разкопчах куфара ù, пъхнах химикалката вътре и я счупих надве. Изцапах малко едната си ръка, но тъй като имах дрехи за хиляди долари, в които да я избърша, бързо се отървах от мастиленото петно. Изчаках семейство Нюсъм да се качи в колата, после хвърлих куфарите им в багажника и си позволих тъничка усмивка. Но макар съсипаните дрехи на госпожа Нюсъм да ми носеха голямо удовлетворение, знаех, че отмъщението ми нямаше да ù повлияе в дългосрочен план. Щеше да си купи нови до няколко дни. Мей обаче щеше да чува думите ù цял живот.

* * *

Придърпах чинията близо до гърдите си, тъпчейки яйца с наденица в устата си по най-бързия начин, тъй като нямах търпение да изляза навън. Кухнята беше пълна със стражи и слуги, гълтащи набързо храната си, преди да са започнали смените им.

– През цялото време ù повтаряше колко я обичал – разправяше Фрай. – Бях на пост до платформата и ги чувах добре. Дори след като Марли припадна, Удуърк продължаваше да ù го повтаря.

Две от прислужничките го слушаха запленено. Едната килна съпричастно глава.

– Как можа да им го причини принцът? Били са влюбени.

– Принц Максън е добър човек. Просто се е подчинявал на закона – отвърна другата. – Но... през цялото време?

Фрай кимна утвърдително.

Втората прислужничка поклати глава.

– Нищо чудно, че лейди Америка хвръкна така.

Заобиколих голямата маса, отправяйки се към отсрещния край на стаята.

– Здравата ме ритна с коляното – сподели Рисън, изтръпвайки при мисълта. – Затова не можах да я спра на парапета; едва дишах.

Усмихнах се тайничко, макар че му съчувствах.

– Голяма смелчага е тая лейди Америка. Кралят можеше и нея да накаже за такова нещо – коментира ококорено един млад прислужник, видимо въодушевен от случката.

Продължих по пътя си, опасявайки се, че можеше да кажа или направя нещо глупаво, ако ги послушах още малко. Минах покрай Ейвъри, но той само ми кимна. Изражението му ми подсказа, че в момента не желае компания.

– Можеше да е много по-лошо – изшушука една прислужничка.

Събеседничката ù кимна.

– Поне са живи.

Не можех да се измъкна. Дузина разговори се застъпваха един друг, преплитайки се в ушите ми. Името на Америка се чуваше отвсякъде, беше на устата на всеки. В един момент сърцето ми преливаше от гордост, а в следващия пламна от гняв.

Ако Максън наистина беше свестен човек, Америка изобщо нямаше да се озове в такава ситуация.

* * *

Отново замахнах с брадвата, разцепвайки дървото надве. Слънцето топлеше приятно гърдите ми, а унищожението на нещо материално ми помагаше да излея гнева си. Гнева към Удуърк и Марли, и Мей, и Америка. Гнева към мен самия.

Сложих още едно парче на дръвника и спуснах брадвата с бясно ръмжене.

– Дърва ли цепиш, или искаш да прогониш всички птици от района? – долетя до ушите ми нечий глас.

Обърнах се и видях възрастен мъж с жилетка, каквато носеха всички външни дворцови работници. Водеше кон. Лицето му беше набръчкано, но старостта не помрачаваше усмивката му. Имах чувството, че съм го виждал и преди, но не можех да се сетя къде.

– Извинявай. Да не уплаших коня? – попитах аз.

– Не – отвърна той, приближавайки се до мен. – Просто усещам, че днес не ти е ден.

– Е – отговорих аз, докато вдигах брадвата отново, – днес е тежък ден за всички. – Замахнах, разцепвайки поредното парче дърво.

– Да. Май така се получава. – Той почеса коня си зад ушите. – Познаваш ли го?

Спрях, макар че не знаех дали ми се разговаря точно в момента.

– Не особено добре. Но имахме доста общо помежду си. Просто не мога да повярвам какво му се случи. Не мога да повярвам, че загуби всичко.

– Е. Нищо друго няма стойност, когато обичаш някого. Особено на млади години.

Огледах мъжа пред себе си. Очевидно беше коняр и може би грешах, но бях готов да се обзаложа, че беше по-млад, отколкото изглеждаше. Вероятно беше преживял нещо, което го беше състарило.

– Прав си – съгласих се. Нима и аз самият не бях готов да загубя всичко заради Мер?

– Пак би се изложил на същия риск. Тя също.

– И аз – пророних, вперил поглед в земята.

– Какво каза, синко?

– Нищо. – Опрях брадвата на рамото си и грабнах още едно парче дърво, надявайки се непознатият да схване намека ми.

Вместо това той се облегна на коня си.

– Няма нищо лошо в това да си ядосан, но доникъде няма да те доведе. Трябва да помислиш какво можеш да научиш от цялата тая работа. Засега май си научил само как да бъхтиш нещо, което не може да отвърне на ударите ти.

Замахнах с брадвата и пропуснах целта си.

– Виж какво, разбирам, че се стараеш да ми помогнеш, но се опитвам да работя.

– Това не е работа. Само си пилееш гнева.

– Е, какво предлагаш да правя с него, за да не го пилея? Да погна с брадвата краля? Или принца? Или пък теб? – Замахнах отново и този път уцелих дървото. – Защото не мога да се примиря. На онези всичко им се разминава.

– На кои онези?

– На онези. Единиците. Двойките.

– Ти си Двойка.

Пуснах брадвата на земята и изкрещях:

– Аз съм Шестица! – Ударих с юмрук гърдите си. – С каквито и дрехи да ме обличат, все ще съм си онова хлапе от Каролина и това никога няма да се промени.

Той поклати глава и подръпна юздата на коня.

– Май ти трябва момиче.

– Имам си момиче – провикнах се подир него.

– Тогава я допусни до себе си. Биеш се на грешната страна.