И заживели щастливо

Четвърта глава

Марта се беше заела да разплита възлите в косата ми. Въпреки че беше по-къса, сресването ù продължаваше да е трудна задача, тъй като беше доста гъста. Тайничко се надявах да ù отнеме повече време. Това беше едно от малкото неща, които ми напомняха за вкъщи. Ако затворех очи и задържах дъха си, можех да си представя, че Адел прокарва гребена през заплетените ми кичури.

Докато виждах в спомените си леко сивкавите нюанси на дома ми и чувах тананикането на мама над непрекъснатата шумотевица от товарните бусове, някой почука на вратата, връщайки ме в настоящето.

Синдли се спусна към вратата и веднага щом я отвори, направи реверанс.

– Ваше Височество.

Аз станах и кръстосах ръце пред гърдите си, чувствайки се изключително уязвима. Материята на нощницата ми беше толкова фина.

– Марта – прошепнах притеснено. Тя надникна към мен, приклекнала в реверанс.

– Халатът ми. Моля те.

Марта се втурна да го вземе, а аз обърнах лице към принц Кларксън.

– Ваше Височество. Много мило от ваша страна да ме посетите. – Изпълних бърз реверанс и отново покрих гърдите си с ръце.

– Питах се дали бихте ми правили компания за късен десерт.

Среща? Канеше ме на среща?

А аз бях по нощница, без грим и с недоресана коса.

– Ами, да се... преоблека ли?

Марта ми подаде халата и аз се загърнах с него.

– Не, и така сте добре – увери ме той, влизайки в стаята ми, сякаш беше негова. Каквато май беше. Зад него Емон и Синдли се изнизаха през вратата. Марта погледна към мен за указание и като ù кимнах, последва колежките си.

– Доволна ли сте от стаята си? – поинтересува се Кларксън. – Доста е малка.

Засмях се.

– Да, предполагам, че ако бях израснала в дворец, и на мен щеше да ми се струва малка. Но всъщност ми харесва.

Той отиде до прозореца.

– Не предлага особен изглед.

– Но пък ми харесва да чувам фонтана. И когато идва някоя кола, долавям хрущенето на чакъла под гумите ù. Свикнала съм с голяма шумотевица.

Той направи физиономия.

– Каква шумотевица?

– Музика, ехтяща от високоговорители. Не знаех, че това го няма във всеки град, докато не дойдох тук. И двигатели на камиони и мотори. О, и кучешки лай.

– Каква приспивна песен само – отбеляза той, връщайки се при мен. – Готова ли сте?

Огледах се дискретно за чехлите си, видях ги до леглото и отидох да ги обуя.

– Да.

Той стигна до вратата, после се обърна към мен и ми протегна ръка. Едва сдържах усмивката си, докато вървях към него.

Като че ли не му харесваше да го докосват. Беше ми направило впечатление, че винаги вървеше с ръце зад гърба и отривиста крачка. Дори сега, когато не бързахме за никъде, далеч не се шляеше.

Като се замислих върху тази черта на характера му, отново изпитах приятна тръпка от спомена за закачливото му поведение, когато ми беше донесъл писмото онзи ден, и от това, че сега пак ме допускаше до себе си.

– Къде отиваме?

– На третия етаж има един невероятен салон. С превъзходна гледка към градината.

– Харесвате ли градината?

– Харесва ми да я гледам.

Засмях се, но той остана напълно сериозен.

Стигнахме до две отворени врати и още от коридора усетих свежия въздух. Салонът беше осветен единствено от свещи и имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне от истинско щастие. Дори сложих ръка на гърдите си, за да се уверя, че още е цяло.

Трите огромни прозореца бяха отворени и дългите им пердета танцуваха с лекия полъх на вятъра. Пред средния прозорец имаше малка масичка с прекрасна ваза и два стола. До нея имаше количка за сервиране с поне осем различни вида десерти.

– Първо дамите – каза той и ме покани до количката.

Не можах да сваля усмивката от лицето си. Двамата бяхме насаме. Той беше приготвил всичко това за мен. Имах чувството, че всичките ми момичешки мечти се сбъдваха.

Опитах да се съсредоточа върху изобилието пред себе си. Имаше шоколадови бонбони, но всичките бяха с различни форми, така че можех само да гадая какъв е пълнежът им. В задната част на количката бяха струпани миниатюрни пайчета с бита сметана и изкусителен лимонов аромат, а точно пред мен бяха подредени сладкиши от многолистно тесто, поръсени с нещо.

– Не знам какво да си избера.

– Тогава недейте да избирате – каза той, взе една чиния и сложи по едно от всички лакомства в нея. Остави я на масата и издърпа един от столовете. Аз застанах пред него, позволих му да го избута под мен и зачаках да приготви чиния и за себе си.

Когато дойде на масата, отново се разсмях.

– Взехте ли си достатъчно? – пошегувах се.

– Обичам ягодови тарталети – защити се той. Сигурно беше струпал около пет в чинията си. – Е, значи, сте Четворка. И с какво се занимавате? – Той отряза парче от първия си десерт и задъвка.

– Със селскостопанска работа – отвърнах аз, заигравайки се с един от бонбоните.

– Тоест притежавате ферма?

– Нещо такова.

Той остави вилицата си и впери поглед в мен.

– Дядо ми имаше плантация за добив на кафе. Завеща я на чичо ми, тъй като той е най-големият му син, а ние с татко, мама, брат ми и сестрите ми я обработваме – обясних аз.

Той се умълча за момент.

– И... какво точно правите?

Пуснах бонбона в чинията си и прибрах ръце в скута си.

– Главно бера плодовете. И помагам с изпичането на зърната във фабриката ни.

Той мълчеше.

– Някога плантацията е била уединена в планината, но в наши дни покрай нея минават доста пътища. Което улеснява транспортирането на готовия продукт, но пък увеличава смога. Със семейството ми живеем в...

– Спрете.

Забих поглед в скута си. Не можех да променя поминъка си.

– Вие сте Четворка, но вършите работата на Седмица? – попита тихо той.

Кимнах.

– Споменавали ли сте го пред някого?

Замислих се за разговорите ми с другите момичета. Обикновено им позволявах да говорят за себе си. Бях им разказвала за семейството си и обичах да коментираме някои от телевизионните предавания, които гледахме, но като че ли никога не им бях споменавала какво работя.

– Не, не мисля.

Той вдигна поглед към тавана, после го върна към мен.

– Няма да казвате на никого с какво се занимавате. Ако някой попита, семейството ви притежава кафена плантация и вие помагате с управлението ù. Говорете, без да конкретизирате, и никога не издавайте, че се занимавате с ръчен труд. Разбрахте ли?

– Да, Ваше Височество.

Той задържа погледа си върху мен за момент, сякаш за да подчертае заповедта си. Но и тя ми беше достатъчна. Никога не бих си позволила да пренебрегна негово нареждане.

Принцът продължи да яде, набождайки десертите си малко по-агресивно отпреди. Аз бях твърде притеснена, за да докосна храната.

– Засегнах ли ви по някакъв начин, Ваше Височество?

Той се поизправи и килна глава настрани.

– Защо, за бога, бихте си помислили такова нещо?

– Струвате ми се... ядосан.

– Момичетата са толкова глупави – измърмори той под носа си. – Не, не сте ме засегнали. Харесвам ви. Защо смятате, че ви поканих тук?

– За да ме сравните с Двойките и Тройките и да затвърди решението си да ме изпратите вкъщи. – Не бях имала намерение да изричам толкова много. Имах чувството, че най-големите ми тревоги водеха борба за територия в главата ми и едната от тях най-сетне беше прогонена. Отново сведох поглед.

– Амбърли – пророни той. Погледнах го изпод миглите си. На лицето му се появи половинчата усмивка и той протегна ръка през масата. Съвсем предпазливо, сякаш този момент можеше да се спука като балон при допира на грубата ми кожа, сложих ръка в неговата. – Няма да те изпратя вкъщи. Не и днес.

Очите ми се навлажниха, но успях да преглътна сълзите.

– Намирам се в много деликатна ситуация – обясни той. – Просто опитвам да се запозная с положителните и отрицателните характеристики на вариантите, които имам пред себе си.

– И това, че върша работа на Седмица, е от отрицателните, предполагам?

– Абсолютно – отвърна той, но без всякаква злонамереност в тона си. – Затова трябва да си остане между нас. – Кимнах леко. – Имате ли други тайни, които искате да споделите с мен?

Той отдръпна ръката си бавно и отново започна да реже десерта си. Постарах се да направя същото.

– Е, вече знаете, че от време на време ми прилошава.

Той се замисли.

– Да. А каква е причината по-точно?

– Не знам. Винаги съм имала главоболия и понякога изпитвам умора. Условията на живот в Хондурагуа не са особено благоприятни.

Той кимна.

– Утре след закуска, вместо да отидете в Дамския салон, ще се явите в медицинското крило. Държа доктор Мишън да ви прегледа. Сигурен съм, че ще ви помогне.

– Разбира се. – Най-сетне успях да отхапя от сладкиша пред себе си и беше толкова вкусен, че ми се прииска да въздъхна от блаженство. Вкъщи рядко имахме десерти.

– Имате братя и сестри, нали?

– Да, един по-голям брат и две по-големи сестри.

Той направи гримаса.

– Явно у вас е... пренаселено.

Засмях се.

– Понякога. С Адел спим в едно легло. Тя е с две години по-голяма от мен. Толкова ми е странно да спя без нея, че понякога струпвам няколко възглавници до себе си, за да се самозалъгвам, че е с мен.

Той поклати глава.

– Но сега разполагате със свое собствено пространство.

– Да, но не съм свикнала. Всичко тук ми е чуждо. Храната е странна. Дрехите ми са странни. Дори миризмите, макар че не мога да определя защо.

Той остави приборите си на масата.

– Твърдите, че домът ми смърди?

За момент се притесних, че съм го обидила, докато не видях малката закачлива искрица в очите му.

– В никакъв случай! Просто е различно. Явно миризмите на стари книги и окосена трева, и почистващият препарат, който прислужничките използват, се смесват ведно. Направо ми се иска да уловя аромата на двореца в едно шише и да го запазя завинаги.

– Много хора искат да си вземат сувенири от двореца, но за по-странен не съм чувал – коментира ведро той.

– Желаете ли да ви донеса сувенир от Хондурагуа? Имаме първокласна почва.

Той отново опита да потисне усмивката си, като че ли се страхуваше от собствения си смях.

– Много щедро от ваша страна – коментира накрая. – Неприятни ли са ви въпросите ми? Има ли нещо, което искате да знаете за мен?

Опулих очи насреща му.

– Всичко! Кое ви харесва най-много в работата ви? Кои места по света сте посещавали? Участвали ли сте в изковаването на закони? Кой е любимият ви цвят?

Той поклати глава и отново ме удостои с една от съкрушителните си половинчати усмивки.

– Синьо, тъмносиньо. И в общи линии съм посетил всички страни по света. Баща ми държи да познавам обстойно различните култури. Илеа е велика, но млада нация. Следващата стъпка в глобалното ни утвърждаване е съюзяването с по-наложили се страни. – Той се изкиска мрачно. – Понякога си мисля, че на баща ми му се иска да бях момиче, за да ме омъжи за някой изтъкнат управник и да скрепи връзките ни със страната му.

– Предполагам, на родителите ви им е твърде късно да опитат отново?

Усмивката му помръкна.

– Мисля, че моментът е отминал отдавна.

В твърдението му имаше нещо забулено, но не исках да любопитствам.

– Любимото нещо в работата ми е редът. Някой поставя даден проблем пред мен, аз му намирам решение. Не обичам нещата да остават пренебрегвани или недовършени, макар че такова нещо рядко ми се случва. Аз съм принцът и един ден ще стана крал. Думата ми е закон.

Очите му просветнаха от доволство. За пръв път го виждах да говори толкова разпалено. И го разбирах. Макар и аз самата да не ламтях за власт, съзнавах колко голяма беше притегателната ù сила.

Той продължи да се взира в мен и усетих как нещо топло шурва във вените ми. Може би защото бяхме насаме или защото се държеше така самоуверено, но внезапно усетих присъствието му с пълна сила. Имах чувството, че всеки нерв в тялото ми бе прикрепен към всеки нерв в неговото и стаята започва да жужи от странно електричество. Кларксън зарисува кръгове с пръста си по масата, отказвайки да отмести поглед от очите ми. Дишането ми се учести и когато най-сетне сведох поглед до гърдите му, видях, че и с него е така.

Наблюдавах движенията на ръцете му. Изглеждаха решителни, любопитни, чувствени, притеснени... можех да ги опиша по още десетки начини, докато следях как рисуват малки фигури по масата.

Бях си мечтала да ме целуне, разбира се, но целувката рядко беше просто целувка. Несъмнено би хванал ръцете или кръста, или брадичката ми. Сетих се за мазолестите си пръсти и се зачудих какво ли би си помислил, ако го докоснех отново. А точно в момента толкова исках да го докосна.

Той се прокашля и извърна поглед, разваляйки магията.

– Май е най-добре да ви изпратя до стаята ви. Стана късно.

Аз стиснах устни и отместих очи от неговите. Бих дочакала и изгрева с него, ако го поискаше.

Той стана и аз го последвах до коридора. Не знаех как да възприемам късната ни кратка среща. Откровено казано, ми приличаше по-скоро на интервю. При тази мисъл ми стана смешно и той се обърна да ме погледне.

– Кое ви се струва толкова смешно?

Замислих се дали да не си премълча. Но исках да ме опознае, а за целта рано или късно трябваше да преодолея стеснението.

– Ами... – поколебах се аз. „Така се опознават хората, Амбърли. Говорят си.“ – Казахте, че ме харесвате... но не знаете нищо за мен. Така ли се държите с момичетата, които харесвате? Подлагате ги на разпит?

Той врътна очи, не ядосано, но сякаш вече трябваше да съм се досетила.

– Забравяте, че до неотдавна не бях...

Трясъкът на отваряща се врата прекъсна разговора ни. Веднага познах кралицата. Понечих да направя реверанс, но Кларксън ме избута настрани в един от другите коридори.

– Не ми бягай! – проехтя гласът на краля по целия етаж.

– Отказвам да говоря с теб, когато си в такова състояние – отвърна кралицата с леко заваляне.

Кларксън ме обви с ръце, сякаш скривайки ме от разиграващата се сцена. Но останах с впечатлението, че прегръдката беше нужна повече на него, отколкото на мен.

– Този месец разходите ти са безобразни! – изрева кралят. – Не може да продължаваш така. Именно това поведение праща страната ни в ръцете на бунтовниците!

– О, не, скъпи ми съпруже – парира го тя с глас, пропит с фалшива любезност. – Ще изпрати теб в ръцете на бунтовниците. И повярвай ми, на никого няма да липсваш.

– Върни се тук, изменническа кучко!

– Портър, пусни ме!

– Ако си мислиш, че можеш да ми навредиш с няколко скъпи рокли, жестоко се лъжеш.

Чу се звук от удар. Кларксън моментално ме пусна. Грабна дръжката на близката врата и я завъртя, но тя се оказа заключена. Пробва следващата, която се отвори. Той ме сграбчи за ръката и ме тикна в стаята, затваряйки вратата зад нас.

Закрачи нервно напред-назад, вкопчил пръсти в косата си, сякаш искаше да я изтръгне от скалпа си. Отиде до дивана, взе една възглавница и я разкъса на парчета. Като приключи с нея, взе втора.

Разби една масичка за кафе.

Запрати няколко вази към каменната рамка на камината.

Раздра пердетата.

Междувременно аз се притисках към стената до вратата, опитвайки да се слея с нея. Може би трябваше да избягам или да извикам помощ. Но не смеех да го оставя сам, не и в такова състояние.

Когато гневът му поутихна, Кларксън си спомни, че съм там. Прекоси стаята с яростна крачка и спря пред мен, сочейки в лицето ми с пръст.

– Ако кажеш на някого какво си чула или какво съм направил, кълна се в бог, ще...

Но аз вече клатех глава.

– Кларксън...

Той продължи с насълзени от гняв очи.

– Да не си посмяла да кажеш, ясно ли е?

Вдигнах ръце към лицето му и той се отдръпна. Спрях и опитах отново... с още по-бавни движения този път. Бузите му бяха топли, леко изпотени.

– Няма нищо за казване – уверих го.

Дишаше толкова учестено.

– Моля те, седни – подканих го аз. Той се поколеба. – Само за малко.

Той кимна.

Заведох го до един стол и седнах на пода до него.

– Сложи глава между коленете си и дишай дълбоко.

Той ме изгледа въпросително, но ме послуша. Аз опрях ръка в тила му, прокарвайки пръсти през косата и надолу по врата му.

– Мразя ги – прошепна той. – Мразя ги.

– Шшш. Опитай да се успокоиш.

Той вдигна поглед към мен.

– Сериозно говоря. Мразя ги. Веднага щом стана крал, ще ги изгоня от двореца.

– Но на различни места – пророних аз.

Той си пое въздух. После се разсмя. Смехът му беше дълбок, искрен, такъв, какъвто човек не можеше да спре, дори да искаше. Значи, умееше да се смее. Просто тази му способност беше скрита, заровена под всичките му чувства и мисли, и задачи. Вече го разбирах истински и никога повече нямаше да приемам усмивките му за даденост. Навярно му костваха толкова много.

– Цяло чудо е, че още не са срутили двореца. – Той въздъхна, най-сетне спокоен.

Рискувайки да го разяря отново, дръзнах да му задам един въпрос.

– Винаги ли е било така?

Той кимна.

– Е, не беше чак толкова зле, когато бях малък. Но вече не могат да се понасят един друг. Така и не разбрах откъде идва всичката тази омраза. Не си изневеряват. Или поне го прикриват добре. Имат всичко, от което имат нужда, а и баба ми ми е казвала, че някога са били силно влюбени. Просто не разбирам.

– В трудно положение сте. И те, и ти. Явно постепенно са стигнали дотук – предположих аз.

– Това ме очаква, значи? Аз ще бъда като него, а съпругата ми – като нея, и в крайна сметка ще се съсипем един друг?

Пресегнах се и отново погалих лицето му. Този път не се отдръпна от ръката ми. Вместо това се притисна към нея. Макар в очите му още да прозираше тревога, като че ли започваше да се успокоява.

– Не. Не си длъжен да се превръщаш в такъв, какъвто не искаш да си. Обичаш реда? В такъв случай си изгради план, подготви се предварително. Постави си за цел да станеш кралят, съпругът и бащата, който искаш да бъдеш.

Той ме погледна с нещо като съжаление в очите си.

– Симпатично е, че го смяташ за толкова лесно.