И заживели щастливо

Трета глава

Дафни ухаеше на черешова кора и бадеми. Използваше един и същи парфюм още от тринайсетгодишна. Снощи също си беше сложила от него и още го усещах, въпреки че тя самата беше пожелала повече никога да не ме вижда.

Имаше белег на китката си от драскотина, с която се беше сдобила, катерейки се по едно дърво на единайсетгодишна възраст. Аз бях виновен. По онова време още не беше съзряла като дама и я бях убедил – е, по-скоро предизвикал – да проверим кой ще се покатери пръв до върха на едно от дърветата в дъното на градината. Аз бях спечелил.

Дафни имаше парализиращ страх от тъмното, а тъй като и аз си имах своите страхове, никога не ù се подигравах. Тя също не ми се подиграваше. Не и за сериозни неща.

Беше алергична към ракообразни. Любимият ù цвят беше жълтото. Колкото и да се стараеше, въобще не можеше да пее. В танците я биваше обаче, затова навярно ù беше станало много неприятно, че не я бях поканил снощи.

Когато бях на шестнайсет, ми изпрати нова чанта за фотоапарат за Коледа. Макар и да не ù бях споменавал, че искам да сменя старата си, ме беше трогнал фактът, че знае какво харесвам, затова започнах да използвам нейната. И до ден-днешен я използвах.

Изпънах се под чаршафите и обърнах глава към чантата. Чудех се колко ли време я е избирала.

Може би Дафни беше права. Като се замислех, имахме доста голяма съвместна история. Но бяхме изградили връзката си на базата на редки гостувания и също толкова редки телефонни обаждания, затова дори не ми беше хрумнало, че с времето се е задълбочила толкова.

А сега Дафни летеше обратно към Франция, където я чакаше Фредерик.

Станах от леглото, съблякох намачканата си риза и официалните панталони и се отправих към душа. Докато водата отмиваше останките от рождения ми ден, аз се мъчех да прогоня мислите си.

Но така и не успях да заглуша настоятелния ù укор относно състоянието на сърцето ми. Наистина ли не знаех какво е любов? Наистина ли я бях вкусил и отхвърлил? И ако да, как щях да се справя с Избора?

* * *

Съветниците търчаха из двореца с купчини молби за участие в Избора и ми се усмихваха, сякаш знаеха нещо, за което аз бях в неведение. От време на време някой от тях ме потупваше по гърба или ми изшушукваше нещо окуражително, все едно усещаха, че внезапно бях започнал да се съмнявам в единственото нещо в живота ми, на което винаги бях разчитал, на което винаги се бях надявал.

– Днешната партида е много обещаваща – каза ми един.

– Голям щастливец сте – увери ме друг.

Но докато молбите се трупаха, аз мислех само за Дафни и режещите ù думи.

Трябваше да проучвам финансовия доклад пред себе си, но вместо това проучвах баща си. Дали наистина не ме беше повредил? Дали заради него не ми липсваше основното понятие за романтична връзка? Бях наблюдавал отношенията им с майка ми. Помежду им съществуваше привързаност, макар и не страст. Достатъчно ли беше това? И аз ли трябваше да се стремя към същото?

Вперих поглед в нищото, размишлявайки задълбочено. Може би смяташе, че ако преследвах нещо повече, нямаше да се справя с Избора. Или че щях да остана горчиво разочарован, ако не намерех нещо животопроменящо. Аз обаче се надявах именно на това и можех само да се радвам, че не съм му го споменал.

И все пак може би нямаше такива подбуди. Хората са такива, каквито са. Баща ми беше суров човек – меч, наточен от управлението на страна, която тънеше във войни и бунтовнически атаки. Майка ми беше като одеяло, омекотено от нищетата в миналото ù, създадено да закриля и утешава.

В душата си знаех, че приличам повече на нея, отколкото на него. Аз самият нямах нищо против това, но знаех, че на баща ми не му харесваше.

Затова може би умишлено бе притъпил стремежа ми да изразявам чувствата си като част от процеса на закоравяването ми.

Прекалено глупав си да разпознаеш любовта, дори когато стои пред очите ти.

– Събуди се, Максън. – Врътнах глава по посока на гласа на баща ми.

– Сър?

Лицето му изглеждаше уморено.

– Колко пъти трябва да ти повтарям? Идеята на Избора е да вземеш основателно, смислено решение, а не да си фантазираш по цял ден.

Костюмиран мъж влезе в стаята и подаде на баща ми някакво писмо, а аз изравних купчината документи пред себе си, потупвайки ги в бюрото.

– Да, сър.

Той зачете писмото, а аз му хвърлих един последен поглед.

Може би.

Не.

В крайна сметка не. Искаше да ме превърне в мъж, не в машина.

Той изсумтя, смачка листа и го хвърли в коша за боклук.

– Проклети бунтовници.

* * *

През по-голямата част от следващата сутрин работих в стаята си, далеч от любопитните хорски погледи. Работата ми спореше много повече, когато бях сам, а дори да не ми спореше, поне нямаше кой да ме хока. Но и това нямаше да продължи дълго, ако съдех по поканата, която получих.

– Искал си да говориш с мен? – попитах аз, влизайки в личния кабинет на баща ми.

– Ето те и теб – каза баща ми с ококорени очи. После потри ръце. – Утре е денят.

Поех си въздух.

– Да. Трябва ли да обсъдим формата на бюлетина?

– Не, не. – Той сложи ръка на гърба ми, за да ме придвижи напред, а аз веднага изправих стойката си и тръгнах в избраната от него посока. – Програмата ще е елементарна. Представяне, малко приказки с Гаврил, а за финал ще излъчим имената и лицата на избраните.

Кимнах.

– Звучи... лесно.

Щом достигнахме бюрото му, той сложи ръката си върху дебела купчина папки.

– Това са те.

Сведох поглед. Занемях. Преглътнах сухо.

– Около двайсет и пет от тях притежават качества, които съвсем очевидно ще са идеални за бъдещата принцеса. Отлични семейства, връзки с други страни, които могат да са ни много ценни. Някои са просто невероятно красиви. – За моя изненада баща ми ме сръчка закачливо с лакът и аз отстъпих встрани. Това не беше игра. – За жалост, не всички окръзи са ни изпратили достойни момичета. Е, използвахме именно техните кандидатки, за да внесем разнообразие в съревнованието и да му придадем по-достоверен вид. Ще забележиш, че имаме дори няколко Петици в списъка. Но нищо от по-долните касти. Трябва да имаме поне някакви стандарти.

Превъртях думите му в главата си. През цялото това време си бях въобразявал, че лотарията ще е в ръцете на съдбата... А всъщност е била в неговите.

Той плъзна палец по купчината от папки и листовете в тях изшумолиха.

– Искаш ли да надникнеш? – попита.

Отново сведох поглед към папките. Имена, снимки и списъци с лични постижения. Цялата важна информация на едно място. Но знаех, че стандартният формуляр не отговаряше на въпроса какво караше момичетата да се смеят, какво ги подтикваше да разкриват най-мрачните си тайни. Пред мен имаше сбор от качества, не хора. И въз основа на тази статистика, само от тях можех да избирам.

– Подбрал си ги? – Откъснах очи от папките и ги насочих към баща ми.

– Да.

– Всичките?

– В общи линии – отвърна той с усмивка. – Както вече казах, има няколко, които съм оставил в името на зрелището, но смятам, че наборът е обещаващ. Много по-добър от моя едно време.

– И твоят баща ли е избирал момичетата вместо теб?

– Някои. Но тогава беше друго. Защо питаш?

Замислих се.

– Това си имал предвид, нали? Когато каза, че ти си се трудил години наред за моя Избор?

– Е, трябваше да се уверим, че определени момичета ще навършат пълнолетие до началото на играта, а в някои окръзи имахме по няколко варианта. Но повярвай ми, ще ги одобриш.

– Така ли смяташ?

Ще ги одобря? Сякаш го беше грижа. Сякаш това не беше поредният трик с цел да облагодетелства короната, двореца и себе си.

Внезапно безцеремонният му коментар, че Дафни щяла да е загуба на време, ми се проясни. Не го интересуваше дали е чаровна и дружелюбна; интересуваше го единствено, че представлява Франция. В неговите очи дори не беше човек. А тъй като вече беше извлякъл всичко необходимо от Франция, тя беше безполезна за него. Разбира се, ако от нея имаше изгода, несъмнено щеше да потъпче дългогодишната традиция на страната ни; само че нямаше, затова се беше намесил в отношенията ни.

Той въздъхна.

– Недей да мрънкаш. Очаквах да си развълнуван. Не искаш ли да надникнеш поне?

Опънах сакото си.

– Както ти каза, няма време за фантазии. Ще ги видя заедно с всички останали. А сега, ако ме извиниш, трябва да дочета законовата поправка, която си изработил.

Тръгнах си, без да чакам разрешение, но знаех, че отговорът ми е бил достатъчно добро оправдание да се изнеса.

Може би не беше точно саботаж, но определено ми се струваше като капан. Трябваше да се спра на едно момиче от десетките, които той лично беше подбрал. Нима беше възможно?

Опитах да се успокоя. Все пак той беше избрал майка ми, а тя беше чудесна, красива, интелигентна жена. Но имах чувството, че при него не бе имало чак такова вмешателство. А и сега беше различно... или поне той така твърдеше.

Благодарение на думите на Дафни, намесата на баща ми и собствените ми набъбващи страхове, Изборът ме плашеше повече отвсякога.