И заживели щастливо

След ЕДИНСТВЕНАТА

Още наполовина заспала, усетих гъдел по рамото си и шляпнах мястото с ръка. Усетих го отново и този път се отдръпнах инстинктивно. Гъделът обаче се върна и запълзя надолу по гърба ми. О. Не беше просто полъх на вятъра или поредното перце, измъкнало се от възглавницата ми.

Бяха целувки.

Усмихнах се, без да отварям очи, а Максън отмести един кичур от косата ми, за да си намери ново място за целувки. Топлият му дъх върху кожата ми ми припомни как се бяхме озовали заедно под чаршафите.

Устата му намери едно особено податливо на гъдел местенце по шията ми и аз се закисках.

– Добро утро, скъпа – прошепна той.

– Добро утро.

– Чудех се нещо – пророни Максън до бузата ми, докато се обръщах към него. – Тъй като днес имам рожден ден, дали ще може изобщо да не ставаме от леглото?

Усмихнах се и принудих сънените си очи да се отворят.

– А кой ще управлява страната?

– Никой. Нека се разпадне. Имам си моята Америка и нищо друго не ме интересува.

Косата му беше рошава, а тялото му излъчваше такава топлина, че всяка клетка от моето копнееше да остане в леглото с него. Любовта ни продължаваше да ме удивява. Имаше моменти, в които си мислех, че сме достигнали върха ù, докато, не щеш ли, ме изненадаше с някоя нова чудатост, нова история, ново изживяване и сърцето ми запяваше още по-силно.

– Ами партито? Планираме го от седмици – оплаках се аз.

Той облегна глава на ръката си.

– Хмм. Добре, ще направим една десетминутна пауза, колкото да проверим как върви партито и се връщаме веднага. – Максън ме прегърна и започна да обсипва лицето ми с целувки, докато аз се смеех доволно.

Бяхме толкова отнесени в собствения си свят, че дори не чухме кога прислужникът е отворил вратата.

– Ваше величество, търсят ви от…

Преди да успее да довърши, Максън го замери с възглавница и прислужникът се оттегли обратно в коридора, затваряйки вратата след себе си. След кратко затишие от другата ù страна се чу приглушено „Простете, сър.“

Откакто живеех в двореца, бях свикнала с липсата на лично пространство и, в интерес на истината, това не беше един от най-неловките ми моменти. Покрих устата си с ръка и се помъчих да сдържа смеха си, а когато Максън ме видя да се подхилвам, на лицето му изгря усмивка.

– Е, май това отговаря на въпроса ми.

Надигнах се да го целуна по бузата и веднага усетих замайване.

– Ох!

– Добре ли си?

– Мхммм – промърморих. – Изправих се твърде рязко.

Той прокара ръка по гърба ми и аз се притиснах към него.

– В колко започваше партито?

– В шест. Всички ще присъстват, дори майка ми.

– О, в такъв случай наистина ще е голяма забава!

Шляпнах го по ръката.

– Няма ли да престанеш с това? Случи се само веднъж.

– Тя танцува във фонтана на новогодишната вечер, Америка – натърти той с детински присмех в очите. – Беше невероятно и никога няма да престана.

Въздъхнах.

– Както и да е, гледай да не закъсняваш. Отивам да се облека. Ще се видим на закуска.

– Добре.

Станах и се увих с чаршафа.

Той се отпусна в леглото и ме проследи с поглед.

– От всичките ти рокли това е любимата ми.

Прехапах устна и надникнах през рамо към него, преди да отворя вратата към апартамента си. Едва ли някога щях да му се наситя.

Мери ме очакваше, разбира се. Беше свикнала да ме посреща на връщане от стаята на Максън или да го вижда как търчи към нея, но многозначителната ù усмивчица винаги ме хващаше неподготвена.

– Добро утро, ваше величество – поздрави ме с реверанс. – Вярвам, че сте си прекарала нощта добре?

– Веднага да изтриеш тая усмивка от лицето си! – наредих ù с шеговит тон, като ù хвърлих чаршафа и хукнах към банята.

* * *

Бях се притеснявала как ще ми стои рокля с такава кройка, но се оказа, че е създадена за мен. Когато влязох в залата, всички се обърнаха към мен, а аз се постарах да откликна благосклонно на хорското внимание. Дори след двугодишен брак с принца, още не бях свикнала да съм в центъра на събитията.

Мей се спусна към мен.

– Изглеждаш ослепително, Ами!

– Благодаря. И ти не ми отстъпваш – докоснах една от съвършените ù къдрици и отново се удивих от това колко добре се беше приспособила към живота в кралския двор. Не че се изненадвах. Открай време си беше очарователна и общителна, затова веднага след като семейството ми пристигна в Анжелис, Мей се превърна в медийна звезда. Макар че утре по вестниците щяха да се появят множество мои снимки, нейните щяха да са двойно повече.

– Добре ли си? – попита ме тя.

– Просто съм малко разсеяна. Отивай да се забавляваш. Аз трябва да се уверя, че всичко върви по план.

– Да се забавлявам? Дадено! – тя засия и хукна нанякъде, махайки на хора, които едва ли познаваше. Партито вече се вихреше с пълна сила и като че ли хората си прекарваха добре. Декорът беше семпъл, осветлението – меко, а музикантите се справяха невероятно. Надявах се и на Максън да му допадне.

Тръгнах към центъра на салона и опитах няколко ордьовъра по пътя си. Никой не ми хареса особено. Хранителните ни вкусове с Максън се разминаваха, но се надявах на всички останали да им се усладят.

Надигнах се на пръсти, за да огледам помещението. Ако Максън ме беше послушал, вече трябваше да е някъде наоколо. Не го видях, но пък мярнах Марли. Веднага щом погледите ни се срещнаха, тя тръгна към мен, оставяйки Картър да си говори с още няколко стражи.

– Партито е невероятно, Америка – възкликна тя и ме целуна по бузата.

– Благодаря. Опитвам да намеря Максън. Да си го виждала?

Тя заоглежда залата с мен.

– Видях го да влиза, но нямам представа къде е в момента.

– Хмм. Ще трябва да направя една обиколка. Как е Кайл?

Тя се усмихна с леко притеснение.

– Добре. Още свиквам с мисълта, че го гледа бавачка.

Кайл беше на малко повече от годинка и Марли го обожаваше – както и аз. Той беше единственият посетител от мъжки пол, който пускахме в Дамския салон без изрично разрешение.

– Със сигурност е добре, Марли. Пък и така с Картър ще можете да прекарате малко време насаме.

Тя кимна.

– Права си. И двамата много се забавляваме. Но ще видиш сама колко е трудно да оставиш детето си, дори за малко.

Усмихнах се.

– Предполагам. Хайде, отиди да хапнеш нещо. Ще се видим по-късно.

– Добре – тя ме целуна отново и тръгна към Картър.

Обиколих салона, оглеждайки се за съпруга си. Когато най-сетне го видях, сърцето ми подскочи от радост. Не само защото го бях намерила, но и защото разговаряше с Аспен.

Аспен вече ходеше без бастун, но понякога накуцваше, особено ако беше уморен. Всички се чудехме как е възможно да се възстанови след толкова тежка травма, но решимост като неговата беше рядкост.

Двамата разговаряха задълбочено и ги приближих в гръб.

– Трудна ли беше първата ви година заедно? Много хора твърдят така, но вие двамата като че ли се справяхте чудесно – коментира Аспен.

Двамата с Луси бяха планирали да се оженят малко след нас с Максън, но тогава баща ù се разболя и отложиха сватбата. В крайна сметка се възстанови, но дори след това Аспен протакаше повече от необходимото. Навярно от страх, че Луси ще размисли, вината за което беше изцяло моя. Толкова добре си пасваха, че нямаше никаква причина за съмнения. А когато най-сетне се врекоха във вечна вярност, се радвах колкото на собствената си сватба.

Максън въздъхна.

– Трудно е да се каже. Самият брак не ми тежеше толкова, колкото задълженията ни. За нея беше голяма крачка да встъпи в ролята на кралица, при положение че още не беше свикнала дори с това да бъде принцеса.

– Карахте ли се?

– Шегуваш ли се? В това ни бива най-много! – двамата с Аспен се посмяха заедно. Може би трябваше да се засегна, но беше самата истина – биваше ни в споровете. Но и тази фаза беше отшумяла.

– Не знам защо се впрягам толкова – продължи със сериозен тон Аспен. – Все пак дълго време искахме да се оженим. Защо ни тежи сега?

– Заради званието – каза Максън и отпи глътка шампанско. – Страшничко е да си съпруг. Като че ли имаме повече за губене. Да ти призная, „съпруг“ ми звучи по-плашещо от „крал“.

– Наистина ли?

– Наистина.

Аспен се замисли за момент.

– Виж какво – подхвана Максън, – не се опитвам да те изритам от двореца. Винаги ще си добре дошъл тук. Но може би двамата с Луси имате нужда от свой собствен дом.

– За къща ли говорите?

– Излезте двамата с Луси и се поогледайте за някое местенце, което ви допада, в което бихте могли да свиете гнездо. Може би съвместният ви живот ще е по-лесен, ако си имате свое собствено кътче в света.

– Марли и Картър се справят чудесно тук.

– Те са различни хора.

Аспен сведе поглед и усетих, че мисълта го караше да се чувства донякъде провален.

Максън го потупа по гърба.

– На малко хора вярвам като на теб. Направил си много за мен и Америка. Просто разгледайте. Вижте дали няма да си харесате някоя уютна къщичка, и, ако успеете, я считайте за подарък от нас.

– Но днес е Вашият рожден ден. Вие би трябвало да получавате подаръци – възрази Аспен, но въпреки това по лицето му играеше усмивка.

– Аз си имам всичко, което някога съм искал. Страна в подем, щастлив брак и добри приятели. Наздраве, сър.

Аспен вдигна чаша усмихнато и двамата отпиха по глътка шампанско. Аз преглътнах сълзите си на щастие, доближих и потупах Максън по рамото.

Той се обърна и по лицето му разцъфна слънчева усмивка.

– Ето те и теб, скъпа моя.

– Честит рожден ден!

– Благодаря. Това наистина е най-хубавото тържество, което някой някога ми е правил.

– Справила си се страхотно, Мер – добави Аспен.

– Благодаря ви от сърце – обърнах се към Максън. – Ще трябва да те открадна за момент.

– Разбира се. Ще продължим разговора си по-късно – обеща той на Аспен и ме последва до коридора.

– Насам – подръпнах го за ръката аз.

– Идеално! – пророни той, докато го водех към градината. – Почивка от цялата онази суматоха.

Изкисках се и облегнах глава на рамото му. Без да чака насоки от мен, Максън ме поведе към нашата си пейка и двамата седнахме, той с лице към гората, аз – към двореца.

– Шампанско? – предложи, поднасяйки ми чашата си.

– Не, благодаря.

Той отпи глътка и въздъхна доволно.

– Прекрасно решение си взела. Наистина, Америка, за по-съвършено парти не бих могъл да се надявам. Е, всъщност се сещам и за един още по-добър вариант. Онзи, който ми хрумна сутринта.

Усмихнах се.

– Може би догодина.

– Ще настоявам.

Поех си окуражителна глътка въздух.

– Слушай сега, знам, че ни чака дълга нощ, но исках още сега да ти поднеса подаръка за рождения ден.

– О, скъпа, нямаше нужда да ми подаряваш каквото и да било. Всеки ден с теб е подарък. – Той се приведе към мен и ме целуна.

– Е, всъщност не бях възнамерявала, но пък взе, че ми изскочи нещо, така че…

– Добре тогава – каза той и остави чашата си на земята. – Готов съм. Къде е?

– Там е проблемът – подхванах аз. Ръцете ми започваха да треперят. – Ще го получиш чак след седем-осем месеца.

Той се усмихна, но присви очи подозрително.

– Осем месеца? Какво, за бога, би отнело…

Думите му заглъхнаха, а погледът му се отмести от лицето ми и се отправи бавно към корема ми. Явно очакваше да изглеждам различно, да съм доста наедряла. Но аз бях правила всичко по силите си, да прикривам всичко – умората, гаденето, внезапното ми отвращение към някои храни.

Максън продължи да се взира в корема ми, а аз чаках да се усмихне или да се засмее, или да заподскача от радост. Но той просто седеше на мястото си, толкова вкаменен, че започваше да ме плаши.

– Максън? – пресегнах се и го докоснах по крака. – Максън, добре ли си?

Той кимна, без да откъсва поглед от корема ми. Очите му се изпълниха със сълзи.

– Не е ли удивително? Внезапно те обикнах сто пъти повече – пророни той с тих, тържествен глас. – А аз си мислех, че е невъзможно да заобичаш човек, когото изобщо не познаваш – накрая вдигна поглед към мен. – Наистина ли ще си имаме бебе?

– Да – прошепнах със сълзи в очите.

Лицето му се озари.

– Момче или момиче е?

– Още е рано да се каже – отвърнах щастливо. – В момента докторът не може да ми каже повече от това, че определено има някой вътре в мен.

Максън долепи нежно длан до корема ми.

– Ще намалим работните ти часове, разбира се, може и напълно да ги премахнем. Освен това може да наемем повече прислужнички на твое разположение.

– Не ставай глупав. Мери и Пейдж са ми напълно достатъчно. Пък и, предполагам, се досещаш, че майка ми ще иска да е при мен, Марли и Мей също. Даже твърде много хора ще се грижат за мен.

– Така и трябва!

Отметнах глава назад и се засмях, но когато го погледнах отново, видях, че неговото изражение бе мрачно.

– Ами ако съм като него, Америка? Ако съм ужасен баща?

– Максън Шрийв, това е невъзможно. В интерес на истината, имам предчувствието, че ще си твърде добричък. Ще трябва да наемем най-строгата бавачка на света, за да уравновесим нещата!

Той се подсмихна.

– Никакви строги бавачки. Само добродушни.

– Щом настоявате, Ваше кралско съпружие.

Максън се прокашля и избърса сълзите от очите си.

– Предполагам, ще го пазим в тайна?

– Засега.

Той се усмихна лъчезарно.

– Е, при всички случаи вече ми се празнува още повече.

Максън ме грабна на ръце и хукна с мен към залата, а аз не можех да обуздая смеха си. Погледнах щастливото му, развълнувано лице и проумях, че едва навлизаме в най-хубавата част от животите ни.