И заживели щастливо

Трета глава

Застанах под струята топла вода, надявайки се да отмие от мен изминалия ден. Мислите ми постоянно се връщаха към думите на коняря, които разпалваха гнева ми повече от всичко друго, случило се през последните часове.

Бях допуснал Америка до себе си. Знаех за какво се боря.

Избърсах се бавно с кърпата и опитах да намеря успокоение в рутината на обличането. Колосаната униформа обгърна кожата ми и ми всели познатото чувство на целенасоченост. Чакаше ме работа.

Всичко си имаше ред, а и Мер нямаше къде да отиде.

Вървейки към кабинета на краля на третия етаж, опитах да си върна концентрацията. Щом почуках на вратата, Лодж я отвори. Кимнахме си за поздрав и влязох в стаята. Всесилието на краля невинаги ме смущаваше, но между тези стени наблюдавах как променя хиляди съдби с един замах.

– Освен това да не виждам камери в двореца до второ нареждане – нареди крал Кларксън, докато един от съветниците му записваше усърдно. – Убеден съм, че момичетата са си взели урок днес, но кажете на Силвия да работи по-усилено върху етикета им. – Той поклати глава. – Не мога да си представя как му хрумна на онова момиче да направи такава глупост. Тя беше фаворитката.

Може би твоята фаворитка, помислих си аз, прекосявайки стаята. Бюрото му беше широко и тъмно. Пресегнах се мълчаливо към кошчето му за изходящи писма.

– Освен това да се наблюдава изкъсо момичето, което направи онази сцена.

Наострих уши и забавих крачка.

Съветникът поклати глава.

– Никой не я е забелязал, Ваше Величество. Момичетата са много темпераментни същества; ако щете, можете просто да го отдадете на бурните ù емоции.

Кралят се замисли, облягайки се в креслото си.

– Би могло. Дори Амбърли избухва понякога. Въпреки това никога не съм харесвал Петицата. Доведох я просто за цвят, не трябваше да се задържа толкова.

Съветникът му кимна угрижено.

– Защо просто не я изпратите у дома? Измислете си причина да я елиминирате. Едва ли ще е толкова сложно.

– Максън ще се досети. Наблюдава момичетата като ястреб. Нищо – каза кралят, отново облягайки лакти на бюрото си. – Съвсем очевидно не е достатъчно квалифицирана и рано или късно недостатъците ù ще излязат наяве. Ако се наложи, ще подходим и по-агресивно. Така, къде беше писмото от италианците?

Взех писмата и изпълних незабелязан от никого поклон, преди да напусна кабинета. Не знаех как да се чувствам. Исках Америка да е колкото може по-далеч от ръцете на Максън. Но като слушах как говори крал Кларксън за Избора, започвах да си мисля, че зад цялата история се криеше някаква мрачна тайна. Дали Америка нямаше да стане жертва на някоя от прищевките му? И щом я беше взел „за цвят“, само за да я изгони ли я беше включил в играта? Ако да, имаше ли определено момиче, което трябваше да спечели на всяка цена? И беше ли то още в надпреварата?

Поне щях да имам тема за размисъл, докато стоях на пост пред вратата на Америка.

Прерових писмата в движение, четейки адресите им.

В малката пощенска стая трима възрастни мъже сортираха входящите и изходящите писма. Видях кошче с надпис УЧАСТНИЧКИ, което преливаше от писма на обожатели. Не знаех колко от тях стигаха до момичетата.

– Здрасти, Леджър. Как я караш? – попита Чарли.

– Зле – признах си аз и сложих писмата в ръцете му, тъй като иначе имаше опасност да се загубят в купчината пред него.

– Да, грозно се получи днес. Поне са живи.

– Чу ли за момичето, дето се спуснало към тях? – попита Мертин, завъртайки се със стола си. – Такова нещо не се вижда всеки ден, а?

Коул също се обърна към мен. Беше доста саможив тип, сякаш роден за пощенска работа, но дори той беше любопитен.

Кимнах и скръстих ръце на гърдите си.

– Да, чух.

– И какво мислиш по въпроса? – поинтересува се Чарли.

Свих рамене. Като че ли повечето хора смятаха, че Америка е постъпила героично, но знаех, че ако някой го кажеше пред искрен привърженик на крал Кларксън, можеше сериозно да пострада. За момента беше най-добре да поддържам неутрална позиция.

– Доста смахната работа. – Оставих на тях да решат дали имах предвид смахната в добрия, или лошия смисъл.

– Няма спор – съгласи се Мертин.

– Чака ме работа – казах аз, прекъсвайки разговора. – До утре, Чарли. – Козирувах му и той се усмихна.

– Пази се, момко.

Отидох до склада, за да взема палката си, макар и да не я намирах за особено полезна. Предпочитах да нося пистолета си.

Изкачих стълбището до втория етаж и видях Селест да се задава срещу мен по коридора. Веднага щом разпозна лицето ми, целият ù вид се промени. Явно поне тя, за разлика от майка си, знаеше какво е срам.

Доближи ме плахо и спря до мен.

– Страж.

– Госпожице – поздравих я аз с поклон.

Чертите на лицето ù изглеждаха остри, докато стоеше пред мен и обмисляше думите си.

– Дано си наясно, че снощният ни разговор беше изцяло професионален.

Едва не се изсмях в лицето ù. Ръцете ù може и да си бяха останали върху гърба и раменете ми, но допирът ù определено не беше толкова невинен. Тя самата беше на границата да наруши правилата. След като ù казах, че преди да стана страж, съм бил Шестица, тя ме посъветва да напусна двореца и да се реализирам като фотомодел.

Точните ù думи бяха: „Ако тук не ми излезе късметът, двамата ще сме от една и съща каста. Потърси ме“.

Селест не беше от момичетата, които чакаха когото и да било, затова не смятах, че е привързана към мен по какъвто и да било начин, а по-скоро подозирах, че езикът ù се е развързал заради повечкото алкохол. Но едно нещо ми стана ясно след разговора ни: не обичаше Максън. Ни най-малко.

– Разбира се – отговорих аз, макар и неискрено.

– Просто исках да ти дам съвет за професионално развитие. Сигурно ти е трудно да се приспособиш към толкова голям скок в кастовата система. Желая ти успех и искам да те уверя, че съм изцяло отдадена на принц Максън.

Едва не оспорих това ù твърдение. Бях на косъм. Но видях отчаянието в очите ù, примесено със смразяващ страх. Пък и в крайна сметка, обвинях ли нея, намесвах и себе си. Знаех, че Максън нямаше място в сърцето ù, както подозирах, че в неговото нямаше място за останалите момичета – не и по-специално, – но какво щях да спечеля, ако я обвинях или се впуснех в някоя игра?

– А аз съм отдаден на службата си към него. Лека вечер, госпожице!

Прочетох неизречения въпрос в очите ù и разбрах, че не е напълно доволна от отговора ми. Но на момиче като нея щеше да му се отрази добре малко страх.

Поех си въздух и продължих към стаята на Америка, умирайки от желание да вляза при нея. Исках да я прегърна, да поговоря с нея. Спрях пред вратата и опрях ухо в нея. Чуваха се гласовете на прислужничките ù, значи, не беше сама. Но освен тях се долавяха вопли и подсмърчане, уморен плач.

Не можах да понеса мисълта, че е плакала цял ден. Това беше последната капка.

Бях уверил родителите ù, че е любимка на Максън и че той ще я утеши. Но щом още се обливаше в сълзи, изглежда, той не беше направил нищо за нея. Ако аз не можех да я имам, то поне той трябваше да се отнася с нея като с принцеса. До момента се проваляше катастрофално.

Знаех си – знаех си, – че трябваше да е моя.

Почуках на вратата, без да ме е грижа за последствията. Луси отвори и ми се усмихна с надежда. Това ме накара да повярвам, че мога да съм от полза.

– Простете, че ви безпокоя, дами, но чух някого да плаче и исках да се уверя, че сте добре.

Заобиколих внимателно Луси, дръзвайки да се доближа до леглото на Америка. Погледите ни се срещнаха и тя ми се стори толкова безпомощна, че едва устисках да не я грабна и да я отвлека от двореца.

– Лейди Америка, искрено съжалявам за приятелката ви. Подочух, че ви е много близка. Ако имате нужда от нещо, на ваше разположение съм.

Тя не отговори веднага, но по погледа ù си пролича, че изравя всеки малък спомен от двете ни години заедно и го нанизва заедно с бъдещето, за което вечно си бяхме мечтали.

– Благодаря ви. – Гласът ù беше едновременно плах и пропит с надежда. – Ще запомня добрината ви.

Отвърнах ù със съвсем, съвсем малка усмивка, докато сърцето ми се мяташе като обезумяло. Бях изучавал лицето ù на каква ли не светлина, в хиляди откраднати моменти. А чувайки и думите ù, вече знаех със сигурност: обичаше ме.