Трета глава
На сутринта помолих Марта да ми намери панделка за глава, украсена с бижута, и оставих косата си пусната. Едва дочаках закуската от вълнение. Чувствах се много красива и нямах търпение Кларксън да ме види.
Ако се бях сетила, можеше да отида в трапезарията по-рано; за жалост обаче, влязох заедно с няколко други момичета, напълно пропускайки шанса си да привлека вниманието на Кларксън. Стрелвах поглед към кралската маса на всеки няколко секунди, но принцът беше съсредоточен върху закуската си, режеше старателно гофретите и шунката си и от време на време поглеждаше към документите до себе си. Баща му главно пиеше кафе и хапваше по малко, когато откъснеше поглед от четивото си. Предполагах, че и двамата преглеждат един и същи текст, а и щом денят им започваше толкова рано, навярно щеше да е много натоварен. Кралицата я нямаше и макар никой да не произнесе на глас думата „махмурлук“, направо ехтеше от мислите на всички в трапезарията.
След края на закуската Кларксън излезе заедно с краля и двамата се отправиха към работните си места, откъдето управляваха страната ни.
Въздъхнах. Вечерта може би.
Днес в Дамския салон беше тихо. Вече се бяхме опознали една друга и бяхме свикнали да прекарваме времето си заедно. Аз седях при Маделин и Бианка както винаги. Бианка беше от един от съседните окръзи на Хондурагуа и двете се бяхме запознали в самолета. Стаята на Маделин беше до моята и прислужничката ù беше почукала на вратата ми още първия ден, за да поиска конци от моите прислужнички. След около половин час Маделин дойде да ни благодари и оттогава се бяхме сближили.
Дамският салон беше място за формиране на кръгове още от самото начало. Бяхме свикнали да се делим на групи в нормалния живот – Тройките тук, Петиците там, – така че може би беше напълно естествено същото да се случи и в двореца. И макар да не се деляхме само по отношение на кастите си, ми се искаше да не го правим изобщо. Нали всички бяхме равни тук, поне до края на играта? Нали преживявахме едни и същи емоции и тревоги?
Макар че точно в момента не преживявахме абсолютно нищо. Направо ми се искаше да се случи нещо, за да има поне за какво да си говорим.
– Някакви новини от дома? – попитах, мъчейки се да подхвана някакъв разговор.
Бианка вдигна поглед.
– Вчера ми писа мама и каза, че Хендли се била сгодила. Можеш ли да повярваш? Все пак напусна двореца само преди седмица?
Маделин наостри уши.
– От коя каста е годеникът ù? По-висока ли е от нейната?
– О, да! – засия от вълнение Бианка. – Двойка е! Това ми дава надежда. Преди бях Тройка, но мисълта, че мога да се омъжа за актьор вместо за някой скучен доктор, ми харесва.
Маделин се изкиска и кимна утвърдително.
Аз обаче бях по-сдържана в реакцията си.
– Познавала ли го е преди да дойде в двореца?
Бианка килна глава на една страна, сякаш бях задала нелеп въпрос.
– Едва ли. Все пак тя е била Петица, а той е Двойка.
– Е, май каза, че семейството ù били музиканти, така че може да е изнасяла представление пред него – отбеляза Маделин.
– Възможно е – съгласи се Бианка. – Значи, може да са се познавали отпреди това.
– Хм – измънках аз.
– Да не завиждаш? – попита Бианка.
Усмихнах се.
– Не. Щом Хендли е щастлива, се радвам за нея. Просто е малко странно да се омъжиш за непознат човек.
Умълчахме се за малко, преди Маделин да се обади отново.
– А ние не правим ли същото?
– Не! – възкликнах аз. – Принцът не е някой непознат.
– Така ли? – предизвика ме Маделин. – Тогава, моля те, кажи ми всичко, което знаеш за него, защото за мен е пълна мистерия.
– Всъщност... и за мен – призна си Бианка.
Поех си въздух, за да им представя дългия списък от факти за Кларксън, които знаех... но се оказа, че няма кой знае какво за казване.
– Не твърдя, че знам всичките му тайни, но просто не е някой, срещнат на улицата. Израснали сме с него, чували сме го да говори по бюлетина, виждали сме лицето му стотици пъти. Може и да не знаем всички подробности за него, но аз лично съм си изградила доста ясно впечатление. Не е ли същото и с вас?
Маделин се усмихна.
– Май си права. Все пак не сме дошли, без да знаем дори името му.
– Именно.
Прислужничката беше толкова тиха, че дори не я усетих, докато не зашепна в ухото ми.
– Викат ви за момент, госпожице.
Погледнах я объркано. Не бях направила нищо нередно. Обърнах се към момичетата и свих рамене, после станах и я последвах до вратата.
Щом излязохме в коридора, тя насочи погледа ми към принц Кларксън. Той стоеше с привичната си сдържана усмивка на уста и нещо в ръката си.
– Имах работа в пощенската стая и се оказа, че отговорникът за кореспонденцията е получил това за вас – каза той, подавайки ми пощенски плик, тикнат между два от пръстите му. – Реших, че може да е спешно.
Отидох до него с бърза, но все пак подобаваща на една дама крачка и се пресегнах за писмото. Той се усмихна дяволито и рязко вдигна ръката си във въздуха.
Аз се изкисках и подскочих, мъчейки се да го стигна.
– Не е честно!
– Да ви видим.
Биваше ме в скоковете, но не и на токчета, а дори на тях бях малко по-ниска от принца. Но нямах нищо против да се проваля, защото, докато правех жалките си опити, усетих другата му ръка около кръста си.
Накрая Кларксън ми даде писмото. Беше от Адел, както и бях подозирала. Толкова много хубави дреболийки ми се събираха още от началото на деня.
– Подстригали сте се.
Вдигнах поглед от писмото.
– Да. – Грабнах дебел кичур от косата си и го прехвърлих през едното си рамо. – Харесва ли ви?
В очите му просветна нещо – не точно палавост, не и точно тайна.
– Да. Много. – С тези думи се обърна и тръгна надолу по коридора, без да погледне назад.
Вярно беше, че имах някаква представа за характера му. Но сега, когато го опознавах в ежедневния му живот, виждах, че в него има повече, отколкото онова, което познавах от малкия екран. Но тази мисъл не ме плашеше.
Точно обратното – той беше загадка, която нямах търпение да разгадая.
Усмихнах се и отворих писмото още в коридора, отивайки на светло до прозореца.
Сладка моя Амбърли,
Толкова много ми липсваш, че направо ме боли. Боли ме почти колкото от мисълта, че се киприш с чудни рокли и похапваш хубава храна. Дори не мога да си представя какво подушваш! А ми се ще да можех.
Мама едва сдържа сълзите си, като те гледа по телевизията. Изглеждаш като Единица! Ако не знаех кастите на всички момичета, нямаше да повярвам, че не сте от кралското семейство. Не е ли странно? Науми ли си човек, може просто да се преструва, че тези цифри не съществуват. Но пък за теб май наистина не съществуват, нали така, Госпожице Тройка?
А като стана въпрос за това, много ми се иска в семейството ни да имаше някоя забравена Двойка, но ти сама знаеш, че няма. Попитах нашите и те казаха, че сме Четворки още от самото начало, и толкова. Единствените попълнения в семейството ни не са особено изгодни. Не ми се ще да ти казвам и се надявам никой друг да не прочете това писмо преди теб, но братовчедката Ромина е бременна. Явно е била влюбена в онзи шофьор от Шеста каста, който кара камиона за доставки на семейство Рейк. Сватбата е този уикенд, така че всички си отдъхнаха. Бащата (ох, защо не мога да си спомня името му?) отказва детето му да стане Осмица, а това е похвално, като се има предвид, че на доста по-възрастни от него мъже не би им мигнало окото. И така, съжалявам, че ще пропуснеш сватбата, но всички тук се радваме за Ромина.
Е, такова е семейството ти в момента. Тумба фермери и няколко закононарушители за цвят. А ти просто бъди красивото, любвеобилно момиче, което винаги си била, и принцът задължително ще се влюби в теб, независимо от кастата ти.
Обичаме те. Пиши отново. Липсва ми гласът ти. Тук всичко беше много по-спокойно с теб, а не го бях осъзнала, докато не ни напусна.
Довиждане засега, принцесо Амбърли. И моля те, не забравяй нас, дребните хорица, когато се закичиш с короната!