И заживели щастливо

Десета глава

На следващата сутрин кожата ми изтръпваше най-ненадейно. Всяко движение, всяко докосване, всеки полъх на въздуха – всичко съживяваше онова топло чувство из цялото ми тяло и мислите ми отплаваха към Кларксън.

На закуска погледите ни се срещнаха два пъти и изражението му беше все толкова доволно. Имах чувството, че над нас кръжи пленителна тайна.

Макар че никоя от нас не знаеше дали слуховете за Тиа са верни, реших да си извлека поука от изгонването ù и да не споделям с никого за снощната случка. А този факт правеше спомена още по-мил, свещен дори, и аз го пазех в себе си като съкровище.

Единственото лошо нещо в целувката на Кларксън беше това, че превръщаше всеки момент далеч от него в непоносим. Имах нужда да го видя отново, да го докосна отново. Ако някой ме попиташе какво бях правила цял ден, нямаше да успея да отговоря. Всеки мой дъх принадлежеше на Кларксън и всичко друго беше без значение, докато не се върнах в стаята си и не започнах да се обличам за вечеря, сдържайки бурното си вълнение единствено благодарение на мисълта, че съвсем скоро щях да го видя.

Естествено, прислужничките ми се бяха настроили на вълната на новия вид, към който се стремях, и тазвечерната ми рокля беше още по-красива от предишната. Беше с меден цвят, висока талия и разкроена долна част. Струваше ми се твърде официална за вечеря, но въпреки това се чувствах прекрасно в нея.

Заех мястото си в трапезарията, изчервявайки се, когато Кларксън ми намигна. Щеше ми се осветлението да беше по-силно, за да можех да видя лицето му по-добре. Завиждах на момичетата в другия край на стаята, където гаснещата дневна светлина проникваше през прозорците и се разливаше по раменете им.

– Пак гледа лошо – изшушука Келса, обръщайки се към мен.

– Кой?

– Кралицата. Виж я само.

Надникнах към главната маса. Келса беше права. Кралицата изглеждаше така, сякаш дори въздухът я дразнеше. Набоде резен картоф с вилицата си, погледна го и го тръсна обратно в чинията.

Няколко от момичетата подскочиха от острия звук.

– Какво ли се е случило? – прошепнах аз.

– Не мисля, че се е случило каквото и да било. Просто е от онези хора, които не могат да са щастливи. Дори през седмица да я изпращаше на почивки кралят, пак нямаше да е достатъчно. Няма да се успокои, докато всички не изчезнем от двореца. – Келса видимо презираше кралицата и злобното ù поведение. Разбирах я, естествено. Но самата аз не можех да я намразя заради Кларксън.

– Питам се как ли ще постъпи, когато Кларксън направи своя избор – зачудих се на глас аз.

– Дори не ми се мисли. – Келса отпи от чашата си с газирано ябълково вино. – Тя е единственото нещо, което ме отблъсква от него.

– Не се притеснявай – пошегувах се аз. – Дворецът е достатъчно голям, за да я избягваш през повечето дни, ако решиш.

– Колко вярно! – Тя се озърна наоколо, за да се увери, че никой не ни подслушва. – Дали тук има тъмница, в която да я тикнем?

Не можах да сдържа смеха си. Ако нямаха дракони в клетки, и тя можеше да изиграе тази роля.

Всичко се случи изключително бързо, каквато вероятно беше и целта. Пред очите ми всички прозорци се пръснаха почти едновременно, разбити от предметите, които влетяха в трапезарията. Стъклата се посипаха по земята и няколко от момичетата изпищяха, а един от летящите предмети уцели Нова в главата. Тя се долепи до масата, стиснала тялото си с ръце, а някои опитаха да надникнат през изпочупените прозорци, за да видят какво става долу.

Погледнах към странните неща, обсипващи пода на трапезарията. Приличаха на грамадни тенекиени консерви. Присвих очи, мъчейки се да разчета написаното върху най-близката до мен, но в същия момент една от кутиите в близост до вратата избухна, изпълвайки помещението с дим.

– Бягайте! – изкрещя Кларксън на фона на още един взрив. – Излизайте!

Независимо от разногласията им, кралят сграбчи ръката на кралицата и я извлечи от стаята. Видях две момичета да препускат към средата на трапезарията, но Кларксън ги отпрати към вратата.

За секунди помещението потъна в черен дим, който, в комбинация с ужасените писъци, замъгли разсъдъка ми. Обърнах се, търсейки с поглед момичетата до себе си. Нямаше ги.

Бяха избягали, разбира се. Завъртях се отново, но пушекът ме погълна мигновено. Къде беше вратата? Вдишах дълбоко в опит да се успокоя, а вместо това се нагълтах с отровен въздух. Усетих, че не поемам в дробовете си най-обикновен дим. Много пъти бях стояла край огньове на открито и това... това не беше същото. Тялото ми като че ли искаше да си почине. Знаех, че нещо не е наред. Трябваше да се боря за живота си.

Усетих как ме обзема паника. Просто трябваше да се ориентирам. Масата. Ако успеех да намеря масата, оставаше само да побягна надясно. Размахах ръце край себе си, кашляйки заради погълнатия газ. Препънах се и се блъснах в масата, която не се намираше на очакваното място. Но не ме беше грижа – и това ми стигаше. Дланите ми попаднаха върху чиния, още пълна с храна, и ги плъзнах по дължината на масата, събаряйки чаши и столове по пътя си.

Нямаше да се справя.

Не можех да дишам и се чувствах толкова уморена.

– Амбърли!

Вдигнах глава, но не виждах нищо.

– Амбърли!

Стоварих юмрук върху масата и се закашлях от усилието. Не го чух отново, а и не виждах нищо друго, освен дим.

Отново затропах по масата. Отново нищо.

Опитах пак и този път юмрукът ми попадна върху нечия ръка.

Намерихме се един друг и той ме задърпа нанякъде.

– Хайде – каза с мъка, докато ме влачеше след себе си. Имах чувството, че стаята няма край, докато рамото ми не се блъсна в касата на вратата. Кларксън ме държеше за ръка, дърпайки ме напред, а аз исках единствено да си почина. – Не. Ела с мен.

Продължихме надолу по коридора, където видях няколко от момичетата да лежат на пода. Някои се мъчеха да си поемат въздух, а поне две от тях бяха повърнали от отровния газ.

Кларксън ме заведе зад последното момиче и двамата паднахме на земята заедно, дишайки с пълни гърди чистия въздух. Едва ли нападението – а бях сигурна, че е било именно такова – беше продължило повече от две-три минути, но имах чувството, че съм пробягала цял маратон.

Лежах в доста болезнена поза върху ръката си, но нямах сили да помръдна. Кларксън не се движеше, но виждах, че гърдите му се надигат и спадат. След малко се обърна към мен.

– Добре ли си?

Впрегнах всички сили, за да му отговоря.

– Ти спаси живота ми. – Поех си въздух. – Обичам те.

Множество пъти си бях представяла как изричам тези думи, но никога в подобна ситуация. Въпреки това нямах енергия да съжалявам, а просто се унесох в сън, докато тропотът на препускащите стражи отекваше в ушите ми.

* * *

Като се събудих, имаше нещо залепнало на лицето ми. Опипах го и установих, че е кислородна маска, като онази, която бях видяла, когато бяха спасили Саманта Рейл от пожара.

Обърнах глава надясно и видях, че се намирам точно до бюрото, където обикновено седеше сестрата, и вратата на медицинското крило. Почти всички легла от другата ми страна бяха заети. Не можех да преценя колко от момичетата бяха тук, което пък ме накара да се замисля колко ли от тях бяха добре... и дали нямаше смъртоносно пострадали.

Опитах да седна с надеждата да видя повече. Щом се понадигнах, Кларксън ме видя и тръгна към мен. Не се чувствах замаяна, нито задъхана, затова свалих маската от лицето си. Неговите движения също бяха забавени и явно още се бореше с ефекта от отровния газ. Когато най-сетне ме достигна, седна на ръба на леглото ми и заговори тихо.

– Как се чувстваш? – Гласът му беше като чакъл.

– Какво... – Опитах да прочистя гърлото си. – Какво значение има? Не мога да повярвам, че се върна за мен. Тук има двайсет и няколко мои заместнички. Ти си само един.

Кларксън протегна ръка към моята.

– Не бих казал, че си заменима, Амбърли.

Стиснах устни, опитвайки да сдържа сълзите си. Наследникът на трона се беше изложил на опасност заради мен. Чувството, придружаващо тази мисъл, беше почти непоносимо красиво.

– Лейди Амбърли – каза доктор Мишън, минавайки покрай леглото ми. – Радвам се да ви видя будна.

– Добре ли са останалите момичета? – попитах аз и гласът ми прозвуча някак чуждо.

Двамата с Кларксън се спогледаха бегло.

– Възстановяват се. – Криеха нещо от мен, но щях да мисля за това по-късно. – Вие обаче извадихте голям късмет. Негово Височество е извел пет момичета от трапезарията, включително вас самата.

– Принц Кларксън е смел мъж. Съгласна съм. Наистина имам късмет. – Ръката ми още беше в неговата, затова го стиснах леко.

– Да – отвърна доктор Мишън, – но ще си позволя да попитам дали тази смелост е била основателна?

И двамата извърнахме очи към него, но не аз, а Кларксън проговори.

– Моля?

– Ваше Височество – отвърна тихо той, – несъмнено знаете, че баща ви не би одобрил отдадеността ви на недостойно за вас момиче.

Щеше да ме заболи по-малко, ако ме беше ударил.

– Шансовете да роди ваш наследник са, меко казано, оскъдни. А рискувахте живота си, за да я спасите! Още не съм съобщил на краля какво е състоянието ù, тъй като се надявах, че ще проявите благоразумието да я изпратите вкъщи веднага след като научихте новината. Но ако това продължава, съм длъжен да го осведомя.

Последва дълга пауза, преди Кларксън да отговори.

– Неприятно ми е да го кажа, но няколко от момичетата се оплакаха, че сте си позволили някои волности, докато сте ги преглеждали днес – заяви студено той.

Докторът присви очи.

– Какво...?

– А и една от тях ми сподели, че сте прошепнали нещо крайно неприлично в ухото ù, но коя точно беше? Е, май няма значение.

– Никога не бих...

– Въпросът е друг. Аз съм принцът. Думата ми не подлежи на обсъждане. И ако дори загатна, че сте докосвали момичетата по непрофесионален начин, като нищо ще се озовете пред стрелковия отряд.

Сърцето ми препускаше. Исках да го спра, да му кажа, че не е нужно да заплашва когото и да било. Несъмнено имаше и други начини да се справим с проблема. Но знаех, че сега не е моментът да се обаждам.

Доктор Мишън преглътна сухо, а Кларксън продължи:

– Ако цените живота си, ви съветвам да не се месите в моя. Ясно ли е?

– Да, Ваше Височество – отвърна доктор Мишън и дори вметна един бърз поклон.

– Отлично. Е, в какво състояние е лейди Амбърли? Може ли да отиде в стаята си, за да отпочине по-пълноценно?

– Веднага ще изпратя някоя сестра да я прегледа.

Кларксън махна с ръка и докторът си тръгна.

– Представяш ли си каква наглост? Май ще трябва да се отърва от него.

Опрях длан в гърдите на Кларксън.

– Не. Не, моля те, не го наранявай.

Той се усмихна.

– Имах предвид да го уволня от двореца и да му намеря работа другаде. Много от управниците предпочитат да имат личен доктор. Такава позиция би му паснала отлично.

Въздъхнах от облекчение. Интересуваше ме единствено да няма жертви.

– Амбърли – прошепна той. – Знаеше ли, че не можеш да имаш деца, преди той да ти го съобщи?

Поклатих глава.

– Боях се да не е така. Случва се на много момичета от моя окръг. Но едната ми сестра и брат ми имат деца. Надявах се и аз да имам това щастие.

Гласът ми пресекна и той опита да ме успокои.

– Сега не мисли за това. Ще дойда да те видя по-късно. Трябва да поговорим.

Той ме целуна по челото, и то в медицинското крило, пред очите на всички. Всичките ми тревоги се стопиха, макар и за момент.