И заживели щастливо

Първа глава

Кръстосвах из стаята, мъчейки се да разсея напрежението, обзело тялото ми. Когато Изборът беше нещо далечно – епизод от бъдещето, – звучеше вълнуващо. Но сега? Е, вече не бях толкова сигурен.

Населението беше преброено, цифрите – проверени множество пъти. Дворцовият персонал получаваше новите си назначения, подготвяха се дрехи и стаи за новите ни гости. Събитието набираше инерция, запленяващо и ужасяващо в същото време.

За момичетата процесът започваше веднага щом попълнеха молбите си за участие – дотук навярно хиляди го бяха сторили. За мен започваше тази вечер.

Бях на деветнайсет. Възраст за женитба.

Спрях пред огледалото, за да проверя отново вратовръзката си. Тази вечер щяха да ме наблюдават повече очи от обикновеното и трябваше да изглеждам като самоуверения принц, който всички очакваха да видят на сцената. Вратовръзката ми си беше добре, затова се отправих към кабинета на баща ми.

Кимах за поздрав на съветниците и познатите стражи по пътя ми. Трудно ми беше да си представя, че след по-малко от две седмици коридорите щяха да се напълнят с момичета. Почуках на вратата решително, както ме беше учил баща ми. Имах чувството, че вечно имаше нови и нови уроци за мен.

Чукай на вратата с авторитетност, Максън.

Спри да крачиш насам-натам, Максън.

Бъди по-бърз, по-умен, по-добър, Максън.

– Влез.

Пристъпих в кабинета и баща ми отлепи за кратко очи от отражението си, за да ме погледне.

– А, ето те и теб. Майка ти ще дойде след малко. Готов ли си?

– Разбира се – отвърнах аз. Нямаше друг приемлив отговор.

Той протегна ръка, взе някаква малка кутия и я сложи пред мен на бюрото си.

– Честит рожден ден.

Разкъсах сребристата опаковъчна хартия и отворих черната кутийка. Вътре имаше нови копчета за ръкавели. Вероятно беше твърде погълнат от работата си, за да помни, че ми беше подарил същото за Коледа. Може би това се дължеше на короната. Сигурно и аз щях да повтарям подаръците си за сина ми, когато станех крал. Естествено, за да стигна дотам, първо трябваше да си намеря съпруга.

Съпруга. Повъртях думата в устата си, без да я изговарям на глас. Чувствах я твърде чужда.

– Благодаря, сър. Ще си ги сложа още сега.

– Трябва да изглеждаш възможно най-добре тази вечер – заяви той, откъсвайки се от огледалото. – Изборът ще е в мислите на всеки.

Отвърнах му със стегната усмивка.

– Включително в моите. – Замислих се дали да не му призная колко се притеснявах. Все пак и той беше минал през същото. Вероятно и него го бяха измъчвали съмнения едно време.

Явно тревожността беше намерила израз върху лицето ми.

– Разсъждавай позитивно, Максън. Предстои ти развлекателно събитие – прикани ме той.

– Така е. Просто съм малко изненадан от бързия развой на нещата. – Съсредоточих се в прокарването на металните украшения през дупките на ръкавите ми.

Той се засмя.

– На теб ти се струва бърз, но на мен ми отне години.

Присвих очи, вдигайки поглед от ръкавите си.

– Какво искаш да кажеш?

В този момент вратата се отвори и влезе майка ми. Както винаги, лицето на баща ми грейна при вида ù.

– Амбърли, изглеждаш ослепително – каза той, спускайки се да я посрещне.

Тя се усмихна по обичайния си начин, сякаш не можеше да повярва, че някой би я забелязал, и го прегърна.

– Не прекалено ослепително, надявам се. Не бива да привличам излишно внимание. – Тя пусна баща ми и дойде да ме прегърне силно. – Честит рожден ден, сине.

– Благодаря, мамо.

– Съвсем скоро ще получиш подаръка си – прошепна тя и пак се обърна към баща ми. – Готови ли сме?

– Разбира се. – Той ù предложи лакътя си и тя пъхна ръка в свивката му, а аз тръгнах по петите им. Както винаги.

* * *

– Още колко остана, Ваше Височество? – попита ме един репортер. Светлината на камерите нагряваше лицето ми.

– Този петък ще изтеглим имената, а момичетата ще пристигнат в двореца следващия петък – отговорих аз.

– Притеснявате ли се? – попита някой друг.

– За това, че ми предстои да се оженя за момиче, което още не съм срещнал? Нищо работа. – Намигнах и из публиката ми се разнесе смях.

– Изобщо ли не сте напрегнат, Ваше Височество?

Отказах се да остроумнича и просто отговорих на въпроса по най-общ начин с надеждата, че този път съм улучил правилната насока.

– Точно обратното, много се вълнувам. – Така да се каже.

– Сигурни сме, че ще сте отличен съпруг, сър. – Нечия светкавица ме заслепи.

– И още как! – провикна се някой друг.

Свих рамене.

– Знам ли. Коя здравомислеща жена би ме взела?

Отново се чу смях и реших, че моментът е подходящ да се изнеса.

– Простете, но ни гостуват членове на семейството и не желая да съм груб.

Обърнах гръб на репортерите и фотографите и си поех дълбока глътка въздух. Цялата вечер ли щеше да протече така?

Огледах Балната зала – масите, покрити с тъмносини покривки, ярките светлини, изтъкващи разкоша – и осъзнах, че нямаше измъкване. Високопоставените лица бяха струпани в единия край на помещението, репортерите – в другия; нямаше място, където да се усамотя. Като се имаше предвид, че приемът се организираше в моя чест, не беше ли редно аз да решавам как ще протече? Но май никога не се получаваше така.

Тъкмо се изплъзвах от тълпата, когато ръката на баща ми ме връхлетя откъм гърба и стисна рамото ми. Натискът и внезапната му поява ме изправиха на нокти.

– Усмихни се – нареди ми той под носа си, извръщайки глава към група специални гости, и аз му се подчиних.

Мярнах Дафни, дошла от Франция с баща си. По щастливо стечение на обстоятелствата приемът съвпадаше с момента, в който бащите ни трябваше да се срещнат, за да обсъдят настоящото търговско споразумение между страните ни. Тъй като Дафни беше дъщеря на френския крал, пътищата ни често се пресичаха и тя беше единственият човек извън моето семейство, когото познавах малко по-добре. Радвах се да видя поне едно познато лице в цялата зала.

Кимнах ù и тя вдигна чашата си с шампанско.

– Не бива да отговаряш на всеки въпрос с такъв сарказъм. Ти си коронован принц. Трябва да демонстрираш авторитет. – Ръката му стискаше рамото ми по-силно от необходимото.

– Съжалявам, сър. Но тъй като сме на парти, реших, че...

– Е, сбъркал си. Очаквам от теб по-сериозно отношение, докато дойде време за бюлетина.

Той спря намясто и се обърна с лице към мен, впивайки сиви, нетрепващи очи в моите.

Усмихнах се отново, знаейки, че го интересува мнението на гостите.

– Разбира се, сър. Допуснах грешка.

Той освободи рамото ми и доближи чаша с шампанско към устните си.

– Доста такива ти се насъбраха.

Рискувах да надникна към Дафни и врътнах очи, а тя откликна със смях, разбирайки ме отлично. Кралят проследи погледа ми до другия край на стаята.

– Винаги е била красавица. Жалко, че не може да участва в лотарията.

Свих рамене.

– Мила е. Но никога не съм изпитвал чувства към нея.

– Хубаво. Би било изключително глупаво от твоя страна.

Направих се, че не съм чул обидата му.

– Пък и очаквам с нетърпение да срещна подходящите кандидатки.

Той се нахвърли на темата, като отново ме поведе напред.

– Крайно време е да направиш някои значими избори в живота си, Максън. Качествени. Несъмнено смяташ методите ми за твърде строги, но държа да проумееш колко отговорна е позицията ти.

Сдържах въздишката, която се надигаше в гърдите ми. Опитвал съм да вземам решения. Но ти ми нямаш доверие.

– Не се безпокой, татко. Приемам избора на съпруга крайно сериозно – отвърнах аз с надеждата, че тонът ми е достатъчно убедителен.

– Въпросът не опира само до това да намериш жена, с която да се разбирате. Да вземем двама ви с Дафни за пример. Големи сте другарчета, но тя би била пълна загуба на време. – Той отпи още глътка шампанско, помахвайки на някого зад гърба ми.

Отново изкривих лицето си в подходящо изражение. Разговорът тръгваше в неприятна посока, затова бръкнах в джобовете си и обходих с пръсти тясното пространство.

– Май е най-добре да обърна внимание на гостите ни.

Той махна небрежно с ръка, съсредоточавайки се върху питието си, и аз побързах да се отдалеча. Колкото и да го въртях в главата си, не разбирах значението на коментара му. Нямаше причина да говори така грубо за Дафни, при положение че дори не участваше в играта.

Балната зала кипеше от вълнение. Хората ме уверяваха, че цяла Илеа очаквала този момент с нетърпение: тържественото приветстване на новата принцеса, тръпката от предстоящото ми възкачване на трона. За пръв път усещах цялата енергия и се опасявах, че ще ме смачка.

Стиснах ръцете на безброй хора и приех с благодарност цял куп ненужни подаръци. Тихомълком разпитах един от фотографите за обектива му, после продължих да целувам бузите на роднини, приятели и голям брой съвършено непознати хора.

Накрая успях да се усамотя за момент. Плъзнах поглед из тълпата, сигурен, че присъствието ми беше необходимо на едно или друго място. Очите ми попаднаха на Дафни и тя тръгна към мен. Имах огромното желание да проведа поне един човешки разговор, но явно това щеше да почака.

– Забавляваш ли се? – попита мама, изниквайки на пътя ми.

– Изглеждам ли ти така, сякаш се забавлявам?

Тя прокара ръце по и бездруго съвършеното ми сако.

– Да.

Усмихнах се.

– Това е идеята.

Тя килна глава настрани и по лицето ù се появи ласкава усмивка.

– Ела с мен за момент.

Предложих ù лакътя си и тя с радост наниза ръка на него, после излязохме в коридора, съпроводени от щракане на фотоапарати.

– Може ли следващата година да организираме по-скромно тържество? – попитах аз.

– Едва ли. Дотогава почти със сигурност ще си женен. Съпругата ти вероятно ще иска да отбележите подобаващо първата ви година заедно.

Свъсих вежди, жест, който ми се разминаваше пред нея.

– Може пък да предпочита спокойствието.

Тя се засмя тихо.

– Съжалявам, скъпи, но всяко момиче, което вписва името си за участие в Избора, търси изход именно от спокойствието.

– И с теб ли беше така? – почудих се на глас. Никога не обсъждахме появата ù в двореца. Темата поставяше странна граница помежду ни, която уважавах: аз бях отгледан в двореца, но тя беше избрала да заживее тук.

Тя спря и се обърна с лице към мен, дарявайки ме с топла усмивка.

– Влюбих се в лицето, което виждах по телевизията. Бленувах за баща ти, както сега хиляди момичета бленуват за теб.

Представих си я като младо момиче в Хондурагуа със сплетена на плитка коса, вперило поглед във въжделения образ на телевизионния екран. Представих си я дори как въздъхва, заговореше ли той.

– Всички момичета си мечтаят да станат принцеси – добави тя. – Да намерят своя любим и да носят корона... само за това можех да мисля в седмицата, преди да изтеглят имената. Не съзнавах, че всъщност е много по-сериозно. – Лицето ù притъмня леко. – Дори не си бях представяла под какво напрежение ще съм и колко ще ми липсва личното време. Но важното е, че се омъжих за баща ти и родих теб. – Тя погали бузата ми. – Така се сбъднаха всичките ми мечти.

Усмихна ми се, без да откъсва поглед от мен, но забелязах, че в ъгълчетата на очите ù започват да натежават сълзи. Трябваше да продължа разговора ни.

– Значи, не съжаляваш за нищо?

Тя поклати глава.

– За абсолютно нищо. Изборът промени живота ми, и то по възможно най-добрия начин. И именно за това искам да поговоря с теб.

Присвих очи насреща ù.

– Не разбирам.

Тя въздъхна.

– Някога бях Четворка. Работех във фабрика. – Тя разпери ръце пред себе си. – Пръстите ми бяха сухи и напукани, а под ноктите ми вечно имаше мръсотия. Нямах ценни контакти, нито високо обществено положение, изобщо нищо, с което да заслужа принцеската корона... а виж ме сега.

Продължавах да я гледам все така недоумяващо.

– Максън, това е подаръкът ми за теб. Обещавам да направя всичко възможно да видя момичетата през твоите очи. Не през тези на кралица или майка, а през твоите. Дори да се спреш на момиче от ниска каста, дори другите да я смятат за безполезна, винаги ще се вслушвам в твоите причини да я избереш. И ще направя всичко по силите си да те подкрепям.

След кратък размисъл проумях какво ми казваше.

– Да разбирам ли, че баща ми не е имал такава подкрепа? Нито пък ти?

Тя изправи рамене.

– Всяка от участничките ще има своите положителни и отрицателни качества. Някои ще съсредоточат вниманието си върху най-лошото в избраниците ти и най-доброто в отхвърлените, а ти ще се чудиш защо са толкова тесногръди. Но искам да знаеш, че аз съм до теб, какъвто и избор да направиш.

– Винаги си била до мен.

– Вярно е – потвърди тя, хващайки ръката ми. – И знам, че скоро някое момиче ще ме измести на заден план, както и трябва да бъде. Но любовта ми към теб никога няма да се промени, Максън.

– Нито моята към теб. – Надявах се да усеща искреността в гласа ми. Нищо не можеше да помрачи безусловното преклонение, което изпитвах към нея.

– Знам. – Тя ме подръпна леко и двамата се отправихме към залата.

Докато прекрачвахме прага, посрещнати от усмивки и аплодисменти, обмислях думите на майка си. Тя беше най-великодушният човек, когото познавах. Именно тази ù черта се стремях да развия в собствения си характер. А ако това беше подаръкът ù към мен, то навярно великодушието ù щеше да ми е по-необходимо, отколкото предполагах в момента. Майка ми не правеше нищо без причина.