И заживели щастливо

Заминаването

– Дали ще се върне? – питаше се на глас Елиз, докато нахлузваше поредния чифт обувки. Мисля, че точно тези бяха мои, но имаше толкова много подаръци, че вече не знаех кои на кого са. Дори не си бяхме направили труда да ги изнесем от салона, който Максън беше подготвил за коледното си тържество с момичетата от Елита. Нейни или мои, нямаше значение. Отдавна не се карахме за подобни неща.

– Ще се върне – отговорих категорично аз. – Не се предава лесно.

Америка придърпа наметката от естествена кожа около раменете си – красноречив знак, че наистина си тръгва, поне според мен. Защо му беше на Максън да ù подарява такова нещо, ако възнамеряваше да я задържи в Анджелис?

– Не мисля, че въпросът е в това дали се предава лесно, или не – каза Крис. – По-скоро нещата опират до способността ù да се съвземе след тежък удар. Видя колко се натъжи, когато Марли си тръгна, а сега става дума за баща ù. Ако бях на нейно място, щях да съм съкрушена.

– Аз също – призна си Елиз.

– И аз – съгласих се.

Обърнах поглед към купчината подаръци и се зачудих дали Максън ще ми подари куфар, в който да си ги отнеса у дома. Защото не се и съмнявах, че скоро ще се отправя натам. Ако някой наредеше четирите ни с Елиз, Крис и Америка една до друга, пак аз щях да съм очевидният избор за принцеса. Признавам си, че една част от мен все още таеше надеждата за победа…

Но вече знаех – може би преди самия Максън, – че това щеше да бъде Америка.

Последните следи от суетността ми го изискваха. Мисълта да загубя от друго момиче ме подлудяваше. Тя беше единствената ми достойна конкурентка.

А може би и единствената ми приятелка.

Самата тя едва ли би ме определила така – все пак си имаше сестри и продължаваше да говори за Марли, сякаш още беше в двореца. Но аз нямах нищо против. В момента не изпитвах нужда някой да ме нарича своя приятелка. Беше ми достатъчно, че аз можех да нарека някого така.

Можеше да поработя по въпроса, като се върна у дома. Като нищо щях да подкупя някое момиче с всички тези бижута.

– Да си обещаем нещо – подхвана Крис. – Догодина, независимо къде се намираме, ще си изпратим коледни картички.

Усмихнах се. Догодина щях да получа картички.

– Мисля, че на Америка би ù харесало – добави Елиз. – Такъв жест би отвлякъл вниманието ù от тъгата, която несъмнено ще ù носи празничният сезон.

– Права си, Елиз. Добре, решено е – двете се спогледахме. Едва ли някога щеше да ми прости истински, но нормалният разговор беше голяма стъпка в правилната посока. Повече, отколкото заслужавах.

– Дали да не си поискаме кошници? – предложи Крис. – Нямам никаква представа как да отнеса всичко това в стаята си.

– Толкова е щедър – коментирах най-искрено. Максън Шрийв беше безкрайно мил с мен.

– Кой е толкова щедър?

Всички се обърнахме към Максън и станахме от местата си.

– Ти, разбира се – отвърна възторжено Крис. – Още не можем да се преборим с тази камара подаръци.

Той сви рамене.

– Радвам се, че са ви харесали.

– Много мило от твоя страна – гласът на Елиз стихваше значително в негово присъствие.

Той впери целеустремен поглед в очите на всяка от нас подред, а след това се прокашля и каза:

– Елиз, Крис, ще бъдете ли така добри да се приберете в стаите си? Трябва да поговоря насаме със Селест. След това ще посетя всяка от вас поотделно.

Тялото ми изстина. Това беше! Всичко наближаваше края си и сега щеше да ми съобщи решението си. Запитах се дали чувството е такова, преди човек да припадне.

– Разбира се – Крис направи реверанс и тръгна към вратата, а Елиз я последва с тревожна стъпка.

Двамата с Максън гледахме как върви към изхода, спуснала смолисточерната си коса пред лицето си, сякаш се надяваше, че няма да я забележим, ако не срещне погледите ни. Когато излезе, аз се изкисках тихичко, а Максън поклати глава.

– Май ù действам смущаващо.

Извърнах погледа си.

– Всичко ù действа смущаващо, но ти определено си върхът.

Той присви очи.

– Теб обаче така и не успях да те смутя. Дори в началото.

Подсмихнах се.

– Не съм от най-притеснителните.

– Знам – той заобиколи до диванчето, което бях използвала допреди малко. – Заповядай, седни – настаних се до него, приглаждайки роклята си с длани. – Всъщност това е едно от любимите ми неща в теб. Възхищавам се на борбеността ти, на жаждата ти за живот. Мисля, че ще са ти от полза.

– След като си тръгна от двореца ли?

Усмивката му посърна.

– Да. След като си тръгнеш от двореца – той поклати глава. – Май нищо не ти убягва, а?

Стиснах устни, мъчейки се да сдържа сълзите си. Една част от мен почувства облекчение, но по-голямата бе съкрушена.

Бях загубила.

– Възнамерявах да ти обясня всичко, преди да му дойде реда. И не е късно да го направя, стига да пожелаеш.

Да издекламира списъка с недостатъците ми? Не, благодаря.

– Няма нужда – отвърнах с възможно най-ведрия тон, който можах да свикам. – Кой остава тогава? Крис? Така де, Америка си тръгна, а сам виждаш колко крехка е Елиз.

Максън изопна гърба си.

– Още нямам право да издавам коя е евентуалната победителка. Но Америка се връща в двореца.

– Така ли? – попитах задъхано. Много се зарадвах, защото знаех, че завръщането ù в двореца означаваше победа. Максън не беше толкова жесток, че да я покани обратно в двореца, за да я изгони.

– Да, ще пристигне утре.

– Ще… Трябва ли да си тръгна веднага? Може ли да я изчакам?

Видях мигновеното объркване в очите му. С Елиз бях имала по-директен подход, но методът ми с Америка бе включвал деликатното ù очерняне пред Максън. Е, невинаги деликатно. Желанието ми да я видя отново несъмнено бе изненадващо за него.

Той се наведе през дивана и сложи ръка на коляното ми.

– Още не е време да си ходиш. Поканих всички момичета на едно последно тържество.

Покрих устата си с ръка, смаяна от радост. Дължах толкова много извинения, които не бях предполагала, че ще имам възможност да изкажа. Без дори да го съзнава, Максън за пореден път проявяваше неимоверна добрина към мен.

– Всички участнички ще пристигнат за една закрита среща, след което ще си спретнем банкет, по време на който ще съобщя окончателното си решение.

Сложих ръце върху неговите с плувнали в сълзи очи.

– Иска ми се да можех да кажа, че щях да съм правилната за теб. Че щях да съм предана, горда съпруга… – свих рамене. – Но истината е, че щях да съм полезна само на себе си. Не знам дали съм способна да обичам някого, не и както ти обичаш нея.

Дори без да спомена името на Америка, видях как светлината в очите му се промени при мисълта за нея.

– Аз пък мисля, че си способна. Макар и не точно в този момент – заключи той с многозначителен поглед.

Изкисках се.

– Но и няма нужда. Пообичай само си себе още малко, докато не дойде мигът, в който ще изпиташ онази непреодолима нужда да обикнеш друг.

Кимнах признателно.

– Благодаря ти.

– Пак заповядай.

Избърсах очите си, внимавайки да не размажа грима по тях.

– Виж, когато съобщаваш на Елиз, бъди по-деликатен, отколкото смяташ за нужно. Тя е… Не знам как ще реагира.

Максън сбърчи вежди.

– Сега отивам при нея. Разговорът с Крис ще е ведър, а за теб знам, че си твърде борбена, за да рухнеш. Но, честно казано, срещата с Елиз ме притеснява.

– Защо не ù занесеш нещо за пиене?

Той се засмя.

– Идеята си я бива – след това впери поглед в очите ми. – Добре ли си?

– За моя изненада… Да. Всъщност донякъде се радвам, че всичко приключи. И се радвам за… Някои други хора.

– Мисля, че те очаква приказно бъдеще.

– Кой знае. Виж какво, хайде да не проточваме нещата повече. Добре съм, наистина. А теб те чакат още важни разговори.

Той въздъхна.

– Така е – наведе се към мен и ме целуна по бузата за последен път. – Никога няма да забравя пламенния ти нрав. Нямам търпение да видя какво те очаква занапред.

С тези думи Максън се отдалечи и излезе от стаята, хвърляйки ми бегъл поглед през рамо.

Отпуснах се в дивана, едновременно разочарована и благодарна. Америка ме беше уверила, че не ми е нужен мъж, за да постигна мечтите си, и беше права. Максън ми заръча да обичам само себе поне още малко и намирах съвета му за мъдър.

Щях да си тръгна оттук по-силна и с гордо вдигната глава. Все пак бях стигнала до челната четворка на Елита. Това не беше малко. А и още бях млада, красива, амбициозна. Бъдещето ми криеше много изненади.

Понадигнах се и огледах стаята. В бързината си Елиз бе забравила златните обувки на пода. Пресегнах се и ги обух.

Станаха ми идеално. Каквото и да твърдеше тя, си спомнях как отварям кутията, в която бяха, и името отгоре определено беше моето. Станах и ги разходих до стаята си.

Това бяха най-подходящите обувки за първите ми стъпки в един нов живот – живот, който щеше да започне с годежа на Америка и Максън и моето сбогуване с двореца.

За първи път не ме интересуваше дали изглеждам красива, или не. Защото се чувствах такава.