И заживели щастливо

Осма глава

Изчаках да се уверя, че всички са заспали, преди да отворя вратата на Америка. За радост, намерих я будна. Бях се надявал да ме дочака, а начинът, по който килна глава и се попремести към мен в леглото си, ми подсказа, че и тя се беше надявала да ме види тази вечер.

Оставих вратата отворена както винаги, доближих се до леглото и приклекнах до него.

– Как се чувстваш?

– Добре, да кажем. – Но си личеше, че не е така. – Днес Селест ми показа една статия. Обаче не съм сигурна, че ми се говори по въпроса. Дошло ми е до гуша от нея.

Какво си въобразяваше това момиче? Че може да измъчва околните и да се добере до короната с манипулации? Фактът, че се беше задържала в двореца, беше поредното доказателство за ужасния вкус на Максън.

– След като изгони Марли, предполагам, че известно време няма да отпраща други момичета, или?

Като че ли тя впрегна цялата си енергия в едно тъжно, леко свиване на раменете.

– Ей. – Сложих ръка на коляното ù. – Всичко ще се нареди.

Тя ми се усмихна вяло.

– Знам. Но просто ми липсва. И съм много объркана.

– Объркана? Заради какво? – попитах, заемайки по-удобна поза, за да я изслушам.

– Какво ли не. – Гласът ù звучеше толкова отчаяно. – Ролята ми в двореца, коя съм. Уж знаех. – Тя размърда ръце във въздуха, сякаш се опитваше да улови правилните думи. – Дори не се сещам как да го обясня.

Погледнах я и осъзнах, че загубата на Марли и разочарованието от Максън я бяха тикнали към една реалност, която не ù се искаше да приеме. Реалност, която я беше отрезвила – може би твърде спонтанно. Сега изглеждаше парализирана, уплашена да предприеме каквато и да било крачка, защото не знаеше какво може да рухне по пътя. Америка беше до мен, когато преживявах загубата на баща си и побоя над Джеми и когато се бях мъчил да нахраня и защитя семейството си. Но само беше виждала тези неща; не ги беше изпитала на собствен гръб. Нейното семейство беше невредимо, макар и останало без глупавия ù брат, и никога досега не беше губила нищо.

„С изключение на теб, идиот такъв“, обвини ме една част от съзнанието ми. Отблъснах мисълта. В момента говорехме за нея, не за мен.

– Знаеш коя си, Мер. Не се поддавай на опитите им да те променят.

Ръката ù потрепна, сякаш се канеше да докосне моята. Но не го стори.

– Аспен, може ли да ти задам един въпрос? – Тревогата все още обгръщаше всяко кътче на лицето ù.

Аз кимнах.

– Сигурно ще ти прозвучи малко странно, но ако кажем, че за да стана принцеса, не се налагаше да се омъжвам за някого, че беше просто работна позиция, на която ме назначаваха, мислиш ли, че щях да се справя?

Всякакви въпроси бях очаквал от нея, но не този. Още не можех да повярвам, че продължаваше да се стреми към короната. А може би се лъжех. Все пак въпросът ù беше хипотетичен, а и беше казала да не намесвам Максън.

Ако съдех по публичните ù изяви до момента, вероятно щеше да е безпомощна пред събитията, случващи се зад затворени врати. Имаше много дарования, но...

– Съжалявам, Мер, но не мисля така. Нямаш тяхната вродена пресметливост. – Постарах се да ù покажа с тона си, че го казвам като обида. Напротив, даже се радвах, че не е такъв човек.

Тя сбърчи тънките си вежди.

– Пресметливост ли? В какъв смисъл?

Въздъхнах, обмисляйки как да ù обясня, без да навлизам в подробности.

– Обикалям навсякъде, Мер. До ушите ми стигат доста неща. На юг, по местата с много граждани от ниските касти, се вихри голяма суматоха. По-старите стражи разправят, че онези хора така и не възприели възгледите на Грегъри Илеа и по земите им от дълго време бушували размирици. Носят се слухове, че отчасти това била причината кралят да избере Амбърли за кралица. Била южнячка и бракът им облекчил напрежението за известно време. За кратко, както изглежда.

Тя се замисли.

– Това не обяснява избора ти на думата „пресметливост“?

Опасно ли беше да споделя с нея какво знаех? Все пак беше пазила връзката ни в тайна цели две години. Можех да ù имам доверие.

– Онзи ден, преди тържеството за Хелоуин, ме извикаха в един от кабинетите. Споменаха нещо за симпатизанти на бунтовническата кауза от Юга. Наредиха ми да отнеса едни писма до пощенската стая. Писмата бяха над триста, Америка. Триста семейства се озоваваха с една каста по-надолу, понеже не бяха докладвали разни случки или бяха помогнали на лица, считани за заплаха от кралския двор.

Тя вдиша рязко и усетих как пред очите ù се разиграват десетки сценарии.

– Знам. Можеш ли да си го представиш? Случва ти се подобно нещо, а досега си изкарвала хляба си само със свирене на пиано. Внезапно се оказва, че трябва да се занимаваш с канцеларски труд и да се научиш как да си намираш работа. Замисълът е ясен.

Тревогата ù кривна в друга посока.

– Смяташ ли, че... Дали Максън знае?

Добър въпрос.

– Смятам, че няма начин да не знае. Все пак не след дълго страната ще е в негови ръце.

Тя кимна и позволи на чутото да се уталожи върху всички нови факти, които беше научила за предполагаемия си „любим“.

– Не казвай на никого, става ли? – помолих я аз. – Ако научат, че съм се изпуснал пред теб, мога да загубя работата си. – „И много повече“, добавих наум.

– Разбира се, че няма. Вече забравих. – Тонът на гласа ù беше лек, предвиден да укрие тревогата ù. Старанието ù ме накара да се усмихна.

– Липсва ми времето с теб, далеч от всичко това. Липсват ми някогашните ни неволи – оплаках се аз. Какво ли не бих дал единствената ми грижа да беше, че не искам да ми носи вечеря.

– Напълно те разбирам – подсмихна се тя. Този път усмивката ù беше искрена. – Измъкването през прозореца е къде-къде по-лесно от промъкването из двореца.

– А и беше по-добре, когато се бъхтех, за да изкарам по някое мижаво пени за теб, отколкото сега, когато нямам какво да ти дам. – Почуках с пръст върху бурканчето. Бях се радвал да го виждам до леглото ù дори преди да дойдем в двореца. – Дори не бях подозирал, че си запазила всички монети до деня, в който замина за двореца. – Добавих, спомняйки си с възхищение за тежестта им, когато ги беше изсипала в дланите ми.

– Естествено, че ги пазех! – възкликна гордо тя. – Когато те нямаше до мен, те бяха единствената ми връзка с теб. Обичах да ги изсипвам върху леглото през пръстите си и пак да ги прибирам в бурканчето. Хубаво беше да имам нещо, докоснато от теб.

И тя беше не по-малко смутена от мен. Аз самият не пазех сувенири от нея, но съхранявах всеки един момент като нещо материално. Останех ли насаме, преравях колекцията си от спомени. Прекарвах повече време с нея, отколкото можеше да си представи.

– А ти какво направи с тях? – попита тя.

Усмихнах ù се.

– Вкъщи са и чакат. – Бях събрал малко пари за сватбата ни, преди Америка да замине. Откакто работех в двореца, бях помолил майка ми да заделя част от всяка моя заплата; не се и съмнявах, че знае за какво събирам. Но най-ценният дял от спестяванията ми бяха именно пенитата от Америка.

– Какво чакат?

За сносна сватба. За истински пръстени. За наш собствен дом.

– Не мога да ти кажа.

Щях да ù разкрия всичко съвсем скоро. В момента още търсехме обратния път един към друг.

– Хубаво тогава. Пази си тайните – каза тя, преструвайки се на обидена. – Но не се заблуждавай, че нямаш какво да ми дадеш. Стига ми, че си тук, че поне двамата с теб можем да поправим нещата, макар и нищо да не е същото.

Сбърчих чело. Наистина ли се бяхме отдалечили чак толкова от някогашната си връзка? Толкова, че да го споменава? Не. Не и в моите очи. Още си бяхме същата онази двойка от Каролина и не биваше да го забравя.

Исках да ù подаря целия свят, но в момента имах само дрехите върху гърба си. Сведох поглед, откъснах едно копче от униформата си и ù го подадох.

– Буквално нямам какво друго да ти дам, освен нещо, докоснато от мен, за да остана в мислите ти. И бъди сигурна, че ти също няма да напуснеш моите.

Тя взе малкото златно копче от ръката ми и го загледа сякаш ù бях поднесъл луната. Долната ù устна потрепери и тя въздъхна бавно. Имах чувството, че всеки момент ще заплаче. Дали не бях объркал нещо?

– Моментът е такъв, че не знам как да подходя към теб – призна си тя. – Май не знам как да подходя към каквото и да било. Аз... не съм те забравила, нали ми вярваш? Още си тук.

Тя опря длан в гърдите си и видях как пръстите ù се вдълбават в кожата ù, като че ли мъчейки се да укротят сърцето ù.

Да, чакаше ни дълъг път, но знаех, че няма да изглежда толкова дълъг, ако вървяхме по него ръка за ръка.

Усмихнах се, чувствайки се напълно доволен.

– И толкова ми стига.