И заживели щастливо

Седма глава

Винаги ми отнемаше известно време да се приспособя към заслепяващите прожектори в студиото. Като добавим и тежестта на украсената с тежки мъниста рокля, която прислужничките ми бяха настояли да нося за Илейския осведомителен бюлетин, часът, който ме очакваше, ми се струваше непоносим.

Новият водещ интервюираше момичетата. Все още бяхме достатъчно, че да ме пропуска, а за момента именно това беше целта ми. Но ако трябваше да получа въпрос от някого, предпочитах да е от Гаврил Фадей.

Предишният кралски говорител, Бартън Алори, се оттегли от сцената в нощта, когато бяха обявените имената на кандидатките в новия Избор, споделяйки момента със заместника си, когото той лично беше избрал. Двайсет и две годишният Гаврил беше потомък на многоуважаван род Двойки и се харесваше на всеки с пленителното си излъчване. Тъжно ми беше да се разделя с Бартън... но не чак толкова.

– Лейди Пайпър, според вас каква трябва да е основната роля на бъдещата принцеса? – попита Гаврил, разкривайки ослепително белите си зъби. Маделин ме сръчка с лакът.

Пайпър му отвърна с очарователна усмивка и си пое глътка въздух. И още една. После тишината стана натрапчива.

Чак тогава осъзнах, че всички трябва да поне малко да се боим от този въпрос. Стрелнах очи към кралицата, която щеше да се качи на самолета веднага след края на предаването. Тя наблюдаваше Пайпър, предизвиквайки я да каже нещо, при положение че ни бе наредила да си мълчим.

Надникнах към екрана и страхът по лицето ù ме порази.

– Пайпър? – прошепна Пеша до нея.

Накрая Пайпър поклати глава.

В очите на Гаврил си личеше, че търси начин да спаси положението, да спаси нея. Бартън несъмнено щеше да има мигновено решение на проблема. Гаврил беше твърде неопитен.

Вдигнах ръка и Гаврил обърна благодарен поглед към мен.

– Онзи ден говорихме толкова дълго по въпроса, че явно Пайпър просто не знае откъде да започне. – Засмях се и няколко от другите момичета последваха примера ми. – Всички сме единодушни, че най-голям е дългът ни към принца. Служейки на него, служим на Илеа. Да, звучи странно, но изпълнявайки нашата роля, помагаме на принца да изпълнява своята.

– Добре казано, лейди Амбърли. – Гаврил се усмихна и премина към следващия си въпрос

Не погледнах към кралицата. Вместо това се съсредоточих върху правилната си стойка, тъй като усещах наченките на ново главоболие. Може би се дължеше на стреса? Но ако случаят беше такъв, защо понякога главата ме болеше без всякаква причина?

На екраните видях, че камерите не бяха насочени към мен, нито дори към моя ред, затова си позволих да избърша плахо челото си. Поне усещах, че кожата на ръцете ми започваше да омеква. Искаше ми се да отпусна глава в тях, но беше изключено. Дори да не ме засягаше кой какво ще се помисли, роклята ми нямаше да ми позволи да се прегъна толкова.

Затова изпънах гръб и се съсредоточих върху дишането си. Упоритата болка нарастваше, но аз си наложих да запазя стойката си. И преди бях преборвала неразположението си, и то при много по-тежки обстоятелства. „Това не е нищо – повтарях си. – От мен се очаква единствено да седя на мястото си.“

Имах чувството, че интервюто продължава цяла вечност, макар че Гаврил още не беше говорил с всички момичета. Най-накрая изключиха камерите. Но в този момент си спомних, че ме чакаше още работа. Трябваше да изтърпя и вечерята, преди да се върна в стаята си, а тя обикновено траеше цял час.

– Добре ли си? – загрижи се Маделин.

Кимнах.

– Сигурно съм уморена.

Чу се смях и двете обърнахме глави към звука. Принц Кларксън разговаряше с момичетата от предния ред.

– Харесва ми прическата му тази вечер – коментира Маделин.

Той прекъсна разговора си с момичетата и заобиколи тълпата, вперил поглед в мен. Щом наближи, изпълних скромен реверанс, а той сложи ръка на кръста ми, обръщайки и двама ни с гръб към останалите в студиото.

– Лошо ли ти е?

Въздъхнах.

– Опитах да го прикрия. Главата ми пулсира от болка. Просто трябва да полегна.

– Хвани ме под ръка. – Той ми подаде лакътя си и аз го обвих с ръка. – Усмихвай се.

Повдигнах крайчетата на устните си. Макар и да не ми беше до усмивки, близостта му улесняваше задачата.

– Много любезно от ваша страна да ме удостоите с присъствието си – каза той с достатъчно висок глас, че и останалите момичета да чуят. – Опитвам да си спомня кой десерт предпочитахте.

Не му отговорих, но задържах щастливото си изражение, докато излизахме от студиото. Веднага щом прекрачихме прага, усмивката ми посърна, а като стигнахме дъното на коридора, Кларксън ме вдигна на ръце.

– Да те водим при доктора.

Стиснах очи. Отново започваше да ми се гади и цялото ми тяло се обливаше в студена пот. Но се чувствах много по-удобно в обятията му, отколкото на стол или легло. Независимо от люшкането, това, че можех да отпусна глава на рамото му, беше най-хубавото нещо на света.

В медицинското крило ни посрещна друга сестра, но и тя беше също толкова грижовна, докато помагаше на Кларксън да ме сложи в леглото и да пъхне възглавница под краката ми.

– Докторът спи – каза сестрата. – Цялата минала нощ и почти цял ден изражда бебетата на две прислужнички. Две момченца едно след друго! Само с петнайсет минути разлика.

Усмихнах се на хубавата новина.

– Няма нужда да го безпокоите – уверих я. – Имам само главоболие и то ще мине само.

– Глупости – обади се Кларксън. – Помолете някоя прислужница да донесе вечерята ни тук. Ще изчакаме доктор Мишън.

Сестрата кимна и се отправи към вратата.

– Не беше нужно – прошепнах аз. – Докторът е имал тежка смяна, а аз ще се оправя и без негова помощ.

– Би било проява на небрежност, ако не ти подсигуря най-добрите грижи.

Съзнанието ми опита да придаде романтично звучене на думите му, но май по-скоро се чувстваше задължен. И въпреки това можеше да се върне при останалите. Вместо това обаче той избра да остане с мен.

Почоплих вечерята си, тъй като не исках да изглеждам груба, но все още ми се гадеше от главоболието. Медицинската сестра ми донесе някакво лекарство и докато доктор Мишън се появи с мокра от душа коса, се чувствах много по-добре. Вече усещах болката в главата си като тъничък пулс вместо като кънтяща камбана.

– Съжалявам за забавянето си, Ваше Височество – каза той с поклон.

– Няма нищо – увери го принц Кларксън. – Хапнахме прекрасна вечеря във ваше отсъствие.

– Как е главата ви, госпожице? – Доктор Мишън хвана китката ми с пръсти, за да измери пулса ми.

– Много по-добре. Сестрата ми даде някакво лекарство, което веднага ми помогна.

Той извади малко фенерче от джоба си и светна в очите ми с него.

– Може би трябва да ви изпиша нещо за ежедневен прием. Знам, че опитвате да овладявате главоболието, след като започне, но вероятно има как да го предотвратим. Не мога да ви гарантирам нищо, но ще се постарая да ви помогна.

– Благодаря. – Сключих ръце в скута си. – Как са бебетата?

Докторът засия.

– Чудесни. Здрави и дебели.

Усмихнах се, мислейки за двата нови живота, родени днес в двореца. Дали децата нямаше да станат най-добри приятели? И да израснат, разказвайки на всички историята за това как са се родили през толкова малко време едно от друго?

– А като стана дума за бебета, бих искал да обсъдим наблюденията ми от прегледа ви.

Радостта напусна лицето ми, напусна цялото ми тяло. Изправих се в леглото и стиснах зъби. По изражението му си личеше, че ме очаква тежка присъда.

– Тестовете показват натрупване на няколко вида токсини в кръвта ви. Щом стойностите са толкова високи седмици, откакто напуснахте окръга си, предполагам, нивата са били още по-сериозни, докато сте живели там. Организмите на някои хора се справят с токсините. Тялото се приспособява и може да не получи никакви увреждания. Ако съдя по онова, което ми разказахте за семейството си, явно двама от неговите членове са имали този късмет. Но една от сестрите ви страда от носни кръвоизливи, нали така?

Кимнах.

– А вие редовно имате главоболие?

Кимнах отново.

– Подозирам, че тялото ви не успява да се пребори с токсините. От тестовете и информацията, която ми споделихте, си вадя заключението, че вероятно пристъпите на умора, гадене и болка ще продължат и занапред, навярно до края на живота ви.

Въздъхнах. Е, това не беше по-лошо от настоящото ми състояние. Пък и то като че ли не отблъскваше Кларксън.

– Но имам основание да се опасявам и за репродуктивното ви здраве.

Вперих недоумяващ поглед в него. С периферното си зрение видях как Кларксън се размърдва неспокойно в стола си.

– Но... но защо? Майка ми е родила четири деца. А и двамата с баща ми произлизат от многочленни семейства. Аз просто се уморявам по-лесно, това е.

Доктор Мишън остана сдържан, делови, сякаш не обсъждахме най-личните елементи от живота ми.

– Да, но макар генетиката да оказва своето влияние, ако съдя по резултатите от тестовете, тялото ви би било... неблагоприятна среда за развитието на ембрион. А заченете ли, детето ви може да е... – той спря и стрелна очи към принца, преди да ги върне към мен – ... негодно за някои функции.

Някои функции. Тоест недостатъчно интелигентно, недостатъчно здраво, недостатъчно пригодно за принц.

Стомахът ми се стегна.

– Сигурен ли сте? – попитах вяло аз.

Кларксън гледаше доктора в очакване на отговора му. Явно информацията беше важна за него.

– Това ще е най-добрият сценарий. В случай че изобщо заченете.

– Извинете ме. – Скочих от леглото и изтичах до тоалетната при входа на медицинското крило, където се заключих в една от кабинките и най-накрая изхвърлих всичко, натрупано в тялото ми.