И заживели щастливо

Единайсета глава

Срещата се състоя в медицинското крило, тъй като много от стражите бяха попаднали там.

– Считаме за успешна развръзка факта, че загубихме само двама от хората ни тази вечер – обяви командирът. – Като се има предвид силата на атаката, оцеляването ви е доказателство за доброто ниво на обучението и личните ви умения.

Той направи пауза, явно за да се поздравим с аплодисменти, но ние бяхме твърде изтощени за подобно нещо.

– Задържали сме двайсет и трима бунтовници, очакващи присъдата си след предстоящия разпит, което е забележително. Въпреки това съм разочарован от броя на убитите. – Той впери укорителен поглед в нас. – Седемнайсет. Седемнайсет мъртви бунтовници.

Ейвъри сведе глава. Вече си беше признал, че двама от тях са били негови жертви.

– Не ви е позволено да убивате, освен ако вие или някой от другарите ви не е в смъртна опасност, или видите врагът да напада член на кралското семейство. Тези отрепки ми трябват за разпит.

Из медицинското крило се разнесоха няколко тихи сумтежа. И аз самият не бях привърженик на тази заповед. Всичко можеше да приключи много по-бързо, ако просто бяхме ликвидирали бунтовниците, проникнали в двореца. Но кралят искаше отговори и се носеха слухове, че си имал своите начини да ги извлича. Надявах се никога да не разбера каква е техниката му.

– Въпреки това всички се справихте отлично с отбраняването на двореца и отстраняването на заплахата. Така, по-леко ранените могат да се върнат към днешния си наряд. Ако имате време, поспете, защото ви искам в добра форма. Чака ни дълъг ден, като се има предвид бедственото състояние на двореца.

* * *

Икономът сметна за най-разумно кралското семейство и момичетата от Елита да постоят навън, докато прислугата се трудеше да върне двореца в представителен вид. Гостенките от Германската федерация и Италианската монархия щяха да пристигнат след няколко дни и вече кипеше бурна подготовка.

Благодарение на жаркото слънце, умората и колосаната ми униформа, започвах да се чувствам доста неудобно. Като прибавим и жестоката болка от раната на главата ми, скритите синини от душенето и нараняването на крака ми, което дори не си спомнях как бях придобил, състоянието ми беше просто потресаващо.

Единственото хубаво нещо беше, че днешният график ми позволяваше да съм близо до Америка. Гледах я как седи с Крис, докато планираха участието си в предстоящото събитие. Като изключим Селест, досега не бях виждал Америка да е зле настроена към някое от другите момичета, но сега езикът на тялото ù говореше, че Крис ù беше неприятна. Самата Крис дори не подозираше; разговаряше небрежно с Америка и честичко надничаше към Максън. Леко ме притесняваше фактът, че Америка постоянно проследяваше погледа на Крис, но не вярвах чувствата ù към него да са се променили. Нима можеше да го погледне, без да си спомни за писъците на Марли?

Шатрите и масите, разпръснати по ливадата, оставяха впечатлението, че кралското семейство организира градинско парти. Ако не бях видял нападението с очите си, вероятно нямаше да повярвам, че се е случило. Тук всички имаха навика да забравят бунтовническите атаки и да продължават напред.

Не можех да си обясня дали беше защото размислите по въпроса само вселяваха допълнителен страх, или просто защото нямаше време за такива. Струваше ми се, че ако кралското семейство се замислеше сериозно, можеше да намери начин да предотврати следващ щурм.

– Не знам защо изобщо си правя труда – каза кралят на твърде висок глас. Връчи някакъв документ на един от помощниците си и му нареди малко по-дискретно: – Изтрий бележките на Максън; разсейват ме.

Макар думите му да изпълваха ушите ми, погледът на Америка беше единственото нещо в полезрението ми. Тя ме наблюдаваше внимателно. Личеше си, че превръзката на главата ми и куцукането ми я тревожеха. Намигнах ù в опит да я поуспокоя. Не знаех дали щях да имам сили да патрулирам цял ден, а после да поема нечия смяна пред вратата ù, но ако само така можех да...

– Бунтовници! Бягайте!

Обърнах глава към вратите на двореца, уверен, че някой се е объркал.

– Какво? – провикна се Максън.

– Бунтовници! В двореца! – изкрещя Лодж. – Идват насам!

Видях как кралицата скочи на крака и хукна към страничния вход на скривалището, закриляна от придворните си дами.

Кралят грабна документите си. Ако бях на негово място, щях да се притеснявам повече за кожата си, отколкото за някаква си информация, колкото и важна да беше.

Америка още седеше в стола си, видимо парализирана. Тръгнах към нея, но Максън изскочи пред мен, бутвайки Крис в ръцете ми.

– Бягай! – нареди той. Аз се поколебах, загрижен за Америка. – Бягай!

Подчиних се и хукнах към скривалището, докато Крис викаше името на Максън отново и отново. След миг чух изстрели и видях тумба хора да изхвърча от двореца. Сред тях имаше и войници, и бунтовници.

– Тенър! – изкрещях, спирайки устремения му бяг към стълкновението. Прехвърлих Крис в ръцете му. – Върви след кралицата.

Той ми се подчини безропотно, а аз се спуснах към Мер.

– Америка! Не! Върни се! – изкрещя Максън. Проследих паническия му поглед и видях Америка да тича като обезумяла към гората, преследвана от няколко бунтовници.

Не.

Отривистият ритъм на изстрелите подчертаваше крачките на Америка – забързани и френетични. Бунтовниците почти я настигаха, натоварени с претъпкани торби. Изглеждаха по-млади и по-добре сложени от снощната група и се зачудих дали това не бяха децата им, тръгнали да довършат започнатото от родителите си.

Извадих пистолета си и заех стрелкова позиция. Прицелих се в главата на един от бунтовниците и стрелях три последователни пъти. Всичките бяха неуспешни, тъй като момчето търчеше на зигзаг и накрая се скри зад едно дърво.

Максън направи няколко отчаяни стъпки към гората, но баща му го сграбчи, преди да е успял да стигне далеч.

– Спри! – изкрещя Максън, изтръгвайки се от хватката на баща си. – Ще уцелиш нея. Прекрати огъня!

Въпреки че Америка не беше член на кралското семейство, едва ли някой щеше да възроптае, ако изтребехме бунтовниците най-безмилостно. Аз се спуснах към полето, прицелих се отново и стрелях два пъти. Неуспешно.

Максън ме сграбчи за яката.

– Казах да спреш!

Макар че бях с няколко сантиметра по-висок от него и винаги го бях смятал за страхливец, яростта в очите му беше покоряваща.

– Простете, сър.

Той ме избута настрани и се заоглежда, прокарвайки ръка през косата си. Никога не го бях виждал да кръстосва толкова нервно. В това си състояние ми напомняше на баща си, когато беше на ръба да избухне.

Поведението му сякаш беше външен израз на собствените ми мисли. Една от участничките беше изчезнала; единственото момиче, което някога бях обичал, беше в опасност. Не знаех дали щеше да успее да надбяга бунтовниците и да се скрие някъде. Сърцето ми едновременно препускаше от страх и се късаше от отчаяние.

Бях обещал на Мей, че няма да позволя на никого да нарани сестра ù. А се провалях.

Надникнах зад себе си, без да знам какво да очаквам. Момичетата и прислугата се бяха спасили. На двора се виждаха само принцът, кралят и шепа стражи.

Максън най-сетне вдигна поглед към нас с изражение на заловено животно.

– Намерете я. Тръгвайте веднага! – изкрещя той.

Исках да хукна веднага, да достигна Америка преди всички останали. Но как щях да я намеря в гората?

Марксън пристъпи напред.

– Хайде, момчета. Да действаме. – И всички тръгнахме след него.

Темпото ми беше мудно и опитах да се съвзема. Трябваше да съм нащрек. „Ще я намерим – обещах си. – Тя е по-силна, отколкото някой предполага.“

– Максън, върви при майка си – чух да нарежда кралят.

– Сигурно се шегуваш. Как да си стоя в скривалището, когато Америка я няма? Може да е мъртва. – Обърнах се и видях Максън да се превива надве, сякаш едва се сдържаше да не повърне при мисълта.

Крал Кларксън го изправи, сграбчи здраво раменете му и го разтърси.

– Вземи се в ръце. Трябваш ни жив. Върви. Веднага.

Максън сви ръцете си в юмруци, сгъвайки ги в лактите, и за част от секундата си помислих, че ще удари баща си.

Не знам защо, но имах чувството, че решеше ли, кралят можеше да унищожи Максън. А все пак не ми се искаше принцът да умира.

След няколко напрегнати глътки въздух Максън се изтръгна от ръцете на баща си и закрачи гневно към двореца.

Завъртях бързо глава, надявайки се кралят да не е забелязал, че някой е станал свидетел на разговора им. Все по-любопитно ми ставаше защо се държеше така със сина си, но след видяното започвах да си мисля, че нещата бяха много по-дълбоки от няколко грешни бележки върху документите му.

Защо човек, толкова загрижен за безопасността на сина си, беше така... агресивен към него?

Настигнах другите стражи тъкмо когато Марксън започваше да им говори.

– Познава ли някой от вас тази гора?

Всички мълчахме.

– Много е голяма и както виждате, се сгъстява само няколко метра по-навътре. Оградната стена на двореца обгръща около сто метра от нея, но в най-далечната си част е доста занемарена. На бунтовниците няма да им е трудно да я прескочат в някой от рушащите се участъци, особено като се има предвид с каква лекота са се промъкнали през здравата ù предна част.

Чудесно направо.

– Ще се разпръснем и ще вървим бавно. Ще се оглеждаме за отпечатъци от обувки в пръстта, изпуснати предмети, превити клони, изобщо всичко, което може да ни подскаже накъде са я отвели. Ако нямаме резултат до здрачаване, ще пратим някого за фенери и подкрепление.

Той ни погледна един по един.

– Не искам да се връщаме с празни ръце. Независимо дали ще намерим дамата жива, или мъртва, не бива да оставяме краля и принца без отговор тази вечер, разбрахте ли ме?

– Да, сър – изкрещях аз и останалите последваха примера ми.

– Добре. Разпръснете се.

Бяхме извървели само няколко метра, когато Марксън вдигна ръка, спирайки ме.

– Сериозно куцаш, Леджър. Имаш ли сили за това? – попита той.

Кръвта се изцеди от лицето ми и си представих как подивявам по същия начин като Максън. Не можеше да ме спре.

– Напълно добре съм, сър – уверих го аз.

Марксън ме огледа отново.

– За тази мисия ни е нужен стабилен екип. Може би е най-добре да се върнеш.

– Не, сър – отвърнах незабавно аз. – Никога досега не съм пренебрегвал ваша заповед, сър. Не ме принуждавайте да го направя сега.

Погледът ми беше каменен и несъмнено го убеди колко непоклатим съм в решението си. Той кимна с половинчата усмивка и отново се запъти към сърцевината на гората.

– Хубаво. Да вървим.

* * *

Имах чувството, че всичко се движи на забавен каданс. Викахме името на Америка и спирахме да се ослушаме за отговор, подвеждани дори от най-лекия полъх на вятъра. Някои от стражите намираха отпечатък от обувка, но пръстта беше толкова суха, че по-нататък не се виждаше нищо и се оказваше, че само сме загубили времето си. На два пъти намерихме съдрани парчета от дрехи по клоните на храсталака, но никое от тях не съвпадаше с облеклото на Америка. Най-плашещи бяха няколкото капки кръв, на които се натъкнахме. Цял час се лутахме край скупчените дървета, издирвайки дори най-малката бучка разровена пръст.

Вечерта наближаваше и съвсем скоро щяхме да загубим светлината.

Когато другите стражи продължиха напред, аз останах намясто за момент. Във всяка друга ситуация щях да се възхитя на пейзажа. Светлината се процеждаше през дървесните корони, сякаш не се състоеше от слънчеви лъчи, а от техните призраци. Дърветата се пресягаха едно към друго, като че ли жадни за компания, и изобщо цялата атмосфера беше някак фантастична.

А аз трябваше да се примиря с вероятността, че можеше да си тръгна оттук без нея. Или още по-лошо – носейки тялото ù.

Мисълта беше вцепеняваща. За какво щях да се боря, ако не за нея?

Опитах да се съсредоточа върху доброто. Тя беше единственото добро нещо в мен.

Преглътнах сълзите си и изправих гръб. Просто трябваше да продължа да се боря.

– Огледайте навсякъде – напомни ни Марксън. – Ако са я убили, може да са я окачили на някое дърво или да са опитали да я заровят. Отваряйте си очите.

От думите му ми прилоша отново, но опитах да ги изгоня от главата си.

– Лейди Америка! – провикнах се.

– Тук съм! – Насочих уши към звука, страхувайки се да повярвам. – Ето ме!

Америка тичаше към нас, боса и мръсна, и аз прибрах пистолета в кобура, за да освободя ръцете си за нея.

– Слава богу! – въздъхнах. Умирах от желание да я целуна веднага. Но тя дишаше и я държах в обятията си, а това ми стигаше. – Намерих я! Жива е! – Викнах към останалите и видях униформите им да ни наближават.

Америка трепереше леко и видимо беше уплашена.

Вече бях забравил за ранения си крак; държах я в ръцете си и това беше най-важното. Притиснах я към себе си и тя сключи пръсти на тила ми.

– Умирах от ужас, че ще те открием мъртва – признах ù. – Ранена ли си?

– Само краката ми пострадаха леко.

Погледнах надолу и видях няколкото кървави драскотини по тях. Предвид обстоятелствата, бяхме извадили късмет.

Марксън дойде при нас, мъчейки се да сдържи вълнението си.

– Лейди Америка, имате ли наранявания?

– Само няколко драскотини по краката.

– Опитаха ли да ви нападнат? – продължи с въпросите той.

– Не. Така и не ме настигнаха.

Браво на момичето ми!

По всички лица наоколо беше изписано удивление, но това на Марксън направо грееше от щастие.

– Едва ли някое от другите момичета щеше да ги надбяга.

Америка въздъхна с усмивка.

– Никое от другите момичета не е Петица.

Засмях се, останалите също. Ето че и в по-долните касти човек можеше да придобие ценни умения.

– Имате право. – Марксън ме потупа по рамото, без да откъсва очи от Америка. – Да ви отведем в двореца. – Той тръгна напред, раздавайки още нареждания.

– Знам, че си умна и бързонога, но все пак се тревожех за теб – казах ù, докато вървяхме.

Тя доближи устата си до ухото ми.

– Излъгах командира.

– За какво? – попитах шепнешком аз.

– Успяха да ме настигнат. – Вперих поглед в нея, чудейки се защо ли го беше укрила от останалите. – Нищо не ми направиха, но с тях имаше едно момиче, което ме видя. Направи ми реверанс и отпраши.

Олекна ми. Но не разбирах.

– Направила ти е реверанс?

– И аз се изненадах. Не ми се стори нито разгневена, нито опасна. В интерес на истината имаше вид на най-обикновено момиче. – Тя се замисли за момент, преди да добави: – Мъкнеше книги, много книги.

– Май се случва доста често – казах аз. – Нямам представа какво ги правят. Вероятно ги използват за подпалки. Сигурно живеят на студено.

Вече беше от ясно по-ясно, че бунтовниците се стремяха просто да съсипят двореца – ценните му предмети, стените му, дори чувството за сигурност на обитателите му, а това да отмъкнеш любимите притежания на краля, само и само за да ги изгориш, ми изглеждаше като голям среден пръст за монархията.

Ако не бях видял с очите си колко жестоки можеха да бъдат, щеше да ми се стори забавно.

Другите стражи вървяха близо до нас, затова мълчахме през останалия път до двореца, който ми се струваше много по-кратък сега, когато Америка беше с мен. Щеше ми се да е по-дълъг. След днешния ден щях да я искам до себе си във всеки един момент.

– През следващите няколко дни вероятно ще съм доста зает, но ще се постарая да те посетя възможно най-скоро – прошепнах, като наближихме двореца. Вече беше време да им я отстъпя.

Тя се килна леко към мен.

– Добре.

– Води я при доктор Ашлър, Леджър, и си свободен. Добра работа свърши днес – каза Марксън, плясвайки ме отново по гърба.

Коридорите още бяха пълни с хора, чистещи след първото нападение, и сестрите бяха толкова чевръсти, когато влязохме в медицинското крило, че не можах да си кажа нищо друго с Америка. Но докато я настанявах върху койката, оглеждайки прокъсаната ù рокля и изподраните ù крака, все повече се уверявах, че вината е моя. Така излизаше, погледнех ли назад във времето. Трябваше да ù се реванширам някак.

* * *

Америка спеше, когато се промъкнах в медицинското крило същата нощ. Бяха я почистили, но лицето ù още изглеждаше тревожно, дори в съня.

– Здравей, Мер – прошепнах, докато заобикалях леглото ù. Тя не се събуди. Не смеех да седна до леглото ù, макар че можех да се оправдая, че просто съм дошъл да проверя как е момичето, което бях спасил. Останах прав в безупречно изгладената униформа, която бях облякъл само за няколкото минути, необходими ми да ù предам посланието си.

Протегнах ръка да я докосна, но размислих. Погледнах към спящото ù лице и започнах изповедта си.

– Идвам... идвам да ти се извиня. За днес. – Вдишах дълбоко. – Трябваше да те догоня. Да те защитя. Не го сторих и можеше да те загубя.

Тя сви устни и ги отпусна в съня си.

– Но истината е, че съжалявам за много повече от това – признах си аз. – Съжалявам, че ти се ядосах в къщичката ни на дървото. Съжалявам, че те накарах да подадеш онази глупава молба за участие. Просто вярвах, че... – Преглътнах сухо. – Че ти си единственият човек, на когото можех да помогна истински... Не можах да спася баща си. Не можах да опазя Джеми. Едва изхранвам семейството си. Но вярвах, че поне на теб съм способен да дам шанс за живот, по-добър от този, който аз можех да ти предложа. И се самозалъгвах, че това е правилният начин да те обичам.

Погледах я. Искаше ми се да имах смелостта да ù призная всичко това, когато можеше да спори с мен и да ми казва колко бъркам.

– Не знам дали съм способен да поправя грешката си, Мер. Не знам дали някога ще е същото помежду ни. Но няма да се предам. Ти си жената за мен – свих рамене аз. – Ти си единственото нещо, за което някога съм искал да се боря.

Имах да ù казвам още толкова много, но чух вратата на медицинското крило да се отваря. Дори в мрака нямаше как да сбъркам костюма на Максън. Тръгнах си с наведена глава, преструвайки се на патрулиращ страж.

Той не ме поздрави, дори не ме забеляза, крачейки устремено към леглото на Америка. Видях, че си придърпа един стол и седна до нея.

Не можах да сдържа завистта си. Още от първия ден в апартамента на брат ù – от най-първия момент, в който бях осъзнал какво изпитвам към нея – бях принуден да я обичам от разстояние. Но Максън можеше да седне до нея, да докосне ръката ù и разликата в кастите им не беше от значение.

Спрях до вратата, наблюдавайки сцената пред себе си. Изборът беше прокъсал връзката между двама ни с Америка, но Максън беше острие, способно да я разреже с един замах, ако се приближеше достатъчно. А нямах представа докъде го беше допуснала Америка.

Можех единствено да се въоръжа с търпение и да дам на Америка времето, което ù беше нужно. Което беше нужно на всички ни.

Всичко беше в ръцете на времето.