И заживели щастливо

Седма глава

Самите инжекции не ме притесняваха, но лошото беше, че лекарството щипеше цял час след това. Освен това те зареждаше със странна, пулсираща енергия, която те държеше цял ден. Някои стражи бягаха с часове или поемаха по-трудоемките задачи из двореца, само и само да я изгорят. Доктор Ашлър се стараеше да намалява броя на инжектираните стражи от ден на ден.

– Страж Леджър – извика ме докторът. Влязох в кабинета му и застанах до малката маса за прегледи до бюрото му. Медицинското крило беше достатъчно голямо, за да се провежда в него инжектирането, но докторът предпочиташе то да се случва в кабинета му.

Той ми кимна за поздрав, а аз се обърнах и свалих колана на панталона си с няколко сантиметра. Стараех се да не подскачам, нито от памука със студен спирт, нито от иглата.

– Готово – каза лъчезарно доктор Ашлър. – Отиди при Том за витамините и възнаграждението си.

– Да, сър. Благодаря ви.

При всяка стъпка ме пронизваше болка, но не го показвах.

Том ми даде няколко хапчета с вода, а след като ги изпих, подписах един документ и взех парите си. Минах да ги оставя в стаята си и се отправих към купчината с дърва за цепене. Вече изпитвах огромната нужда от движение.

От всяко замахване с брадвата извличах така необходимото облекчение. Днес се чувствах свръхзареден, възпламенен от инжекцията, въпросите на Ейвъри и онзи ужасяващ кошмар.

Сетих се за думите на краля: че взел Америка само за цвят. Струваше ми се малко вероятно Америка да спечели сега, когато беше толкова разочарована от Максън, но се питах какво ли би станало, ако короната вземеше точно момичето, което кралят искаше да отстрани най-много.

И ако Марли беше фаворитката на хората – може би дори избраницата на краля, на коя участничка бе прехвърлил симпатиите си той.

Опитах да се съсредоточа, но мислите ми се замъгляваха от неутолимата жажда за движение. Развихрих се с брадвата и спрях цели два часа по-късно, и то само защото бях нацепил всички дърва.

– Ей там има цяла гора, ако ти трябват още.

Обърнах се и видях стария коняр да ми се усмихва кротко.

– Май приключих за днес – отвърнах аз. След като овладях дишането си, се уверих, че най-тежкият ефект от инжекцията е отминал.

Приближих се до коняря.

– Изглеждаш по-добре. По-спокоен.

Засмях се, усещайки как лекарството се разпределя равномерно из кръвта ми.

– Днес изгарях друг вид енергия.

Той седна на дръвника с идилично изражение на лице. Не знаех какво да си мисля за този странник.

Изтрих потните си длани в панталона си, чудейки се какъв разговор да подхвана.

– Чуй, съжалявам за онзи ден. Не исках да съм груб с теб, просто...

Той вдигна ръце.

– Няма нищо. Аз пък се държах нахално. Но съм ставал свидетел как неприятностите карат човек да изстине към света. А така пропуска шанса си да го направи по-добър, защото вижда само най-лошото в него.

Все още намирах нещо познато в гласа и чертите на лицето му.

– Знам какво имаш предвид. – Поклатих глава. – Не искам да съм такъв човек. Но понякога толкова се ядосвам. Понякога имам чувството, че знам твърде много или че съм допуснал непоправими грешки... и това чувство не ме напуска. А когато се случи нещо нередно...

– Не знаеш какво да правиш с гнева си.

– Именно.

Той кимна.

– Е, на твое място бих започнал, като помисля кое е хубавото. После бих се запитал как да направя това хубаво нещо още по-хубаво.

Засмях се.

– Не ми звучи особено логично.

Той стана от дръвника.

– Помисли си по въпроса.

На връщане към двореца опитах да си обясня откъде го познавах. Може би бе минавал през Каролина, преди да заработи в кралския двор. Много от Шестиците бяха скитници. Но където и да беше живял, каквото и да бяха видели очите му, не беше паднал духом. Трябваше да го попитам как се казва, но явно щяхме да се срещаме често, така че щеше да ми се отдаде и този шанс. Когато не бях в ужасно настроение, компанията му ми беше приятна.

* * *

След като се изкъпах, тръгнах към стаята си, премисляйки думите на коняря. Кое беше хубавото в живота ми? Как можех да го направя още по-хубаво?

Взех плика със заплатата си. В двореца не ми се налагаше да използвам нито цент от нея, затова всички пари отиваха за семейството ми. В повечето случаи.

Написах бележка на майка ми.

Съжалявам, че сумата е по-малка този път. Изникна нещо. Очаквайте още другата седмица. Обичам ви, Аспен.

Пъхнах малко по-малко от половината пари в плик заедно с писмото, после извадих още един лист хартия.

Знаех адреса на Удуърк наизуст, тъй като го бях писал по негова молба десетки пъти. Неграмотността беше по-разпространена, отколкото предполагаха повечето хора, но Удуърк толкова се притесняваше, че някой ще го сметне за глупав или безполезен, че само на мен беше поверил тайната си.

В зависимост от доста фактори – къде живееш, колко голямо училище посещаваш, каква е бройката на Седмиците в него, – човек можеше да премине десетилетно обучение, без да научи почти нищо.

Удуърк беше изпитал недостатъците на образователната ни система върху гърба си.

А сега нямахме представа къде се намираше, в какво състояние беше и дали още имаше Марли до себе си.

Госпожо Удуърк,,

Пише ви Аспен. Всички много съжаляваме за сина ви. Дано сте добре. Това е последната му заплата. Просто искахме да се уверим, че ще я получите. Всичко хубаво.

Чудех се какво друго да ù напиша. Но не исках да помисли, че ù изпращам подаяние, затова реших да съм възможно най-кратък. Въпреки това ми хрумна, че от време на време може да ù изпращам по нещичко, без да споменавам кой съм.

Семейството беше хубаво нещо, а това на Удуърк се намираше в затруднение. Трябваше да им помогна някак.