И заживели щастливо

Първа част

Придърпах горната част на роклята си малко по-плътно около раменете си. Картър се беше умълчал и от затишието ме побиваха по-силни тръпки, отколкото от студа в дворцовите килии. Беше ужасно да слушам болезнените му стонове, докато стражите изтръгваха и последната му надежда с жесток побой, но поне тогава знаех, че диша.

Потреперих и придърпах колене до гърдите си. Поредната сълза се търкулна по бузата ми и аз я приветствах заради топлината, с която дари кожата ми. Знаехме. Знаехме, че може да се стигне дотук. И въпреки това продължавахме да се срещаме. Нима бяхме способни да спрем?

Питах се каква ли смърт ни чакаше. Бесилка? Куршум? Нещо много по-сложно и болезнено?

Неволно се надявах мълчанието на Картър да означава, че си е отишъл. Или поне че ще си отиде пръв. Предпочитам последният ми спомен да е смъртта му, отколкото да страдам, знаейки, че неговият последен спомен ще е моята. Дори сега, сама в студената килия, исках единствено болката му да спре.

Дочух раздвижване в коридора и сърцето ми запрепуска. Това ли беше? Идваше ли краят? Побързах да затворя очи, сдържайки сълзите си. Как се беше стигнало дотук? Как от фаворитка в Избора се бях превърнала в изменница, очакваща наказанието си? О, Картър... Картър, какво направихме?

* * *

Не се имах за суетен човек. Въпреки това всеки ден след закуска изпитвах нужда да се върна в стаята си и да пооправя грима си, преди да се отправя към Дамския салон. Знаех, че е безсмислено – с Максън щяхме да се видим чак вечерта. Дотогава, разбира се, и бездруго щях да освежа грима си и да сменя тоалета си.

Не че старанието ми даваше някакъв резултат. Максън се държеше вежливо и приветливо с мен, но не смятах, че имаме връзка, каквато наблюдавах между него и някои от другите момичета. В мен ли беше грешката?

Макар че безспорно си прекарвах чудесно в двореца, все ме глождеше чувството, че останалите момичета – е, поне някои от тях – знаеха нещо, което на мен ми убягваше. Преди да вляза в Избора, се смятах за забавно, симпатично, умно момиче. Но сега, когото живеех с цял куп участнички, чиято ежедневно мисия беше да впечатлят едно определено момче, се чувствах безинтересна и скучна, и по-непривлекателна от тях. Започвах да осъзнавам, че е трябвало да си взема поука от приятелките ми вкъщи, които сякаш нямаха друга работа, освен да си търсят съпруг, с който да се задомят. През цялото време обсъждаха дрехи, грим и момчета, докато аз самата отделях повече внимание на учителите. Имах чувството, че съм изпуснала някой важен житейски урок, вследствие на което сега изоставах жестоко.

Не. Просто трябваше да се старая повече, това беше. Бях запомнила наизуст всяка дума от урока по история, който Силвия ни беше предала в началото на седмицата. Дори си бях водила записки като помагало, в случай че забравех нещо. Исках Максън да ме запомни като интелигентно, образовано момиче. Но исках да ме запомни и като красива, затова разходките до стаята след закуска ми се струваха смислени.

Дали и кралица Амбърли правеше така? Изглеждаше естествено прелестна през цялото време.

Спрях при стълбите, за да огледам едната си обувка. Токчето ù постоянно се закачваше за мокета. Не видях нищо нередно, затова продължих напред, нетърпелива да стигна до Дамския салон.

Като наближих първия етаж, отметнах косата си през рамо и отново се вглъбих в размисли около представянето си в двореца. Много исках да спечеля. Не бях прекарала много време с Максън, но ми се струваше мил и забавен и...

– Ох! – Токчето ми се закачи на ръба на едно от стъпалата и се пльоснах върху мраморния под. – Ау! – Простенах.

– Госпожице! – Вдигнах поглед и видях един от стражите да препуска към мен. – Добре ли сте?

– Да. Пострада само достойнството ми – отвърнах аз с пламнали от срам бузи.

– Не разбирам как вървят дамите в такива обувки. Цяло чудо е, че всичките не сте си изпочупили глезените.

Изкисках се, а той ми подаде ръка.

– Благодаря. – Заех се да оправям косата си и да заглаждам роклята си с длани.

– Няма защо. Сигурна ли сте, че ви няма нищо? – Той ме огледа тревожно, търсейки рани и драскотини.

– Малко ме наболява хълбокът, защото паднах на него, но иначе съм добре. – Което си беше истината.

– Дали да не ви придружа до медицинското крило за всеки случай?

– Не, наистина няма нужда – уверих го аз. – Добре съм.

Той въздъхна.

– Ще отидете ли да ви прегледат поне заради мен? Ако сте пострадали, а аз не съм направил нищо да ви помогна, ще се чувствам ужасно. – Сините му очи бяха страшно убедителни. – А и мога да се обзаложа, че принцът също би настоял да отидете.

Тук имаше право.

– Добре – съгласих се аз. – Ще отида.

На лицето му изплува широка, леко кривната усмивка.

– Добре тогава. – Той ме взе на ръце и аз ахнах от изумление.

– Не мисля, че е необходимо – възразих.

– За всеки случай. – Той тръгна по коридора, лишавайки ме от възможността да скоча. – Поправете ме, ако греша, но вие сте госпожица Марли, нали така?

– Да, аз съм.

Той продължаваше да се усмихва и аз не можах да сдържа собствената си усмивка.

– Доста ми е трудно да ви запомня всичките. Откровено казано, не бях сред най-добрите в академията и нямам представа как се озовах в двореца. Но тъй като искам да оправдая доверието на кралския двор, опитвам поне да науча имената ви. Така, ако на някой главнокомандващ му потрябва някое от момичетата, ще знам кое точно има предвид.

Харесваше ми как говори. Сякаш разказваше приказка, макар че просто ми споделяше нещо за себе си. Лицето му беше оживено и гласът му излъчваше енергия.

– Е, справяте се похвално – насърчих го аз. – И не бъдете толкова самокритичен. Сигурна съм, че сте били отличен курсант, щом са ви назначили в двореца. Явно главнокомандващите ви са видели голям потенциал във вас.

– Много сте мила. Ще ми напомните ли откъде сте?

– От Кент.

– О, аз съм от Алънс.

– Наистина ли? – Алънс се намираше на изток от Кент, точно над Каролина. Можеше да се каже, че сме съседи.

Той кимна с глава.

– Да, госпожице. За пръв път напускам родния си окръг. Е, за втори, ако броим обучението.

– Аз също. Малко ми е трудно да свикна с тукашното време.

– Нали? Нямам търпение да дойде есента, но не съм сигурен дали изобщо имат есен тук.

– Разбирам ви. Обичам лятото, но не всеки ден.

– Именно – съгласи се категорично той. – Представяте ли си колко странна е Коледата тук?

Въздъхнах.

– Няма как да е истинска без сняг. – Този факт наистина ме притесняваше. У дома по цяла година мечтаех да дойде зимата. Беше любимият ми сезон.

– Така е, за жалост – потвърди той.

Не знаех защо се усмихвам толкова. Може би защото разговорът ни беше така непринуден. Което ми се случваше за пръв път с момче. Да си призная, нямах много опит в тази сфера, но се радвах да видя, че май се справях по-добре, отколкото бях очаквала.

Щом доближихме входа на медицинското крило, той забави крачка.

– Би ли ме пуснал на земята? – попитах аз. – Не искам да решат, че съм си счупила крака или нещо такова.

Той се засмя.

– Разбира се.

Остави ме и ми отвори вратата. Медицинската сестра седеше пред бюрото си.

Стражът се обади вместо мен.

– Лейди Марли претърпя лек инцидент в коридора. Вероятно ù няма нищо, но искахме да я прегледате за всеки случай.

Сестрата скочи веднага, видимо доволна, че може да е полезна с нещо.

– О, лейди Марли, дано не сте пострадали сериозно.

– Не, само леко се натъртих ето тук – казах аз, докосвайки хълбока си.

– Ще ви прегледам веднага. Много ви благодаря, страж. Можете да се върнете на поста си.

Стражът ù кимна и се запъти към вратата. Преди да я затвори, ми намигна и ми прати една от кривите си усмивки, а аз останах в стаята, ухилена като идиот.

* * *

Гласовете в коридора ме изтръгнаха от унеса ми. Стражите се заобаждаха за поздрав един след друг с думите „Ваше Височество“.

Максън пристигаше.

Изтичах до малкото решетъчно прозорче на килията ми. Видях как вратата на отсрещната килия – тази на Картър – се отваря и Максън влиза вътре, съпроводен от няколко стражи. Напънах се да чуя разговора им, но макар да разпознавах гласа на Максън, не успявах да уловя думите. Дочух и немощен шепот, който безспорно идваше от Картър. Беше буден. И жив.

Едновременно си отдъхнах и изтръпнах, после отново вдигнах тюлените къдри на роклята върху раменете си.

След няколко минути вратата на отсрещната килия се отвори пак и Максън тръгна към моята. Стражите го пуснаха при мен и затвориха вратата след него. Той ме погледна и ахна.

– Божичко, какво са ти причинили? – Максън прекоси помещението, разкопчавайки сакото си.

– Максън, много съжалявам – проплаках аз.

Той съблече сакото си и ме загърна с него.

– Стражите ли скъсаха костюма ти? Посегнаха ли ти?

– Не исках да предавам доверието ти. Не исках да те нараня.

Той сложи ръце на бузите ми.

– Марли, отговори ми. Удряха ли те стражите?

Поклатих глава.

– Единият скъса крилете ми, докато ме буташе в килията, но не са ми посягали.

Той въздъхна видимо облекчен. Колко добър човек. Продължаваше да го е грижа за мен, дори след като беше научил за двама ни с Картър.

– Много съжалявам – прошепнах отново.

Ръцете му се спуснаха до раменете ми.

– И аз самият чак сега започвам да осъзнавам колко безсмислено е да се бориш срещу любовта. В никакъв случай не те обвинявам.

Вперих поглед в състрадателните му очи.

– Опитахме да се спрем. Кълна ти се. Но го обичам. Бих се омъжила за него още утре... ако щяхме да сме живи дотогава.

Сведох глава и заридах неудържимо. Исках да се държа по-достойно, да приема като истинска дама наказанието си. Но ми се струваше толкова несправедливо, сякаш ми отнемаха всичко още преди да е станало истински мое.

Максън потри нежно гърба ми.

– Няма да умрете.

Загледах го с недоумение.

– Моля?

– Не сте осъдени на смърт.

Въздъхнах дълбоко и го прегърнах.

– Благодаря ти! Толкова много ти благодаря! Не заслужаваме такова милосърдие!

– Спри! Спри! – настоя той, дърпайки ръцете ми.

Отстъпих назад, засрамена, задето бях прекрачила и тази граница след всички останали.

– Не сте осъдени на смърт – повтори той, – но все пак трябва да получите някакво наказание. – Той сведе очи и поклати глава. – Съжалявам, Марли, но и двамата ще трябва да понесете публичен бой с пръчка на сутринта.

Като че ли му беше трудно да отвърне на погледа ми, сякаш знаеше каква болка ни очаква.

– Съжалявам – повтори той. – Опитах да го предотвратя, но баща ми твърди, че дворецът трябва да запази достойнството си; а тъй като видеоматериалът с двама ви заедно вече е публично достояние, няма как да го разубедя.

Прокашлях се.

– По колко удара?

– Петнайсет. Мисля, че планът е Картър да понесе по-тежко наказание от теб, но при всяко положение ще е изключително болезнено. Знам, че понякога води до загуба на съзнание. Безкрайно много съжалявам, Марли. – Изглеждаше разочарован от самия себе си. А аз продължавах да се възхищавам на добрината му.

Изопнах гръб, за да му покажа, че ще се справя.

– Предлагаш ми моя живот и този на мъжа, когото обичам, и ми се извиняваш? Максън, никога не съм била по-благодарна.

– Ще ви понижат в Осмици – каза той. – Цял народ ще гледа.

– Но с Картър ще сме заедно, нали?

Той кимна.

– В такъв случай не ми трябва нищо друго. Ще изтърпя наказанието си. Бих изтърпяла и неговото, ако беше възможно.

Максън се усмихна печално.

– Картър току-що ме умоляваше да поеме твоето.

Усмихнах се и още сълзи – сълзи на щастие – изпълниха очите ми.

– Не съм изненадана.

Максън отново поклати глава.

– Все си мисля, че съм разбрал какво е да си влюбен, а като ви гледам вас двамата, как всеки е готов да се жертва за другия, се питам дали изобщо имам някакво понятие.

Загърнах се по-плътно със сакото му.

– Имаш. Знам, че имаш. – Вперих поглед в него. – Тя обаче е друго нещо... на нея май ù трябва малко повечко време.

Той се засмя тихо.

– Ще ù липсваш. Все ме насърчаваше да избера теб.

– Само една истинска приятелка би ми отстъпила короната. Но аз не съм за теб, нито за короната. Вече открих човека за мен.

– Веднъж ми каза нещо – провлачи той, – което никога няма да забравя. „Истинската любов обикновено подбира най-неудачния момент да се появи.“

Озърнах се из килията си.

– Права е била.

Помълчахме няколко секунди, преди да проговоря отново.

– Страх ме е.

Той ме прегърна.

– Ще мине бързо. Прелюдията ще е най-лошата част, но просто мисли за друго, докато говорят. А аз ще ви осигуря най-добрите лекарства, онези, които пазят за мен, за да зараснат раните ви по-бързо. – Аз заплаках, преливаща от уплаха и благодарност... и още хиляда емоции. – Засега гледай да се наспиш, доколкото е възможно. Казах и на Картър да си почива. Ще ви е от помощ. – Кимнах до рамото му и той ме притисна към себе си.

– Какво каза той? Добре ли е?

– Били са го, но засега е добре. Помоли ме да ти предам, че те обича и да правиш каквото ти кажа.

Въздъхнах, утешена от думите му.

– Завинаги ще съм ти длъжница.

Максън не отвърна. Просто ме задържа в обятията си, докато не се отпуснах. Накрая ме целуна по челото и се обърна да си върви.

– До скоро! – прошепнах аз.

Той ми се усмихна, почука два пъти на вратата и един страж дойде да му отвори.

Върнах се на мястото си до стената и свих крака под роклята си, използвайки сакото на Максън като импровизирано одеяло. После отново се потопих в спомени...

* * *

Джейда втри лосион в кожата ми – ритуал, който бях заобичала с времето. Въпреки че току-що бяхме вечеряли и още далеч не ми беше време за лягане, допирът на умелите ù ръце по раменете ми значеше, че работният ден е свършил и мога да се отпусна.

Днешният ден се оказа особено натоварващ. Освен че се бях сдобила със синина на хълбока, която трябваше да изстудявам с торбичка лед, осведомителният бюлетин беше доста стресиращ. Тази вечер се състоя официалното ни представяне пред зрителите и Гаврил разпита всяка от нас поотделно какво мислим за принца, какво ни липсва от дома и как се разбирахме една с друга. Аз звучах като птичка. Колкото и да опитвах да се успокоя, при всеки отговор гласът ми подскачаше една октава по-нагоре от вълнение. Силвия несъмнено имаше какво да каже по въпроса.

Разбира се, неволно се сравнявах с останалите момичета. Тайни не се представи особено добре, така че поне не бях най-зле от всички. Но ми беше трудно да определя коя се справи най-блестящо. Бариел излъчваше пълно спокойствие пред камерите, а същото важеше и за Крис. Нямаше да се учудя, ако стигнеха до Елита.

Америка беше прекрасна. Не че в това имаше нещо изненадващо, но чак сега осъзнавах, че никога не бях дружала с момиче от по-долна каста. А това ме караше да се чувствам като абсолютен сноб. Още от идването ми в двореца Америка беше най-близката ми довереница – и ако аз не можех да съм сред първите, се радвах, че поне тя е сред тях.

Естествено, знаех, че всяка друга би била по-подходяща за Максън от Селест. Още не можех да повярвам, че беше скъсала роклята на Америка. А фактът, че ù се беше разминало безнаказано, ме натъжаваше. Едва ли някое от момичетата би я издало на Максън, в резултат на което Селест беше свободна да ни измъчва на воля. Разбирах желанието ù да спечели – та нали всички го имахме, за бога, – но тя си позволяваше твърде много. Не можех да я понасям.

За радост, чевръстите пръсти на Джейда прогонваха всичкото напрежение от врата ми и образът на Селест започна да се изпарява от съзнанието ми, заедно с мисълта за пискливия глас и болезнената стойка, и всички останали грижи, придружаващи пътя ми към короната.

Когато на вратата се почука, се надявах да е Максън, макар и да знаех, че подобна надежда е безсмислена. Вероятно беше Америка и щяхме да пийнем по чай на балкона или да се разходим в градината.

Но когато Нина отвори вратата, видях стража от по-рано на входа на стаята ми. Той надникна над рамото ù, без да се съобразява с протокола.

– Госпожице Марли! Идвам да проверя как сте! – Беше толкова развълнуван, че чак ми стана смешно.

– Заповядай, влез. – Станах от тоалетната масичка и отидох до вратата. – Седни. Мога да помоля прислужничките да ни донесат по чаша чай.

Той поклати глава.

– Не искам да ви задържам. Просто исках да се уверя, че не сте пострадали сериозно.

Мислех, че държи ръце зад гърба си, за да запази поне минимално ниво на официалност, но се оказа, че е криел букет с цветя, който ми поднесе с галантен жест.

– О! – Приближих цветята до лицето си. – Благодаря!

– Няма защо. С един от градинарите сме приятели и той ми ги набра.

Нина ме доближи тихо.

– Да ви донеса ли ваза, госпожице?

– Ако обичаш – отвърнах аз, давайки ù букета. – Е, вече знаеш. – Казах после, обръщайки се към стража. – Съвсем добре съм. Имам само малка синина, това е. Пък и научих ценен урок за високите токчета.

– Че кубинките са много по-удобни?

Засмях се отново.

– И още как. Възнамерявам по-често да ги включвам в облеклото си.

– Ще дадете съвършено нова насока на дворцовата мода! А аз ще мога да се хваля, че съм ви познавал. – Той се засмя на собствената си шега и двамата останахме един срещу друг с усмивки на лица. Имах чувството, че не иска да си тръгва... и осъзнах, че аз също не искам да си тръгва. Усмивката му беше толкова сърдечна и с друг човек не се бях чувствала така спокойна от доста време.

За жалост, той се досети, че би било странно да го заварят в моята стая, и изпълни бърз поклон.

– Май е най-добре да вървя. Утре ме чака дълга смяна.

Въздъхнах.

– Мен също, така да се каже.

Той се усмихна.

– Дано се възстановите по-бързо. Несъмнено ще се виждаме често.

– Да. Благодаря, че ми помогна днес, страж... – Погледнах към табелката с името му. – Удуърк.

– На ваше разположение съм, госпожице Марли. – Той се поклони отново и излезе в коридора.

Шеа затвори внимателно вратата след него.

– Какъв кавалер. Много мило от негова страна да се интересува как сте – коментира тя.

– Да – съгласи се Джейда. – Рядко попадаме на добри стражи, но последната група като че ли са свестни.

– Той определено е от добрите – казах аз. – Трябва да го похваля пред принц Максън. Може да го награди за благородната постъпка.

Вмъкнах се в леглото, макар и да не се чувствах уморена. Легнех ли си, в стаята ми оставаше само една прислужничка вместо обичайните три, а това беше най-голямото уединение, на което можех да се надявам. Нина донесе синя ваза, прелестна с жълтите цветя в нея.

– Остави ги тук, ако обичаш – помолих я и тя ги сложи на нощното ми шкафче.

Докато гледах цветята, по устните ми заигра усмивка. Макар и току-що да го бях подхвърлила, нямах никакво намерение да казвам на принца за страж Удуърк. Незнайно защо чувствах, че трябва да задържа познанството ни в тайна.

* * *

Скърцането на отваряща се врата ме изтръгна от съня и аз скочих на крака, придърпвайки сакото на Максън върху раменете си.

Един от стражите влезе и без дори да си направи труда да ме погледне в очите, каза:

– Протегни ръце.

Така бях свикнала всички да ме наричат „госпожице“, че ми беше нужно малко време да откликна. За щастие, стражът като че ли не беше в настроение да ме наказва заради мудността. Протегнах ръце пред себе си и той ги окова с тежки вериги. Като ги пусна, тялото ми се наклони от тежестта им.

– Върви – заповяда ми той и аз го последвах до коридора.

Картър вече беше там и изглеждаше ужасно. Дрехите му бяха по-мръсни и от моите и като че ли му беше трудно да се задържи на крака. Веднага щом ме зърна обаче, усмивка освети лицето му като заря и една от цепнатините по устните му се отвори и прокърви. Имах време да му отвърна с малка усмивка, преди стражите да ни поведат към стълбището в дъното на коридора.

Тъй като ни бяха водили в скривалищата, знаех, че в двореца имаше повече тайни проходи, отколкото някой можеше да предположи. Миналата нощ ни бяха довели до килиите ни през врата, която винаги бях смятала, че води в килер за спално бельо, и сега използвахме същия път до първия етаж.

Като достигнахме стълбищната площадка, стражът се обърна и излая една-единствена дума.

– Стойте.

С Картър останахме зад полуотворената врата и зачакахме да ни отведат до мястото на унизителното ни, болезнено наказание.

– Съжалявам – прошепна той. Вдигнах поглед към него и независимо от цепнатата устна и чорлавата коса, видях единствено момчето, което бе настояло да ме заведе в медицинското крило, момчето, което ми беше донесло цветя.

– А аз не – отвърнах с всички сили, които събрах.

В този момент всеки откраднат спомен, който бяхме споделили, прелетя през съзнанието ми. Преживях наново всички срещнати и набързо извърнати погледи; всички случаи, когато се бях задържала в някоя стая, защото знаех, че е наблизо; всички намигвания, с които ме беше поздравявал на влизане в трапезарията за вечеря; всички свенливи кискания, които бях сподавяла, разминавайки се с него по коридора.

Бяхме съшили връзката си около всичките ни задължения в двореца и дори да вървях към смъртта си днес, щях с радост да си спомня за изминалия месец. Бях намерила другаря си по душа. Знаех го със сигурност. И в сърцето ми имаше твърде много любов, за да остане място за разкаяние.

– Всичко ще е наред, Марли – обеща ми Картър. – Каквото и да се случи с нас след днешния ден, ще се грижа за теб.

– И аз за теб.

Картър се приведе да ме целуне, но стражите го спряха.

– Достатъчно! – озъби ни се единият.

Накрая вратата се отвори изцяло и издърпаха Картър преди мен. Утринното слънце се изля в тъмното помещение и аз приковах очи в земята, за да го понеса. Но колкото и дезориентираща да беше ярката светлина, оглушителните крясъци на тълпата, дошла да види зрелището, бяха по-лоши. Когато ме изкараха навън, притворих очи и намерих групата скамейки, отцепени от останалите. Сърцето ми се сви, като видях Америка и Мей на предния ред. След като стражът ме дръпна така грубо, че едва не паднах, отново вдигнах очи и потърсих с поглед родителите си, молейки се вече да са си тръгнали.

Молитвите ми останаха нечути.

Знаех, че добрината на Максън не би му позволила да допусне такова нещо. Щом беше опитал да ми спести цялото наказание, значи, не той беше задължил мама и татко да станат свидетели на такова зверство. Не исках да изпълвам сърцето си с гняв, но знаех, че кралят е отговорен за това, и въгленът на омразата пламна в мен.

Изведнъж някой отскубна сакото на Максън от раменете ми и се озовах на колене пред масивен дървен блок. Свалиха металните ми окови и закопчаха китките ми с кожени каиши.

– Това е престъпление, наказуемо със смърт! – провикна се някой. – Но милостивият ни принц Максън ще пощади живота на двамата изменници. Да живее принц Максън!

Каишите на ръцете ми ме накараха да осъзная, че всичко това се случваше наистина. В тялото ми забушува страх и заплаках. Сведох поглед към гладките си ръце; искаше ми се да ги запомня такива, искаше ми се да можех да изтрия сълзите си с тях. После обърнах очи към Картър.

Въпреки че съоръжението, за което беше закопчан с каиши, стоеше помежду ни, той беше протегнал врат, за да ме вижда. Съсредоточих се върху него. Не бях сама. Двамата бяхме заедно. Болката щеше да е временна, но след края ù Картър щеше да е мой завинаги. Моя любов завинаги.

Макар и да треперех от страх, ме обземаше и странна гордост. Не че някога щях да се хваля, задето бях претърпяла такова наказание от любов, но знаех, че някои хора никога нямаше да разберат какво е да имаш толкова обичан човек до себе си. Аз знаех какво е. Имах свой спътник в живота. И бях готова на всичко за него.

– Обичам те, Марли. Ще го преодолеем заедно – обеща ми Картър, надвиквайки глъчката. – Всичко ще е наред, обещавам ти.

Гърлото ми беше сухо. Не можех да му отговоря. Кимнах, за да разбере, че съм го чула, но се разочаровах от неспособността си да му кажа, че и аз го обичам.

– Марли Теймс и Картър Удуърк! – Обърнах се, чувайки имената ни. – За наказание ви се отнема кастовата принадлежност. Вече сте от утайката на населението. И двамата сте Осмици!

Хората викнаха одобрително, наслаждавайки се на унижението ни.

– И за да си платите за срама и болката, които причинихте на Негово Височество, публично ще понесете по петнайсет удара със сопа. Нека белезите ви напомнят за множеството ви грехове!

Говорителят отстъпи встрани и вдигна ръце към публиката, предизвиквайки поредната вълна от радостни възгласи. Пред очите ми маскираните мъже, които бяха завързали двама ни с Картър, бръкнаха в една висока кофа и извадиха дълги, мокри пръчки. Времето за речи беше свършило и представлението щеше да започне всеки момент.

От всички мисли, които можеха да минат през главата ми в този миг, си спомних точно за един час по история в училище отпреди няколко години, когато преподавателят ни беше разказал, че някога мъжът имал право да бие съпругата си, но само с пръчка, не по-дебела от палеца му.

Тези пред нас щяха да са недопустими.

Мъжете заразмахваха пръчките, подгрявайки, а аз извърнах очи. Картър си пое няколко дълбоки глътки въздух, после преглътна веднъж и пак се обърна към мен. Сърцето ми отново се изпълни с любов. Наказанието щеше да е много по-сурово за него – не беше изключено да не може да ходи след това, – но той се тревожеше за мен.

– Едно!

Далеч не бях подготвена за удара и изкрещях от болка, която стихна за миг, подлъгвайки ме, че всъщност няма да е толкова страшно. В следващия момент обаче кожата ми пламна. Паренето се увеличаваше и увеличаваше, докато...

– Две!

Нанасяха ударите си в идеалния момент. Тъкмо когато болката достигна върха си, последва нова вълна. Извиках жално, гледайки как ръцете ми треперят от агония.

– Всичко ще е наред! – продължаваше да ме уверява Картър, понасяйки стоически собственото си мъчение, докато се стараеше да облекчи моето.

– Три!

След този удар направих грешката да свия ръце в юмруци с мисълта, че така ще облекча болката. Вместо това натискът я увеличи многократно и от устата ми се изтръгна странен гърлен звук.

– Четири!

Кръв ли беше това?

– Пет!

Определено беше кръв.

– Още малко остана – успокояваше ме Картър. Звучеше толкова окаяно. Трябваше да щади силите си.

– Шест!

Нямаше да се справя. Не издържах повече. Беше невъзможно да понеса още болка. Щеше да ме убие.

– Обичам... те.

Започнах да чакам следващия удар, но като че ли беше възникнала някаква спънка в програмата.

Чух някой да вика името ми – звучеше така, сякаш опитва да ми се притече на помощ. Понечих да обърна глава в посока на виковете, но това се оказа грешка.

– Седем!

Този път направо изпищях. Макар и очакването на ударите да беше почти непоносимо, съвършената им внезапност беше още по-страшна. Ръцете ми заприличаха на кървави, безформени парчета месо; а когато пръчката за пореден път засвистя към тях, тялото ми се предаде и, за щастие, светът почерня пред очите ми, връщайки ме към сладките спомени за миналото...

* * *

Коридорите ми се струваха толкова пусти. Бяхме останали само шест момичета и дворецът започваше да ми се вижда прекалено голям. Но и малък в същото време. Как успяваше да живее така кралица Амбърли? Сигурно се чувстваше безкрайно изолирана. На мен самата понякога ми идваше да крещя, само и само да чуя нещо.

До ушите ми долетя тихичък смях, а щом се обърнах, видях Америка и Максън в градината. Принцът беше хванал ръце зад гърба си, а тя вървеше назад, размахвайки ръце във въздуха, сякаш му разказваше някаква история. Натърти нещо, подчертавайки го с бурни жестове, и Максън се преви надве от смях с присвити очи. Като че ли беше стиснал ръце зад гърба си, защото, ако не се въздържаше по един или друг начин, щеше да я грабне в обятията си на мига. Явно съзнаваше, че подобен ход би бил твърде дързък и можеше да я уплаши. Възхищавах се на търпеливостта му и се радвах да видя, че е напът да направи възможно най-добрия избор за себе си.

Може би беше странно, че се радвах на загубата си, но просто не можех да се сдържа. Изглеждаха чудесно заедно. Той внасяше сдържаност в хаоса ù; тя – безгрижие в сериозността му.

Продължих да ги наблюдавам, спомняйки си, че неотдавна двете се бяхме разхождали на същото място и едва не бях изляла душата си пред нея. Но се бях удържала. Знаех, че колкото и да бях объркана, не биваше да продумвам.

– Прекрасен ден.

Подскочих от неочаквания поздрав, но когато мозъкът ми разпозна гласа му, последваха дузина други реакции. Изчервих се, сърцето ми запрепуска и се почувствах глупаво заради доволството, с което откликвах на появата му.

Едната страна на устните му се вирна в половинчата усмивка и аз направо се разтопих.

– Така е – отвърнах накрая. – Как си?

– Добре – отговори той. Но усмивката му посърна леко и веждите му се свъсиха.

– Какво има? – попитах тихо.

Той преглътна умислено. После, надниквайки зад рамо, за да се увери, че сме сами, се приведе към мен.

– Дали днес ще има възможност да поговорим насаме, без прислужничките ви? – прошепна той.

Сърцето ми затуптя смущаващо силно при мисълта да остана насаме с него.

– Да. Към един тръгват заедно за обяд.

– В такъв случай ще намина малко след един. – После си тръгна със същата леко печална усмивка. Може би трябваше да се замисля какво го мъчеше, да се притесня за него. Но щастието от това, че скоро щях да го видя отново, поглъщаше цялото ми съзнание.

Пак отправих поглед през прозореца, към Америка и Максън. Вече вървяха рамо до рамо и тя държеше цвете в ръцете си, люшкайки го небрежно напред-назад. Максън освободи колебливо едната си ръка и понечи да я сложи на кръста ù, но после размисли и я върна зад гърба си.

Въздъхнах. Рано или късно щяха да осъзнаят какво се случва помежду им. А аз не знаех дали да се моля за това, или не. Още не бях готова да напусна двореца. Не точно сега.

* * *

Почти не докоснах обяда си. Стомахът ми се беше свил от напрежение. И макар да не се престаравах както за срещите си с Максън преди няколко седмици, усетих, че се оглеждам във всяка отразяваща повърхност по пътя си, за да се уверя, че изглеждам нормално.

Само че не изглеждах нормално. Очите на тази Марли бяха по-широко отворени, а кожата ù направо сияеше. Дори стойката ù беше различна. Цялата беше различна. Аз бях различна.

Мислех, че когато прислужничките ми си тръгнат, ще се поотпусна, но ме обзе още по-голямо напрежение. Какво имаше да ми казва? С мен ли беше свързано?

Бях оставила вратата отворена, което беше глупаво, защото впоследствие осъзнах, че ме е погледал как кръстосвам из стаята, преди да се прокашля дискретно.

– Страж Удуърк – казах аз, отново превръщайки се в писукаща птичка.

– Здравейте, госпожице Марли. Удобно ли е? – Той прекрачи прага с несигурни стъпки.

– Да. Прислужничките ми току-що излязоха и ще се върнат след около час. Заповядайте, седнете – поканих го аз, посочвайки масата.

– Не мисля, че е добра идея, госпожице. Струва ми се най-разумно да ви кажа каквото имам за казване и да си вървя.

– О! – Бях изпитвала надежда, макар и крехка, за тази среща, което беше достатъчно глупаво, а сега... Е, сега вече не знаех какво да очаквам.

Усетих колко му е неудобно и се порицах, задето аз бях допринесла за това негово чувство.

– Страж Удуърк – подхванах плахо, – можете да споделите всичко с мен. Не е нужно да се притеснявате така.

Той въздъхна.

– Ето, точно това ме мъчи.

– Извинявай, не разбирам.

Той поклати глава и подхвана отново.

– Не бива така. Няма за какво да ми се извиняваш. Всъщност дойдох тук, за да поема вината и да ти поискам прошка.

Свъсих вежди.

– Все още не разбирам.

Той прехапа долната си устна, вперил поглед в мен.

– Мисля, че ти дължа извинение. Откакто те срещнах, правя всичко възможно да те засека в коридора или да те заприказвам.

Опитах да прикрия усмивката си. Аз правех същото.

– Времето, прекарано с теб, е най-хубавото ми в двореца. Толкова обичам да те чувам как се смееш, да слушам как е минал денят ти или да обсъждам с теб някоя тема, в която обикновено и двамата сме непросветлени.

Ъгълчето на устните му подскочи в неговата си леко крива усмивка и аз се изкисках, замисляйки се за въпросните разговори. Винаги бяха твърде кратки или твърде тихи. С никой друг не ми харесваше да говоря колкото с него.

– И аз обичам моментите ни заедно – признах си.

Усмивката му посърна.

– Именно затова мисля, че трябва да им сложим край.

Блъсна ли ме някой в корема, или така ми се стори?

– Мисля, че пресичам границата. Исках да сме просто приятели, но колкото повече те виждам, толкова по-голяма нужда от потайност изпитвам. А щом това е така, значи, съм се сближил с теб твърде много.

Преглътнах сълзите си. Още от първия ден правех абсолютно същото нещо – повтарях си, че не е нищо сериозно, макар и да знаех, че е.

– Ти си негова – каза той, приковал поглед в пода. – Знам, че си фаворитката на народа. И нищо чудно. Кралското семейство несъмнено ще отчете този факт, преди принцът да вземе окончателното си решение. Ако продължавам да те пресрещам по коридорите, извършвам държавна измяна. Сигурен съм.

Той отново поклати глава, мъчейки се да разтълкува чувствата си.

– Прав си – прошепнах. – Дойдох тук заради него и се заклех във вярност; а ако помежду ни наистина възникват чувства, по-дълбоки от платоническите, то трябва да ги възпрем.

Стояхме един срещу друг, свели очи към пода. Беше ми трудно да дишам. Очевидно се бях надявала разговорът да поеме в обратната посока – но не го бях предполагала, докато не усетих разочарованието.

– Не би трябвало да го приемам толкова тежко – пророних.

– Не, не би трябвало – съгласи се той.

Сведох глава, разтривайки с длан една болезнена точка в гърдите си. Вдигнах очи и видях, че Картър прави абсолютно същото нещо.

В този момент проумях едно нещо. Проумях, че чувствата ни са споделени. Вероятно не така трябваше да се стекат обстоятелствата, но нима можехме да отречем очевидното? Да кажем, че Максън наистина избереше мен. Длъжна ли бях да се омъжа за него? Ами ако останех в двореца като негова съпруга, а пред очите ми всеки божи ден минаваше мъжът, с когото исках да прекарам живота си?

Не.

Нямаше да си причиня подобно нещо.

Загърбвайки цялото си благоприличие, скочих към вратата и я затворих. После изтичах до Картър, сложих ръка на врата му и го целунах.

Той се поколеба за част от секундата, преди да ме прегърне, а после ме притисна към себе си, сякаш се нуждаеше от мен, за да диша.

Когато се откъснахме един от друг, той поклати глава, хулейки се.

– Загубих войната. Вече няма надежда за отстъпление. – Но макар думите му да бяха изпълнени със съжаление, тънката усмивчица на лицето му ми даде да разбера, че и той беше не по-малко щастлив от мен.

– Не мога без теб, Картър – казах аз, използвайки името, което съвсем наскоро беше споделил с мен.

– Това е опасно. Разбираш, нали? Може да значи смърт и за двама ни.

Затворих очи и кимнах, а по бузите ми се търкулнаха първите сълзи. Независимо от това дали щях да получа любовта му, или не, вече бях поканила смъртта.

* * *

Събудиха ме нечии стонове. За миг не можах да осъзная къде се намирам. После реалността ме връхлетя с неумолима скорост. Партито по случай Вси светии. Публичното наказание. Картър...

Стаята беше смътно осветена, а като се гледах наоколо, видях, че е голяма само колкото да побере койките, на които лежахме. Опитах да се надигна и моментално изкрещях. Зачудих се колко ли време ръцете ми щяха да бъдат напълно безполезни.

– Марли?

Обърнах се към Картър, подпирайки се на лакти.

– Тук съм. Добре съм. Просто се облегнах на ръцете си.

– О, миличка, много съжалявам. – Звучеше така, сякаш гърлото му беше пълно с камъни.

– Как си?

– Жив – пошегува се той. Лежеше по корем, но виждах усмивката на лицето му. – Всяко движение е болезнено.

– Мога ли да ти помогна някак? – Станах бавно на крака и надникнах към него. Долната част на тялото му беше покрита с чаршаф и нямах представа дали изобщо бях способна да облекча болката му. На масата в ъгъла имаше буркани, бинтове и лист хартия. Докуцуках до нея.

Нямаше подпис, но разпознах почерка на Максън.

„Като се събудите, сменете превръзките. Използвайте мехлема в буркана. Нанесете го с памучните тампони, за да не се инфектират раните, и гледайте да не стягате прекалено бинта. Хапчетата също ще са ви от помощ. После починете. Не правете опит да се измъкнете от стаята.“

– Картър, тук има нещо за нас. – Развих предпазливо капачката на буркана, използвайки само връхчетата на пръстите си. Гъстият балсам ухаеше на алое вера.

– Какво? – Той обърна лице към мен.

– Мехлем, бинтове и инструкции.

Погледнах превързаните си ръце и се зачудих как изобщо щях да се справя.

– Ще ти помогна – предложи Картър, сякаш прочел мислите ми.

Усмихнах се.

– Ще е трудничко.

– Несъмнено – пророни той. – Не точно така си представях първия път, в който ще ме видиш гол.

Не можах да възпра смеха си. И се влюбих в него още по-силно. В рамките на по-малко от ден бях претърпяла публичен бой с пръчка, бях понижена в Осмица и очаквах да ме изгонят кой знае къде. Въпреки това се смеех.

Нима някоя принцеса можеше да се похвали с повече?

* * *

Беше невъзможно да преценя колко време е минало, но нито викахме, нито чукахме по вратата.

– Къде ще ни изпратят според теб? – попита Картър. Седях на пода до леглото му и прокарвах пръсти през късата му коса.

– Ако ми се даде избор, бих предпочела някое топло място.

– Имам чувството, че ще е или едната, или другата крайност.

Въздъхнах.

– Плаша се от мисълта, че няма да имаме дом.

– Недей. В момента може и да съм безполезен, но мога да се грижа за двама ни. Знам дори как да построя иглу, в случай че ни заточат на някое студено място.

Усмихнах се.

– Сериозно?

Той кимна.

– Ще ти построя най-хубавото иглу на света, Марли. Всички ще позеленеят от завист.

Обсипах главата му с целувки.

– И не си безполезен, между другото. Все пак...

Вратата изтрака, после се отвори. В стаята влязоха трима души, облечени в роби с качулки, и сърцето ми подскочи от страх.

После първият свали качулката, разкривайки лицето си. Ахнах и скочих на крака да прегърна Максън, забравяйки за ръцете си и изпъшквайки от болка.

– Всичко ще е наред – обеща Максън, когато го пуснах. – На мехлема му трябват няколко дни да излекува раните, но, Картър, дори ти ще можеш да ходиш нормално съвсем скоро. Ще се възстановиш много по-бързо от очакваното.

Максън се обърна към другите две фигури, покрити с качулки.

– Това са Хуан Диего и Абрил. До днес те работеха в двореца. Сега вие ще заемете техните места. Марли, двете с Абрил отидете в ъгъла, а ние с господата ще извърнем очи, за да си размените дрехите. Заповядай – каза той, подавайки ми роба, подобна на нейната. – Можеш да я наметнеш, докато се преобличаш.

Погледнах към свенливото лице на Абрил.

– Разбира се.

Отидохме в ъгъла и тя свали полата си, след което ми помогна да я облека. Аз съблякох роклята си и ù я подадох.

– Картър, ще трябва да обуеш панталони. Ще ти помогнем да станеш.

Гледах в обратната посока, мъчейки се да не обръщам внимание на звуците, които Картър издаваше.

– Благодаря ти – прошепнах на Абрил.

– Идеята беше на принца – отвърна тихо тя. – Сигурно цял ден е преравял архивите в търсене на служители от Панама, след като е разбрал, че там ще ви изпратят. Работим в двореца, за да издържаме семейството си. Днес се завръщаме при тях.

– Панама. Чудехме се къде ли ще ни заточат.

– Жестоко е от страна на краля да ви изпрати там за капак на всичко останало – пророни тя.

– Защо?

Абрил надникна през рамо към принца, уверявайки се, че не може да я чуе.

– Израснах като Шестица там и беше нетърпимо. А Осмиците? Тях направо би убиват ей така, за спорта.

Ококорих се недоумяващо насреща ù.

– На всеки няколко месеца откривахме по някой просяк мъртъв насред пътя. Не се знае кой го прави. Други Осмици може би... Или пък богатите Двойки и Тройки? Бунтовници? Важното е, че се случва. По всяка вероятност щяхте да намерите смъртта си там.

– Сега се хвани за ръката ми – прошепна Максън, а когато се обърнах, видях Картър облегнат на принца, вече покрил главата си с качулката.

– Добре. Абрил, Хуан Диего, стражите ще се върнат тук. Превържете се и ходете така, сякаш сте ранени. Доколкото знам, е решено веднага да ви качат на автобуса за Панама. Просто ходете с наведени глави. Никой няма да се вглежда във вас. Мислят ви за Осмици, а тях никой не ги поглежда.

– Благодаря ви, Ваше Височество – каза Хуан Диего. – Мислех, че повече никога няма да видим майка ни.

– Не, аз ви благодаря – отвърна Максън. – Съгласявайки се да напуснете двореца, спасявате живота им. Няма да забравя какво правите за тях.

Погледнах към Абрил за последно.

– Така. – Максън сложи качулката си. – Да вървим. – И той ни изведе в коридора, придържайки куцащия Картър.

– Няма ли да се усъмнят хората? – прошепнах аз.

– Не – отговори Максън, като въпреки това надничаше предпазливо зад всеки ъгъл. – На кухненските работници и чистачите не им е позволено да се появяват по горните етажи на двореца. Ако все пак се наложи, идват така, с роби и качулки. Всеки, който ни види, ще реши, че сме приключили с някое поръчение и се връщаме към стаите си.

Максън ни поведе надолу по дълго стълбище, което стигаше до тесен коридор с множество врати.

– Насам.

Вкара ни в малка стаичка. В единия ù ъгъл беше закътано легло с малко шкафче. Върху него имаше гарафа с мляко и хляб и стомахът ми изкъркори само при вида на храната. Подът беше застлан с тънък килим, а по стената до вратата бяха подредени лавици.

– Знам, че е скромно, но поне тук ще сте в безопасност. Съжалявам, че не мога да ви предложа нещо по-добро.

Картър поклати глава.

– Как може да ни се извинявате? Трябваше да сме загубили живота си още преди часове; но сме живи и заедно, и имаме дом. – Двамата с Максън се спогледаха. – Съзнавам, че реално извърших държавна измяна, но знайте, че не е от неуважение към вас.

– Знам.

– Хубаво. В такъв случай се надявам, че ще ми повярвате, като ви кажа, че в цялото кралство няма да имате по-предан поданик от мен. – Картър се сгърчи от болка и залитна към принца.

– Да те сложим в леглото. – Пъхнах се под другото му рамо и двамата с Максън го положихме да легне по корем. Тялото му зае по-голямата част от леглото и знаех, че тази вечер ще трябва да спя на килима.

– На сутринта ще изпратя медицинска сестра да ви прегледа – обеща Максън. – Можете да си починете няколко дни и е добре да не напускате стаята през това време. До три-четири дни ще ви впиша в официалния списък със служители и от кухнята ще ви дадат работа. Не знам каква точно, но се постарайте да я изпълнявате добре. Ще идвам да ви наглеждам колкото мога по-често. Засега никой няма да научава, че сте тук. Нито стражите, нито момичетата от Елита, нито дори семействата ви. Ще общувате само с малка група хора от дворцовия персонал, а шансовете те да ви разпознаят са малки. Въпреки това от сега нататък имената ви са Малъри и Карсън. Само така мога да ви защитя.

Вдигнах поглед към него. Ако можех лично да избера съпруг на най-добрата си приятелка, несъмнено щеше да е той.

– Толкова много ни помогна. Благодаря ти.

– Ще ми се да можех да направя повече. Ще опитам да донеса някои от личните ви вещи. Имате ли нужда от нещо друго? Ще направя всичко по силите си да ви го подсигуря, стига да е възможно.

– Само едно нещо – каза уморено Картър. – Ще ни намерите ли свещеник?

Отне ми няколко секунди да проумея какво е намерението зад молбата му и очите ми веднага се изпълниха със сълзи на радост.

– Извинявай – добави той. – Знам, че това не е най-романтичното предложение за брак.

– Въпреки това, отговорът ми е „да“ – пророних аз.

Видях как очите му се навлажниха и за момент забравих, че Максън е в стаята, докато не проговори.

– За мен ще е удоволствие. Не знам колко време ще ми отнеме, но ще го уредя. – Той извади лекарствата от джоба си и ги остави до храната. – Намажете се с мехлема и довечера. Наспете се добре. Сестрата ще се погрижи за останалото на сутринта.

Кимнах с глава.

– Не се притеснявай за нас.

Максън излезе от стаята с усмивка.

– Гладен ли си, годенико мой? – попитах аз.

Картър се усмихна до уши.

– О, благодаря, годенице, но всъщност съм доста уморен.

– Добре, годенико. Защо не поспиш малко?

– Бих спал по-добре, ако годеницата ми е до мен.

Веднага забравих глада си и се намърдах до него в тясното легло, макар че едната половина от тялото ми увисна във въздуха, а другата трябваше да пъхна под Картър. Сънят ме споходи изненадващо бързо.