И заживели щастливо

Първа глава

– Събуди се, Леджър.

– Днес почивам – измърморих аз, завивайки се през глава.

– Никой не почива днес. Стани и ще ти обясня.

Въздъхнах. По принцип обичах работата си. Рутината, дисциплината, чувството на удовлетворение в края на деня: всичко в нея ми харесваше. Днес обаче беше друго нещо.

Снощното тържество по случай Вси светии беше последният ми шанс. Когато поканих Америка на танц и тя ми разказа за студеното отношение на Максън, аз се постарах да ù напомня кои сме... и го почувствах. Нишките, които ни свързваха, още ги имаше. Да, бяха се протрили от натиска на Избора, но още държаха.

– Обещай ми, че ще ме изчакаш – бях ù се примолил.

Тя не ми отговори, но аз не загубих надежда.

Не и докато той не се появи, преливащ от чар и богатство, и власт. Това беше. Бях загубил.

Каквото и да ù прошепна Максън на танцовата площадка, то като че ли прогони всички грижи от главата ù. Тя се притисна към него и остана в прегръдките му песен след песен, вперила в очите му онзи поглед, който някога бе пазила само за мен.

Затова може би бях прекалил с алкохола, наблюдавайки тази сцена. И може би онази ваза във фоайето беше счупена, защото я бях запратил в стената. И може би бях плакал, заравяйки лице във възглавницата, за да не ме чуе Ейвъри.

Ако съдех по думите на Ейвъри, вероятно Максън ù беше предложил брак снощи и сега призоваваха цялата стража за официалното обявление.

Как щях да го преживея? Как щях да стоя там през цялото време, бранейки ги? Той щеше да ù поднесе пръстен, какъвто аз никога нямаше да мога да ù купя, живот, какъвто никога нямаше да мога да ù подсигуря... и щях да го мразя до сетния си дъх заради това.

Надигнах се в леглото, забил очи в чаршафите.

– Какво става? – попитах и всяка сричка отекна болезнено в главата ми.

– Лоша работа. Много лоша.

Сбърчих чело и вдигнах поглед. Ейвъри седеше на леглото си, закопчавайки ризата си. Погледите ни се срещнаха и различих тревогата в очите му.

– За какво говориш? – Ако всичко това беше заради някоя глупава драма, свързана с цвета на покривките например, директно се връщах в леглото.

Ейвъри въздъхна.

– Сещаш ли се за Удуърк? Общителен тип, вечно усмихнат?

– Да. Понякога патрулираме заедно. Свестен е. – Удуърк идваше от семейство на Седмици и двамата се бяхме сближили покрай разговорите за многочленните ни семейства и починали бащи. Трудеше се много усърдно и определено беше заслужил новата си каста. – Защо? Какво става?

Ейвъри изглеждаше смаян.

– Снощи са го спипали с едно от момичетата от Елита.

Замръзнах намясто.

– Какво? Но как?

– Всичко е записано на лента. Репортерите обикаляли из двореца и заснемали импровизирани кадри, а един от тях чул нещо в килера. Отворил го и заварил там Удуърк с лейди Марли.

– Но това е – за малко да кажа „най-добрата приятелка на Америка“, но се спрях навреме, – ... откачено – довърших вместо това.

– Спор няма. – Ейвъри взе чорапите си и ги нахлузи. – Струваше ми се толкова разумен човек. Явно е пийнал повечко.

Вероятно, но едва ли това беше причината. Удуърк имаше глава на раменете си. Искаше да се грижи за семейството си, колкото и аз за моето. Навярно нещото, подбудило го към толкова рискована постъпка, се припокриваше с онова, което беше подбудило и мен към такава: явно беше отчаяно влюбен в Марли.

Разтрих слепоочията си, опитвайки да облекча главоболието си. Не биваше да съм такава развалина точно сега. В следващия момент проумях какво ги очакваше и изцъклих очи.

– Ще ги... ще ги убият ли? – попитах тихо, сякаш се боях да не напомня на някого какво беше наказанието за държавна измяна.

Ейвъри поклати глава и усетих как моята започва да пулсира отново.

– Ще ги накажат с публичен бой. А останалите момичета от Елита и семействата им ще получат централни места за шоуто. Скамейките вече са подредени пред двореца, затова ни искат на мястото. Обличай си униформата.

Той стана и тръгна към вратата.

– И изпий едно кафе, преди да се явиш – подхвърли през рамо. – Изглеждаш така, сякаш теб ще бият.

* * *

Третият и четвъртият етаж бяха достатъчно високо, за да предлагат изглед отвъд масивните стени, отделящи двореца от останалия свят, затова бързо се добрах до един широк прозорец на четвъртия етаж. Виждаха се местата на кралското семейство и Елита, както и подиумът за Марли и Удуърк. Явно и на други от персонала им беше хрумнала същата идея като моята; кимнах за поздрав на двамата стражи, вече заредени пред прозореца, и на един прислужник с безупречно изгладена униформа, но сбърчено от тревога лице. Тъкмо когато вратите на двореца се отвориха и момичетата тръгнаха към скамейките със семействата си, съпровождани от гръмките възгласи на тълпата, две прислужнички дотърчаха до нас. Разпознах Луси и Мери и веднага им направих място до прозореца.

– Ан ще дойде ли? – попитах.

– Не – отговори Мери. – Не сметна, че е редно, при положение че ни чака толкова работа.

Кимнах с глава. Нормално за нея.

Срещах се постоянно с прислужничките на Америка, откакто ми беше възложено да стоя на пост пред стаята ù нощем, и макар винаги да се държах професионално в двореца, с тях си позволявах да загърбя поне донякъде официалностите. Исках да познавам хората, които се грижеха за момичето ми; вечно щях да съм им признателен за всичко, което правеха за нея.

Погледнах към Луси и видях, че кърши ръце. Дори за краткия си престой в двореца досега бях забелязал, че тревогата ù винаги намираше външен израз в дузина различни тикове. В тренировъчния лагер ме бяха обучили да следя за нервно поведение у влизащите в двореца и да наблюдавам хората с такова най-изкъсо. Знаех, че Луси не представлява заплаха за никого, затова видех ли я разтревожена, винаги изпитвах нужда да ù помогна.

– Сигурна ли си, че искаш да гледаш? – прошепнах ù. – Няма да е приятна гледка.

– Знам. Но наистина харесвах лейди Марли – отвърна тя с тих глас. – Чувствам, че трябва да съм тук.

– Вече не е „лейди“ – коментирах аз, сигурен, че щяха да я понижат до възможно най-ниската каста.

Луси се замисли за момент.

– Всяко момиче, рискувало живота си за любимия, заслужава да бъде наричано „лейди“.

Усмихнах се.

– Добре казано. – Ръцете ù се укротиха и за част от секундата по лицето ù пробяга едва забележима усмивка.

Възгласите на тълпата преминаха в укорителни викове, когато Марли и Удуърк излязоха на чакълестата настилка пред двореца и закрачиха вяло към площадката пред портите. Стражите ги дърпаха доста грубо и ако трябваше да съдя по походката му, Удуърк вече беше бит.

Не чувахме какво се говори, но гледахме как оповестяват престъпленията им. Съсредоточих вниманието си върху Америка и семейството ù. Мей като че ли опитваше да запази самообладание, обвила тревожно корема си с ръце. Изражението на господин Сингър беше натъжено, но спокойно. Ами изглеждаше объркана. Искаше ми се да можех да я прегърна и да я успокоя, без и аз самият да се озова на същата площадка.

Спомних си как бяха бичували Джеми за дребната му кражба. Ако можех да поема наказанието му, щях да го направя, без да се замислям. В същото време бях изпитал силно облекчение от това, че не ме бяха спипали малкото пъти, в които бях крал. Предполагах, че и Америка се чувстваше така в момента – искаше ù се Марли да не преживява такъв ужас, но и се благодареше, че не ние двамата бяхме вързани за дървените блокове.

Когато стражите замахнаха с пръчките, Мери и Луси подскочиха, макар и да не чувахме нищо друго, освен крясъците на тълпата. Между ударите имаше такава пауза, че Удуърк и Марли да усетят болката, но не и да привикнат към нея, преди новата вълна да ги връхлети с още по-голяма сила. Мъчението е изкуство. А дворцовата стража го владееше до съвършенство.

Луси покри лицето си с ръце и заплака тихо, а Мери преметна утешително ръка през раменете ù.

Готвех се да сторя същото, когато проблясък от огненочервена коса привлече погледа ми.

Какво правеше Америка? Със стража ли се бореше?

Всички части от тялото ми воюваха една с друга. Исках да изскоча пред нея и да я върна на мястото ù, а в същото време копнеех да я хвана за ръката и да я отведа надалеч оттук. Исках да я похваля за смелостта, но и да ù се примоля да спре. Точно сега не биваше да привлича внимание.

Тя прескочи парапета и се приземи с разпилени край краката си поли. Като се поизправи, осъзнах, че не цели да избяга от кошмара пред себе си, а търси начин да се добере до Марли.

Гърдите ми се изпълниха с гордост и страх.

– О, божичко! – ахна Мери.

– Седнете, милейди! – замоли ù се Луси, опряла ръце в прозореца.

Америка хукна към целта си, макар и останала без една обувка.

– Върнете се на мястото си, лейди Америка! – изкрещя един от стражите до мен.

Тя достигна най-долното стъпало на платформата и мозъкът ми пламна от прилива на пулсираща кръв.

– Има камери! – провикнах се аз през стъклото.

Накрая един от стражите успя да я хване и да я повали на земята. Тя се замята в ръцете му, продължавайки да се бори. Очите ми отскочиха към кралското семейство; всичките се взираха в червенокосото момиче, гърчещо се до стълбите на подиума.

– Най-добре се връщайте в стаята ù – казах на Мери и Луси. – Ще има нужда от вас.

Те се обърнаха и побягнаха.

– Вие двамата – посочих стражите до себе си, – вървете на долния етаж, може да ù трябва допълнителна защита. Кой знае колко хора е ядосала с постъпката си.

Те хукнаха към стълбището. Исках да бъда до Америка, да отида в стаята ù. Но знаех, че предвид обстоятелствата е най-добре да проявя търпение. Сега имаше нужда да остане насаме с прислужничките си.

Миналата нощ я бях помолил да ме изчака, тъй като ми се струваше, че тя първа ще напусне двореца. Мисълта отново изплува в съзнанието ми. Щеше ли кралят да се примири с такава постъпка?

Всичко ме болеше от напъна да дишам и размишлявам... и предвиждам.

– Невероятно – прошепна прислужникът. – Каква смелост само.

Той се отдръпна от прозореца и се върна към работата си, а аз се зачудих дали бе имал предвид двойката на платформата, или момичето с изцапаната рокля. Докато стоях на мястото си, още мъчейки се да проумея случилото се пред очите ми, наказанието приключи. Кралското семейство се прибра в двореца, тълпата се разпръсна и само шепа стражи останаха, за да отнесат двете отпуснати тела, които сякаш клоняха едно към друго дори в безсъзнанието си.