И заживели щастливо

Втора част

Свих и отпуснах ръце няколко пъти. Най-сетне бяха заздравели, но понякога, след дълъг работен ден, дланите ми се надуваха и пулсираха. Тази вечер дори годежната ми халка се впиваше в плътта на пръста ми. Забелязах, че се е прокъсала от едната страна, и казах, че трябва да помоля Картър за нова. Вече бях загубила бройката на всички канапени пръстенчета, които бяхме сменили, но за мен този символ беше важен.

Взех отново стъргалото и избутах излишното брашно в кофата за боклук. Няколко други кухненски служители миеха пода и подреждаха разни продукти. Закуската беше готова и скоро можехме да си лягаме.

Две ръце се увиха около кръста ми и аз подскочих.

– Здравей, съпруго – каза Картър и ме целуна по бузата. – Още ли се трудиш? – Миришеше на работата си: на окосена трева и слънце. Бях сигурна, че ще го тикнат в конюшнята – някъде, където щеше да е скрит от погледа на краля, както мен самата бяха изолирали в кухнята. Вместо това обаче той работеше сред още десетки градинари, криейки се под носа на краля. Вечер носеше аромата на външния свят със себе си и поне за момент си представях, че и аз съм се радвала на слънцето.

Въздъхнах.

– Почти приключих. Почиствам тук и идвам в леглото.

Той потърка шията ми с нос.

– Не се престаравай. Мога да разтрия ръцете ти, ако искаш.

– Би било чудесно – отвърнах благодарно аз. Обожавах вечерните масажи, най-вече когато Картър ми ги правеше, но ако денят ми свършваше късно, често се лишавах от този лукс.

Понякога мислите ми се задържаха върху спомени от дните ми като дама в двореца. Колко хубаво беше околните да ми се възхищават, семейството ми да се гордее с мен, да се чувствам красива. Трудно ми беше да свикна с факта, че някога бяха прислужвали на мен, а сега аз прислужвах на други; въпреки това знаех, че можеше да е много, много по-зле.

Опитах да задържа усмивката на лицето си, но той ме познаваше твърде добре.

– Какво има, Марли? Напоследък ми се струваш тъжна – прошепна той, без да ме пуска.

– Много ми липсват родителите ми, особено сега, когато наближава Коледа. Все се питам как ли са. Щом аз тъгувам толкова по тях, как се справят те без мен? – Стиснах устни, сякаш така можех да изтласкам тревогата от тях. – И знам, че е глупаво да се тюхкам за това, но съжалявам, че няма да можем да си разменяме подаръци. Какво бих могла да ти поднеса? Хляб?

– Много бих се зарадвал на хляб!

Засмях се на ентусиазма му.

– Но дори няма да е замесен с мое брашно. Ще трябва да го открадна.

Той ме целуна по бузата.

– Вярно е. А последния път, когато откраднах нещо, беше доста голямо и получих сериозно наказание, но пък нищо друго не ми трябва вече.

– Не си ме откраднал. Да не съм чайник?

– Хмм – провлачи той. – Може би ти си откраднала мен. Защото ясно си спомням, че някога принадлежах само на себе си, а сега съм изцяло твой.

Усмихнах се.

– Обичам те.

– И аз те обичам. Не се безпокой. Знам, че моментът е тежък, но няма да продължи вечно. Пък и имаме много поводи за благодарност тази година.

– Така е. Съжалявам, че съм толкова черногледа днес. Просто имам чувството, че...

– Малъри! – извика някой новото ми име. – Къде е Малъри? – Попита един страж, влизайки в кухнята. Беше с момиче, което не бях виждала досега.

Преглътнах сухо, преди да отговоря.

– Тук съм.

– Ела, ако обичаш.

Гласът му беше напрегнат, но фактът, че се обръщаше учтиво към мен, ме накара да се поотпусна. С всеки изминал ден се тревожех все повече и повече, че някой ще ни издаде на краля. Знаех, че случеше ли се подобно нещо, боят с пръчки щеше да ни се стори като награда вместо като наказание.

Целунах Картър по бузата.

– Ей сега се връщам.

Докато минавах покрай момичето, то сграбчи ръката ми.

– Благодаря ти. Ще те изчакам тук.

Сбърчих чело в недоумение.

– Добре.

– Разчитаме на пълната ти дискретност – каза стражът, докато ме водеше надолу по коридора.

– Разбира се – отвърнах аз, макар и още да не разбирах какво се случва.

Свърнахме към офицерското крило и смущението ми се задълбочи още повече. Човек с моето положение нямаше право на достъп в тази част на двореца. Всички врати бяха затворени, с изключение на една, пред която стоеше друг страж. Лицето му изглеждаше спокойно, но очите му излъчваха тревога.

– Направи всичко по силите си – чух как някой изрича думите откъм стаята. Гласът ми беше познат.

Прекрачих прага и огледах сцената пред себе си. Америка лежеше на едно легло и от ръката ù шуртеше кръв, докато прислужницата ù преглеждаше раната пред тревожните погледи на принца и двамата стражи.

Без да откъсва очи от работата си, Ан раздаваше заповеди на стражите.

– Някой да ми донесе вряла вода. В аптечката би трябвало да има антисептичен разтвор, но ще ми трябва и вода.

– Аз ще донеса – предложих.

Америка обърна лице и срещна погледа ми.

– Марли. – Разплака се и личеше, че започва да губи битката с агонията си.

– Ей сега се връщам, Америка. Дръж се! – Втурнах се към кухнята и грабнах няколко кърпи от бюфета. Слава богу, водата в чайника вече кипеше, затова направо я прелях в една кана. – Кими, долей чайника! – Провикнах се в движение и хукнах твърде бързо, за да чуя отговора ù.

Спрях при шкафа с алкохола. Най-качественият стоеше при краля, но и ние използвахме бренди за някои рецепти. Бях се научила да готвя свински котлет с бренди, пилешко със сос от бренди и бита сметана с аромат на бренди за украса на десерти. Грабнах една бутилка с надеждата, че ще е от полза.

Имах личен опит с болката.

Като се върнах в стаята, Ан вдяваше конец в игла, а Америка се мъчеше да овладее дишането си. Оставих водата и кърпите зад Ан и отидох до леглото с бутилката.

– За болката – обясних на Америка, вдигайки главата ù, за да отпие. Тя опита да преглътне, но изкашля повече, отколкото изпи. – Пробвай пак.

Седнах до нея, като внимавах да не докосвам ранената ù ръка, и отново доближих шишето до устните ù. Този път се справи по-добре. След като преглътна, вдигна поглед към мен.

– Толкова се радвам да те видя.

Сърцето ми се късаше да я гледам толкова уплашена, въпреки че вече беше в безопасност. Нямах представа какво е преживяла, но щях да направя всичко по силите си, за да ù помогна.

– Винаги можеш да разчиташ на мен, Америка. Знаеш го. – Усмихнах ù се и отместих кичур коса от челото ù. – В какво си се забъркала?

Видях, че се замисли дали да ми каже.

– Идеята ни се струваше разумна – беше мъглявият ù отговор.

Килнах глава настрани.

– Америка, не знам някога да си имала разумна идея – казах, опитвайки да сдържа смеха си. – Намеренията ти са похвални, но идеите – винаги злополучни.

Тя сви устни, сякаш за да ми покаже, че знае какво имам предвид.

– Чува ли се много през тези стени? – попита стражите Ан. Явно стаята беше тяхна.

– Не особено – отвърна единият. – Звукът не се разнася кой знае колко добре толкова надълбоко под земята.

Ан кимна.

– Чудесно. Така, всички да излязат в коридора. Госпожице Марли – обърна се тя към мен. От толкова време никой, освен Картър, не беше използвал истинското ми име, че ми идеше да се разплача. Не бях осъзнавала колко е важно за мен. – Ще ми е нужно място за работа, но вие можете да останете.

– Ще гледам да не ти се пречкам, Ан – обещах аз.

Момчетата излязоха в коридора и Ан пое контрол върху нещата. Останах впечатлена от спокойствието, с което говореше на Америка, докато се готвеше да зашие раната ù. Още от началото харесвах прислужничките на Америка, особено Луси, защото беше толкова мила. Но настоящата случка ми разкриваше Ан в съвършено друга светлина. Струваше ми се несправедливо човек, способен да запази такова самообладание в критичен момент, да работи като прислужница.

Накрая Ан се зае да промива раната, която още не успявах да видя от всичката кръв. Америка изкрещя през кърпата в устата си и колкото и да ми беше неприятно, знаех, че трябва да я прикова към леглото, за да не мърда. Качих се върху нея, съсредоточавайки усилията си върху това да задържа ръката ù опъната.

– Благодаря ти – пророни Ан, изваждайки малко черно топченце с пинсетите си. Камъче ли беше? Парче от паважа? Слава богу, че Ан беше толкова старателна. Дори въздухът можеше да причини на Америка жестока инфекция, но бях спокойна, че Ан няма да го допусне.

Приятелката ми изпищя отново и аз опитах да я укротя.

– Още малко остана, Америка – казах ù аз, спомняйки си думите на Максън преди публичното ни наказание и тези на Картър по време на него. – Мисли си за нещо хубаво. За семейството си.

Виждах, че опитва, но очевидно не се получаваше. Изпитваше ужасна болка. Затова ù дадох още бренди и продължих да наливам в устата ù, докато Ан не приключи.

Когато всичко свърши, се зачудих дали Америка изобщо щеше да си спомня нещо. След като Ан превърза раната ù, двете се отдръпнахме назад и загледахме как Америка пее детска коледна песничка, рисувайки въображаеми картини с пръст по стената.

С Ан се засмяхме на нескопосаните ù движения.

– Знае ли въобще някой къде са кученцата? – попита Америка. – Защо са толкова далеч?

Закрихме устите си с ръце и прихнахме в толкова силен смях, че ни потекоха сълзи. Опасността беше отминала, бяхме се погрижили за Америка и в нейната глава се беше зародил спешен случай около някакви си кученца.

– Предлагам това да си остане между нас – каза Ан.

– Да, май е най-добре – въздъхнах аз. – Знаеш ли какво ù се е случило?

Ан се напрегна.

– Дори не мога да предположа какво са правили, но едно мога да ти кажа със сигурност: това беше огнестрелна рана.

– Огнестрелна? – възкликнах аз.

Ан кимна утвърдително.

– Ако беше само няколко сантиметра по-вляво, нямаше да я спасим.

Сведох поглед към Америка, която бодеше бузите си с пръсти, все едно искаше да провери какво е чувството.

– Слава богу, че е добре.

– Дори да не беше моята лейди, пак щях да искам нея за принцеса. Не знам какво щях да правя, ако я бяхме загубили. – Ан говореше не просто като слугиня, но и като поданица. Разбирах я отлично.

Кимнах с глава.

– Радвам се, че ти си била насреща тази вечер. Ще накарам момчетата да я върнат в стаята ù. – Приклекнах до Америка. – Ей, аз ще тръгвам. А ти гледай да не се повредиш отново, става ли?

Тя кимна мудно.

– Да, г’спожо.

Определено нямаше да си спомня нищо от случилото се.

Стражът, който беше дошъл да ме извика, стоеше на пост в дъното на коридора. Другият седеше на пода пред вратата и кършеше нервно ръце, докато Максън сновеше напред-назад.

– Е? – попита принцът.

– По-добре е. Ан се погрижи за всичко и Америка е... Е, пийна доста бренди, затова не е съвсем на себе си. – Текстът на коледната ù песничка прелетя през главата ми и аз се изхихиках. – Вече можете да влезете.

Стражът скочи на крака мигновено, а Максън влетя в стаята. Искаше ми се да ги спра, да ги разпитам, но моментът навярно не беше подходящ.

Тръгнах уморено към стаята ни, грохвайки след бурния прилив на адреналин отпреди малко. Като наближих, видях Картър да седи в коридора пред вратата ни.

– О! Не беше нужно да ме чакаш – казах тихо, за да не събудя някого.

– Сложих я на нашето легло – обясни той, – затова реших да те изчакам тук.

– Кого си сложил на леглото ни?

– Момичето от кухнята. Онова, което беше със стража.

– О, да. – Седнах до него. – Какво е имала да ми казва?

– Май ти ще я обучаваш. Казва се Пейдж и ако съдим по разказа ù, тази вечер е била страшно интересна.

– Какво имаш предвид?

Той понижи глас още повече.

– Била е проститутка. Каза, че Америка я намерила и я довела тук. Тоест принцът и Америка са напускали двореца тази вечер. Имаш ли представа защо?

Поклатих глава.

– Знам единствено, че току-що помогнах на Ан да зашие огнестрелна рана в ръката на Америка.

Смаяното изражение на Картър се припокриваше с моето състояние.

– Как са успели да се изложат на такава опасност?

Прозях се.

– Нямам представа. Но имам чувството, че е било с добри намерения.

Макар че спасяването на проститутки и попадането в престрелки не бяха особено благотворни занимания, знаех, че Максън винаги се стремеше да постъпи правилно.

– Хайде – каза Картър. – Ти можеш да легнеш до Пейдж. Аз ще спя на пода.

– Не. Където си ти, там съм и аз – отвърнах. Имах нужда да съм до него тази нощ. Толкова много неща минаваха през главата ми, а знаех, че той е единственото ми убежище.

Спомням си, че упреквах наум Америка, задето се сърдеше на Максън заради публичното ми наказание, но вече всичко ми се избистряше. Макар да го уважавах безкрайно, не можех да не му се ядосам поне мъничко, задето не беше успял да я предпази. За пръв път виждах най-голямото си премеждие през нейните очи. В този момент осъзнах колко много я обичах и че чувствата ни бяха напълно взаимни. Ако тогава беше изпитала дори половината от тревогата, която аз изпитвах по нея тази вечер, ми беше повече от достатъчно.

* * *

Беше минала седмица и половина, а още нищо не се беше наредило постарому. Където и да отидех, всички разговори се въртяха около нападението. Аз бях една от малкото, извадили късмет. Докато някои се бяха сблъскали с безпощадна смърт из коридорите на двореца, ние с Картър бяхме скътани на безопасно в стаята ни. Той бил в градината, когато чул изстрелите, и веднага щом осъзнал какво се случва, хукнал към кухнята, откъдето ме грабна и ме заведе в стаята ни. Избутахме заедно леглото до вратата и легнахме отгоре му, за да е по-тежко.

Часовете се занизаха, а аз треперех в обятията му, ужасена, че бунтовниците ще ни намерят. Чудех се дали биха ни пощадили. Постоянно питах Картър дали не трябваше да опитаме да се измъкнем от двореца, но той настояваше, че е по-безопасно да останем в стаята.

– Не видя какво е навън, Марли. Едва ли щяхме да оцелеем.

И така, чакахме, напрягайки слух да доловим вражески гласове, и бяхме облекчени, когато най-сетне чухме приятелски. Стражите минаваха по коридора и чукаха по всички врати. Странно беше, като се замислех: когато се бяхме заключили в онази стая, Кларксън беше кралят; когато бяхме излезли, короната вече принадлежеше на Максън.

Още не съм се била родила, за да видя коронясването на предишния ни крал. Но тази промяна ми се струваше така естествена за страната ни. Може би защото и бездруго винаги с радост се бях подчинявала на Максън. А и работата ни с Картър не намаля, затова нямах много време да размишлявам върху неочакваната смяна на властта.

Подготвях обяда, когато един страж влезе в кухнята и извика името ми. При последния такъв случай ме бяха отвели при кървящата Америка, затова настръхнах. А и не знаех как да разбирам факта, че Картър стоеше до стража, облян в пот от работата си навън.

– Знаеш ли какво се случва? – прошепнах на Картър, докато стражът ни водеше нагоре по стълбището.

– Не. Не мисля, че сме загазили, но винаги е стряскащо да те извика страж.

Преплетох ръка с неговата и брачната ми халка се извъртя така, че възелчето се заклещи между пръстите ни.

Стражът ни заведе в Тронната зала, където обикновено се посрещаха важни гости и се провеждаха специални церемонии, свързани с короната. Максън седеше в далечния край на залата с корона на глава. Изглеждаше толкова мъдър. Сърцето ми запя от радост, като видях Америка да седи на по-малък престол от дясната му страна със сключени в скута си ръце. На нейната глава още нямаше корона – щеше да я получи на сватбения им ден, – но в косата ù имаше приличащо на слънце украшение и вече изглеждаше така царствено.

На маса от едната им страна седяха група съветници, които се ровеха из купчина документи и пишеха усилено.

Последвахме стража по синята пътека към подиума. Той спря точно пред крал Максън и му се поклони, после отстъпи встрани, оставяйки двама ни с Картър пред троновете.

Картър бързо сведе глава в поклон.

– Ваше Величество.

Аз изпълних реверанс.

– Картър и Марли Удуърк – подхвана той с усмивка. Сърцето ми щеше да се пръсне от щастие, като чух цялото си име на омъжена жена. – Като благодарност за вярната ви служба на кралското семейство, аз, кралят ви, си позволявам да отменя наложеното ви наказание.

Двамата с Картър се спогледахме плахо, чудейки се как да разбираме думите му.

– Разбира се, физическото ви наказание вече е факт, но всички останали постановления могат да бъдат анулирани. Доколкото знам, сте били понижени в Осмици?

Странно ми беше, че ни говореше така, но явно трябваше да спазва определени правила. Картър отговори вместо двама ни.

– Да, Ваше Величество.

– А вярно ли е, че през последните два месеца живеете в двореца, вършейки работа на Шестици?

– Да, Ваше Величество.

– Вярно ли е също така, че госпожа Удуърк е оказала помощ на бъдещата ни кралица, когато тя не се е чувствала добре?

Усмихнах се на Америка.

– Да, Ваше Величество.

– А вярно ли е, че през това време вие, господин Удуърк, обичате и закриляте госпожа Удуърк, бивша представителка на Елита, следователно безценна Дъщеря на Илеа, подсигурявайки ù най-доброто, което е било по силите ви при посочените обстоятелства?

Картър сведе поглед, сякаш се питаше дали наистина ми беше дал достатъчно.

Затова се обадих вместо него.

– Да, Ваше Величество!

Видях, че съпругът ми преглъща сълзите си. Точно той ми беше повтарял, че животът ни няма да остане такъв завинаги, беше ме насърчавал в дългите дни. Как можеше да си помисли, че това е недостатъчно?

– Съобразно със службата ви, аз, крал Максън Шрийв, ви освобождавам от кастовата ви принадлежност. От този момент нататък не сте Осмици. Картър и Марли Удуърк, вие сте първите безкастови граждани на Илеа.

Примигнах насреща му.

– „Безкастови“, Ваше Величество? – Надникнах към Америка и я видях да ми се усмихва лъчезарно с блеснали от сълзи очи.

– Точно така. Вече сте свободни да направите два избора. Първо, трябва да решите дали бихте искали да останете в двореца. И второ, да ми съобщите каква професия имате желание да практикувате. Каквото и да решите, двамата с годеницата ми с радост ще ви подсигурим жилище и всякаква помощ. Но дори при това положение няма да имате каста. Просто ще бъдете себе си.

Обърнах се към Картър онемяла от изумление.

– Какво мислиш? – попита ме той.

– Дължим му всичко.

– Съгласен съм. – Картър изопна гръб и се обърна към Максън. – Ваше Величество, за нас ще е чест да останем в дома ви и да ви служим. Не мога да говоря от името на съпругата ми, но аз с радост бих запазил позицията си на градинар. Харесва ми да работя навън и съм готов да го правя цял живот. Ако някога се освободи позицията на главен градинар, бих искал да кандидатствам за нея, но и иначе съм доволен.

Максън кимна.

– Чудесно. А вие, госпожо Удуърк?

Погледнах към Америка.

– Ако бъдещата кралица е съгласна, бих искала да съм една от придворните ù дами.

Америка подскочи леко в трона си и притисна ръце към сърцето си.

Максън я погледна така, сякаш пред него стоеше най-прелестното същество на планетата.

– Вероятно разбрахте, че именно на това се е надявала. – Той се прокашля и изправи гръб, обръщайки се към мъжете на масата. – Да бъде отбелязано, че Картър и Марли Удуърк са официално оневинени и вече живеят под опеката на двореца. Освен това да бъде отчетено, че вече нямат каста и не подлежат на какъвто и да било вид сегрегация.

– Документирано е, Ваше Величество! – отвърна един от мъжете.

Веднага след това Максън стана и свали короната си, а Америка направо скочи от стола си и се спусна да ме прегърне.

– Безкрайно се надявах да останеш! – изчурулика тя. – Няма да се справя без теб!

– Шегуваш ли се? Представи си какво щастие ще е за мен да служа на кралицата?

Максън дойде при нас и стисна здраво ръката на Картър.

– Сигурен ли си за градинарството? Можеш да си върнеш униформата или дори да станеш съветник.

– Сигурен съм. Никога не съм се чувствал подходящ за подобни позиции. Винаги съм бил добър с ръцете си и работата на открито ме радва.

– Добре – каза Максън. – Ако някога размислиш, само кажи.

Картър кимна, премятайки ръка през кръста ми.

– О! – Америка се втурна обратно към трона си. – За малко да забравя! – Взе някаква малка кутийка и се върна при нас с огромна усмивка на лице.

– Какво е това? – попитах аз.

Тя се усмихна на Максън.

– Бях ти обещала, че ще присъствам на сватбата ти, а не спазих обещанието си. И макар да е малко късно, реших да ти се реванширам с един подарък.

Америка ми подаде кутийката и аз прехапах устни от нетърпение. Не бях получила нищо от нещата, които си бях представяла, че ще имам на сватбата си – разкошна рокля, невероятно тържество, купища цветя. Единственото нещо, което имах в онзи ден, беше най-съвършеният младоженец, а това ми беше засенчило всичко останало.

Въпреки това ми беше приятно да получа подарък. Така бракът ни изглеждаше по-истински.

Отворих кутийката и вътре открих две семпли, красиви златни халки.

Покрих устата си с ръка.

– Америка!

– Дано сме улучили размерите ви – каза Максън. – А ако предпочитате друг метал, веднага ще ги сменим.

– Мисля, че канапените ви пръстени са безкрайно трогателни – каза Америка. – Надявам се да ги приберете на някое тайно местенце и да ги запазите завинаги. Но с Максън сметнахме, че ви трябва нещо по-дълготрайно.

Вперих поглед в халките, не вярвайки на очите си. Странно. Как бе възможно две толкова дребни предметчета да се окажат безценни? Идеше ми да се разплача от радост.

Картър взе кутийката от ръцете ми я даде на Максън, изваждайки по-малката халка от нея.

– Да видим как ти стои. – Изхлузи бавно връвчицата от пръста ми и сложи златния пръстен на нейно място.

– Малко ми е хлабав – казах аз, завъртайки го на пръста си, – но е превъзходен.

Развълнувана, взех пръстена на Картър от кутийката, а той свали канапения и го хвана в ръката си заедно с моя. Златната брачна халка му пасна идеално и аз сложих ръката си върху неговата, разпервайки пръсти.

– Това е прекалено! – казах. – Твърде много хубави неща ни се събраха за един ден.

Америка дойде иззад гърба ми и ме прегърна през раменете.

– Имам чувството, че престоят още много хубави неща.

Обърнах се да я прегърна, а Картър отиде да стисне ръката на Максън отново.

– Толкова се радвам, че отново сме заедно – прошепнах аз.

– Аз също.

– Пък и все някой ще трябва да те усмирява – пошегувах се невинно.

– Сериозно ли говориш? Цяла армия не може да ме усмири.

Изкисках се.

– Никога няма да успея да ти се отблагодаря. Знаеш го, нали? Винаги ще съм до теб.

– Това е достатъчна благодарност.