И заживели щастливо

Шеста глава

Имах смътното чувство, че сънувам. Америка беше в другия край на стаята, завързана за трона, а Максън беше сложил ръка на рамото ù и я натискаше надолу. Тревожните ù очи бяха втренчени в моите и тя опитваше да се изтръгне от хватката му. Тогава забелязах, че и Максън ме наблюдаваше. Погледът му беше заплашителен и точно в този момент приличаше на баща си.

Знаех, че трябва да се добера до нея, да я развържа, за да избягаме. Но не можех да помръдна. Бях закопчан за дървен блок, като онзи, на който бяха пребили Удуърк. Страх пълзеше по кожата ми, студен и обладаващ. Колкото и да се борехме, нямаше как да се спасим един друг.

Максън отиде до бюрото си, взе красиво изваяна корона от една малка възглавничка и се върна да я сложи на главата на Америка. Тя я изгледа предпазливо, но не се съпротивлява, когато принцът я постави върху лъскавата ù червена коса. Но короната отказваше да се задържи там. Постоянно се свличаше от главата ù.

Необезсърчен, Максън бръкна в джоба си и извади нещо като кука с два зъбеца. Отново сложи короната и я закрепи на главата на Америка с помощта на куката. Докато зъбците се забиваха, усетих пронизваща болка на две места по гърба си и изкрещях. Зачаках да шурне кръв, но напразно.

Вместо това видях две алени струйки да рукват сред червената коса на Америка, засъхвайки по кожата ù. Максън се усмихваше и забождаше кука след кука в главата ù, а аз крещях в агония всеки път, пронижеше ли плътта ù, наблюдавайки с ужас как се дави в кръвта от короната.

Подскочих в леглото и се събудих. Не бях сънувал подобен кошмар от месеци, а такъв с участието на Америка – никога. Избърсах потта от челото си, напомняйки си, че всичко беше просто лош сън. Но болката от куките продължаваше да отеква върху кожата ми и ми се виеше свят.

Веднага се сетих за Удуърк и Марли. В съня си бях готов да понеса всичката болка, ако така щях да спестя страданието на Америка. И Удуърк ли се беше чувствал така? И той ли беше склонен да изтърпи двойно повече мъки, само и само да спаси Марли?

– Добре ли си, Леджър? – попита Ейвъри. В стаята още беше тъмно, така че явно ме беше чул да се мятам в леглото.

– Да. Извинявай. Сънувах кошмар.

– Няма нищо. И аз не спя като бебе тази нощ.

Обърнах се с лице към него, въпреки че не виждах нищо в тъмнината. Само старшите офицери имаха стаи с прозорци.

– Какво има? – попитах.

– Не знам. Може ли да поразсъждавам на глас за малко?

– Разбира се. – Ейвъри ми беше много близък приятел. Най-малкото, което можех да направя за него, беше да му отделя няколко минути от времето си за сън.

Чух го да сяда в леглото си, замисляйки се, преди да проговори.

– Мислех си за Удуърк и Марли. И за лейди Америка.

– Какво за нея? – попитах и се изправих в леглото си.

– Първоначално, като я видях да се спуска към Марли, се ядосах. Толкова ли беше заблудена? Удуърк и Марли бяха допуснали грешка и трябваше да понесат наказанието си. Все пак кралят и принц Максън трябва да държат нещата под контрол, нали така?

– Да.

– Но когато прислужниците обсъждаха случилото се, всички я хвалеха. Не ги разбирах, защото смятах постъпката ù за неправилна. Но те са живели в двореца много по-дълго от нас. Може би са видели много повече. Може би знаят нещо. А ако е така и ако смятат, че лейди Америка е била права... какво пропускам?

Навлизахме в опасни води. Но той ми беше приятел, най-добрият, когото някога бях имал. Имах пълно доверие на Ейвъри, а наистина се нуждаех от съюзник в двореца.

– Добър въпрос. Кара те да се замислиш.

– Именно. Забелязал съм едно нещо, докато стоя на пост в кабинета на краля: понякога, когато принцът напусне бюрото си, крал Кларксън взима работата му и преправя поне половината. Защо? Не може ли поне да му посочи какви грешки допуска? Нали уж го обучава.

– Знам ли. Сигурно иска да контролира работата му. – Веднага осъзнах, че това трябваше да е поне отчасти вярно. Понякога подозирах, че Максън не беше напълно осведомен за случващото се в двореца. – Може би принцът още не е толкова компетентен, колкото кралят смята, че трябва да е.

– Ами ако принцът е по-компетентен и на краля това не му харесва?

Сдържах смеха си.

– Не ми се вярва. Максън ми се струва доста отнесен.

– Хмм. – Ейвъри се размърда в мрака. – Може би си прав. Просто имам чувството, че народът го възприема по друг начин, не както баща му. Хората говорят за лейди Америка така, сякаш, ако те имаха право на глас, щяха да изберат нея за принцеса. А ако тя пренебрегва правилата, и принц Максън ли би го сторил?

Въпросите му засягаха теми, които ми бяха някак неудобни. Дали Максън не би се опълчил срещу баща си? И ако да, дали не би се опълчил и срещу короната и досегашното управление? Не бях особен привърженик на монархията; едва ли можех да мразя човек, който се бореше срещу нея.

Но любовта ми към Америка беше по-дълбока от всичко останало, а тъй като Максън стоеше между мен и нея, не виждах как би могъл да промени мнението ми за себе си.

– Нямам представа – отвърнах искрено. – Не спря наказанието на Удуърк.

– Да, но от това не следва, че го е одобрявал. – Ейвъри се прозя. – Обучени сме да наблюдаваме гостите на двореца и да отсяваме злонамерените. Но просто си мисля, че трябва да следим и обитателите му.

Усмихнах се.

– Има някаква логика в думите ти – съгласих се.

– Естествено. Интелектът ми е ненадминат. – Той се разшава под одеялото си, лягайки отново.

– Заспивай, умнико. Мозъкът ти утре ще ни трябва свеж – подразних го аз.

– Дадено. – Умълча се за една минута, после се обади отново: – Ей, благодаря, че ме изслуша.

– Пак заповядай. Нали за това са приятелите.

– Да. – Той се прозя пак. – Липсва ми Удуърк.

Въздъхнах.

– Разбирам те. И на мен ми липсва.