И заживели щастливо

Четвърта глава

Америка ме обича. Америка ме обича. Америка ме обича.

Трябваше да поговорим насаме, без друг човек наоколо. Нямаше да е лесно, но можех да го уредя.

На следващата сутрин станах часове преди началото на смяната ми. Прегледах всички назначения по постове, смените на чистачките, графика на хранене на кралското семейство, стражите и прислугата. Четох, докато редовете не започнаха да се застъпват пред очите ми, карайки пропуските в системата за сигурност да изпъкнат в съзнанието ми. Понякога се чудех дали и другите стражи не го бяха забелязали, или само аз се бях вгледал толкова отблизо.

При всички случаи вече имах план. Просто трябваше да си уредя среща с нея.

Следобед бях на пост в кабинета на краля, където имах безумно скучната задача да стърча до вратата. Предпочитах да се движа или поне да се намирам на по-широко място в двореца. Всъщност навсякъде, само не и под студения поглед на крал Кларксън.

Гледах как Максън се опитва да работи. Днес изглеждаше разсеян, седейки на малкото си бюро, което сякаш беше хвърлено в стаята без особена мисъл. Не можех да не го обвинявам за безразличното му отношение към Америка.

По-късно сутринта Смитс, един от дългогодишните стражи в двореца, влетя в кабинета. Спусна се към бюрото на краля и му се поклони бързо.

– Ваше Величество, две от момичетата от Елита, лейди Нюсъм и лейди Сингър, току-що се сбиха.

Всички в стаята замръзнаха и обърнаха очи към краля.

Той въздъхна.

– Пак ли си крещят като бесни котки?

– Не, сър. В медицинското крило са. Имаше малко кръв.

Крал Кларксън погледна към Максън.

– Несъмнено Петицата е отговорна. Кажи ми, че не я възприемаш като сериозна кандидатка.

Максън се изправи.

– Татко, нервите ù са обтегнати след вчерашната случка. Сигурен съм, че им е трудно да преглътнат публичния бой.

Кралят го посочи с пръст.

– Ако тя е започнала скандала, излита от двореца. Нека сме наясно.

– А ако е била Селест? – предизвика го той.

– Съмнявам се момиче от толкова висока класа да падне толкова ниско, без да е било провокирано.

– Въпреки това би ли я елиминирал? – настоя Максън.

– Вината не е била нейна.

– Ще проуча нещата. Едва ли е било нещо сериозно.

Главата ми се въртеше. Не го разбирах. Не се отнасяше към Америка с подобаващото внимание, защо тогава беше решен да я задържи в двореца? И ако не успееше да докаже, че не тя е виновна, щях ли да имам достатъчно време да я видя, преди да напусне двореца?

Клюкарската мрежа в двореца работеше на пълни обороти. За нула време научих, че Селест подхванала свадата, но Мер подхванала боя. Направо ми се искаше да връча медал на моето момиче. И двете щяха да останат – явно провиненията им се неутрализираха едно друго, но като че ли Америка нямаше особено желание.

Чувайки последното, сърцето ми се изпълни с още по-голяма сигурност, че съм успял да си я върна.

Спуснах се към стаята си и опитах да вместя всичките си ангажименти в няколкото минути, с които разполагах. Написах бележката колкото можах по-четливо и бързо. После се качих на втория етаж и зачаках в коридора, докато не видях прислужничките на Америка да тръгват за обяд. Като стигнах до стаята ù, се зачудих къде да оставя писмото, макар че всъщност имаше само едно възможно място. Просто се надявах да го види.

Щом се върнах в главния коридор, съдбата ми се усмихна. Не виждах Америка да има кръв по себе си, така че явно ранената беше Селест. Като ме наближи, мярнах малка подутина, почти изцяло скрита от косата ù. Но като изключим всичко това, разпознах вълнението в очите ù веднага щом ме видя.

Боже, колко ми се искаше просто да поседя с нея. Въздъхнах. Трябваше да се въздържам сега, за да ни се отдаде възможност да останем насаме малко по-късно.

Като я наближих, спрях и се поклоних.

– Бурканчето.

Изправих се и продължих по пътя си, спокоен, че ме е чула. След секунда размисъл тя почти хукна по коридора, без да поглежда назад.

Усмихнах се, доволен да я видя така оживена. Това беше моето момиче.

* * *

– Мъртъв? – попита кралят. – От чия ръка?

– Не сме сигурни, Ваше Величество. Но очаквахме подобно зверство от недоволстващите симпатизанти на враговете ни – каза съветникът му.

Тъкмо влизах в кабинета да взема пощата и веднага се досетих, че става дума за жителите на Бонита. Неотдавна над триста семейства бяха понижени в по-долна каста заради подозрения в поддръжничество на бунтовниците. Явно онеправданите търсеха отмъщение.

Крал Кларксън поклати глава, после най-неочаквано стовари юмрук върху бюрото си. Подскочих заедно с всички останали в стаята.

– Не разбират ли тези хора какво правят? Потъпкват всичко, за което сме се трудили, и защо? За да преследват непостижими цели? Предложих им сигурност. Предложих им ред. А те размирничат.

Естествено, че човекът, задоволен с всичко, няма да разбере защо един простосмъртен би дерзал за същото.

Когато ме взеха в армията, бях едновременно ужасен и развълнуван. Знаех, че някои го считат за смъртна присъда. Но поне щях да се откъсна от скучното ежедневие на канцеларска и домакинска работа, което ме очакваше, останех ли в Каролина. Пък и за мен това не беше живот, откакто Америка си тръгна.

Крал Кларксън стана и закрачи из стаята.

– Трябва да ги спрем. Кой управлява Бонита в момента?

– Ламей. Преместил е семейството си и се е заел да организира погребението на бившия губернатор Шарп. Доколкото разбирам, се гордее с новия си пост, независимо от спънките.

Кралят протегна ръка.

– Ето. Мъж, приел житейския си жребий, изпълняващ дълга си към обществото. Защо всички не са като него?

Доближих се до краля, за да взема писмата от кошчето.

– Ще наредя на Ламей незабавно да ликвидира всички заподозрени в убийство. Дори истинският виновник да не е сред тях, пак ще изпрати ясно послание. И нека обявим известно възнаграждение за всякаква информация. Трябва да си подсигурим марионетки в южните окръзи.

Обърнах се бързо. Искаше ми се да не бях чул нищо. Не подкрепях бунтовниците. В повечето случаи бяха просто хладнокръвни убийци. Но днешните решения на краля нямаха нищо общо с правосъдието.

– Ти. Спри.

Погледнах през рамо, тъй като не знаех дали кралят говори на мен. Така се оказа. Той написа кратко съобщение и сгъна листа надве.

– Носи го в пощенската стая. Служителите знаят адреса. – Кралят хвърли небрежно листа върху купчината писма в ръцете ми, сякаш нямаше никаква стойност. Аз останах намясто, като че ли неспособен да нося такъв товар. – Върви! – Подкани ме той и аз се подчиних както винаги.

Потеглих с бавна крачка към пощенската стая.

Това не ти влиза в работата, Аспен. Тук си да служиш на монархията. И толкова. Съсредоточи се върху Америка. Нека светът покрай теб рухва; важното е да си с нея.

Изправих гръб и изпълних задължението си.

– Здравей, Чарли.

Той подсвирна, виждайки купчината писма.

– Днес е натоварено.

– Така изглежда. Тук има едно... кралят не знаеше адреса за него, но каза, че ти го имаш. – Посочих писмото до Ламей на върха на купчината.

Чарли отвори листа и прочете съобщението набързо, за да провери до кого трябва да го изпрати. Лицето му придоби тревожен вид. Надникна зад себе си, после вдигна очи към мен.

– Прочете ли го? – попита ме тихо.

Аз поклатих глава. Преглътнах гузно, без да му призная, че вече знам какво пише вътре. Можеше просто да не му го предам, но все пак вършех работата си.

– Хмм – пророни Чарли, завъртя се ловко със стола си и прерови една купчина подредени писма.

– Стига де, Чарлс! – оплака се Мертин. – Три часа съм ги подреждал!

– Съжалявам. Ще ги оправя. Слушай сега, Леджър, две неща имам да ти казвам. – Чарли взе един плик. – Това е за теб.

Веднага разпознах почерка на майка ми.

– Благодаря. – Стиснах хартията в ръце, нетърпелив да науча някакви новини от дома.

– Пак заповядай – отвърна небрежно той, вдигайки едно телено кошче. – И ще бъдеш ли така добър да носиш това кошче за отпадъци към пещите? Най-добре е да го изпразним веднага.

– Разбира се.

Чарли кимна и аз прибрах писмото в джоба си, за да хвана кошчето.

Пещите се намираха близо до квартирите на стражите и аз оставих кошчето на пода, за да отворя вратата на едната. Въглените тлееха, затова започнах да вадя хартията и да я подреждам внимателно върху тях, така че да влиза въздух.

Ако огънят гореше силно, едва ли щях да забележа писмото до Ламей, пъхнато между празните пликове и скъсаните листове.

Чарли, какво правиш?

Останах намясто замислен. Върнех ли писмото, Чарли щеше да разбере, че съм го хванал. Исках ли да разбере, че съм го хванал? Исках ли изобщо да го хващам?

Хвърлих писмото в пещта и изчаках пламъците да го погълнат. Бях свършил работата си и остатъкът от пощата щеше да замине. Нямаше как да ме обвинят, а кой знае колко животи бяхме спасили.

Напоследък имаше достатъчно смърт, достатъчно болка.

Тръгнах си, загърбвайки всичко. Истинската справедливост щеше да възтържествува рано или късно. Но в момента беше трудно да определя кой е грешен и кой – прав.

Когато се върнах в стаята си, разкъсах плика на моето писмо, нетърпелив да го прочета. Не ми харесваше да оставям майка ми самичка. Фактът, че можех да ù изпращам пари, ми носеше известна утеха, но винаги се тревожех за безопасността на семейството си.

Явно чувството беше взаимно.

„Знам, че я обичаш. Но не прави глупости.“

Естествено, че беше няколко стъпки пред мен и сама се беше досетила как стоят нещата. Знаеше за Америка още преди да ù съобщя, че сме заедно, знаеше кога съм ядосан, без да кажа и дума дори. А сега ме предупреждаваше от стотици километри разстояние да не правя онова, което не се и съмняваше, че съм намислил.

Продължих да се взирам в листа. Кралят като че ли беше навлязъл в кръвожаден период, но бях сигурен, че мога да се скрия от него. Да, майка ми никога не ми беше давала грешен съвет, но пък нямаше как да знае колко добър съм в работата си. Разкъсах писмото и го хвърлих в пещта на път към срещата си с Америка.