Единайсета глава
– Имам една тайна за теб.
Събудих се от шепота на Кларксън в ухото ми. Дори не се стреснах, сякаш тялото ми го беше усетило предварително. Гласът му ме разбуди нежно, никога досега не се бях събуждала с такова блаженство.
– Така ли? – Разтрих очи и видях дяволитата му усмивка.
Той кимна.
– Да ти я кажа ли? – Изкисках се в отговор и той отново приведе глава към ухото ми. – Ти ще си следващата кралица на Илеа.
Отдръпнах се, за да го погледна в очите, търсейки познатата шеговита искра в погледа му. Но всъщност никога не го бях виждала по-спокоен.
– Искаш ли да ти кажа откъде знам? – Личеше си колко е доволен, че е успял да ме изненада така.
– Да, ако обичаш – пророних аз, все още в пълно недоумение.
– Дано ми простиш за малките изпитания, на които те подложих, но от доста време знам какво търся. – Той се пообърна към мен и аз седнах в леглото, за да съм с лице към него. – Косата ти ми харесваше.
Докоснах я инстинктивно.
– Какво имаш предвид?
– Нямаше ù нищо, като беше дълга. Помолих няколко момичета да подстрижат техните, но ти беше единствената, която ми даде повече от сантиметър-два.
Взирах се изумено в него. Какво значеше всичко това?
– А когато дойдох да те взема за първата ни среща... помниш ли? – Разбира се, че помнех. – Нарочно закъснях, за да съм сигурен, че си се приготвила за лягане. Ти попита дали да се преоблечеш, а когато казах, че няма нужда, не спори с мен. Тръгна такава, каквато си. Другите ме изгониха в коридора, за да се преоблекат. Вярно, бързи бяха, но все пак...
Замислих се върху двете му наблюдения, но бързо си признах:
– Все още не разбирам.
Той се пресегна да вземе ръката ми.
– Виждала си родителите ми. Карат се за глупости. Вглъбени са до смърт в публичния си имидж. И макар той да е важен за страната, лошото е, че това им поведение пречи и на малкото спокойствие, което можеха да имат, да не говорим за щастието им. Ако те помоля нещо, правиш го за мен. Не си суетна. Достатъчно сигурна си в себе си, за да ме поставиш преди външния си вид, преди всичко. Знам го от начина, по който приемаш всяка моя молба. Но не е само това...
Той си пое дълбока глътка въздух и впери поглед в ръцете ни, сякаш обмисляше дали да продължи.
– Запази тайните ми, а те уверявам, че ако се омъжиш за мен, ще има още много за пазене. Не ме съдиш и не се плашиш лесно. Умееш да ме успокояваш. – Погледът му се изкачи до очите ми. – Имам отчайваща нужда от спокойствие. И мисля, че ти си единственият ми шанс да го получа.
Усмихнах се.
– Сърцевината на бурята ти.
Той въздъхна облекчено.
– Да.
– С радост бих изпълнявала тази роля в живота ти, но има една малка спънка.
Той сбърчи чело.
– Кастата ти?
За това бях забравила напълно.
– Не. Бездетността ми.
– О, това ли? – Въпросът му прозвуча едва ли не шеговито. – Не ме е грижа.
– Но на теб ти трябва наследник.
– Защо? За да продължи рода? Тук говорим за син. Ами ако успеем да направим само едно дете и то е дъщеря? Тя няма как да наследи короната. Не смяташ ли, че има резервни варианти?
– Но аз искам деца – промълвих.
Той сви рамене.
– Никой не е казал, че няма да имаш. На мен лично децата не са ми слабост. Но май за това са бавачките.
– Пък и домът ти е толкова голям, че няма да ги чуваш дори.
Кларксън се засмя.
– Вярно е. Но както и да е, това не е проблем за мен.
Говореше толкова спокойно, толкова безгрижно, че му повярвах и тежестта на всички тези тревоги падна от плещите ми. Очите ми плувнаха в сълзи, които не си позволих да пророня. Щях да ги запазя за по-късно, когато останех насаме.
– Истинският проблем за мен е кастата ти – призна си той. – Е, не за мен, а за баща ми. Ще ми е нужно време да измисля решение на въпроса, тоест Изборът може да продължи още доста време. Но не унивай – каза той, привеждайки се към мен, – ти ще си моя съпруга.
Прехапах долната си устна, твърде щастлива, за да повярвам, че това се случваше наистина.
Той пъхна един кичур коса зад ухото ми.
– Ти ще си единственото нещо на този свят, което ще бъде истински мое. И ще те издигна на толкова висок пиедестал, че абсолютно всички ще те боготворят.
Поклатих глава, замаяна от щастие.
– Не знам какво да кажа.
Той ме целуна бързо.
– Упражнявай се да казваш „да“. Искам да си готова, когато моментът настъпи.
Опряхме челата си едно в друго и помълчахме за момент. Не можех да повярвам какво ми се случва. Беше изрекъл всички думи, които някога се бях надявала да чуя от устата му: кралица, съпруга, моя. Мечтите, живели досега в сърцето ми, се сбъдваха.
– А сега трябва да поспиш. Днешното нападение беше едно от най-жестоките дотук. Искам да се възстановиш напълно.
– Разбира се – отвърнах аз.
Той погали с пръст бузата ми, доволен от отговора ми.
– Лека нощ, Амбърли.
– Лека нощ, Кларксън.
Той си тръгна, а аз отново се зарових под завивките, макар и да знаех, че е изключено да заспя, при положение че сърцето ми биеше с двойна скорост, а през ума ми прелитаха всички онези неща, които можеше да ни донесе бъдещето.
Станах бавно и отидох до бюрото. Сещах се само за един начин да излея цялото си щастие.
Скъпа ми Адел,
Можеш ли да пазиш тайна?