И заживели щастливо

Десета глава

Зяпането в стената губеше очарованието си около трийсетина минути след началото на наряда. Вече беше след полунощ и можех единствено да броя часовете до изгрев слънце. Но поне знаех, че скучаех ли, Америка беше добре.

Денят беше минал без особени събития, като изключим окончателното потвърждение на предстоящата визита.

Жени. Толкова много жени.

Донякъде новината ме радваше. Дамите, които посещаваха двореца, обикновено не проявяваха физическа агресия. Думите им обаче можеха да разпалват войни, ако бяха произнесени с грешния тон.

Гостенките от Германската федерация ни бяха стари познайници, така че не очаквахме изненади по отношение на сигурността. Италианките обаче бяха непредвидими.

Цяла нощ бях мислил за Америка, чудейки се какво ли се криеше зад вида ù по време на бюлетина. Въпреки това нямах особено желание да я разпитвам. Щях да оставя нещата в нейни ръце. Ако имаше намерение да сподели с мен, щях да я изслушам. Засега трябваше да се съсредоточи върху предстоящите събития. Колкото повече се задържеше в двореца, толкова повече щеше да е с мен.

Размърдах рамене, слушайки пукането на ставите ми. Само още няколко часа. Изправих се и видях чифт сини очи да надничат иззад ъгъла на коридора.

– Луси?

– Здравей – отвърна тя, докато вървеше към мен. Мери я следваше с малка кошница в ръка, съдържанието на която беше покрито с парче плат.

– Лейди Америка ли ви е извикала? Наред ли е всичко? – Пресегнах се към дръжката на вратата, за да им отворя.

Луси опря тревожно ръка в гърдите си.

– О, всичко е наред. Идвахме да проверим дали си тук.

Присвих очи, пускайки дръжката на вратата.

– Е, тук съм. Трябва ли ви нещо?

Двете се спогледаха, преди Мери да проговори:

– Просто забелязахме, че поемаш много смени през последните няколко дни. Решихме, че сигурно си гладен.

Мери вдигна покривалото, разкривайки малък асортимент от кифлички, сладкиши и хляб, навярно останали след подготовката на днешната закуска.

Усмихнах се половинчато.

– Много мило от ваша страна, но, първо, не ми е позволено да ям на поста си, и, второ, вероятно сте забелязали, че съм издръжлив тип. – Свих свободната си ръка в юмрук и те се изкискаха. – Мога да се грижа сам за себе си.

Луси килна глава.

– Знаем, че си силен, но и това да приемаш помощта на околните е проява на сила.

Думите ù едва не ми взеха дъха. Щеше ми се някой да ми го беше казал още преди месеци. Можех да си спестя толкова много мъка.

Погледнах лицата им; напомняха ми на това на Америка в последната ни нощ в къщичката на дървото: пълни с надежда, вълнение и топлина. Очите ми отскочиха към кошницата с храна. Защо изобщо го правех? Защо се опитвах да отчуждя малкото хора, които ме караха да бъда себе си?

– Чуйте плана тогава: ако някой се появи, ще казваме, че сте ме съборили на земята и сте ме принудили да ям. Разбрахме ли се?

Мери се ухили и ми подаде кошницата.

– Ясно.

Взех парче канелен хляб и отхапах от него.

– И вие ще хапнете, нали? – попитах, дъвчейки.

Луси плесна доволно с ръце и се разрови из кошницата, а Мери бързо последва примера ù.

– Е, бива ли ви в ръкопашния бой? – пошегувах се аз. – Така де, трябва да съм сигурен в алибито ни.

Луси се изкиска и покри устата си с ръка.

– Колкото и странно да звучи, той не влиза в работните ни задължения.

Ахнах.

– Моля? Ама това е важно. Чистене, сервиране, ръкопашен бой.

Те отново се засмяха.

– Сериозно говоря. Кой е шефът ви? Ще му напиша писмо.

– Още сутринта ще говорим с икономката – обеща Мери.

– Хубаво. – Отхапах от хляба и поклатих глава с престорено възмущение.

Мери преглътна.

– Много сте забавен, страж Леджър.

– Аспен.

Тя се усмихна отново.

– Аспен. Ще останеш ли, след като изтече службата ти? Сигурна съм, че ако кандидатстваш за постоянно назначение в двореца, ще те вземат.

Сега, когато вече бях Двойка, знаех, че искам да бъда войник... но дали точно в двореца?

– Едва ли. Семейството ми е в Каролина, затова вероятно ще опитам да се хвана на служба там някъде.

– Жалко – прошепна Луси.

– Не бързай да се натъжаваш. Остават ми още цели четири години.

Тя се усмихна лекичко.

– Вярно е.

Но думите ми видимо не я успокоиха напълно. По-рано ми беше споделила, че любимите ù хора обикновено я напускали, а това, че някак беше успала да се привърже към мен, ми носеше и радост, и тъга. Разбира се, и тя ми беше мила. Ан и Мери също. Но връзката ми с тях се въртеше почти изцяло около Америка. Кога бяха успели да привикнат с мен?

– Голямо семейство ли имаш? – поинтересува се Луси.

Кимнах.

– Трима братя – Рийд, Бекън и Джеми, и три сестри – Кембър и Силия, които са близначки, и Айви, която е най-малката. Плюс майка ми.

Мери се зае да покрива кошницата отново.

– Ами баща ти?

– Той почина преди няколко години. – Най-сетне се бях научил да го казвам, без да се просълзя. Едно време мисълта ме беше парализирала, защото още имах нужда от него. Всички имахме нужда от него. Но все пак имахме късмет. Някои бащи просто се загубваха сред ниските касти и оставяха близките си да се борят сами с живота.

Моят баща се беше грижил за нас чак до деня на смъртта си. Препитанието беше трудно за всички Шестици, но той успяваше да ни задържи над определено ниво, да съхрани достойнството ни. Исках и аз да съм като него.

В двореца получавах добра заплата, но щях да се грижа по-добре за семейството си, ако бях по-близо до дома.

– Съжалявам – каза състрадателно Луси. – На мен пък майка ми почина преди няколко години.

Знанието, че Луси беше загубила най-важния човек в живота си, я постави по друг начин в съзнанието ми, направи образа ù по-отчетлив.

– Смъртта на близък променя всичко, нали?

Тя кимна, приковала очи в килима.

– Но трябва да търсим доброто около себе си.

Вдигна лице и видях съвсем бледа искра на надежда в изражението ù. Погледът ми се задържа върху него за момент.

– Странно, че го казваш.

Тя погледна към Мери и обратно към мен.

– Защо?

Свих рамене.

– Просто така. – Пъхнах последния залък хляб в устата си и изтупах трохите от пръстите си. – Благодаря ви за храната, дами, но трябва да се прибирате. Не е особено безопасно да се разхождате из двореца посред нощ.

– Добре – каза Мери. – Пък и бездруго трябва да започваме с тренировките по ръкопашен бой.

– Атакувайте Ан – посъветвах ги аз. – Никога не подценявайте елемента на изненадата.

Мери се засмя.

– Няма. Лека нощ, страж Леджър! – Тя се обърна и тръгна надолу по коридора.

– Почакайте – спрях ги с шепот и те се обърнаха към мен. Кимнах с глава към стената, от която започваше тайният проход. – Ще минете ли по скришния път? Така ще съм по-спокоен.

Те се усмихнаха.

– Разбира се.

Двете ми махнаха, но когато стигнаха до стената и Мери отвори тайната врата, Луси ù прошепна нещо. Мери кимна и тръгна надолу по стълбището, а Луси се запъти обратно към мен, кършейки ръце по обичайния си начин.

– Не съм... не съм добра в подобни разговори – призна си тя, полюшвайки се леко на пети. – Но исках да ти благодаря, че си толкова мил с нас.

Поклатих глада.

– Не съм направил нищо особено.

– Напротив. – В очите ù гореше пламък, какъвто не бях виждал там досега. – Колкото и да ни повтарят перачките и готвачките, че сме големи щастливки, не го чувствам така, докато някой не ни покаже, че цени труда ни. Лейди Америка го направи, а никоя от нас не беше очаквала подобно нещо. Същото важи и за теб. И двамата сте добри, без дори да се стараете. – Тя се усмихна сама на себе си. – Просто исках да ти кажа, че го оценяваме. Ан най-вече, но тя никога няма да си го признае.

Не знаех как да отвърна. След секундно двоумение от устата ми излезе една-единствена дума:

– Благодаря.

Луси кимна и се отправи свенливо към тайната врата.

– Лека нощ, госпожице Луси.

Тя се обърна и ме погледна, сякаш ù бях поднесъл най-хубавия подарък на света.

– Лека нощ, Аспен.

Като останах насаме, мислите ми отново се върнаха към Америка. Днес ми се беше сторила толкова натъжена, но се чудех дали проумяваше до каква степен поведението ù изменяше хората край нея. Баща ù беше прав: заслужаваше повече от този дворец.

Трябваше да намеря начин да ù кажа колко много помагаше на околните, без да го съзнава. Но засега се надявах, че си почива, забравила грижите около...

Трима прислужници изтърчаха покрай мен, а единият дори се препъна в бързината. Тъкмо отивах към дъното на коридора, за да видя от какво бягат, когато сирената зави.

Не я бях чувал друг път, но знаех какво оповестява: бунтовници.

Хукнах обратно и влетях в стаята на Америка. Щом хората вече бяха в паника, може би бяхме закъснели.

– По дяволите, по дяволите, по дяволите! – заповтарях. Мер трябваше да се облече по най-бързия начин.

– Хм? – учуди се сънено тя.

Дрехи. Трябваше да намеря дрехите ù.

– Ставай, Мер! Къде са проклетите ти обувки?

Тя отметна одеялото и стъпи право в обувките си.

– Ето ги. Трябва ми халатът – добави тя, сочейки към него, докато се обуваше. Радвах се, че бързо разбра колко спешна е ситуацията.

Намерих халата захвърлен в края на леглото ù и опитах да го приготвя за обличане.

– Няма нужда, ще го държа в ръка. – Тя го издърпа от пръстите ми и аз я поведох към вратата.

– Трябва да побързаме – предупредих я. – Не знам докъде са стигнали.

Тя кимна. Адреналинът бушуваше във вените ми и макар да знаех, че не трябва, я дръпнах назад и я прегърнах в мрака.

Притиснах устни към нейните и зарових пръсти в косата ù. Безразсъдно. Толкова безразсъдно. Но и най-естественото нещо на света. Имах чувството, че не се бяхме целували така страстно от цяла вечност, а се получи толкова лесно. Устните ù бяха топли и усетих по тях познатия вкус на кожата ù. Долових и аромата ù под леките нотки на ванилия, собственото ù благоухание, излъчвано от косата и бузите, и шията ù.

Можех да остана в тъмнината на стаята ù цяла нощ и имах чувството, че тя искаше същото, но трябваше да я изпратя в скривалището.

– Върви. Веднага! – наредих ù, избутах я в коридора и без да обръщам поглед назад, свих зад ъгъла, за да посрещна онова, което ме очакваше там.

Изваждайки пистолета си от кобура, се огледах за нередности в двете посоки. Видях крайчеца на нечия пола, вероятно на прислужничка, забързана към някое от скривалищата. Надявах се Луси и Мери да се бяха добрали до Ан и вече да се криеха по стаите си, далеч от опасността.

Чух изстрели и хукнах по коридора към главното стълбище. Като че ли нападателите бяха превзели само първия етаж, затова коленичих в ъгъла, наблюдавайки витите стълби.

В следващия момент някой изтича нагоре по тях. За част от секундата установих, че е бунтовник. Прицелих се и стрелях по него, улучвайки го в ръката. Той изръмжа от болка и политна назад, а един от стражите се втурна да го залови.

Силен трясък откъм другия край на коридора ми подсказа, че бунтовниците бяха открили страничното стълбище и вече се качваха на втория етаж.

– Ако намерите краля, убийте го. Вземете колкото можете да носите. Нека разберат, че сме били тук! – изкрещя някой.

Тръгнах с тихи стъпки към отекващите гласове, прикляквайки по ъглите, оглеждайки коридора отново и отново. Надникнах през рамо и видях още двама стражи да се задават иззад гърба ми. Дадох им знак да приклекнат и да не вдигат шум. Като се приближиха, разпознах Ейвъри и Тенър. Не можех да си мечтая за по-надеждно подкрепление. Ейвъри беше първокласен стрелец, а Тенър винаги се раздаваше, защото имаше повече за губене от всички нас.

Тенър беше един от малкото женени стражи. Беше ни разправял как съпругата му се оплаквала, че носел сватбения пръстен на палеца си, но той бил от дядо му и нямали възможност да коригират размера му. Бил ù обещал, че първо в това щял да вложи пари, като се прибере у дома, както и в чисто нов и по-хубав пръстен за нея.

Тя беше неговата Америка. Вечно беше нащрек заради нея.

– Какво се случва? – попита шепнешком Ейвъри.

– Май току-що чух главатаря им. Нареди на мъжете си да убият краля и да откраднат колкото могат.

Тенър се изправи и държеше пистолета близо до ухото си.

– Трябва да ги намерим и да ги отклоним към горните етажи, надалеч от скривалището.

Кимнах.

– Може да са доста, но ако сме предпазливи, мисля, че...

Една врата в дъното на коридора се отвори с трясък и един прислужник изтърча от стаята, преследван от двама бунтовници. Беше младият прислужник, онзи от кухнята. Изглеждаше объркан и ужасен. Нападателите бяха въоръжени с някакви селскостопански сечива, така че поне нямаше да могат да стрелят по нас.

Обърнах се, стъпих здраво на земята и се прицелих.

– Наведи се! – изкрещях и прислужникът се подчини. Стрелях, уцелвайки крака на единия бунтовник. Ейвъри повали другия, но неговият изстрел, умишлено или не, като че ли беше смъртоносен.

– Отивам да ги обезвредя – обяви той. – Намерете главатаря.

Прислужникът стана и се затвори в една от стаите, без да го е грижа, че всеки можеше да влезе в нея. Трябваше му поне илюзията за безопасност.

Чуваха се още крясъци, още изстрели – очертаваше се тежко нападение. Съсредоточих се. Имах мисия и само това ме засягаше.

С Тенър се качихме до третия етаж, където няколко декоративни масички, картини и растения вече бяха унищожени. Един от бунтовниците пишеше нещо на стената с гъста боя, която явно беше донесъл със себе си. Доближих го с тихи стъпки и го ударих в главата с дръжката на пистолета си. Той се свлече на пода и аз клекнах, за да го опипам за оръжия.

В следващия момент нова вълна от изстрели проехтя откъм другия край на коридора и Тенър ме извлачи зад един преобърнат диван. Когато шумът утихна, надникнахме иззад скривалището си.

– Преброявам шестима – каза той.

– И аз. Мога да поема двама, може би трима.

– Достатъчно е. Останалите вероятно ще избягат. Или също ще открият стрелба.

Огледах се наоколо. Грабнах парче от счупеното огледало, отрязах малко от тапицерията на дивана и увих долната част на стъклото с плата.

– Използвай това, ако се приближат твърде много.

– Добра идея – коментира Тенър и се прицели. Аз направих същото.

Изстрелите ни бяха бързи и двамата свалихме по двама от враговете, преди останалите да се обърнат и да се спуснат към нас, вместо да избягат. Тъй като имахме нареждане да залавяме бунтовниците живи за разпит, се целех в краката им, но понеже бягаха, куршумите ми пропуснаха целта си.

По-едрият от двамата нападатели се спусна с тежка крачка към Тенър, а по-възрастният и по-слаб мъж полетя към мен с облещени очи. Прибрах пистолета в кобура си, подготвяйки се за бой.

– По дяволите! На теб се пада по-интересният – каза Танър, преди да прескочи един стол и да се втурне с бясна скорост към опонента си.

Аз изхвърчах от укритието си само секунда след него. По-възрастният бунтовник хукна към мен с боен крясък и ръце, извити като нокти на граблива птица. Хванах едната от тях и пронизах гърдите му с импровизирания си нож.

Не беше особено силен мъж и една част от мен дори го съжали. Когато стиснах китката му, усетих костите под нея прекалено отчетливо.

Той изскимтя и се свлече на колене, а аз изкълчих ръката му и я опрях в гърба му, след което стегнах и ръцете, и краката му със свински опашки. Докато го обезвреждах, някой ме сграбчи отзад и ме блъсна в картината на близката стена, срязвайки челото ми на стъкленото ù покритие.

Ударът ме зашемети и в очите ми шурна кръв, която ме заслепи за момент. Обзе ме мигновена паника, преди школовката ми да се намеси отново. Приклекнах, протегнах ръка назад и сграбчих бунтовника, премятайки го през рамото си.

Въпреки че беше доста по-едър от мен, се строполи с трясък на осеяния със стъкла под. Бръкнах в джоба си за още свински опашки, но в този момент ми налетя още един враг, поваляйки ме на земята.

Озовах се прикован към пода, възседнат от грамаден мъж.

Той се наведе и ми заговори, обливайки лицето ми с блатния си, противен дъх.

– Води ме при краля – нареди ми сякаш през гърло, пълно с чакъл.

Поклатих глава.

Той пусна ръцете ми, за да сграбчи в шепи сакото на униформата ми, и аз се пресегнах да оттласна лицето му от себе си. Но той ме вдигна нагоре, блъсна главата ми в пода и ръцете ми веднага тупнаха до тялото ми. Зави ми се свят и задишах неравномерно. Бунтовникът пъхна длан под главата ми, обръщайки ме с лице към себе си.

– Къде. Е. Кралят?

– Не знам – простенах аз през ужасяващата болка в главата ми.

– Хайде, красавецо – подразни ме той. – Кажи ми къде е кралят и може да те пощадя.

Не можех да го упътя към скривалището. Макар да ненавиждах постъпките на краля, издадях ли него, издавах и Америка, а това беше изключено.

Можех да излъжа. Да си спечеля малко време за действие.

Или просто да си умра.

– Четвърти етаж – излъгах. – Има скривалище в източното крило. Максън също е там.

Нападателят ми се усмихна и отвратителният му дъх се разнесе заедно с краткия му смях.

– Видя ли, че не беше толкова трудно?

Не отговорих.

– Ако ми беше казал още в началото, може би нямаше да ти се случи ей това.

Грубите му ръце стиснаха гърлото ми. Агонията в главата ми премина в същинско изтезание. Заритах с крака и се замятах под него, мъчейки се да го изхвърля от себе си. Но напразно. Беше прекалено голям.

Усетих как крайниците ми се обездвижват и кислородът постепенно напуска организма ми.

Кой щеше да съобщи на майка ми?

Кой щеше да се грижи за семейството ми?

... поне целунах Америка за последен път.

... за последен.

... път.

През мъглата до съзнанието ми достигна пистолетен изстрел и усетих как грамадният бунтовник се сковава и пада настрани. Гърлото ми издаваше странни звуци, поемайки въздух за изнемощялото ми тяло.

– Леджър? Добре ли си?

Пред очите ми чернееше, затова не можах да видя лицето на Ейвъри. Но чух гласа му. И това ми беше достатъчно.