И заживели щастливо

Четвърта глава

Оставаха само пет минути, преди цялото ми бъдеще да се разгърне пред мен, а аз щях да повърна всеки момент.

Една много любезна гримьорка попиваше потта от челото ми.

– Добре ли сте, сър? – попита тя.

– Просто страдах, че от всичките ти червила нито едно не е с подходящ тон за мен. – Майка ми така казваше: подходящ тон. Не че имах представа какво значи това.

Тя се изкиска, а към нея се присъединиха и майка ми с нейната гримьорка.

– Мисля, че съм готов – уверих момичето, поглеждайки към огледалата в дъното на студиото. – Благодаря.

– Аз също – каза мама и двете момичета ни оставиха.

Запремятах една кутийка в ръцете си, мъчейки се да не мисля за отлитащите секунди.

– Максън, миличък, добре ли си наистина? – попита майка ми, гледайки не в мен, а в отражението ми. Аз погледнах към нейното.

– Просто... ами...

– Знам. Напрежението е огромно за всички ни, но в крайна сметка просто ще чуем имената на няколко момичета. Това е.

Вдишах бавно и кимнах с глава. И така можеше да се погледне на нещата. Имена. С това си имах работа. Просто списък с имена и нищо повече.

Поех си още една глътка въздух.

Добре че не бях ял много днес.

Обърнах се и тръгнах към стола си на сцената, където баща ми вече ме очакваше.

Като ме видя, поклати глава.

– Вземи се в ръце. Изглеждаш ужасно.

– Как си се справил ти? – попитах го с молба в гласа.

– Посрещнах предизвикателството с увереност, защото бях принцът. Същото важи и за теб. Да ти напомням ли, че ти си наградата? – Лицето му отново придоби уморено изражение, сякаш вече трябваше да съм се досетил сам. – Участничките се съревновават за теб, а не обратното. Животът ти си остава същият, с изключение на това, че ще трябва да се занимаваш с шепа развълнувани жени в продължение на няколко седмици.

– Ами ако не харесам никоя от тях?

– Тогава ще избереш онази, която най-малко те дразни. И все пак е за предпочитане да не е напълно безполезна. Поне в това отношение няма нужда да се притесняваш; аз ще помогна.

Ако си въобразяваше, че това е успокоителна мисъл, грешеше.

– Десет секунди – провикна се някой и майка ми зае стола си, намигвайки ми утешително.

– Не забравяй да се усмихваш – нареди ми баща ми и се обърна уверено към камерите.

Внезапно засвири националният химн и заговориха разни хора. Знаех, че трябваше да ги слушам внимателно, но цялото ми внимание беше насочено към спокойното, щастливо изражение на лицето ми.

Не отчетох много от казаното, докато не чух познатия глас на Гаврил.

– Добър вечер, Ваше Величество – каза той и аз преглътнах ужасено, преди да осъзная, че говори на баща ми.

– Гаврил, радвам се да ви видя.

– Предполагам, че очаквате с нетърпение оповестяването на щастливките?

– И още как. Присъствах на част от вчерашното теглене; прекрасни момичета. – Говореше така спокойно, така непринудено.

– Тоест вече сте ги виждали? – попита развълнувано Гаврил.

– Само няколко от тях. – Съвършена лъжа, произнесена с удивителна лекота.

– Случайно Негово Величество да ви е споделял наблюденията си, сър? – Този път Гаврил се обръщаше към мен и значката на ревера му блещукаше под ярките светлини, докато се придвижваше по сцената.

Баща ми се обърна към мен, напомняйки ми с поглед да се усмихвам. Аз се подчиних и отговорих:

– Нито дума. Знам също толкова за тях, колкото и зрителите ни. – Ох, трябваше да кажа „дамите“, не „тях“. Все пак бяха гости, не домашни любимци. Избърсах дискретно потните си длани в панталона си.

– Ваше Величество – продължи Гаврил, отивайки до майка ми. – Ще дадете ли някакъв съвет на щастливките?

Обърнах очи към нея. Колко време ù беше отнело да стане толкова уравновесена, толкова безпогрешна? Или просто винаги си е била такава? Само с едно свенливо движение на главата си успя да разтопи дори Гаврил.

– Насладете се на последната си нощ като обикновени момичета. От утре, каквото и да ви е подготвила съдбата, животът ви ще се промени завинаги. – Да, дами, и вашият, и моят. – И един банален, но изпитан съвет: бъдете себе си.

– Мъдри думи, кралице, мъдри думи. – Той се обърна към камерите с широк жест с ръка. – А сега настъпи и моментът да обявим имената на трийсет и петте госпожици, избрани за участие в Избора. Дами и господа, нека заедно поздравим следните Дъщери на Илеа.

На екраните се появи националният герб, но в малко квадратче в ъгъла изникна моето лице. Какво? Щяха да следят реакциите ми през цялото време.

Майка ми сложи ръка върху моята извън полезрението на камерите. Вдишах дълбоко. Издишах. И пак вдишах.

Просто списък с имена. Нищо особено. Все пак не ми съобщаваха едно име и край.

– Госпожица Илейна Стоулс от Ханспърт, Трета каста – прочете Гаврил от картата в ръцете си. Положих големи усилия да се усмихна малко по-широко. – Госпожица Тюздей Кийпър от Уейвърли, Четвърта каста. – Продължи той.

Задържайки развълнуваното изражение върху лицето си, се приведох към баща ми.

– Лошо ми е – прошепнах в ухото му.

– Просто дишай – процеди той през зъби. – Знаех си, че трябваше да разгледаш папките вчера.

– Госпожица Фиона Кастли от Палома, Трета каста.

Погледнах към майка ми. Тя се усмихна.

– Голяма е красавица.

– Госпожица Америка Сингър от Каролина, Пета каста.

Чух „Пета каста“ и веднага се досетих, че това беше едно от малкото случайни имена. Не успях дори да видя снимката ù, тъй като новият ми план беше да гледам малко над мониторите и да се усмихвам.

– Госпожица Мия Блу от Отаро, Трета каста.

Информацията ми идваше в повече. Щях да науча имената и лицата им впоследствие, когато не се намирах пред погледите на цялата нация.

– Госпожица Селест Нюсъм от Клермонт, Втора каста. – Вдигнах вежди, макар че дори не бях видял лицето ù. Двойка, тоест беше от важните участнички и трябваше да изглеждам впечатлен.

– Клариса Кели от Белкорт, Втора каста.

Докато Гаврил изреждаше имената, аз се усмихвах толкова, че направо бузите ме заболяха. Но не можех да мисля за нищо друго, освен за това колко важно нещо ми се случваше – колко голяма част от живота ми се подреждаше точно в този момент, а не можех дори да се порадвам. Колко различно щеше да е всичко, ако бях изтеглил имената със собствената си ръка на уединено място, ако бях видял лицата им преди всички останали.

Тези момичета бяха мои, единственото нещо на света, което наистина можех да възприемам така.

Но и не бяха.

– Е, това е! – обяви Гаврил. – Видяхте красивите ни кандидатки. През следващата седмица наши служители ще ги подготвят за пътешествието им до двореца, а ние с нетърпение ще ги очакваме тук. Не пропускайте специалното издание на Илейски осведомителен бюлетин следващия петък, в което ще ви запознаем с разкошните ни участнички. Принц Максън! – Каза той, обръщайки се към мен. – Поздравявам ви, сър. Момичетата са зашеметяващи.

– Нямам думи – отвърнах аз, което изобщо не беше лъжа.

– Не се безпокойте, сър, сигурен съм, че кандидатките ще говорят достатъчно за всички ви след пристигането си следващия петък. А вие, драги зрители – обърна се към камерите Гаврил, – не забравяйте да следите новините около Избора в ефира на националния канал. Лека нощ, Илеа.

Отново засвири химнът, светлините угаснаха и най-накрая си позволих да се отпусна.

Баща ми стана и ме потупа по гърба със силен, стряскащ замах.

– Добра работа. Справи се значително по-успешно, отколкото бях очаквал.

– Нямам представа какво се случи току-що.

Той се засмя заедно с шепата съветници, които не бяха напуснали сцената.

– Казах ти, сине, ти си наградата. Няма нужда от излишен стрес. Нали така, Амбърли?

– Уверявам те, Максън, дамите имат много повече поводи за притеснения от теб – потвърди тя, разтривайки ръката ми.

– Именно – съгласи се кралят. – Е, умирам от глад. Да се насладим на една от последните ни спокойни вечери.

Станах и се отправих бавно към вратата, а майка ми тръгна с мен.

– Всичко беше като в мъгла – прошепнах аз.

– Ще ти дадем снимките и формулярите за участие, за да ги прегледаш на спокойствие. Същото е като запознанството с всеки друг човек. Представи си, че общуваш с някого от приятелите си.

– Нямам кой знае колко приятели, мамо.

Тя ме погледна състрадателно.

– Да, малко сме изолирани от света – съгласи се тя. – Е, в такъв случай си мисли за Дафни.

– Какво за Дафни? – попитах с лека паника аз.

Майка ми не забеляза.

– Тя е момиче и двамата винаги сте били в добри отношения. Представи си, че ще е същото.

Обърнах се напред. Без да го съзнава, майка ми беше потушила един от големите ми страхове, събуждайки друг.

Откакто се бяхме скарали, сетех ли се за Дафни, не се чудех как ли вървят нещата между двама им с Фредерик, нито ми се приискваше да я видя, а само обмислях укорите ù.

Ако наистина бях влюбен в нея, в главата ми щеше да е само образът ù. А и тази вечер, докато слушах имената на участничките, щях да си мечтая и нейното да беше сред тях.

Може би Дафни беше права и не знаех как да изразявам любовта си. Но дори при това положение осъзнавах с нарастваща увереност, че определено не съм влюбен в нея.

Една малка частица от душата ми ликуваше заради знанието, че не пропусках нищо. Можех да се впусна в Избора без всякакви угризения. Но друга частица скърбеше. Ако бях недоразбрал чувствата си, поне един ден щях да мога да се похваля, че съм бил влюбен, че знам какво е. Само че не знаех. И вероятно щеше да си остане така.