И заживели щастливо

Осма глава

– Сигурен ли си? – попитах аз.

– Напълно – отговори куриерът.

– Нито една сълза?

Той се усмихна.

– Нито една.

Спрях пред вратата на Америка, недоумявайки защо сърцето ми биеше толкова ускорено. Вече ми беше дала да разбера, че не изпитва чувства към мен. Именно затова бях решил да започна с нея. Срещата трябваше да е лесна.

Очаквах някоя от прислужничките ù да ме посрещне, но когато вратата се отвори със замах, Америка стоеше на прага, опитвайки да прикрие саркастичната си усмивка.

– В името на приличието поне, бихте ли ме хванали под ръка? – попитах и ù предложих лакътя си. Тя въздъхна и пъхна ръка в свивката му, тръгвайки с мен по коридора.

Бях очаквал да се заоплаква, да заяви, че победата е трябвало да бъде нейна, но тя мълчеше. Разстроена ли беше за нещо? Или просто не искаше да излезе с мен?

– Съжалявам, че сестра ви не се разплака – казах аз.

– Не ми се вярва – пошегува се тя. Отговорът ù ме успокои. Може би просто се беше умислила за нещо, но шегите бяха нашият език и използвахме ли него, всичко щеше да е наред.

– Досега не се бях обзалагал с никого. Честно казано, печалбата ми се услади.

– Късметът на начинаещия – отвърна тя.

– Възможно е – съгласих се аз. – Следващия път ще се опитаме да я разсмеем.

Тя вдигна замислено очи към тавана. Можех да предположа какво се върти из главата ù.

– Какво е семейството ви?

Тя направи озадачена гримаса.

– В смисъл?

– В най-общия. Сигурно е коренно различно от моето. – Не беше единствено дете, домът ù беше малък... роднините ù плачеха заради сладкиши. Дори не можех да си представя какъв е животът в семейство като нейното.

– И още как. Ами като за начало не носят корони на закуска. – Тя се разсмя мелодично, точно както подобаваше на Петица.

– В дома Сингър са изискване само на вечеря, предполагам?

– Именно.

Аз също се засмях. Възхищавах се на чувството ù за хумор. Беше сходно с моето, когато си позволеше да се отпусне. Стана ми любопитно как бе възможно двама души от два съвършено различни свята да си приличат толкова.

– Какво друго? Вкъщи сме пет деца, като аз съм средното по възраст.

– Пет! – Божичко, каква ли гюрултия вдигаха.

– Да, пет – потвърди тя, учудена, че се изненадвах толкова. – Повечето простосмъртни семейства са многодетни. Аз също бих отгледала много деца, ако имам възможност.

– О, така ли? – Още едно сходство, при това доста лично.

Свенливото ù „да“ ми подсказа, че и за нея това е нещо съкровено. Странно, но ми беше неловко да обсъждам бъдещото си семейство с момиче, с което поначало трябваше да имам шанс, но знаех, че нямам.

– Както и да е – продължи тя, – най-голямата ми сестра, Кена, е омъжена за Четворка. В момента работи в една фабрика. Майка ми настоява да си търся мъж поне от Четвърта каста. – Защо не от Първа? – Но не искам да оставям пеенето. Толкова радост ми носи. – Да, звучи логично. Сигурно любимият ù е някой артистичен тип от Пета каста. – А сега, не щеш ли, ме повишиха в Тройка. – Заяви тъжно тя. – Чувството е много шантаво. Въпреки това ще се опитам да продължа кариерата си на певица. Кота е по-големият ми брат. Художник е. Напоследък не се виждаме често. Дойде да ме изпрати, и толкова.

Нещо в тона ù загатваше за болезнени спомени, но тя продължи с разказа си и не ми даде възможност да попитам какви.

– Следваща в подредбата е моя милост – каза тя, като наближихме стълбището.

Усмихнах се искрено.

– Америка Сингър, най-близката ми приятелка.

Тя врътна иронично очи и сините им ириси уловиха светлината.

– Същата.

Отговорът ù ми донесе неочаквано удоволствие.

– След мен е сестричката ми Мей. Същата онази, която ме изигра и не се разплака. Направо ми потънаха гемиите; не мога да повярвам, че и сълзица не пророни! Измяната настрана, малката е художничка. И... я обичам безкрайно. Най-дребният е Джерад. Само на седем годинки е. Все още умува дали му се става художник, или музикант. От всичко най-много обича да рита топка и да събира буболечки – чудесни хобита, но няма хляб в тях. Мъчим се да го подтикнем към повечко експерименти в изкуството. Е, това сме всички.

– Ами родителите ви? – попитах, опитвайки да си съставя по-пълна представа за нея.

– Ами вашите родители? – извърна въпроса ми тя.

– Моите родители ги познавате.

– Напротив. Запозната съм само с публичните им персони. Какви са в реалния живот? – подкани ме тя, подръпвайки ръката ми. Детинската ù постъпка ме накара да се усмихна.

Но мислите ми се пренесоха другаде. Какво можех да ù разкажа за родителите си?

Притеснявам се, че майка ми е болна от нещо. Постоянно я мъчи главоболие и изглежда уморена. Не знам дали е от начина ù на живот като млада, или заради нещо, случило ù се впоследствие. Несъмнено трябваше да имам поне един брат или сестра и не знам дали липсата на друго дете в семейството ни е свързана със състоянието ù. Баща ми… Понякога баща ми...

Излязохме в градината, където ни очакваха камерите. Нещо в мен се стегна. Не исках да присъстват точно на тази среща. Не знаех доколко щяхме да се опознаем, но се опасявах, че нямаше да се случи пред публика. Прогоних снимачния екип с махване, а като върнах погледа си към Америка, осъзнах, че отново е потънала в себе си.

– Добре ли сте? Струвате ми се напрегната.

Тя сви рамене.

– Вас ви смущават ридаещи жени, мен – разходки с принцове.

Подсмихнах се.

– С какво ви смущавам толкова?

– С личността си. С намеренията си. Не знам какво точно да очаквам от тази невинна разходчица.

Бях ли мистериозен? Може би да. Бях овладял изкуството на усмивките и полуистините. Но определено не исках да оставям такова впечатление у хората.

Спрях и се обърнах към нея.

– Разбирам. Предполагам, досега сте осъзнали, че не съм от онези, които увъртат. Ще ви разкрия какво искам от вас. – Искам да опозная някого. Истински да го опозная. И мисля, че искам този някой да си ти, дори да си решила да си тръгнеш.

Пристъпих към нея и внезапно ме връхлетя вцепеняваща болка. Изкрещях, превих се надве и отстъпих назад. Тези няколко стъпки бяха почти непоносими, но нямах никакво намерение да се свивам на земята, макар и да чувствах такава нужда. Имах чувството, че всеки момент ще повърна, но и него преодолях. Принцовете не се търкалят по тревата, повръщайки.

– Това пък за какво беше? – Собствения си глас ли чувах? Наистина ли? Звучах като петгодишно момиченце, изпушило доста цигари.

– Ако ме пипнеш и с пръст, ще си изпатиш още повече!

– Моля?

– Казах, че ако...

– Да, да, немирнице такава, чух те и първия път. Но защо ти беше да ме риташ, за бога?

Тя ме гледаше ококорено, покрила устата си с ръка, сякаш току-що беше осъзнала, че е допуснала жестока грешка. Чух забързаните стъпки на стражите, обърнах се към тях и вдигнах ръка да ги възпра, държейки чатала си с другата.

Къде бях сбъркал? Какво си беше помислила, че ще...?

Стегнах се, подбуден от желанието си да разбера.

– Америка, какво си мислеше, че ще направя? – попитах.

Поведението ù говореше само за себе си. Никога през живота ми не ме бяха обиждали така.

– На публично място? Решила си, че... божичко! Та аз съм джентълмен!

Колкото и болезнено да беше, поизправих тялото си и тръгнах към двореца. Тогава ме споходи една мисъл.

– Защо въобще ми предложи приятелството си, щом имаш толкова ниско мнение за мен?

Тя не отговори.

– Днес ще вечеряш в стаята си. На сутринта ще си поговорим пак.

Закрачих колкото можах по-бързо, стремейки се да надбягам гнева и унижението си. Затръшнах бясно вратата на стаята си.

След секунда прислужникът ми почука на нея.

– Чух, че се прибрахте, Ваше Височество. Желаете ли нещо, преди да си легнете?

– Лед – простенах аз.

Той изтърча към кухнята, а аз се стоварих в леглото си, обзет от ярост. Покрих очите си с ръка, опитвайки да си обясня случилото се. Не беше за вярване, че едва преди няколко минути възнамерявах да разкрия душата си пред нея, да ù споделя нещо толкова лично.

А това трябваше да е лесната ми първа среща!

Изпуфтях нервно. Прислужникът остави един поднос на нощната ми масичка и бързо напусна стаята.

За каква се имаше? Петица да напада бъдещия си крал! Ако бях такъв човек, можеше да получи сериозно наказание.

Определено щях да я изгоня от двореца. В никакъв случай нямаше да ù позволя да остане след такова провинение.

Обмислях и премислях случката часове наред, умувайки какво е трябвало да кажа или направя на момента. Всеки път, представех ли си сцената, направо побеснявах. Що за момиче постъпваше така? Какво ù даваше право да напада принца си?

Превъртях всичко това в главата си стотици пъти, докато накрая гневът не се превърна в нещо като възхищение.

От нищо ли не се боеше Америка?

Не че възнамерявах да проверя, но се питах колко ли от другите момичета, поставени в ситуация, в която биха сметнали, че искам да се възползвам от тях, биха го позволили? За да има с какво да се хвалят или просто защото биха се притеснили от последствията, ако откажеха?

Тя обаче беше спряла всичко още преди да се е случило, без да мисли за реакцията ми. Е, ударът ù се беше оказал неточен, но се беше защитила. За което ù се възхищавах. Искаше ми се и аз да имах такава борбеност. Може би, ако прекарвах повече време в компанията ù, щях да прихвана от нея.

По дяволите! Трябваше да я задържа в двореца.