И заживели щастливо

Втора глава

Оказа се, че в една игра на крокет могат да участват само шестима играчи, което ме устройваше. Гледах отстрани, опитвайки се да разбера правилата, за да съм подготвена, дойдеше ли ми редът. Само дето имах чувството, че ще се отегчим от играта и ще я прекратим, преди всички да сме се изредили.

– Боже, вижте му ръцете – въздъхна Морийн. Не говореше на мен, но въпреки това вдигнах поглед. Кларксън беше съблякъл сакото си и беше навил ръкавите на ризата си. Изглеждаше много, много добре.

– Как ли да го накарам да ги увие около мен? – пошегува се Кели. – В игра на крокет не мога да се преструвам на ранена.

Момичетата покрай нея се засмяха и Кларксън погледна към тях с лека усмивка на устните. Винаги беше такава – само следа от усмивка. Като се замислех, никога не го бях чувала да се смее. Да, от време на време се подсмихваше, но не се беше случвало да е толкова щастлив, че да избухне в необуздан смях.

Но и сянката от усмивка на лицето му беше достатъчна да ме парализира. Нямах нужда да виждам повече.

Отборите се придвижваха напред-назад по игралното поле и когато принцът застана до мен, близостта му ме вцепени. Докато едно от момичетата удряше топката доста ловко, той стрелна очи към мен, без да помръдва главата си. Погледите ни се срещнаха и той побърза да върне вниманието си към играта. Няколко от момичетата избухнаха в радостни възгласи, а той използва момента, за да се приближи до мен.

– Ей там има маса с напитки – каза ми тихо, продължавайки да отбягва погледа ми. – Може би е добре да си вземете вода.

– Няма нужда.

– Браво, Клементин! – викна той към една от участничките, която успешно бе възпрепятствала играта на друга. – Въпреки това. Обезводняването влошава главоболието. Малко вода ще ви се отрази добре.

Очите му срещнаха моите и видях нещо в тях. Не любов, не и привързаност, но нещо с нотка-две над обикновената загриженост.

Тъй като знаех, че е безсмислено да се противя, станах и отидох до масата с напитки. Понечих да си налея вода, но една прислужничка взе каната от ръката ми.

– Извинете – промърморих аз. – Още не мога да свикна с това.

Тя се усмихна.

– Няма нищо. Вземете си и някакъв плод. Действат много освежаващо в такъв ден.

Останах до масата, похапвайки грозде с миниатюрна виличка. И за това трябваше да разкажа на Адел: прибори за ядене на плодове.

Кларксън надникна към мен няколко пъти, сякаш проверяваше дали изпълнявам заръката му. Не знам дали от храната, или от вниманието му, но духът ми постепенно се повдигна.

Така и не опитах да играя.

И минаха още три дни, преди Кларксън да ме заговори отново.

* * *

Вечерята приключваше. Кралят беше напуснал трапезарията най-безцеремонно, а кралицата беше пресушила почти цяла бутилка вино. Някои от момичетата започнаха да си тръгват с уважителен реверанс, тъй като явно не искаха да гледат как кралицата се подпира пиянски на едната си ръка. Аз останах сама на масата си, решена да изям шоколадовата си торта докрай.

– Как сте днес, Амбърли?

Вдигнах рязко глава. Кларксън ме беше доближил, без да забележа. Слава богу, че не ме хвана с пълна уста.

– Много добре. А вие?

– Отлично, благодаря.

Последва кратко мълчание, което очаквах той да запълни. А може би аз трябваше да проговоря? Дали имаше правила относно това кой трябваше пръв да каже нещо?

– Направи ми впечатление колко дълга е косата ви? – коментира той.

– О! – Засмях се леко и сведох поглед. Косата ми стигаше чак до кръста. Изискваше голяма поддръжка, но пък ми предлагаше много варианти за вдигане и връзване. А това е важно, ако работиш във ферма или фабрика. – Да. Така е удобна за сплитане, което ми е полезно вкъщи.

– А не смятате ли, че е прекалено дълга?

– Ъмм. Не се бях замисляла, Ваше Височество. – Прокарах пръсти по косата си. Беше чиста и добре поддържана. Да не би да изглеждах неспретнато, без да подозирам? – Вие как смятате?

Той килна глава настрани.

– Цветът ù е много красив. Мисля, че би изглеждала по-добре, ако я поскъсите. – Той сви рамене и продължи към вратата. – Просто предложение. – Добави през рамо.

Задържах се на мястото си за момент, премисляйки думите му. После изоставих тортата и се върнах в стаята си. Както винаги, прислужничките ми ме очакваха там.

– Марта, би ли желала да подстрижеш косата ми?

– Разбира се, госпожице. Ако я скъсим с няколко сантиметра, ще е по-жизнена – отвърна тя, отправяйки се към банята.

– Не – казах аз. – Искам я къса.

Тя спря намясто.

– Колко къса?

– Ами... под раменете, но може би над долната част на лопатките им?

– Но това е почти половин метър, госпожице!

– Знам. Ще го направиш ли все пак? И ще успееш ли да я оформиш красива след това? – Вдигнах два гъсти кичура над раменете си, опитвайки да си я представя отрязана.

– Разбира се, госпожице. Но защо решихте така?

Минах покрай нея напът към банята.

– Мисля, че е време за промяна.

Прислужничките ми помогнаха да съблека роклята си и загърнаха раменете ми с кърпа. Когато Марта взе ножицата, затворих очи, без да съм особено сигурна на какво се подлагам. Но Кларксън смяташе, че ще изглеждам по-добре с по-къса коса, а Марта щеше да я остави достатъчно дълга, че да мога да я връзвам. Не губех нищо.

Не посмях да погледна в огледалото, докато не приключи. Слушах металическото стържене на ножицата и усещах как с всяко кръцване започва да отнема все по-малко и по-малко от косата ми, явно подравнявайки я. Не след дълго бях готова.

– Какво ще кажете, госпожице? – попита плахо Марта.

Отворих очи. Първоначално дори не можах да открия разликата. Но като завъртях леко глава, кичур коса се преметна през рамото ми. Придърпах един и от другата страна. Така лицето ми изглеждаше сякаш беше обградено от махагонова рамка.

Беше се оказал прав.

– Много ми харесва, Марта! – възхитих се аз, попипвайки косата си тук-там.

– Придава ви по-зрял вид – отбеляза Синдли.

Кимнах.

– И на мен така ми се струва.

– Чакайте, чакайте, чакайте! – викна ентусиазирано Емон и се спусна към кутията с бижута. Поразрови се в нея, очевидно търсеше нещо определено. Накрая извади колие с големи, блестящи червени камъни. Не го бях слагала нито веднъж; струваше ми се твърде дръзко.

Вдигнах косата си, тъй като очаквах да го закачи на шията ми, но тя имаше друга идея – закрепи го внимателно върху главата ми. Беше толкова масивно и богато украсено, че приличаше на корона.

Всичките ми прислужнички вдишаха рязко от възторг, а аз спрях да дишам.

Толкова години си бях представяла принц Кларксън като мой съпруг, но никога не го бях възприемала като момчето, което можеше да ме превърне в принцеса. За пръв път осъзнах, че исках и това. Нямах нито полезни връзки, нито купища пари, но имах чувството, че тази роля не само щеше да ми пасне, но и да ми се отдава. Винаги бях вярвала, че ще съм идеалният избор за Кларксън, но може би бях идеалният избор и за монархията.

Вгледах се в огледалото и освен „Шрийв“ след името ми, си представих и „принцеса“ пред него. В този момент пожелах и него, и короната – всичко докрай – повече отвсякога.