И заживели щастливо

Осма глава

Мина седмица. Кларксън дори не ме поглеждаше. Бях съкрушена. Колко наивно се бях самозалъгвала, че е възможно да съм с него. След като бяхме преодолели първоначалната неловкост, беше правил всичко възможно да ме вижда, да се грижи за мен.

Но очевидно това беше в миналото.

Бях сигурна, че съвсем скоро Кларксън ще ме изпрати у дома. След известно време сърцето ми щеше да се възстанови. Ако имах късмет, щях да се запозная с друго момче. Но какво щях да му кажа? Това, че не бях способна да родя достоен наследник на трона, беше нещо теоретично, далечна перспектива. Но мисълта, че не бях способна да родя дори най-обикновено дете, беше непоносима.

Хранех се само когато знаех, че някой ме гледа. Спях единствено когато умората ме надвиваше. Тялото ми не го беше грижа за мен, така че не виждах причина мен да ме е грижа за него.

Кралицата се върна от почивката си, бюлетините продължиха, дните на безкрайно седене като кукла се нижеха един след друг. Нищо нямаше смисъл за мен.

Сега седях до прозореца в Дамския салон. Слънцето ми носеше спомени за Хондурагуа, макар че там въздухът беше по-сух. Молех се, умолявах бог да накара Кларксън да ме изпрати у дома. Срамувах се да пиша на семейството си и да им съобщя лошата новина, но контактите ми с всички тези момичета, решени да се издигнат в обществото, влошаваха положението. Аз самата имах ограничения. Не можех да се надявам на подобно нещо. Поне ако бях вкъщи, нямаше да ми се налага да мисля за това.

Маделин се появи зад мен и ме погали по гърба.

– Добре ли си?

Успях да извикам вяла усмивка на лицето си.

– Просто съм уморена. Нищо ново.

– Сигурна ли си? – Тя приглади роклята си с ръка и седна. – Струваш ми се... променена.

– Какво искаш да постигнеш в живота си, Маделин?

– В какъв смисъл?

– В този. Какви са мечтите ти? Ако можеш да извлечеш всичко от живота, какво би си пожелала?

Тя се усмихна замечтано.

– Да съм новата принцеса, разбира се. С тонове почитатели и партита всеки уикенд... и Кларксън до мен. Ти не би ли си пожелала същото?

– Прекрасна мечта. А ако трябваше да поискаш най-малкото от живота, какво би било то?

– Най-малкото? Защо му е на някого да иска най-малкото? – Тя се усмихна широко, шегувайки се, макар и да не разбираше въпроса ми.

– Но нали трябва да имаш поне най-основното? Минимума, който животът трябва да ти даде? Прекалено ли е да искаш професия, която не мразиш, или човек, когото да обичаш истински? Прекалено ли е да искаш дете? Дори такова, което хората биха нарекли недъгаво? Не може ли поне това да имам? – Гласът ми пресекна и покрих устата си с пръсти, сякаш малките ми кости можеха да спрат болката.

– Амбърли? – прошепна Маделин. – Какво има?

Поклатих глава.

– Нищо, просто ми е нужна почивка.

– Не бива да стоиш тук. Хайде, ще те изпратя до стаята ти.

– Кралицата ще се ядоса.

Тя се изкиска.

– Че тя кога не е ядосана?

Въздъхнах.

– Когато е пияна.

Този път смехът на Маделин беше по-ведър, по-искрен и тя покри устата си, за да не привлече нежелано внимание. Реакцията ù ме ободри малко и когато тя стана, я последвах с нови сили.

Не ме разпитва повече, но съзнавах, че вероятно щях да ù кажа, преди да си тръгна от двореца. Искаше ми се да споделя с някого.

Като стигнахме до стаята ми, се обърнах и я прегърнах. Не я пуснах дълго време, а тя не ме пришпори. В този момент взимах най-малкото, което животът ми предлагаше.

Отидох до леглото си, но преди да се пъхна в него, паднах на колене и сключих ръце в молитва.

– Прекалено много ли искам?

* * *

Мина още една седмица. Кларксън елиминира две момичета. От все сърце се бях надявала да съм сред тях.

Защо не ме беше изпратил вкъщи?

Знаех, че Кларксън има трески за дялане, но не вярвах, че е жесток човек. Не вярвах, че е способен да ме дразни с позиция, която никога не можех да спечеля.

Имах чувството, че живея насън, че участвам в играта по принуда, като призрак, прокълнат да изживява последните си стъпки отново и отново. Светът ми изглеждаше като сянка на самия себе си, а аз блуждаех в него, безучастна и грохнала.

Не след дълго момичетата престанаха да ме разпитват. От време на време усещах тежестта на погледите им върху себе си. Но вече бях поставила голямо разстояние помежду ни и явно усещаха, че няма смисъл да го извървяват. Изпаднах от полезрението на кралицата... от това на всички останали, но не възразявах да остана сама с грижите си.

Сигурно щях да продължа така до края. Един ден обаче, ден, също толкова сив и изтощителен като всички отминали, бях толкова потънала в собствената си меланхолия, че не усетих кога трапезарията се е опразнила. Не виждах нищо около себе си, докато от отсрещната страна на масата не се появи нечий костюм.

– Болна си.

Вдигнах очи към тези на Кларксън, но веднага ги отдръпнах.

– Не, просто се чувствам по-отпаднала от обичайното.

– Отслабнала си.

– Казах ви, от умора е.

Той блъсна с юмрук по масата и аз подскочих, вдигайки трескав поглед към лицето му. Нехаещото ми сърце не знаеше как да откликне.

– Не си уморена. Измъчваш се – заяви твърдо той. – Разбирам защо, но трябва да го преглътнеш.

Да го преглътна? Да го преглътна?

Очите ми плувнаха в сълзи.

– Как може да сте толкова безсърдечен, когато знаете какво преживявам?

– Безсърдечен? – изплю той. – Правя ти услуга, опитвам се да те измъкна от дупката, в която си попаднала. Ще се убиеш, ако продължаваш така. И какво ще докажеш с това? Какво ще постигнеш, Амбърли?

Колкото и сурови да бяха думите му, гласът му сякаш галеше името ми.

– Тревожиш се, че няма да имаш дете? Е, и? Ако си мъртва, няма да имаш никакъв шанс. – Той хвана чинията ми, все още пълна с шунка, яйца и плодове, и я бутна към мен. – Яж.

Избърсах сълзите от очите си и вперих поглед в земята. Стомахът ми се разбунтува дори при вида на храната.

– Много е мазно. Няма да го понеса.

Той ме доближи и попита с нисък глас:

– Какво би понесла?

Свих рамене.

– Хляб може би.

Кларксън се изправи и щракна с пръсти, привиквайки келнера.

– Ваше Височество – поздрави го той с дълбок поклон.

– Отиди до кухнята и донеси хляб за лейди Амбърли. Няколко вида.

– Незабавно, сър. – Той се обърна и излезе от трапезарията почти на бегом.

– И донеси малко масло, за бога! – провикна се след него Кларксън.

Обля ме още една вълна на срам. Сякаш не беше достатъчно, че провалях шансовете си с неща, независещи от мен, ами и се унижавах с такива, които зависеха от мен.

– Чуй ме – прикани ме тихо той. Съумях да вдигна очи към него. – Не прави така повече. Не се затваряй в себе си.

– Да, сър – пророних аз.

Той поклати глава.

– За теб съм Кларксън.

Вложих цялата си енергия, за да се усмихна.

– Трябва да си безупречна, разбираш ли? Трябва да си образцова кандидатка. Доскоро не намирах за нужно да ти го казвам, но сега ми се струва наложително: не давай на никого причина да се съмнява в пригодността ти.

Гледах го смаяно. Какво говореше? Ако разсъдъкът ми беше по-бистър, сигурно щях да попитам.

Прислужникът се върна за отрицателно време с поднос, отрупан с питки, кифлички и филии, а Кларксън отстъпи назад.

– До скоро! – Поклони се и си тръгна със сключени зад гърба си ръце.

– Това устройва ли ви, госпожице? – попита прислужникът и аз провлачих уморените си очи към храната.

Кимнах, взех една питка и отхапах от нея.

* * *

Странно е да откриеш колко си важен за хора, за които си смятал, че не си толкова важен. Или че бавният ти разпад може да има своето отражение върху друг човек.

Когато помолих Марта да ми донесе купа ягоди, очите ù се насълзиха. Когато се разсмях на една от шегите на Бианка, забелязах, че Маделин ахна от изненада, преди да се присъедини. А Кларксън...

Единственият друг случай, в който го бях виждала толкова разстроен, беше онази нощ, когато бяхме видели родителите му да се карат, а това ме беше навело на мисълта, че бурният му изблик на емоции беше израз на дълбоките му чувства към тях. Тревогата му по мен... е, не така си мечтаех да ми демонстрира привързаността си към мен. Но явно беше такъв човек.

Същата нощ, когато се пъхнах под завивките, си обещах две неща. Първо, щом Кларксън го беше толкова грижа за мен, трябваше да спра да гледам на себе си като на жертва. От сега нататък щях да участвам дейно в играта. Второ, повече никога нямаше да давам повод на Кларксън Шрийв да се разстройва така.

Светът му беше като буря.

Аз щях да съм спокойната ù сърцевина.